Сандра Дейвидсън
Принцеса в изгнание (24)

24.

6 февруари 1587

Уил внесе наръч дърва до селската камина и ги хвърли в пращящия огън.

— Ето, така ще ни бъде топло доста време.

Фелисити беше прегърнала Робин и го подрусваше на коляното си, а той се смееше и хълцаше.

— Робин ти казва „Благодаря“, нали, сладурче? — Тя целуна розовата му бузка.

Лицето на Уил помръкна.

— Иска ми се Роб да познава сина си. Толкова е несправедливо.

— Животът е несправедлив, Уил. Мога да гарантирам това лично. Надявам се, че не си решил да кажеш на Роб за Ариана…

— Не се бой, няма да му кажа. Но ми е неприятно да пазя тази тайна. Изглежда, такава ми е съдбата — от всеки да крия нещо.

— Това значи ли, че имаш тайни от мен, лорд Уилям? — подразни го Фелисити.

Уил седна до нея.

— От тебе ли — никога! Обещах ти това.

Докато я целуваше по челото, ръцете му я обгърнаха. В това време вратата се отвори и заедно със студения вятър вътре влязоха Ариана и Колин.

Смеейки се, Ариана махна пелерината си и я закачи на една кука на стената. Колин занесе кофата с вода до масата.

— Уил, от няколко седмици всеки ден прекарваш известно време със сестра ми. Смятам, че е крайно време да те попитам относно намеренията ти.

Фелисити силно се изчерви и отиде до огъня. Подтикваше дървата и чакаше притеснена отговора на Уил. Той застана до нея и се обърна към Колин и Ариана.

— Поисках ръката на Фелисити и тя се съгласи да стане моя жена. Ако ти, Колин, имаш някакви възражения, сега е моментът да ги кажеш.

Колин се опита да си придаде строг вид, но не успя за дълго. Само след миг вече се смееше гръмогласно.

— Да възразявам? Радвам се, че ще се отърва от нея. Нямаш представа колко много яде този дребосък. Само един син на херцог може да си позволи да се ожени за нея.

Фелисити се хвърли на шията на брат си.

— О, Колин, благодаря ти.

Той я отдръпна на една ръка разстояние от себе си и се вгледа в очите й.

— Сигурна ли си в себе си, Фелисити? Познаваш този мъж само от седмици. Наистина ли смяташ, че той е този, когото си търсила?

— Разбрах това още като го видях. Не знам как да го обясня, но го почувствах веднага.

— Тогава се радвам за теб, за двама ви. Бог вижда колко несигурен е животът. Трябва да бъдем щастливи винаги когато можем. — Той погледна към Ариана.

Тя сведе очи, но после отговори, за да не разваля радостта на Уил и Фелисити:

— Съгласна съм, оженете се веднага. Вие сте родени един за друг.

— Да, така е — каза Фелисити и стисна ръката на Уил. — Можем ли да кажем на мама сега? О, Уил, тя толкова ще се зарадва. Помисли си само — ще може да живее отново в голям замък, а Ариана и Колин ще идват на гости, когато пожелаят.

Ариана гушна Робин, за да скрие сълзите си.

Когато двамата излязоха, къщата утихна. Тя нахрани детето и го сложи да спи. После седна до огъня и се зае да кърпи ризата на Колин. Мина доста време, преди той да попита:

— За него мислиш сега, нали?

— Съжалявам — съвсем тихо отговори тя.

Без да казва нищо, Колин наметна пелерината си, взе брадвата и излезе. Отивайки към купчината с дърва, той я запрати в един пън и го разцепи на две. Ударите на брадвата кънтяха в гората и ставаха все по-силни. Колин искаше да се умори и да спре да мисли за безнадеждността на положението си. Когато нацепи всички дърва и ги нахвърли към готовата купчина, от която взимаха за огъня, вече знаеше какво трябва да направи.

Рано на следващата сутрин, без да буди Ариана, той се отправи през гората към заграждението на конете. Оседла кобилата и я подкара в посока към замъка Евърли. Беше стиснал зъби. Сините му очи бяха придобили стоманеносив цвят. Като изключим деня, в който Лили умря, това беше най-лошият ден в живота му.

