Сандра Дейвидсън
Принцеса в изгнание (13)

13.

Последните огнени отблясъци на залязващото слънце върху здрачното небе придаваха розов оттенък на каменните стени на замъка Евърли. Пристигнаха Питър и Сибил Трилби, придружени от лорд Уилям Лъдлоу и неговия антураж. В пъстрата група бяха включени и два коня с весела украса, отрупани с подаръци за годениците. Бяха дошли тъкмо навреме, тъй като сватбата щеше да бъде на другия ден.

Като чуха за тяхното пристигане, Ариана и Робърт напуснаха претъпканата с гости зала, за да посрещнат отвън и насаме майката и бащата на Ариана. Никой в Евърли не знаеше истинското родство на Питър и Сибил с Ариана, освен лейди Маргарет, Лютиче и Фиона. Нещата засега щяха да останат така. Но Ариана с нетърпение очакваше деня, когато всички ще узнаят истината — беше започнала да ненавижда всякакъв вид лъжа и измама.

— Радвам се да видя, че сте пристигнали благополучно — гърмеше гласът на Робърт. — Ариана се притесняваше, че няма да успеете да дойдете за сватбата.

Уил скочи от коня и отиде при Роб. Двамата енергично се ръкуваха.

— Да не успеем за сватбата? Нямаше такава опасност. Щяхме да пристигнем по-рано, но ни забавиха непредвидено. Ще поговорим за това по-късно. А сега водя двама души, които с нетърпение очакват да се срещнат с дъщеря си.

Питър и Сибил пристъпиха напред и Ариана изпита гордост, като видя колко добре изглеждаха. Майка й беше облечена в нови дрехи от главата до петите, а косата на баща й беше подстригана и сресана. Късото му синьо палто беше ново и безупречно чисто.

— Мамо, татко, толкова се радвам, че сте тук. Сега щастието ми е пълно. — И тя се хвърли да ги прегръща.

— И нашето, дъще. Сега, когато ще се омъжиш за такъв човек като Роб. Той добре ще се грижи за теб, не се и съмнявам — дрезгаво каза Питър.

Роб му подаде ръка.

— Кълна се в меча си, можете да бъдете сигурен в това.

Със сияещо лице Питър дръпна Сибил до себе си.

— Това е жена ми Сибил. Не мисля, че сте се срещали някога.

— Официално не, но съм виждал хубавото й лице в Норбридж много пъти.

Сибил сведе клепачи и отговори с мелодичния си глас:

— Ласкаете ме, сър. Разбирам защо нашата Ариана се е влюбила във вас.

Докато Роб посрещаше Питър и Сибил, Уил отиде до Ариана и прошепна в ухото й:

— Е, малък Врабчо, сега вече ще летиш със соколите. Наистина ли си толкова щастлива, колкото изглеждаш?

— О, Уил, не мога да ти опиша колко съм щастлива. Даже и след като научи истината, Роб все още иска да се ожени за мен.

Уил я хвана за раменете и се вгледа в очите й.

— Той знае ли? Тогава истински се радвам за теб. Роб е възхитителен мъж.

— Какво каза Уил? — попита Роб, приближавайки се зад него. — Кой е възхитителен?

— Ами аз, разбира се, щом успях да ви събера. А сега има ли някой, който да покаже на прислугата ми къде да си оставяме нещата?

— Разбира се. Прислужниците на Ариана ще ви покажат пътя. Страхувам се, че в този момент няма да можем да ви помогнем. Всички са заети с приготовленията за сватбата.

— Включително мъжете и жените, които видяхме на полето извън крепостните стени? Във всеки случай какво точно правеха те? Бих се заклел, че гонеха светулки.

— Шшт! — Роб погледна към Ариана, но тя говореше с майка си и не ги чуваше. — Това е тайна, изненада за Ариана за утре вечер.

— Хм, не мога да проумея какво е, но тъй като те познавам добре, мога да се обзаложа, че е нещо романтично. — Изведнъж изражението на Уил стана сериозно. — Питър и аз трябва да поговорим насаме с теб. Къде можем да го направим?

