Сандра Дейвидсън
Принцеса в изгнание (2)

1.

Норбридж, Англия

Юли 1583

Както обикновено, настроението на Ариана се оправи, щом влезе в постройката за птици до замъка. Тук прекарваше дните като чирак на баща си — главния соколар на графа — под прикритието, че е негов син. Така поне можеше да избяга от ненавистната действителност, занимавайки се с ценните ястреби и соколи, оставени на грижите й.

Присвила очи, за да се приспособи към сумрака в птичарника, тя забеляза пред стойката на исландския сокол непознат човек — момче, облечено като ловец, което не изглеждаше много по-голямо от нея. Ядосана, че са нарушили уединеното й кътче, където единствено можеше да забрави за известно време мрачното си съществуване, тя извика с чувство на безсилие:

— Какво правите тук? Забранено е да влизат други хора, освен семейството на графа и неговите соколари.

Робърт се обърна и с усмивка изгледа дребното момче. Красивото му лице издаваше весело настроение.

— От чие име ми говорите така?

Ариана трепна пред най-топлите кафяви очи, които беше виждала.

— Само от моето, на Аарон Трилби, чирак на главния соколар на графа. Имам задължението да се грижа за тези ценни птици.

— Така ли? Такова тежко задължение за едно толкова дребно същество. — Робърт нарочно бавно посегна и погали птицата в долната част на гърдите. — Какво ще стане, ако ви кажа, че смятам да отида на лов с най-рядката от поверените ви птици, исландския сокол?

Ариана преглътна шумно. Исландският сокол наистина беше рядък екземпляр. Бял като сняг, той се срещаше само в най-северните страни и заслужаваше кралски откуп. Не беше очаквала този млад нахалник да оспорва властта й. Досега никой не го беше правил и тя не трябваше да отстъпва. Баща й я бе предупредил да не отстъпва пред никого, независимо дали е мъж или момче, иначе винаги ще бъде изнудвана.

Оглеждайки младежа, тя преценяваше дали ще може да устои на своето. Висок, дългокрак и слаб, той беше около година-две по-голям от нея. Косата му бе самуреночерна. Прикова я дълбочината на очите му и си помисли, че човек с такива очи не би могъл да й стори зло. Сви юмруци и предпазливо пристъпи към него.

— Тогава ще се наложи да ти попреча.

Направи още една заплашителна крачка, но спря, защото момчето се разсмя.

— А защо палците ти стърчат? Да не искаш да ми извадиш очите?

Ариана погледна ръцете си и силно се изчерви. Палците й наистина стърчаха. Отвори уста да каже нещо, но не успя, понеже момчето се приближи, хвана ръцете й в своите и сви палците й надолу, където им беше мястото.

Допирът му предизвика у нея гореща тръпка. Сигурно и той бе усетил нещо подобно, защото пусна ръцете й като опарен и я изгледа озадачен.

— Кой, по дяволите, си ти?

— Май освен че си груб, си и глух! — отвърна тя, стараейки се да запази присъствие на духа. — Казах ти преди малко, че съм чирак на главния соколар. Обучавам ястребите и соколите на графа, толкова ли е трудно да се разбере?

Робърт вдигна рамене, сякаш да прогони странното си смущение.

— Соколи? Ястреби? Дребосък като теб не би могъл да тренира нещо по-едро от ястреб врабчар. Ами, дори и той ти е много. Врабчетата най̀ ти подхождат…

Той измъкна една кама и я положи върху рамото на чирака.

— Кръщавам те сър Врабец, шампион на ястреби и соколи и върл защитник на графския птичарник.

Ариана блъсна камата от рамото си.

— Врабец, така ли? А ти, ти не си нищо повече от стара сврака, само те дърдорят непрекъснато като теб и повтарят човешката реч, без да разбират каквото и да било. И освен това…

— Ей, вие! — Гласът дойде откъм вратата. — Виждам, че вече сте се запознали. Но трябва да отбележа, Аарон, че това не е най-подходящият начин да разговаряш с лорд Уоруик от Евърли.

Долната челюст на Ариана увисна от изненада.

Робърт истински се разсмя, доволен от смущението й.