Обичаше Ариана твърде много и не можеше да продължава да я гледа така нещастна. Те принадлежаха на лорд Уоруик — тя и бебето. Щеше да отиде до замъка Евърли и сам да види дали имаше възможност Ариана да бъде щастлива отново. Ако Робърт все още я обичаше, ако имаше начин да я защити от Елизабет, той щеше да му открие, че жена му е жива.

„Боже, помогни ми, надявам се, че постъпвам правилно!“ — прошепна той.

Така беше, тъжното лице на Ариана доказваше правотата му. Не беше обаче никак лесно да го стори. Как щеше да живее без нея? А без Робин? Сладкото бебе бе внесло толкова радост в мрачния му живот. Не биваше да мисли за това. Трябваше да намери сили, за да направи нужното.

— Ей, страннико!

Този вик го откъсна от мислите му. Той вдигна глава и видя един младеж да язди до него.

— Радвам се, че срещнах някого по този пуст път. Тръгнал съм за Фодърингей и съвсем не знам накъде да хвана на разклонението на пътя.

Колин се огледа, за да се ориентира къде се намираше. Три пътя водеха в три различни посоки.

Колин погледна разтревожения конник. Сигурно не се беше притеснил чак толкова заради това, че се е изгубил.

— Фодърингей? Там държат затворена кралицата на Шотландия, нали?

— Няма да е за дълго. Елизабет най-сетне подписа смъртната присъда. Тръгнал съм натам, за да присъствам на екзекуцията. Скоро страната ще се очисти от тая мърша.

Сърцето на Колин се сви.

— Кога ще се извърши екзекуцията?

— На сутринта. В голямата зала във Фодърингей. Но ако смяташ да присъстваш, откажи се. Ще бъдат допуснати само рицари и благородници, и то с пропуск.

Колин трескаво размисляше. Какво трябваше да направи? Да продължи към Евърли или да се върне и да каже на Ариана за майка й. Сети се за собствената си майка. Ако тя беше затворена и й предстоеше екзекуция, щеше да използва и последната възможност, за да я види. Робърт можеше да почака. Ариана заслужаваше този последен шанс.

Той сбута коня си и се приближи към младия благородник.

— Чакай да си помисля. Ако си спомням правилно, пътят…

Бърз като стрела, той сграбчи юздата на другия кон, като едновременно с това измъкна меча на странника от ножницата му. Насочи го към шията му.

— Какво… какво правиш?

— Грижа се да възтържествува справедливостта. Подчини се и няма да ти се случи нищо лошо. Разбра ли?

— Да, разбрах. Вземи ми парите, коня дори, но не ме убивай. Майка ми е вдовица. Аз съм единственото й дете…

— Успокой се. Ще направим една малка разходка. Ей натам. — Колин посочи към гората от другата страна на угарта.

— Каза, че няма да ме убиваш — изплака момчето.

— Съвсем вярно. Ще взема само хубавите ти дрехи и пропуска. Ще се наложи да взема и коня, за да не ме последваш във Фодърингей.

Когато младежът съблече дрехите си, а пропускът се озова в чантата на седлото му, Колин го завърза за едно дърво.

— Ще останеш тук за известно време. Завързал съм те хлабаво, така че ще можеш да се освободиш. Не губи кураж и ще се оправиш. Така поне малко ще възмъжееш.

И като свали шапка за сбогом, Колин тръгна, водейки коня на момчето за юздите.

Не му беше присърце да се възползва така от по-малък и по-слаб човек, но положението беше критично. Ариана трябваше да види майка си за последен път, а това си заслужаваше риска.

Не разбра как прекоси околността и се озова на поляната край къщата. С натежало от мъка сърце той слезе от коня и върза животните за едно дърво. Стисна зъби и се приготви да й каже. Вратата на къщата се отвори и Ариана излезе разтревожена.

— Къде си бил? Защо тръгна, без да ми се обадиш? Толкова се притесних.

Тя спря, забелязала мрачното му изражение.

— Ариана… — започна той.

— Какво има, Колин? Плашиш ме.

— Елизабет е подписала смъртната присъда.

Ариана се отпусна до вратата.

Колин направи няколко крачки и се озова до нея.

— Знам, трудно е да се понесе. — Той я прегърна. — Трябва да бъдеш силна. Знаеше, че това може да се случи.

Ариана едва чуто попита:

— Колко й остава?

— До утре.

