Сандра Дейвидсън
Принцеса в изгнание (7)

7.

От балкона над голямата зала Ариана наблюдаваше какво става долу и жадно поглъщаше всяка подробност, за да я съхрани в паметта си завинаги.

Във всички ъгли на залата бяха запалени факли, а слугите припкаха до масата и обратно, за да задоволят нуждите не само на благородниците, а и на обикновените хора. Богато украсени с бижута ръце вдигаха сребърни бокали, пълни до ръба с вино или медовина.

Покрай стените бяха наредени дълги пейки, които щяха да използват по-късно, след вечерята, когато масите щяха да бъдат прибрани, за да се отвори място за танци. Ариана бе обхваната от особено вълнение и сърцето й тръпнеше при мисълта, че този свят би могъл да бъде и неин.

Погледът й се плъзна по лицата на хората, наредени край дългата маса. Търсеше Робърт и го намери седнал до Джудит. Това не я изненада, но не беше очаквала да го види така мъжествен и същевременно елегантен, облечен в сиво кадифе със златисти нишки. Отговаряше напълно на представата й за сър Ланселот и сърцето я заболяваше, като го гледаше, защото знаеше, че беше също толкова благороден, колкото и рицарят от приказката.

Погледът й изведнъж се премести върху Уил, за да се увери, че той наистина е там и може да й се притече на помощ, ако обърка нещо. Несъзнателно приглади с ръка полите на новата си рокля. Уил я беше донесъл по-рано през деня, заявявайки, че е направена специално за нея. Беше от красива тафта в нежнорозов цвят и с толкова изящен модел и украшения, че дъхът й секна, като я видя.

В този момент Уил вдигна очи и срещна погледа й.

— Лейди Ариана, елате при нас, моля ви.

Всички глави се обърнаха към нея.

Това беше моментът. Тя събра кураж и тръгна надолу по стълбите.

Залата изведнъж притихна. Чуваше се само шумоленето на тафтената й рокля. Тя се плъзгаше надолу по стълбите с очи, вперени в тези на Робърт, който й се струваше безкрайно далеч. Знаеше, че е в центъра на вниманието, но съзнаваше, че начинът, по който се държи, ще определи и отношението на другите към нея след това. Ала как би могла да убеди другите, когато все още се чувстваше като в невъзможен сън?

Спомни си кралицата на Шотландия — все така царствена и смела, въпреки годините затворничество — и изведнъж усети, че се изпълва с увереност и се преобразява. Изправи се гордо, с леко вдигната брадичка, като принцеса с кралска кръв.

Робърт наблюдаваше как Ариана се спуска по осветеното от факли стълбище, нежна като ангел и с царствена осанка на кралица. Бучка заседна в гърлото му. Разбра, че това бе жената, с която искаше да бъде до края на дните си. Изведнъж се изплаши. Дали можеше някога да я има? Щеше ли да го обикне? За пръв път се чувстваше толкова уязвим…

Мъжете на масата станаха като един, щом Ариана се приближи. Двама млади рицари бързо застанаха от двете й страни и я придружиха до стола й на масата.

— Уил ще трябва да ви дели със сър Лайънъл и сър Джеймс тази вечер — каза й мило Джудит. — Но не се отчайвайте, те са доста приятна компания.

Ариана беше подценила Джудит. Явно тя беше уредила всичко, за да я държи настрана от Робърт. Нямаше какво друго да стори, освен да се усмихне. Погледна към Уил с надежда, че ще й помогне по някакъв начин, но той не изглеждаше ни най-малко обезпокоен от заговора на Джудит. Даже беше доста доволен. Но защо? От своето място тя не можеше да разговаря с Робърт, а камо ли да му въздейства. Да не би Уил да смяташе, че нежното внимание на Джеймс Фодърингей и Лайънъл Тътбъри ще накара Роб да ревнува? Това ли беше ролята, която трябваше да играе тази вечер?

С напредването на вечерята Ариана все повече се отпускаше в компанията на двамата рицари. Наистина бяха очарователни. Застанали близо от двете й страни, те непрекъснато я ласкаеха, но говореха тихо и съвсем свойски, затова и никой не можеше да ги чуе. Отнасяха се към нея като към принцеса и й доставяха огромно удоволствие.

