Джейн Ан Кренц
Перфектни партньори (2)

Втора глава

Джоел се събуди облян в студена пот. Някои сцени от съня бяха все още твърде ярки в съзнанието му: колата, полетяла от скалата, потъваше в морето; както винаги се появяваше лицето на баща му до прозореца на шофьорското място; пръстите му се впиваха в стъклото, очите му се взираха безумно; Джоел чуваше предсмъртния му вик, когато колата сякаш се стопяваше под водната повърхност; настъпваше непоносима тишина, но последните думи на баща му отекваха в главата му. „Ти си виновен за всичко! — крещеше той. — Ти си виновен!“

Джоел полежа неподвижно известно време, за да се ориентира в непривичната обстановка. Шепотът на вятъра в дърветата навън бързо го върна към действителността. Отметна завивките и седна на ръба на леглото.

Напоследък сънуваше този сън все по-често. Не му трябваше психоаналитик, за да дефинира състоянието му. След петнадесет години планът му да си отмъсти бе почти осъществен, но всички позабравени чувства се бяха съживили отново и бушуваха в него. С малко късмет този проклет кошмарен сън щеше да престане да го измъчва, когато всичко приключеше. Само още няколко седмици.

От опит знаеше, че не би могъл да заспи, докато не се разтовари поне малко от адреналина. В апартамента си в Сиатъл ми могъл да потренира със съоръженията, които държеше в една свободна стая, но за нещастие, в планинската вила на Торнкуист нямаше уреди за фитнес.

Имаше обаче достатъчно терен за тичане. Обу си джинсите и маратонките, взе една хавлиена кърпа от банята и тръгна по коридора.

Стори му се, че Лети е будна, когато мина покрай стаята й, но въобще не допусна, че би могла да стане и да го последва във всекидневната. Нежният й, леко изненадан глас достигна до слуха му, точно когато отключваше плъзгащата се стъклена врата.

— Къде, за Бога, отиваш? Часът е едва един след полунощ!

Джоел се обърна и съзря призрак с буйна грива и дълъг бял памучен халат. Очилата стърчаха на носа й и й придаваха вид на много сериозен и интелигентен призрак. Синкаво белезникавите лунни лъчи се отразяваха в кръглите им стъкла и разкриваха мрачното неодобрение на лицето й.

Лети го изгледа от глава до пети, като не пропусна факта, че беше само по джинси.

— Не се тревожи. Не се измъквам със среброто на семейството — измърмори Джоел. — Излизам само да потичам.

— Да тичаш?!

Лети се бе втренчила в голите му гърди, сякаш никога не бе виждала мъж през живота си.

— Среднощ е! Сигурно се шегуваш.

— Напротив. Съвсем сериозно ти говоря.

Той отвори плъзгащата се стъклена врата и свежият въздух му подейства като студен душ, отнасящ и последните отломки от кошмара му.

— Джоел, почакай! Не можеш да излезеш навън сам по това време.

Шумът от стъпките на босите й крака по дървения под го накараха да се спре.

— Какво толкова има, Лети? Просто излизам да потичам. Връщай се в леглото си и заспивай.

— Не!

Лети избърза напред и застана точно пред него.

— Не мога да ти позволя да направиш това, Джоел!

Той я изгледа с нарастващо любопитство.

— Окей. Предавам се. Защо не можеш да ми го позволиш?

Очите й забележимо се разшириха.

— Защото е опасно, разбира се! Какво ти става? Да не си се побъркал? Да излезеш навън в такова пусто място по това време на нощта. Всичко може да се случи. Преди два дена четох статия за серийни убийства в една планинска област с много къмпинги.

Джоел кръстоса ръце пред гърдите си, леко развеселен.

— Уточняваше ли се мястото в статията?

— Мисля, че беше някъде в Калифорния… — отвърна колебливо тя. — Но едва ли има значение къде се е случило. Важното е, че е опасно да тичаш сам през нощта. Има много луди на този свят.

— Мога да ги надбягам.

— А мечките? — запита невъзмутимо Лети. — Можеш ли да надбягаш мечка?

— Не знам. Не съм опитвал.

— Доста е хладно тук.

— Не е чак толкова. Като се пораздвижа, ще се стопля.

— Четох една статия за някакво ужасно същество, което обитавало тези планини — не се предаваше тя.

Джоел се засмя неволно.