— Тогава трябва да побързам. — Тя се освободи от прегръдката му и влезе вътре.

Колин я последва, изненадан от спокойствието й. Никакви сълзи. Никакви пристъпи на гняв. Само една решителност, която не беше виждал никога досега. Познаваше я като много чувствителна, винаги готова да се разплаче за най-дребното нещо, но сега… Тази нова Ариана го плашеше.

Докато тя обличаше бебето и слагаше чисти пелени в една торба, той й разказа за срещата си с нещастния младеж. После тя взе откраднатите дрехи и се облече съвсем спокойно, както правеше всеки ден.

— Ариана, добре ли си? Тревожиш ме. Твърде сдържана и спокойна си. Няма ли да се разплачеш?

— Когато всичко свърши, ще плача, но не сега. Трябва да се владея. Трябва да видя майка си, а за това ми е нужно хладнокръвие.

Колин поклати учудено глава.

— Ти наистина си дете на кралицата. Кой друг би могъл да бъде толкова силен?

— Искам да ти благодаря, Колин. Ако досега съм ти длъжница, то от днес съм многократно по-голяма.

— За какво си ми длъжница?

— За това, че ми каза за екзекуцията на майка ми. За това, че направи възможно моето отиване там. Не познавам друг, който би постъпил така на твое място. Роб, Уил или Питър щяха да се опитат да ме предпазят от истината, докато станеше твърде късно. Баща ми Лестър — също. Ти ми даде възможност да реша сама какво трябва да правя и нямаш представа колко много означава това за мен. Никога няма да го забравя.

— Хайде сега, стига с тези приказки. Ще имаш достатъчно време за благодарности по-късно, а сега трябва да те заведа във Фодърингей. Братовчед ми има странноприемница там. Ще ни настани. Ще видиш майка си, не се тревожи за това. Само да беше по друг повод.

Тя се усмихна тъжно и го погали по бузата.

— Никога не си ме разочаровал. Винаги си бил готов на всичко за мен. Моят предан спасител!

Изчервен от гордост, Колин взе ръката й и пламенно я целуна.

* * *

Пристигнаха във Фодърингей по мръкнало. Студът отдавна беше проникнал през дрехите на Ариана и тя бе премръзнала до кости. Уморена от дългото пътуване и вдървена от студ, тя всеки момент щеше да припадне. Съвсем изненадващо малкият Робин, изглежда, не беше особено притеснен от студа и прекара по-голямата част от пътя в сън. Ритмичното поклащане на коня му действаше унасящо като люлка.

Пред тях на остров, образуван от един завой на река Нен, се издигаше замъкът Фодърингей. Имаше нещо смущаващо в гледката, но Ариана не можеше да определи какво бе то. Само в някои прозорци се виждаше светлината на факли и Ариана се питаше кой от тях бе на майка й. Тя се съсредоточи да й изпрати съобщение, което да проникне през стените на замъка: „Мамо, аз съм тук!“.

Бебето се събуди, сякаш също бе получило сигнал, и почна да сучи от въздуха. Ариана се отърси от транса си и го успокои.

— След няколко минути ще бъдем край топло огнище и ти ще си получиш вечерята — нежно му каза тя.

Очите й отново се върнаха към замъка. Не искаше да откъсне поглед от мястото, където се намираше майка й. Изведнъж разбра какво беше причинило безпокойството й.

— Колин, та замъкът не е укрепен. Не разбирам, би било съвсем лесно за шотландците да спасят майка ми.

— Да, така е. Аз самият се чудех на това. Очевидно Елизабет не се страхува, че може да бъде предприето нещо подобно.

— Но защо? Защо моят брат Джеймс не изпрати силна армия, за да спаси майка си?

— Опасявам се, че отговорът е съвсем прост. Джеймс иска да бъде крал. Не иска да дели кралството с майка си.

— Мили боже, може ли един син да е толкова безсърдечен? Само ако разполагах с рицарите на Роб, щях да превзема този замък и да освободя майка си.

— А после? Къде щеше да идеш? Къде щеше да живееш? Не би могла да се върнеш в Евърли. Кралицата ще изпрати армията си и не само майка ти, а ти, Роб и Робин също ще умрете.

— Стига, не продължавай! Знам колко безнадеждно ще бъде всичко. Но заклевам се в кръвта на Христа, ще отмъстя за майка си. Елизабет ще си плати. Не знам как и кога, но един ден ще си плати.