От време на време тя се облягаше назад и зад гърбовете на всички поглеждаше към Робърт. Всеки път се оказваше, че и той прави същото. Тези напрегнати погледи я успокояваха, че Роб беше наистина заинтригуван, тъй като лицето му излъчваше такъв плам, че изпитваше болезнено силно желание да го погали.

Джудит посвети вниманието си на Роб, като се смееше весело на всичко казано от него и кокетно се облягаше на рамото му, докато на Ариана й се прииска да я удуши. Как бе възможно Джудит и Уил да са толкова различни при един и същ баща? И как можеше Джудит да прелъсти собствения си брат? Неочаквано потръпна, като си представи Робърт женен за тази лоша жена. Не можеше да позволи това да се случи.

Когато вечерята приключи и масата бе почистена и прибрана, започнаха танците. Ариана наблюдаваше как Джудит става и хваща Робърт за ръка, за да го накара да танцува с нея. Как да отдели Джудит от него?

— Лейди Ариана, ще бъда поласкан, ако танцувате с мен — каза сър Лайънъл и се изправи.

Тя се съсредоточи върху това, което ставаше на масата, и изтръпна. Какво знаеше за тези прекрасни танци? Беше ги наблюдавала преди, беше повтаряла дори стъпките, танцувайки сама в гората. Но никога не бе танцувала с музика и пред други хора. Уил не беше се сетил да й покаже, толкова целенасочен беше за реализирането на плана им. Но, от друга страна, това би могло да се окаже шансът, който тя очакваше.

— Опасявам се, че танцувам непохватно, тъй като не съм свикнала с тази безгрижна дейност, но ако все още държите на това, ще се опитам да не ви посрамя.

— О, прекрасна девойко, ако танцувате толкова приятно, колкото се движите, гледката ще бъде очарователна.

Ариана се изчерви от думите му и пое ръката, която й подаде. Поведе я при другите двойки, които чакаха да започне музиката.

По дължината на залата се образуваха две редици — едната от мъже, а другата от жени. Когато музиката започна, Ариана с изненада разбра, че се справя със стъпките с голяма лекота. Като се остави на музиката, тя забрави своята нервност и затанцува из залата в щастливо забвение, наслаждавайки се на приятния танц.

Роб наблюдаваше омайното същество, пленен от всяко нейно движение. Не можеше да откъсне очи от нея. Тялото й се поклащаше в ритъма на музиката така изкусително и същевременно така невинно, че реакцията му се променяше непрекъснато от чувствена наслада до детинско удоволствие.

— Роби, чу ли ме? Казах, че продължаваш да изпускаш една стъпка. Престани да ме правиш за смях.

Роб неохотно се съсредоточи върху Джудит и стъпките, но като чу смеха на Ариана, погледът му отново се върна към нея. Дали е ходила друга жена като нея по тази земя? Наистина имаше рядкото щастие да я срещне и се закле, че ще си извоюва правото да я направи своя.

Съзнавайки, че непрекъснато привлича вниманието на Роб, Ариана го погледна през залата с премрежен поглед. Дали се беше раждал някога друг толкова красив и желан мъж? През последните две години бе станал доста висок и тялото му бе наедряло. Стройната му фигура напомняше грациозността на пантера.

Тя се усмихна срамежливо, когато Роб й кимна, и сведе поглед, уплашена да не би той да разкрие изгарящото я желание. „Мили боже, ако ми позволиш да имам Робърт, ще бъда най-добрата съпруга на света и никога повече няма да лъжа и да се правя на такава, каквато не съм. — Понеже й се стори недостатъчно, прибави: — И обещавам да си казвам молитвите всяка вечер, преди да си легна.“

Музиката неочаквано секна, като че Господ го беше пожелал, за да чуе по-добре молбите й. Тя вдигна очи към тавана, сякаш очакваше да го види там.

— Какво има, милейди? Да не сте болна?

Думите на Лайънъл я върнаха към действителността.

— Може би глътка чист въздух ще ви се отрази добре. Ще дойдете ли с мен на разходка на лунна светлина?

Ариана не знаеше какво да каже. Хвърли поглед към Робърт и видя, че той я наблюдаваше.

— С удоволствие, сър.

Ако Роб беше наистина загрижен за нейната невинност, със сигурност щеше да се разтревожи от разходката й с този млад и добре сложен червенокос здравеняк.