— Не вярваш в Снежния човек, нали?

— Не, разбира се. Но все пак мисля, че идеята ти не е никак добра.

— Резервираността ти по въпроса е взета под внимание, госпожице Торнкуист. А сега, ако ме извиниш, излизам.

Лети докосна леко ръката му и пръстите й се оказаха много нежни.

— Наистина бих желала да не го правиш. Ще се притеснявам…

Той вече губеше търпение.

— По дяволите! Не искам да те слушам повече. Връщай се в леглото си.

Лети вирна упорито брадичка.

— Няма да се върна!

Джоел въздъхна с досада.

— И какво възнамеряваш да правиш?

— Ако продължаваш да настояваш за тази глупост, ще те наблюдавам оттук. По-голямата част от пътя се вижда, а има и пълнолуние.

Той впери невярващо очи в нея.

— Ще ме чакаш?!

— Нямам голям избор, нали? Не бих могла да си легна и да заспя спокойно, знаейки, че ти тичаш навън като подвижна мишена.

Джоел се отказа да спори повече.

— Твоя си работа. Аз ще потичам.

Взе стъпалата на няколко скока, без да се обърне назад. Хладната и свежа нощ го примамваше, предлагаше му успокоение от яростта и отчаянието, което заплашваше да го погълне.

Докато се отдалечаваше с леки и плавни крачки от вилата, хвърли поглед през рамо. Успя да различи силуета на Летисия зад плъзгащата се врата. Носът й като че ли бе притиснат нервно към стъклото. Поради някаква причина тя съвсем не му изглеждаше като предвзета малка библиотекарка от Средния запад в момента. По-скоро, с призрачно белия си халат и буйната разрошена грива наподобяваше някакво загадъчно нощно създание. В нея имаше някаква интригуваща, сладка и невинна чувственост, която постепенно започваше да го тревожи.

Едва ли обаче сега бе най-подходящото време за сексуални фантазии.

Опита се да се съсредоточи в бягането, но неканените мисли сами му се натрапваха. „Какво ми става? — питаше се мрачно. — В момента Лети Торнкуист е истински трън в петата ми. Не е необходимо да усложнявам и без това сложното си положение със секс. Пък и госпожица Торнкуист вероятно не одобрява секса. Не може да не е чела някоя статия, в която се изброяват безбройните опасности от него в наши дни. По дяволите, дори и аз съм чел няколко такива писания…“

Джоел тичаше с лекота по черния път, който се извиваше, следвайки коритото на реката. Когато погледна надолу от стръмния бряг на тясната и дълбока клисура, едва различи водната лента. Мина му през ума, че Чарли Торнкуист често бе идвал тук да лови риба.

Концентрира опустошителната си психическа енергия в бягането. Това бе стара тактика, която винаги прилагаше, когато напрежението му заплашваше да изригне като вулкан на повърхността.

Часовете през нощта винаги бяха най-тежките. От друга страна, тогава той виждаше нещата по-ясно. Някои идеи, които се въртяха из главата му със седмици, изведнъж се избистряха нощем. Проблеми, които му се струваха безвъзвратно заплетени през деня, често се разплитаха именно в нощните часове. Тогава като че ли бе най-работоспособен, пък и своето отмъщение бе обмислял преди пукването на зората.

„Може би фактът, че възнамерявам да използвам компанията й, за да унищожа своя стар враг, ще шокира сладката и невинна госпожица Торнкуист.“

Джоел се засмя ехидно и ускори темпото. Когато реши да се връща обратно към вилата, усети, че тялото му приятно се бе изпотило. Дишането му бе дълбоко и равномерно. Нощният въздух бе попил като гъба откъслечните спомени от съня му. Мозъкът му отново можеше да работи под контрол.

„Е, добре, появи се малка пречка в плановете ми. Лети се мести в Сиатъл, за да поеме «Торнкуист Гиър». И колко ще продължи това? Само за месец ще разбере, че идеята й съвсем не е гениална.“

Тя не знаеше нищо за истинския бизнес. Можеше да я изолира, да не я допуска до нищо съществено, докато напълно се объркаше и се отегчеше. Ако лично следеше внимателно всичко, присъствието й едва ли щеше да му попречи. Лети бързо трябваше да проумее, че най-доброто, което можеше да стори, бе да се върне във въздушната си кула в колежа Велакот. Съвсем скоро щеше да се убеди, че не е в собствените си води. Един месец щеше да е достатъчен за решението й да остави управлението в ръцете му още една година и после да му продаде компанията. Така Летисия щеше да се сдобие с много пари, а той — с „Торнкуист Гиър“.