— На момчето не му липсва кураж. Смяташе да ме нападне, макар че съм два пъти колкото него. — Той огледа отново дребната фигура на Аарон, вдигнал вежда закачливо. — Значи това е прочутият соколар, за когото толкова си ми разправял, Уил. Но трябваше да ме предупредиш и за неприятния му нрав.

Уилям Лъдлоу, син на Норбриджкия граф, плесна Ариана по рамото.

— Наистина до този момент не съм познавал тази страна на характера му. Струва ми се, че предизвикваш най-лошото у него, Роб.

Ариана се почувства безкрайно унизена. Нима този арогантен младеж беше лорд Уоруик? Смяташе, че е много по-възрастен, а не момче с мъх по лицето и с крака на жребче. Независимо от това, младежът имаше власт да я накаже за грубото й държане.

— Простете ми, лорд Уоруик. Като ви гледах в тези дрехи, изобщо не си представях, че сте нещо повече от един досаден ловец. Искам да кажа… о, глупости, не знам какво искам да кажа.

Роб пак се разсмя и подаде ръка на чирака.

— Уил често те е хвалил пред мен.

Врабеца също протегна ръка и когато се докоснаха, през Роб отново премина онази смущаваща тръпка. Недоумяваше какво става с него. Защо допирът до едно момче му въздействаше тъй силно?

Беше чувал, че някои момчета на годините му започват да се интересуват по особен начин от други момчета, но това не би могло да се случи с него. Нямаше причина да се съмнява в своята мъжественост. Проявяваше съвсем здрав интерес към съществата от нежния пол, макар досега да не бе срещал такава, която да възпламени душата му. Преодолявайки странното усещане, той си наложи да говори съвсем нехайно.

— И така, Врабец, Уил, сега, когато вече сме официално представени един на друг, няма ли да отидем да половуваме с ястреби? Нали затова съм дошъл в Норбридж! Да се уча от този дребен соколар.

Уил погледна любопитно Роб, после Аарон.

— Врабец? Това ли ще бъде името ти, Аарон? Харесва ми. Врабеца, който лети с ястребите. Да, да, много ми харесва.

Лорд Уоруик беше дошъл в Норбридж да се учи от нея? Проумявайки този факт, Ариана малко поизправи рамене. Беше доволна, че все пак имаше нещо, с което да спечели така желаното от нея възхищение.

Сега бе нужно да оправдае очакванията. Опита се да впечатли лорд Уоруик с уменията си, като пусна един чуждоземен сокол от върха на близкия хълм и го направляваше с цялата сръчност, на която беше способна. От начина, по който младежът я гледаше, разбра, че старанието й даваше резултат. Но беше и доста смущаващо. Не можеше да проумее защо напрегнатият му поглед така я тревожеше. Никога преди не беше изпитвала подобно безпокойство.

Беше пускала много ястреби и соколи пред херцози, графове и барони съвсем уверено, понеже знаеше, че беше наистина добра в занаята си. Но ето че сега, пред Робърт Уоруик, тя едва успяваше да върви, без да се спъва. Какво толкова имаше в него?

Докато го наблюдаваше да крачи към нея с дългите си слаби крака, които изяждаха разстоянието помежду им, със здрави мускулести рамене, които се надигаха при всяка крачка, тя разбра отговора: това бе самецът, когото желаеше. Беше наистина объркана от внезапната сила, с която това разкритие я връхлетя. Никога досега не беше се замисляла какво желаеше да има у един мъж.

— Е, как беше това, Врабец? Мисля, че този път ястребът реагира по-бързо на сигналите ми. Как смяташ?

Лицето на Ариана почервеня. Не трябва да мисли за него по този начин. Никога не би могла да бъде нещо повече за този благородник, освен Врабеца — момче, което тренира соколи.

— Смятам, лорд Уоруик, че това бе едно добро начало.

— Отлично. Чу ли това, Уил? До края на лятото, когато се върна в Евърли, без съмнение ще впечатля дори баща си с уменията си благодарение на нашия малък Врабец. А сега, докато сме само тримата, предлагам Врабеца да ни нарича с малките ни имена. Така всички ще се чувстваме по-добре. Съгласни ли сте? — Роб изгледа Уил, за да види как ще реагира.

Уил кимна изненадан. Не беше в стила на Роб да се сприятелява така бързо, още повече с един селянин.

— Дадено.