Колин чу думите й и потрепери.

— Шшшт, не говори повече за това. Ето го ханчето. Не споменавай повече за отмъщение, чуваш ли? Шпионите на Елизабет са навсякъде.

Ариана зърна олющения дървен надпис: „Контето“. Ъгълчето на устата й се изкриви в иронична усмивка. „Контето“ не отговаряше на името си. Не само че беше ужасно порутено, но и с нищо не се отличаваше от останалите мрачни къщи наоколо.

Ариана слезе и неохотно подаде юздите на едно десетинагодишно негърче. Паша наистина не си беше на мястото на тази ужасна улица и тя се страхуваше, че някой ще го открадне.

Колин видя тревогата й и я успокои:

— Джим работи за братовчед ми, откак се е родил. Паша е в безопасност при него.

Колин посегна да й подаде ръка, но се сети, че това би било доста странно. Трябваше да не забравя, че Ариана сега беше момче. Наистина изглеждаше като хлапак на не повече от петнайсет години. Той тръгна напред и отвори вратата.

Посрещна ги силна глъч и кълба дим. Колин зърна братовчед си, застанал до тезгяха, и се запъти към него, проправяйки си път през тълпата.

Алън го забеляза и се ухили.

— Колин! Какво правиш тук? Радвам се да те видя.

— Алън, какво е това? Тържество?

— Може и така да се нарече. Тълпата се е събрала да празнува обезглавяването утре. Малко преждевременно наистина, но това е най-вълнуващото събитие тук от години.

— Да не искаш да кажеш, че няма да имаш стая за мен и приятеля ми?

— Разбира се, че ще има. Повечето хора са местни. Скоро ще се разотидат по къщите си.

— Сега ми олекна. Моят приятел ей там, с бебето, е готов да се строполи от умора.

Алън погледна към приятеля на Колин.

— Само след няколко минути стаята ще бъде готова. Трябва да изпратя слугата горе да смени чаршафите.

— Чудесно.

— Колин Колрейн, какво правиш тук?

Колин изтръпна. Обърна се и срещна погледа на пияния Роб.

— По работа съм. А вие, лорд Уоруик? Не очаквах да ви видя толкова далеч от дома ви. Да видите екзекуцията ли дойдохте?

— Аз? Не. Нямах представа, че Мери ще бъде екзекутирана. Дойдох по друга работа. Тръгвам си сутринта и може би ще ми правиш компания по обратния път. Така разстоянието се минава по-неусетно.

Колин хвана Робърт под ръка и го заведе до една маса. Погледна над рамото му и видя, че някакъв слуга водеше Ариана нагоре по стълбището. Не беше забелязала Робърт.

— Би ми било приятно, милорд, но както виждате, току-що пристигам. Ще трябва да остана няколко дни.

— О, твърде лошо. Тогава пийни с мен, преди да се оттеглиш да почиваш.

— Мисля, че май сте пили достатъчно, милорд. В този хан ли сте отседнали?

— А кой е този хан?

— „Контето“.

Робърт се засмя гръмогласно и падна върху масата. Една празна бутилка се търкулна на пода и се пръсна на парчета.

— Не, това не е моят хан. Аз съм в „Лунния…“.

— Къде?

— „Лунния съ-ъ-ъ…“

— Иска да каже „Лунният сърп“, Колин. — Алън коленичи да събере счупените парченца стъкло.

— Знам къде е. Ще ви изпратя дотам, милорд. — Колин метна ръката на Роб през шията си и го поведе към вратата. — Алън, кажи на моя приятел, че се връщам веднага. Кажи му, че съм отишъл да нагледам конете, не искам да го притеснявам.

Алън изненадан наблюдаваше как Колин излиза с пияния благородник.

Колин се опитваше да пази равновесие по неравната уличка, поел почти цялата тежест на Роб. Ако не беше толкова пиян, със сигурност щеше да забележи Ариана. Не можеше да позволи това да се случи, преди тя да е видяла майка си. В този момент това беше най-важно от всичко. Но беше съвсем явно, че щеше да постъпи правилно, като му каже истината. Очевидно бе, че светът не съществуваше повече за Робърт. Очите му — хлътнали, страните му — с цвят на пепел. Беше много отслабнал.