Междувременно нямаше причини да не продължи с плана си да смачка Виктор Коупланд. Никакви причини. Лети нямаше да има ни най-малка представа какво става, а даже и да се досетеше, лесно щеше да я убеди, че това е съвсем в реда на нещата. Компании като „Торнкуист Гиър“ поглъщаха фирми от рода на „Коупланд Мърин Индъстрис“ всеки ден и после ги ликвидираха.

„Не е голяма работа, госпожице Торнкуист. Обикновен бизнес. Добре дошла в реалния свят. Може би, ако се помолиш по-мило, онзи твой годеник би те приел отново.“

Джоел се намръщи при тази мисъл. Чудеше се какъв ли мъж би приела Лети в леглото си. Годеникът, за когото бе споменала, без съмнение, беше някой отегчителен, разсеян професор по литература. Опита се да си я представи как се суети под завивките, докато си повтаря на ум бележките за лекцията на следващия ден върху романите от деветнадесети век.

„Може би Лети обича да обсъжда с него Джейн Остин или Текери, докато достига оргазъм?“

После си зададе интересния въпрос дали госпожица Торнкуист въобще бе изпитвала такова нещо — не някаква имитация на освобождаване, а истински климакс, при който да крещи неистово, да се прилепва към мъжа, който й доставя това удоволствие, и да впива малките си нокти в кожата му.

Невинният й външен вид го накара да се усъмни в способността й за подобно изживяване.

Когато се приближи отново до вилата, Лети я нямаше до стъклената врата. Вероятно й бе писнало да го чака и бе решила да го остави на милостта на съдбата.

Джоел успокои дишането си и се изкачи по стъпалата. Бе възвърнал самоконтрола си и с малко късмет вероятно щеше да успее да поспи през останалата част от нощта.

Взе хавлиената кърпа, която бе преметнал на парапета преди кроса, отвори вратата и влезе във фоайето.

Лети дремеше, свила се на едно от белите канапета, но се размърда, когато се надвеси над нея.

— О, ти се върна — отвори очи и се прозя.

— Цял-целеничък, но не благодарение на теб. Можеха да ме изнасилят и да ме убият навън, а ти щеше да проспиш всичко.

Тя се замисли и поклати глава.

— Може би щях да проспя убийството, но се съмнявам, че щях да пропусна изнасилването. Нещо ми подсказва, че щеше да вдигаш доста шум.

Джоел сбърчи чело, леко изненадан.

— Хей, винаги ли си толкова остроумна посред нощ?

— Не зная. Рядко съм будна по това време.

Лети се втренчи в него.

— А ти? Как издържаш?

Той сви рамене.

— Нямам нужда от много сън.

— Всеки се нуждае от здрав сън през нощта. Четох една статия някъде, че трябвало да се обърне внимание на хроническото безсъние, защото то можело да е следствие от някакъв здравословен проблем.

Джоел се засмя.

— Повярвай ми, здрав съм като бик.

— Да, но може пък да е някакъв психологически проблем. Имам предвид, че би могъл да се чувстваш отлично физически, и все пак да страдаш от някаква невроза, която ти пречи да спиш.

— Имам по-добри занимания, отколкото да си губя времето да бъда неврастеник.

Настана тишина.

Джоел я огледа съсредоточено й за своя изненада, усети, че е в ерекция. Летисия бе така нежна и уязвима, както си лежеше, огряна от лунните лъчи. Халатът й се бе разтворил над коленете, разголвайки част от красивите й бедра.

„Това е лудост! — помисли си той. — Къде остана здравият ми разум? Трябва да се съсредоточа върху това, което ми предстои да свърша, а не да се държа като възбуден павиан!“

Но любопитството му вземаше връх. Пред него лежеше истинска загадка, а Джоел имаше навика да проучва внимателно опасното неизвестно, преди то да е избухнало право в лицето му. Опитът го бе научил да поддържа постоянна бойна готовност. Колкото повече узнаеше за Летисия Торнкуист, толкова по-надеждни щяха да са плановете му.

— Тази вечер май спомена, че не само си напуснала работата си, но си развалила и годежа си с някой си Филип — поде предпазливо.