— А ти, Врабец? — попита Роб, втренчил се в поразителните сини очи, които го смущаваха все по-тревожно. — Да смятам ли, че сме се разбрали? Ще ни бъдеш ли учител в лова със соколи, приятел и довереник?

Ариана не можеше да си поеме дъх. Приятел? Довереник? Това беше повече, отколкото някога се бе осмелила да мечтае. Лицето й светна.

— Дадено.

Уил се разсмя.

— Не бързай толкова да се съгласяваш, Врабец. Роб очаква много от приятелите му дори да пролеят от кръвта си. Когато бяхме на девет-десет години, той извади камата и си разряза пръста, а после и моя, защото искаше клетва, споена с кръв, да освети нашия съюз. Спомняш ли си, Роб? Кървих толкова много, че си изпоцапах новия кадифен жакет. Татко беше бесен.

Очите на Ариана се разшириха. Той едва ли очакваше…

Роб се усмихна при вида на уплашеното й изражение.

— Не се притеснявай, надживял съм нуждата от клетви, споени с кръв.

Ариана и Уил мярнаха игривото пламъче в очите на Роб.

— Но… — Роб нарочно се колебаеше и търсеше точните думи.

Уил и Врабеца стояха и очакваха притихнали Роб да продължи.

Роб извади камата от канията на кръста си и с тържествен жест положи острието на ръката си, с върха към Врабеца.

— За да сключим договор за приятелство, трябва да се закълнеш в меча.

Ариана погледна загадъчното изражение на Роб.

— Целуни камата! — нареди Уил. — Това е свещен обет.

Ариана пристъпи напред и срещна погледа на Роб. После се наведе и целуна тържествено острието. Стоманата се беше стоплила до тялото на Роб.

— Заклевам се в този меч, искам да кажа… кама, да бъда верен приятел на теб и Уил.

— Добре, добре! — извика Уил. — Запомнете добре този ден! Той е начало на съюз между син на херцог, господар на далечен замък и… чирак соколар.

„Момче — чираче“, добави на себе си Ариана.

* * *

Ариана застана на вратата на птичарника и огледа вътре за Роб. През двата кратки месеца, откак го видя за пръв път, тя прекарваше всяка минута от деня си в мисли за него. Знаеше, че е глупаво, но не можеше да не го прави. Той не само бе висок и красив, но беше също мил и внимателен. Дори да бе роден селянин като нея, а не благородник, би го предпочела пред всички други.

Въздъхна шумно. Напразно се надяваше да го види, през последните дни двамата с Уил бяха твърде заети, за да търсят компанията на чирака соколар. Пред очите й се мерна нещо мораво и я накара да се намръщи. Знаеше, че само един човек има дреха с такъв цвят — лейди Джудит, чернокосата сестра на Уил.

Проряза я остра завист. Джудит се приближаваше и тя можеше да види всяка подробност, която допринасяше за елегантния й вид. О, защо съдбата я бе създала селянка, обречена да носи грозни фусти, докато това безсърдечно момиче получаваше толкова много?

Погледът й попадна на обшитото с перли украшение, което Джудит носеше върху гарвановата си коса. Представи си го върху своята. Ръката й несъзнателно посегна нагоре, но отчаяно увисна, щом докосна грубия плат на качулката, скриваща разкошните й коси.

Джудит се отправи към птичарника, без да поглежда ни наляво, ни надясно. Уил и Роб я следваха по петите. Рози и шибой във всички цветове растяха наоколо в изобилие, но лейди Джудит не забелязваше красотата и чудния им аромат.

Ариана мразеше посещенията на лейди Джудит в птичарника. Надменното момиче, с три години по-голямо от нея, нямаше никакво понятие от грабливи птици, но въпреки това настояваше да ловува с брат си и баща си, когато й позволяваха. Заради невежеството и нехайството й вече бяха загубили две птици.

— А, ето те и теб. Врабец! Дойдохме да видим новото младо соколче — извика Джудит. — Омръзна ми старият.

— Може ли да погледнем? — попита Роб, знаейки добре колко грижи полагаше Врабеца за птиците.

— Виж какво, Робърт, няма нужда да искаш разрешение от един слуга. Това е моя птица в края на краищата, не негова.

Ариана бе свикнала с грубите думи и обидния маниер на Джудит и отдавна се беше научила да не се ядосва.