Хванала Лайънъл за ръка, тя излезе навън, където хладният вечерен бриз разроши косите й и разлюля полите й. Около тях се носеше сладкият аромат на рози и шибой и тя пое дълбоко въздух, за да му се наслади.

— Милейди, не знаех, че е толкова хладно навън. Ако искате, може да се върнем.

— Не, добре ми е. Обичам вятърът да роши косите ми.

— Наистина ли? Доста необичайно за една дама. Повечето благороднички непрекъснато внимават дали някой кичур не се е изплъзнал от мястото си. Възхищавам ви се… наистина, Ариана.

Ариана се усмихна на себе си. Само ако знаеше!

— Благодаря ви, сър Лайънъл. Ще започваме ли?

— Да започваме? — Сърцето на Лайънъл се преобърна и той се приближи.

— Нашата разходка.

— О, да, разбира се.

Вътре в залата Робърт преживяваше ужасни мигове, опитвайки да се съсредоточи отново върху танца. Защо Ариана се беше съгласила на разходка със сър Лайънъл? Не знаеше ли до какво можеше да доведе това? Тя наистина се нуждаеше от неговите грижи.

— Не смятам, че съм в особено добра форма за танци тази вечер, Джудит. Защо да не пропуснем следващия и да не се разходим на лунна светлина?

— Прекрасна идея. Вече се бях отчаяла, че изобщо няма да започнеш да ме ухажваш.

Думите на Джудит го накараха да си спомни целта на своето посещение в Норбридж и изведнъж го обхвана страх. Как бе могъл да си помисли да се ожени за нея? Ако знаеше за съществуването на Ариана, никога не би му минало през ум. Но всъщност той никога не беше очаквал, че ще намери жена, която така точно да отговаря на мечтите му и да предизвика такива копнежи и страст у него.

Когато танцът свърши, Роб хвана Джудит за ръка и я изведе навън. Ето една прекрасна възможност да й каже, че между тях не би могло да има никакъв договор. Но първо трябваше да се увери, че Ариана е в безопасност.

Джудит беше развълнувана от изненадващото и напористо желание на Робърт да я изведе насаме в тъмнината. Може би смята да иска ръката й още тази вечер. Но, питаше се тя, защо изглежда толкова разсеян и защо непрекъснато се оглежда наоколо?

Робърт търсеше с поглед Ариана. Несъзнателно сбърчи чело, когато я видя да стои близо до Лайънъл в сянката на един огромен дъб. Този негодник я прегръщаше! Само след миг това копеле щеше да я целуне. Проклет да бъде, задето се възползва от нейната невинност! Като хвана Джудит за ръка, той започна да прави големи крачки към дървото.

Вятърът донесе гласовете на Джудит и Робърт и Лайънъл бързо дръпна Ариана зад дървото.

— Ариана, простете ми дързостта, но цяла вечер изпитвам желание…

Ариана чу гласа на Джудит и разбра, че и Роб бе наблизо. Тя се приближи до Лайънъл, погледна към него и го попита мило:

— Да, Лайънъл?

— Ариана! — И устните на Лайънъл покриха нейните.

Тя се стресна от смелостта му и го отблъсна. Искаше да накара Роб да ревнува, но не по този начин. По дяволите, беше много лесно да събудиш животното в мъжа!

— Още една целувка, умолявам ви!

— Лайънъл, моля ви…

Лайънъл я дръпна в прегръдката си и я стисна така, че не можеше да помръдне. Целуна я още веднъж — силно и страстно.

Джудит започваше да се вбесява. Робърт вървеше толкова бързо, че едва успяваше да го догони. Защо се отправяше точно към дървото, където бяха Лайънъл и Ариана? Изведнъж истината я осени и тя побесня. Единствената причина, поради която я беше помолил да се разходят навън, беше, за да шпионира Ариана. Та той беше омагьосан от нея! Действията му тази вечер не оставяха никакво съмнение за това.

Джудит се дръпна рязко и го накара да спре.

— Робърт!

Като чу резкия глас на Джудит толкова наблизо, Лайънъл пусна Ариана и тя бързо се отдръпна. Сетне поздрави Робърт и Джудит с благодарна усмивка. Слава богу, че бяха тук. Трудно можеше да се справи с Лайънъл сама.

— Робърт, лейди Джудит, виждам, че и вие имате същата идея. Елате да се разходим, вечерта е така прекрасна.