— Доктор Филип Диксън, професор във факултета по бизнес администрация в колежа Велакот. С няколко публикации в известни списания, консултант на индустриални компании и председател на важни комитети във факултета.

Лети не го поглеждаше. Бе подпряла глава на ръката си и се взираше през прозореца с леко притворени очи.

„Значи годеникът й все пак не е бил във факултета по английска литература“ — помисли си Джоел.

— Съжалявам, че не се е получило.

— Благодаря за съболезнованията.

Той забеляза нежните извивки на гърдите й, очертаващи се под тънката памучна материя.

— Може би ще промениш решението си. Ще му дадеш втори шанс или нещо подобно?

— Няма начин.

— Кой развали годежа?

— Аз.

Джоел смля тази информация. Любопитството му нарастваше. Трябваше да разбере какво би накарало Лети да развали годежа си с човек, който изглеждаше съвършено подходящ за нея.

— Недоразумение?

— Би могло и така да се каже.

Налагаше се да тегли думите с ченгел от устата й.

— Да не би да си открила, че те вълнува някой друг?

— Не.

— Да не би пък той да се е увлякъл по друга?

Лети вдигна очи към него. Бяха влажни.

— Искаш да узнаеш какво точно се случи?

Джоел усети, че най-после е победил. Овладя гласа си и изрече съвсем равнодушно:

— Ако изпитваш необходимост да говориш за това, нямам нищо против да послушам.

— Не съм разказвала на никого. Толкова е смущаващо…

Тя отново се загледа през прозореца.

— Бяхме сгодени около шест седмици. Отидох да видя Филип в кабинета му преди около десет дни. Той не ме очакваше. Почуках само веднъж и отворих вратата. Не беше сам. Беше с една хубавичка студентка, Глория…

— Доколкото разбирам, били са в деликатна ситуация.

— Филип седеше на стола си, краката му бяха разтворени, а панталонът — разкопчан. Тя бе коленичила пред него и се чуваше някакво отвратително мляскане. Всъщност… беше доста забавно.

Джоел си пое дълбоко дъх.

— По-скоро е било малко объркващо.

Раменете на Лети започнаха да се тресат. Тя закри устата си с длани и издаде приглушен звук.

Джоел се взря в нея разтревожен. Като нищо щеше да се разплаче, а той нямаше никакъв опит с плачливи жени.

— Лети, недей. Господи, съжалявам, че повдигнах този въпрос! Виж…

— Не, ти не разбираш.

Лети го погледна, но бързо отмести погледа си, преди да забележи изражението й.

Изведнъж тя избухна в смях.

— О, в началото бях шокирана, но после проумях, че никога не съм виждала нищо по-абсурдно през целия си живот. Филип изглеждаше толкова глупаво със своя… е, ти знаеш с какво…

— Член? — предположи сухо Джоел.

Лети отново избухна в смях. Кимна рязко и косата й се разпиля по раменете.

— Да, точно така. Със своя член, пъхнат в нейните, искам да кажа, поставен между нейните… нейните…

— Със своя член, поставен между аленочервените й устни?

— Да. Това беше най-смешното и най-невероятно нещо, което можеш да си представиш.

— Схванах картината.

— Отблъскваща е, нали?

— Зависи от гледната точка.

Лети най-после престана да се смее и рече смутено:

— Така мислиш, защото ти не си бил там.

— Радвам се, че съм го пропуснал.

— Да, трябва добре да познаваш Филип, за да разбереш колко нелепо изглеждаше. Външният му вид е толкова професорски — сака в меланж, мокасини, безупречно изгладени ризи, закопчани до горе, меки вратовръзки. Той прилича много на…

Лети внезапно замлъкна.

— Много на кого? — подкани я Джоел.

Тя махна леко с ръка.

— Нищо. Просто ми се струваше по някакъв начин, че Филип се облича и се държи като татко. Чудя се дали затова аз… Както и да е…

Джоел осъзна, че тази тема повече не можеше да се поднови.

— Ти като че ли не си била влюбена в Диксън.

— Не — въздъхна Лети. — Беше ми ужасно унизително в онзи момент, разбира се. Но когато всичко свърши, разбрах, че е било за добро. Въобразявах си, че с Филип имаме доста общи неща. Но очевидно връзката ни е била доста повърхностна. Той имаше най-досадния навик да изказва непрекъснато авторитетно мнение за всичко.