— Соколчето е до стойката на исландския сокол, но гледайте да не приближавате твърде близо, че докато мигнете, ще ви накълве. Зная го от опит — вече ми разкъса пръста.

— Ами, той е само едно бебе. Идваш ли, Роби? — Джудит мушна ръка в тази на Робърт и го побутна към стойката на соколчето.

„Значи такава била работата!“ — мислеше си Ариана. „Тази вещица е решила да спечели Робърт и както изглежда, той няма нищо против. Само как търка ръка в рамото му и го гледа с нескрито обожание…“

Ариана стисна здраво дръжката на вратата. Не съзнаваше какво върши и не усети струйката между пръстите си, потекла от разтворилата се рана, дето соколчето й беше причинило. Следеше Робърт и Джудит. Защо трябва Джудит да я лиши от щастливите часове с Робърт и Уил? А те наистина й носеха щастие, въпреки непрестанните усилия да опазва самоличността си в тайна.

Спасяваше я от разкриване най-вече това, че бе „момче — сираче“. Уил и Роб смятаха, че Врабеца не смее да общува свободно с приятелите си с благородно потекло, затова и приемаха ограниченията, които той поставяше в тяхната дружба.

* * *

С отминаването на лятото женствеността на Ариана продължаваше да разцъфва и майка й стягаше гърдите й все по-здраво с платнени ленти. Притесняваше я и гласът й. Роб и Уил непрекъснато я дразнеха и питаха кога ще зазвучи баритоново като тях. За да ги заблуждава, тя започна да говори с нисък, изкуствен тембър, от което гърлото й се възпаляваше и я болеше.

Не можеше да отрече обаче, че наистина се забавляваше с тях. Харесваше й начинът, по който се отнасяха с нея: закачаха я за фигурата й, но я уважаваха за умението й да се справя по най-елегантния начин с ястребите.

Скоро понаучи доста за мъжете. Някои неща бяха забавни, други шокиращи, но всичко беше прекрасно и тя се приспособяваше към привичките им. Само с едно нещо не успя да се справи — да ги гледа голи.

В тези случаи тя отвръщаше поглед от Уил, но не можеше да откъсне очи от стройните бедра и загорялото тяло на Роб. Когато и да го видеше, й се струваше, че е за пръв път. Странно беше и тръпнещото безпокойство, обхващащо я при тази гледка.

Безпокойството и копнежът се усилваха с отминаването на лятото и на нея й беше трудно да се прави на момче. Чувствата й към Роб ставаха все по-напористи и тя желаеше да го гали, да го прегръща. Бе запомнила всяка подробност, за да си я спомня в мечтите през безсънните си нощи…

Ех, да можеше Роб да разбере! Знаеше, че той се измъчва заради привличането, което изпитваше към Врабеца. Всеки път, щом се докоснеха, колкото и случайно да беше, усещаше, че той изпитва същото като нея. Само да можеше да му каже, че всичко е наред, че момчето, което познава като Врабеца, всъщност е момиче. Може би тогава нямаше да изпитва нужда да флиртува с лейди Джудит.

Гласът на Джудит я събуди от мечтите й и тя се изненада от болката в наранения си пръст.

— Ще свърши работа, предполагам. Няма незаменими ястреби. Ще тръгваме ли? Не мога повече да понасям миризмата тук. — Джудит измъкна една шарена торбичка от корсета си и вдъхна аромата на сместа от билки и уханни треви. — Роби? Уил?

Джудит първа се отправи към вратата и забеляза кръвта, която капеше от ръката на Врабеца.

— Врабец, съзнаваш ли, че пръскаш кръв по всичко това, което е собственост на баща ми?

Уил и Роб видяха кръвта и се приближиха.

— Какво се случи? — попита Уил.

Ариана се смути.

— О, нищо особено.

— Ей, дай да го видя — каза Роб и хвана ръката й.

— Човек би помислил, че е смъртно ранен, като те гледа как приемаш нещата, Роби. — Джудит знаеше, че говори злобно, но не можеше да се сдържи. Винаги когато Врабеца беше наблизо, Роб сякаш забравяше за присъствието й. Какво караше мъжете да държат толкова много един на друг? А на нея й обръщаха внимание само когато търсеха ласките й.