По дяволите, животът беше толкова несправедлив! Несправедлив към Ариана и майка й, несправедлив към Робърт и към самия него, несправедлив дори към малкия Робин. Той имаше право да бъде с баща си. Проклета да бъде Елизабет! Ариана правилно мислеше за отмъщение.

Роб забеляза като през мъгла входа на „Лунният сърп“.

— Не, не искам да влизам.

— Не може да бъде, милорд. Тук, навън, е много студено.

Роб се освободи от Колин и залитна назад, без малко да падне. Поизправи се и извика:

— Не, твърде тихо е там вътре, твърде самотно. Искам да чувам гласовете на живи хора.

— Робърт, мислех, че си превъзмогнал всичко. През декември, когато дойде в моя дом, изглеждаше почти щастлив.

— Щастлив? Щастлив! — От гърлото му се разнесе истеричен смях. — Никога няма да бъда щастлив отново. Не мога да спра да мисля за нея, да я сънувам. Понякога ми се струва, че ще намеря спокойствие единствено в гроба.

Думите прорязаха Колин като с нож. Измъчваше го желанието още сега да му каже, че Ариана е жива. Но ако го стореше, Роб нямаше да й позволи да присъства на екзекуцията на майка й…

За нея бе особено важно да види майка си дори на нейната екзекуция. Непреодолима сила я тласкаше напред, по-значима от всичко друго в живота й. Беше успяла да се отвърне от Робърт, за да го спаси от Елизабет, но не можеше да се отвърне от Мери, за да спаси себе си.

И понеже разбираше всичко това, Колин замълча.

С помощта на прислугата от странноприемницата той успя да заведе Робърт в стаята му и да го положи в леглото. Като им даде по една монета, той бързо ги отпрати и седна до Роб. Щеше да остане, докато се увери, че Робърт мирно спи. Отчаяните му думи бяха разтревожили Колин. Ами ако Робърт се самоубие?

— Милорд, чувате ли ме?

Робърт смотолеви нещо неразбираемо. Клепките му бяха натежали, не можеше да отвори очи. Колин го наблюдаваше как се унася.

— Ако ме чуваш, Робърт — тихо рече той, — не губи кураж. Скоро ще бъдеш щастлив. Скоро най-съкровените ти мечти ще се сбъднат и ще изживееш остатъка от живота си в доволство заедно със съпругата и детето си.

В същото време в „Контето“ Ариана стоеше и гледаше през прозореца към самотния замък. Само ако можеше да бъде при майка си, да й помогне да преживее последната си нощ! Имаше толкова много неща да й каже, толкова други, които искаше да чуе от нея, но това вече не беше възможно.

Искаше да плаче, а нямаше сили. Искаше да се разкрещи така, че целият свят да научи за тази несправедливост, но не можеше. Намираше се сякаш в леден пашкул, който й пречеше да се отдаде на чувствата си. Знаеше, че това е единственият начин да издържи и преживее този ужас, защото ако проронеше дори една сълза, щеше да отприщи порой, който не би могла повече да спре.

Скръстила ръце на скута си, тя здраво стискаше пропуска за екзекуцията на Мери. Той беше единствената й връзка с майка й, единствената възможност да я зърне още веднъж. Изпитваше силно желание да го разкъса на хиляди парченца, но вместо да направи това, тя го стискаше внимателно като скъпоценност. Нали само с него можеше да види майка си и да се увери, че тя също е видяла дъщеря си! Ако не можеше да стори нищо друго за Мери, то поне щеше да й покаже, че дъщеря й е жива. Може би Мери щеше да намери някаква утеха в това.

Ариана гледаше замъка и желаеше стените му да се сринат, но уви! Искаше й се да се изкатери по тях и да намери майка си. Да вземе един меч и да прободе всеки, който застанеше между нея и Мери. Знаеше, че беше невъзможно. Щеше да бъде убита и Робин щеше да остане без майка, също както и тя бе живяла без своята. Заради Робин трябваше да действа, водена от разума, а не от чувствата си.

Тя се обърна и целуна розовите устенца на малкия си син. Детето на Робърт, внучето на Мери! Чрез него тя все още имаше и двамата. Заради тях ще го отгледа и възпита да бъде горд и смел — като майка й, благороден и милостив — като съпруга й. Заради Робин щеше да продължи напред.