— Авторитетно?

Летисия се усмихна бледо.

— Ако гледахме филм заедно, той започваше да го анализира до смърт след това. Ако посещавахме театър, оценяваше играта на всеки актьор. Беше ми толкова неудобно да ходя с него на ресторант, защото винаги връщаше нещо обратно в кухнята. И мнението му бе винаги решаващото. Смяташе, че след като има повече научни степени от мен, винаги е прав. Мисля, че щеше да ми омръзне само шест месеца след женитбата ни.

— Аз бих казал най-много шест седмици.

— Може и да си прав. Нещо липсваше във връзката ми с Филип. Мисля, че го знаех от самото начало, но се опитвах да не му отдавам значение. Може би се надявах, че той просто няма да го забележи.

— Какво смяташ, че е липсвало? — попита Джоел заинтригуван.

Тя го изгледа втренчено.

— Не зная. Някаква искра. Страст. Тръпка. Не съм сигурна как да се изразя. Знам само, че дори и в най-дръзките си фантазии не бих могла да си представя, че коленича пред Филип Диксън, когато панталонът му е разкопчан.

— Аха.

— Струва ми се, че ако е имало частица истинска страст, бих могла поне да си го представя. Не твърдя, разбира се, че бих могла да го направя в действителност. Искам да кажа, че то е доста…

Лети отново се запъна.

— Перверзно — подсказа й услужливо Джоел.

— Да… перверзно.

Тя като че ли се успокои от подходящата дума.

— Както споменах, ако имаше истинска страст във връзката ни, бих могла поне да го видя във въображението си. Не мислиш ли и ти така?

Джоел напразно се опитваше да прогони картината, която изникна във въображението му.

— Да. Сигурно би било точно така.

„По дяволите! Както тръгнаха нещата, май ще трябва да направя още един крос, преди да заспя тази нощ…“

— Това, което проумях напоследък, Джоел — продължи импулсивно Лети, — е, че точно страстта липсва в живота ми. В кариерата ми, в миналото ми, в бъдещето… Всичко около мен като че ли се движи в някакъв строго определен коловоз. Искам да изляза от него.

— Аха, разбирам.

— Напоследък имам чувството, че съм страничен наблюдател на собствения си живот. По принцип съм доста целенасочен човек, но ми се струва, че съм загубила ориентация или нещо подобно. Трябва да преосмисля поведението си и да пренасоча усилията си. Чичо Чарли ми предостави идеалната възможност за това и няма да я пропусна. „Торнкуист Гиър“ ще промени живота ми.

Джоел се разкъсваше между еднакво силните желания — да постави члена си между аленочервените й устни и да я удуши.

„Торнкуист Гиър“ бе негова.

— Лети, наистина ли си обмислила добре това? Знам, че идеята да бъдеш президент на собствената си компания вероятно ти се струва вълнуваща, но това съвсем не е лека работа. Нямаш никаква представа от търговия въобще, да не говорим за бизнеса със спортно оборудване. Мога да се обзаложа даже, че никога не си отсядала в къмпинг.

Тя се намръщи леко.

— Е, и?

— Оборудването за къмпинг е едно от основните ни производствени направления. Опитваме се да задоволим всички нужди на почиващите в къмпинг. Миналата година само палатки продадохме за над милион и половина долара.

Очите й заблестяха иззад кръглите лещи.

— Не мога да разбера защо трябва да съм експерт в употребата на продукта, за да го продавам. Интересувам се от мениджмънта, разрастването и създаването на процъфтяващо предприятие. Бих желала да се отдам на ръководенето на голям бизнес, а не да опъвам сама палатката си.

Джоел изруга под носа си.

— Не осъзнаваш в какво се забъркваш, госпожице! Да ръководиш разрастваща се корпорация не е игра. Дори не е най-добрият начин да се развличаш, докато преживееш кризата заради разваления си годеж!

Устните й се присвиха упорито.

— Напълно съзнавам, че съм на път да направя голям завой в кариерата си, и съм готова да науча всичко, което ми е необходимо, за да постигна успех. Аз много бързо схващам, Джоел.

— Мислиш си, че можеш просто да седнеш на президентското кресло утре или вдругиден и да започнеш да ръководиш компанията? И нещата ще потръгнат по мед и масло?