Всичко би направила, за да привлече вниманието на Роб. Братското му отношение към нея вече започваше да я дразни. Ако имаше намерение да става графиня Евърли, крайно време беше да предприеме някакви действия.

Никога не беше си го представяла в ролята на съпруг, но баща й я бе убедил в добрите му качества, тъй като беше наследник на значителни имоти. Да, мислеше си тя, като гледаше стройната му фигура, от него ще стане достатъчно добър съпруг.

Робърт държеше пръста на Врабеца, гледайки нежно стичащата се кръв. И пак усети странната топлина да се разлива в сърцето му. „О, господи, това трябва да спре!“ — помисли си той уплашено. Не можеше да продължава да се чувства по този начин заради друго момче.

Посягайки напосоки, той обви с ръка талията на Джудит и я придърпа към себе си.

— Мисля, че Врабеца може и сам да се справи. Тръгваме ли? Ще ми се да пояздя моя кавалерийски кон, какво ще кажеш, Джудит?

Очите на Джудит светнаха. Най-сетне Робърт я забеляза.

— Разбира се, Роби, идеята е прекрасна. Страшно ми харесва. Само двамата…

— Ей, не бързай — обади се Уил. — Няма да има никакво такова „само двамата“. Ако отидеш да яздиш с Роб, ще си вземеш и придружителка, ясно ли е? Не искаме да опетним ценната ти репутация.

— О, Уил, спри да се правиш на стар мърморко. Татко няма нищо против.

— И двамата знаем защо, нали? Не, до деня, в който вземете решение и бъдете официално сгодени, няма да прекарате нито минутка насаме.

Сгодени? Ариана усети как някаква бучка заседна в гърлото й. Роб смяташе да се ожени за тази… Не можеше да се сети за достатъчно лоша дума, която да подхожда на лейди Джудит. Всички знаеха, че тя ляга с всеки мъж, на когото е набола брада, дори и с по-млади. Робърт заслужаваше нещо по-добро.

— Добре тогава, щом ще се държиш така, ще трябва да дойдеш с нас, но се надявам да паднеш от коня и да си счупиш коравата глава. Няма да мръдна и пръста си да ти помогна.

Робърт се засмя и се изтръгна от здравата прегръдка на Джудит.

— Ако сте свършили с уговорките, върви и се приготви, идвам веднага. Искам да погледна още веднъж пръста на Врабеца. Няма да оставим нашия чирак соколар да стигне дотам, че да не може да си гледа работата.

Джудит хвърли убийствен поглед към Врабеца и като тръгна с Уил, извика през рамо:

— Не се бави, Роби!

Робърт изчака, докато се махнат, после се обърна съвсем сериозно към Врабеца:

— Съжалявам за пръста ти. Как се случи?

— Беше новото соколче на Джудит. Клюнът му е остър като езика й — каза тя усмихната. — Не се тревожи за това.

Робърт взе ръката на Врабеца и заразглежда окървавения пръст, опитвайки се да не мисли за усещането, което се разля по тялото му при този допир. Какво му ставаше? Защо това се случваше всеки път, когато докоснеше Врабеца?

Ариана наблюдаваше Робърт отблизо, докато той разглеждаше пръста й. Сърцето й бясно биеше. Ненавиждаше лъжата, която й пречеше да му признае още сега колко силно желаеше да я целуне. Искаше да се сгуши до него, както беше направила Джудит, и да почувства топлината му. Искаше да се радва на неговата сила и мъжественост. Едва успяваше да се пребори с непреодолимото си желание.

Робърт погледна към Врабеца. Устните му бяха толкова изкусителни, дъхът му го привличаше все по-близо и по-близо. Овладя се тъкмо навреме. Без малко да се остави на изгарящото желание. Прокле боговете, които бяха създали Врабеца момче.

— Ще се оправи след два-три дни — каза той, като се окашля и пусна неохотно ръката й. — Е, по-добре да вървя, знаеш каква е лейди Джудит.

Направи бавно няколко крачки, после спря и се обърна. Не му се искаше да се отделя от момчето.

— Защо не дойдеш с нас? Сигурен съм, че Джудит няма да има нищо против присъствието на още един мъж, който да я ласкае.

Ариана поклати глава. Бучката в гърлото й пречеше да говори, затова се обърна и се престори, че търси нещо. Усети, когато той си тръгна окончателно. Светът изведнъж й се стори по-студен.