— За какво, Уил? — Погледът на Робърт помръкна. По дяволите, какво беше това нещо, което го караше да изпитва такъв страх, че може да загуби Ариана? Какво би могло да се случи, което да ги раздели? — Можем да поговорим в стаята ми. Никой няма да ни пречи там.

Горе Уил пресуши една чаша с вино, а после избърса лице.

— Преди да ти кажа какво ме тревожи, Питър има да ти съобщи нещо важно… относно истинските родители на Ариана.

— Да, така е, но първо трябва да обещаете, че няма да казвате на нито една жива душа, дори на самата Ариана, това, което ще чуете тази вечер.

— Дори на самата Ариана? Не разбирам. Защо тя не бива да знае, щом се отнася до нея?

— След като ви кажа, ще разберете. Уил вече знае. Наложи се да му го кажа вчера, когато кралица Елизабет изненадващо посети Норбридж, за да търси граф Клинтън. Той бе там от деня на вашето заминаване.

— Да, сигурен бях, че Джудит ще се погрижи той да остане известно време, тъй като се надява да се сгоди за него. Но какво общо има това с кралица Елизабет?

— Кралицата е причина да крием самоличността на Ариана от самото й раждане — каза Питър. — Неин баща е Робърт Дъдли, граф Лестър.

Роб подсвирна тихо.

— Сериозно ли говорите?

Питър кимна строго.

— Напълно сериозно.

— Тогава започвам да разбирам. Ако Лестър е баща й, тогава коя ли нещастна жена е родила детето му. Само да падне в ръцете на Елизабет…

— Наистина можете да съжалявате майката на Ариана, защото тя е Мери, кралицата на Шотландия.

— Не е време за шеги, Питър.

— Той говори истината, Роб. Майката на Ариана е шотландската кралица.

— Ариана е дъщеря на кралица? Трудно е да се възприеме изведнъж. Не знам какво да кажа. — Погледът на Роб се местеше от Уил към Питър, а в кафявите му очи се четеше истинско удивление. Но мъжете бяха напълно сериозни. — Достатъчно се изненадах да открия, че Ариана е Врабеца, но това — това е направо невероятно! Защо не сте й казали кои са родителите й? Тя има право да знае.

— Да, вярно е, но засега е най-добре да остане в неведение. Елизабет търси детето на Лестър от самото му раждане. Искаше да го отгледа като свое и понеже плановете й бяха осуетени, сега търси отмъщение. Няма как да разберем какво е измислила да стори злата й глава с Ариана, ако я открие. Не можем да рискуваме и да разчитаме на нейното великодушие.

— Но тъй като не знае коя е, Ариана е в безопасност.

— Така беше… до този момент. Изглежда, Едмънд е убедил кралицата да пътува заедно с него и сестра ми Джудит до замъка Клинтън, а когато тя чула, че ще се жениш, решила да се отбие и да присъства на сватбата. Смята да си направи шега, като те изненада.

— Шега? Елизабет тук? Боже мой! Нямаме стая, където да я настаним, да не говорим за големия антураж, с който пътува. Посещението й ще обърка всичко.

— Няма да ти създаде такъв проблем. Ще остане само на венчавката, а после ще продължи към замъка на Едмънд.

— Олекна ми малко. Представих си как ще трябва да помоля гостите си да спят на полето, докато Елизабет и придружителите й заемат стаите. — Като видя колко са мрачни, Роб стана сериозен. — Елизабет и Ариана в един замък! Страхувате се да не открие коя е Ариана, това ви тревожи, нали?

— Знам, че вероятността е нищожна — отговори Уил. — Макар Ариана да прилича много на майка си, Елизабет и кралицата на Шотландия никога не са се срещали лично, а портретите на Мери, които тя е изпращала през годините, едва ли могат да се нарекат правдоподобни. Ще бъде почти невъзможно Елизабет да открие някаква прилика, но въпреки това съществуват опасения. Разбирате защо все още не можем да кажем на Ариана коя е в действителност. Как би могла да скрие безпокойството си утре, ако се срещне с кралицата и знае, че тя я търси и че държи майка й като затворница през всичките тези години само заради нея?