— Разбира се, че не — усмихна се Лети. — Но вече проучих доста литература по въпроса.

— О, страхотно! Проучвания, значи?

— Аз съм библиотекарка, както знаеш.

— Не ми напомняй.

— Виж, Джоел, не е необходимо да се стягаш чак толкова. Мисля, че това може би е един от проблемите ти — прекалено си напрегнат. Но както и да е. Та, прочетох няколко статии по въпроса за жените в бизнеса и всичките имаха един общ компонент, който се е оказал решителен за успеха им.

— И какъв е той?

— Наставник.

Джоел за миг застина.

— Наставник?! Исусе Христе, за какво говориш?

— Да, наставник, учител. Някой, който те взема под крилото си и ти показва правилата на играта. По този начин повечето хора се изкачват по стълбицата, водеща към деловите кръгове, Джоел. Имат наставници, които ги напътстват и обучават.

— Аз никога не съм имал наставник — процеди той.

— Разбира се, че си имал. Чичо Чарли, например. Но ти не мислиш за него по този начин, защото не си запознат със съвременната терминология.

— Глупости! Мислиш си, че Чарли ми е бил наставник? — сви юмруци Джоел. — Искаш ли да ти кажа какви ми бяха отношенията с Чарли Торнкуист? Преди десет години обикалях улиците и търсех работа. Той ме нае да ръководя малкия му магазин на Първо авеню в центъра на Сиатъл, защото искаше да ходи по-често за риба. Обясни ми как да работя с касата, как да заключвам през нощта и изчезна за две седмици.

Лети го изгледа с възхищение.

— Наистина ли? И какво стана после?

— Когато се върна, ми направи проверка и аз му казах, че според мен, трябва да разполагаме с два различни модела спални чували. Той ми рече „добре“ и замина на морски риболов. Не го видях цял месец.

— Хайде, давай нататък!

— Щом се завърна от пътешествието си, му обясних, че новите палатки се продават като топъл хляб, и че може би би трябвало да даваме ски екипировки под наем за сезона. Той ми каза да правя, каквото си искам. Аз така и направих. Създадох „Торнкуист Гиър“ такава, каквато е днес, по дяволите!

Този път Лети го изгледа и със задоволство.

— Което пък те прави съвършения учител за мен.

— Аз?! Твой учител? Да не си се побъркала?

На Джоел му се прищя да я хване за глезена и да я повлече надолу по стъпалата. „Проклет да бъда, ако започна да я уча как да ръководи моята компания!“

— Мисля, че ще бъде съвършено партньорство, Джоел.

— Аз пък мисля, че ще си взема душ и ще си лягам!

Той се обърна и прекоси с широки крачки коридора до спалнята си. Вече със сигурност знаеше, че тази нощ нямаше да мигне.

 

 

Летисия се събуди в добро настроение — нещо, което не й се бе случвало от доста отдавна. Полежа неподвижно известно време, загледана през прозореца в ясното утринно небе над планината. Все още не можеше да повярва, че е разговаряла така интимно с Джоел Блекстоун през нощта, но беше доволна, че го е сторила, защото това, което бе споделила с него, беше самата истина.

Скочи от леглото и влезе в банята, облицована цялата в бяло. Чувстваше се толкова жизнена, че дори би могла да прояви малко повече търпение спрямо Стефани.

Всъщност, нямаше голям избор. Независимо дали го одобряваше или не, съвсем скоро щеше да си има братче — Матю Кристофър. Струваше й се странно да се знае и името, и пола на бебето, преди то да се е родило. Но предвид възрастта, на Стефани й бяха направили пълни изследвания. Освен че я бяха уверили, че бебето е здраво, тя бе научила също, че ще е и момче. Стефани бе очарована, Морган — също.

Лети не можеше да си представи нито баща си, нито Стефани да сменят напикани пелени, но се налагаше да приеме действителността такава, каквото е. Междувременно трябваше да промени и собствения си живот.

Няколко минути по-късно, облечена с панталон и свободно падаща жълтеникава блуза, слезе в просторната, блестяща от чистота кухня.

— Добро утро — рече й Джоел от ъгъла.

Лети се обърна към него и мрачното му, уморено изражение я разтревожи.

— Не успя ли да поспиш поне малко? — попита го.

— Ще оживея някак — изръмжа той.