Робърт лесно разбра, че Ариана се опитваше да се справи с неловката ситуация и си наложи да запази спокойствие. Беше се заклел да я защитава и нямаше да й причинява допълнително неудобство. Беше преживяла доста този ден. Щеше да се престори заради нея, че не се е случило нищо, но ако пак срещнеше сър Лайънъл, здравата щеше да го напердаши.

— Това звучи примамливо. Джудит, ще идем ли с тях?

Джудит го настъпи с все сила и без повече шум се оттегли.

„За какво беше всичко това?“ — питаше се Робърт. Какво бе сторил, за да я вбеси, освен че я изведе на разходка в нощта?

Застанал на входа на птичарника, Питър Трилби наблюдаваше фигурите под дървото. Тъкмо смяташе да нападне Лайънъл, когато видя, че Роб се беше запътил натам. Добро момче!

С исландския сокол на юмрука си той се приближи до малката групичка тъкмо навреме, за да види как Джудит силно настъпва Робърт и се врътва обратно, оставяйки Робърт и Лайънъл да я гледат озадачени.

Под предлог, че й показва сокола, Питър дръпна Ариана настрана и прошепна:

— Е, млада лейди, надявам се, че знаеш какво вършиш. Започнала си опасна игра. Само ако беше почакала още малко…

— Татко, съжалявам. Зная как се чувстваш, но не можех да чакам. Обичам Робърт и искам да се омъжа за него. Уил ми даде шанс и аз се възползвам, и нито ти и мама, нито кралицата на Англия можете да ме спрете.

Питър видя решителността в погледа й, същата решителност, каквато често беше забелязвал у Мери. Толкова си приличаха.

— Розов листец, не мога да споря с теб. Дори не съм сигурен, че искам. Робърт е чудесен момък и ако се омъжиш за него, ще водиш живот, какъвто наистина заслужаваш. Но помни, ако нещата не потръгнат както трябва, винаги ще бъда тук и ще те чакам. Можеш да разчиташ на мен.

— О, татко, обичам те. Винаги ще ви обичам двамата с мама. И ще намеря начин да се съберем отново.

— Ариана?

Ариана се обърна при звука на любимия глас и се усмихна.

— Робърт, възхищавах се на това красиво създание. Казвате, че е исландски, така ли, Питър?

— Питър! Мисля, че те познах. Как е Врабеца? Скоро ще имам нужда от соколар в Евърли. Мислиш ли, че ще прояви интерес към предложението ми?

— О, лорд Уоруик, разбира се, но уви, вече не е тук. — Питър погледна към Ариана. — Тръгна да си търси късмета… в компанията на Дрейк.

— С Дрейк, така ли? Не мога да си представя Врабеца като войник.

— Е, познавате нашия Врабец. Не е от тези, които могат да бъдат спрени, когато си наумят нещо. — Питър пак погледна многозначително Ариана. — А сега, ако ме извините, ще трябва да оставя този прекрасен приятел обратно в птичарника. Приятно ми беше да ви видя отново, лорд Уоруик.

— На мен също, Питър.

Като се огледа, Ариана попита:

— Къде е сър Лайънъл?

— Отиде си.

— Е, тогава ще ви пожелая лека нощ. Твърде уморена съм за каквото и да било друго, освен меко пухено легло.

— Толкова скоро? — попита Роб.

Очите му я молеха да остане.

— Наистина трябва. Страхувам се, че вечерта беше прекалено вълнуваща.

— Простете ми, не бях прав. Разбира се, че сте уморена. Ще ви изпратя до стаята ви.

Повече от всичко друго й се искаше точно това, но инстинктивно усещаше, че сега трябваше да го остави, за да засили желанието му.

— Моля, недейте, ще намеря пътя сама.

— Не се притеснявах за това. Може да се появят и други любвеобилни рицари тази вечер. Ще се нуждаете от закрилата ми.

Волята на Ариана бързо отслабваше. Трябваше да тръгне веднага, преди да е станало очевидно колко много го обичаше.

— Много галантно от ваша страна, Робърт, но смятам, че е време да се науча да се грижа за себе си. В края на краищата няма винаги да бъдете край мен, нали?

Тя се вгледа в топлите му кафяви очи и се усмихна тъжно, за да подсили смисъла на думите си, след което бавно си тръгна.