— Разбирам и съм напълно съгласен с вас, че нищо не бива да се разкрива на Ариана. Достатъчно трудно ще ми бъде на мен самия да скривам опасенията си утре. Боже мили, ако Елизабет ми я отнеме…

Уил сложи ръка на рамото му.

— Това няма да се случи, Роб. Поне сме предупредени и ще направим всичко възможно Елизабет никога да не разбере.

* * *

След солидната вечеря от яхния и горещ хрупкав хляб лейди Маргарет обикаляше гостите си, за да провери от какво друго имат нужда. Всички стаи в замъка бяха препълнени, а се очакваше да пристигнат и още гости на сутринта. Бяха изпратили хора да поканят господарите на всички най-близки графства и те непрекъснато прииждаха с рицарите, дамите и прислужниците си през целия ден.

Маргарет се опитваше да се справя с всички подробности и вече беше пред нервна криза, но все още успяваше да се усмихва на гостите. Осигурила беше и някои от местните музиканти, които да ги забавляват пред огъня в голямата зала. Тя се отпусна уморено на стола, донесен от сина й, и с благодарна усмивка потупа ръката му.

— Винаги си бил грижлив син. Ариана е щастливка, щом те е спечелила за съпруг.

— Ще й го напомням всеки ден.

Роб се усмихна пресилено и Маргарет изведнъж се разтревожи.

— Какво има, сине? Добре те познавам и виждам, че нещо те тревожи.

— Няма нищо, мамо. Просто съм нетърпелив по-скоро да настъпи утрешният ден.

— Сигурна съм, че е така, но това ли е всичко? Да не сме сбъркали някъде?

— Какво бихме могли да сбъркаме? Двамата с теб работим толкова много от две седмици, за да превърнем тази сватба в най-грандиозното събитие, което този замък е виждал досега. Спри да се тормозиш и се порадвай на последната ми ергенска вечер.

Роб целуна майка си по челото и се отправи към Ариана. Седна до нея на една пейка.

Това ли беше лошото предчувствие, тормозещо го от деня, в който беше поискал ръката й? Елизабет? Кралицата ли беше източникът на неговите тревоги? Не, глупости, така му се струваше, уверяваше се той. Но за по-сигурно щеше да запази в тайна утрешното посещение на Елизабет дори и от майка си. Ако майка му узнаеше, нямаше да мигне цяла нощ, а след всичко, което беше свършила, се нуждаеше от здрав сън, за да се възстанови. Пък и за всички щеше да е по-добре да бъдат истински изненадани, когато пристигне Елизабет. Нека я остави да постигне своето, но после по-бързо да се маха от живота на Ариана, за да не й напакости.

Той плъзна ръка около талията на Ариана и прошепна:

— Само си помисли, Розов листец. Утре вечер по това време ще бъдеш в моето легло.

— А ти, милорд, къде ще бъдеш? — подразни го Ариана.

— Ще бъда там, където съм мечтал да бъда…

Лицето й пламна.

— Роб!

Той се засмя и я дръпна да стане.

— Ела, тук има твърде много хора за онова, което съм намислил. — И като я хвана за ръка, я поведе навън.

Ариана потрепери от студения и влажен нощен въздух. Роб веднага свали наметката си и обгърна раменете й с нея. Гледаше я така, че веднага й стана ясно какво беше намислил.

Тя отново се изчерви и отмести поглед. Изведнъж се вторачи в чудната гледка, която се разкриваше пред тях. Мъже и жени тичаха из двора с разперени ръце. Стори й се… че ловят светулки? Не можеше да бъде!

Роб я поведе от другата страна на ъгъла. Не искаше Ариана да разбере какво правеха тези хора. Щеше да провали изненадата, която й подготвяше за брачната нощ. Като я притисна към каменната стена, той нежно я целуна.