Седеше надвесен над преполовената си чаша с кафе и сякаш бе готов да я брани с нокти и зъби. Светлокафявите му очи пламтяха неспокойно.

Лети изпита чувството, че му изглежда като хлебарка, затворена в буркан. Припомни си интимните неща, които му бе разказала, и се изчерви.

— Ти наистина трябва да се опиташ да откриеш причината за безсънието си.

— Знам какво причини безсънието ми нощес.

— Оу!

Усилието да измисли някакъв по-интелигентен отговор бе й спестено от Стефани, която се появи тъкмо в този момент. Изглеждаше безкрайно студена с широката си рокля на бели и черни карета. Гримът й беше безупречен.

— Добро утро. О, Джоел, виждам, че си намерил кафе машината. Обикновено аз правя кафето. Но след като вече е готово, можеш да си налееш и ти, Лети.

— Благодаря.

Лети си взе чаша, съзнавайки, че въпреки любезния си тон, Стефани бе подразнена от факта, че Джоел се е осмелил да нахлуе в кухнята й. Лети понечи да й каже нещо успокоително, но не й хрумна нищо. Стефани сякаш бе от чужда планета и помежду им нямаше дори една тъничка нишка, която да ги свърже.

— Искаш ли да ти налея и на теб, Стефани?

— Категорично не — отговори ледено мащехата й. — Не употребявам никакъв кофеин по време на бременността. Ще си направя плодов сок.

— Да, разбира се… Плодов сок.

Лети се почувства като пълна глупачка. С ъгълчето на окото си забеляза, че Джоел я гледаше иронично. Постара се да не се впечатлява от това.

— Нещо не е наред ли? — попита я той, когато направи гримаса.

— Мисля, че кафето е прегоряло. Да приготвя ли ново?

— Аз ще приготвя, ако е необходимо — побърза да се намеси Стефани.

— Не е прегоряло. Просто е по-препечено. Лети вероятно не е свикнала на този аромат. Тук обичаме кафето ни да има такъв вкус, нали, Стефани?

— Да, разбира се — усмихна се снизходително Стефани. — Ще свикнеш, Лети.

Морган се появи на прага.

— Добро утро на всички.

— Добро утро — отвърнаха му в хор и Стефани се зае да приготвя закуска с обичайната си поза, пораждаща страхопочитание.

Лети тъкмо се питаше дали поне ще й позволи да сложи масата, когато белият телефон на стената иззвъня.

Стефани затвори вратата на хладилника и вдигна слушалката.

— Ало? Лети ли? Да, тук е. Един момент, моля.

Лети я погледна разтревожена.

— Кой е? — прошепна тя.

— Представи се за Филип Диксън — отговори тихо Стефани.

Лети протегна ръка, сякаш искаше да се предпази от слушалката.

— Кажи му, че не съм тук. Излязла съм на разходка или нещо подобно. Моля те, наистина не желая да разговарям с него!

Джоел стана.

— Аз ще се оправя.

Той пое слушалката от Стефани.

— Обажда се Джоел Блекстоун — изпълнителният директор на госпожица Торнкуист. Какво мога да направя за теб, Диксън?

Всички го гледаха изумени. В кухнята настъпи абсолютна тишина, преди да заговори отново.

— Не, страхувам се, че е невъзможно, Диксън. Въпрос на имидж. Сигурен съм, че разбираш. Госпожица Торнкуист сега е президент на „Торнкуист Гиър“. При нейното положение тя не може да разговаря с едно копеле, което е достатъчно тъпо, за да бъде хванато с напъхана патка в устата на някаква си студентка, опитваща се да изсмуче дипломата си от нея.

Джоел затвори телефона, без да дочака отговор, и се върна на мястото си. Той като че ли не съзнаваше стъписването на присъстващите. Седна и взе чашата си с кафе.

Лети се окашля и най-после възвърна способността си да говори.

— „Копеле“? „Патка“? Какво стана с „деликатната ситуация“, в която „членът“ бе поставен между „алените й устни“?

— Нали каза, че искаш да ти бъда наставник? Това ни поставя в положението на учител и ученик, така ли е?

— Е, да… Така е.

— Тогава слушай и внимавай, защото определено няма да повторя същото. Това бе урок номер едно. Нарича се: „Как да избегнеш нежелани телефонни разговори.“

— Мисля, че ще е по-добре да си водя записки.