— Страх ли те е, Розов листец?

— Да ме е страх? От какво? — Ариана го погледна в очите. — Нищо, което би могъл да направиш, не може да ме изплаши. Доверявам ти се напълно, с цялата си душа и ти поверявам всеки миг от живота си.

Роб усети как буца засяда на гърлото му. Ариана винаги успяваше да го накара да се почувства като бог, за когото няма нищо непостижимо на този свят. Любовта й го правеше недосегаем и той знаеше, че би се хвърлил срещу всякаква опасност заради нея.

* * *

Усилената подготовка в замъка Евърли за събитието на следващия ден продължи до късно през нощта. Маргарет изпрати Ариана до стаята й рано. Известно й беше желанието й да поговори със Сибил насаме. Ариана разказа на майка си всичко, което й се беше случило, откакто напусна Норбридж, а майка й, на свой ред, направи същото. Накрая тя взе един голям украсен сандък и го отвори.

— Ариана, донесла съм ти една много специална рокля от… майка ти.

Ариана слисано погледна Сибил.

— Майка ми? Но как? Това значи ли, че сте я открили?

— Честно казано, винаги сме знаели къде е.

— Знаели сте къде е и никога не сте ми казали? Тя е знаела къде съм и никога не ме е потърсила? Не се е интересувала изобщо от мен?

— Ариана, майка ти винаги се е интересувала за теб. Не е нейна вината, че не е могла да те види. Трябва да ми повярваш. В деня, в който напусна Норбридж, баща ти отиде при нея и й каза за твоя годеж. Беше много радостна за теб, но и много тъжна, че не може да присъства. Смяташе, че ако носиш тази рокля на сватбата си, по някакъв невидим начин и тя ще присъства на нея.

— Да присъства на нея? Решила е да ме пренебрегва през целия ми живот? Ако ме е обичала, щеше отдавна да се е разкрила пред мен.

— Мила моя, повярвай ми, това беше невъзможно. Майка ти няма свободата да прави това, което желае.

— Не те разбирам.

— Иска ми се да можех да ти кажа повече, но това само ще те постави в по-голяма опасност.

— Каква опасност? Какво сте крили от мен? Вече съм жена, имам право да знам.

— А майка ти има право да се грижи за твоята безопасност. Хайде да не говорим за това повече. Моментът е толкова радостен за теб, да не го разваляме. Няма ли поне да погледнеш роклята?

— Не! Върни я в Норбридж или я носи самата ти. Няма да облекча гузната й съвест, като я облека на сватбата си.

— О, дете, не обичам да те виждам така наранена. Майка ти те обича не по-малко от мен и ако можеше да прави каквото пожелае, щеше да дойде на сватбата ти. Повярвай ми и престани да се тормозиш.

— Не мога, мамо, защото нищо не разбирам. Ако имах дете, нищо на този свят не би ме накарало да се откажа от него.

Ариана се опита да отстрани всички мисли за истинската й майка от съзнанието си, но късно през нощта, когато всички спяха, тя се мяташе неспокойно в леглото и непрекъснато мислеше за сандъка, който беше само на няколко педи от нея. Неспособна да се бори повече с чувствата си, тя се измъкна тихо от леглото, за да не събуди Сибил, и отиде да го отвори.

Внимателно вдигна роклята и я занесе до прозореца, за да я погледне на лунната светлина. Ръцете й галеха блестящата бледосиня тафта, обшита със сребриста нишка. Благоговееше пред нейното изящество. Никога през живота си не беше виждала такава рокля.

А нейната собствена майка я беше носила, но къде и кога? Ариана зарови лице в роклята и вдъхна от нежния парфюм. Уханието на майка й! Коя беше жената, притежавала тази рокля?

Никоя селска жена не можеше да носи толкова скъпа дреха. Защо не й бяха казали, че истинската й майка е благородница? Защо не можеше да я познава и да бъде с нея? Притисна прекрасната рокля към лицето си. По страните й започнаха да се стичат сълзи на мъка и копнеж по майката, която още не познаваше.