Пеги Никълсън
Облогът (8)

Осма глава

Сюзан, продуцентката, мигаше виновно с очи.

— Мислех, че искаш да са на подиума — оправдаваше се тя.

— Мислеше, но не е така. — Джоана сложи ръка на рамото й. — Извинявай, напоследък доста ми се насъбра. — Никак не бе очарована, че Дънкан й бе изпратил дванайсет червени рози и че Сюзан ги бе изнесла пред камерите, тъй че целият свят да разбере това. Сега вече нямаше как да ги махне, публиката в залата щеше да забележи веднага.

— Две минути до ефир — обади се асистент-режисьорът.

Джоана се отправи към завесата. Преди да излезе на подиума, спря за миг и прочете бележката, която придружаваше изпратените от Дънкан цветя.

„Съжалявам, че вчера не успях да се видя с теб. Ще ми запазиш ли последните пет минути от предаването? Твой Дънкан.“

Не, „неин“ той определено не беше. Не искаше да чуе за този човек. Днес, когато водеше Бенджи на училище, той й се бе усмихнал и я бе запитал ще се срещне ли с Дънкан днес. Тя ядосано смачка бележката и я хвърли.

Все едно. Щеше да преживее и това. Ако не заради себе си, то поне заради Бенджи трябваше да се усмихва и да си дава вид, че няма никакъв проблем. Тя излезе на подиума и зае обичайното си място. Букетът от рози бе до самото й лице. Дали Дънкан беше в залата? Прииска й се да погледне, но не посмя.

Включиха я в ефир.

— Здравейте и честит Свети Валентин — обърна се към публиката тя. — Днес сме поканили две семейни двойки с общо сто и седем години брачен стаж. — Джоана се обърна към гостите в студиото — симпатични възрастни хора, които като ученици се гледаха в очите и се държаха за ръце. — Вашият живот доказва, че истинската любов не увяхва с възрастта. Разкажете ни нещо повече за това…

Предаването потръгна. Спомените на старците бяха толкова трогателни, че Джоана се разчувства и неволно започна да си представя себе си и Дънкан в някои от епизодите, които разказваха. После дойде на земята и тутакси се укори. Този човек не заслужаваше вниманието й. Той беше абстракция, сбор от съветите в книгата си — нищо повече. Трябваше да го забрави. Колкото по-бързо, толкова по-добре.

— Въпроси към гостите? — обърна се към публиката тя.

— Какво стана с облога ви с господин Флауърс? — надигна се една млада жена. Съпругът й се бе надигнал в очакване на отговор.

— Резултатът от облога ще научите от самия господин Флауърс — хладно отвърна Джоана. — Моля, ограничете въпросите си върху темата, която обсъждаме сега.

Към края на предаването публиката внезапно се разшумя. Беше се появил Дънкан — приближаваше усмихнат към сцената, а синината под окото му придаваше разбойнически вид.

— Къде ти е клоунското костюмче? — започнаха да го подкачат невъздържани гласове.

— Пазя си го за официални случаи — каза Дънкан и се разсмя. Сега бе облечен в елегантен тъмносин костюм.

С приближаването му към сцената Джоана усети как й премалява. Подпря се на говорителския пулт и като се надяваше, че публиката не е забелязала нищо, гордо вдигна глава.

„Няма да му се дам — реши тя. — Не и пред седем милиона зрители“. Докато Дънкан се качваше по стълбите към подиума, тя усети как кръвта й бушува. Гърлото й бе пресъхнало и бе останала без глас.

За щастие не й се наложи да каже нищо. Дънкан се приближи и й отне микрофона.

— Предполагам, че си спомняте как започна всичко това — каза той. Публиката оживено се разшумя. — С цел реклама на моята книга преди две седмици аз се обзаложих с Джоана, че до деня на Свети Валентин ще я накарам да се влюби в мен.

— И успя ли? — изкрещя един мъж толкова високо, че огласи залата без микрофон.

— Не знам. — Той крадешком погледна Джоана, после се обърна към аудиторията. — Предстои ни да разберем. Със сигурност знам единствено това, че… — От вълнение Джоана болезнено сви дланите си в юмрук. Дънкан замълча и така засили още повече напрежението в залата. Колко опитен беше този човек — изпращаше послание към публиката дори, когато мълчеше! — Единственото, което знам със сигурност — продължи със задавен от вълнение глас той, — е това, че в лицето на Джоана попаднах на жена, с която си струваше да направя този облог. Дами и господа, Джоана Харц се оказа дамата на моите мечти.

Насъбраното напрежение се разрази в аплодисменти, които отекнаха в залата като гръм.

Джоана не знаеше какво да каже. Очите й се премрежиха от радостни сълзи. Дънкан продължи да говори. Каза, че ще я обича цял живот. „Разбира се — за да спечели облога!“ — помисли си с горчивина тя.

— А тя обича ли те? — обади се нетърпеливо същият мъж.

— Има само един начин да разберем това — каза Дънкан, като леко се засмя. После падна на колене пред Джоана и я улови за ръка. О, не! Нямаше да посмее…

Но тя се излъга.

— Джоана — каза Дънкан с ясен глас, — никога не съм мислил, че ще го направя по телевизията, но ето че доживях и това.

Какъв абсурд! Сините му очи я гледаха съвсем искрено, а ръката, с която държеше нейната, трепереше… едва доловимо. Или може би трепереше нейната собствена ръка?

— Джоана! — Публиката беше притаила дъх. — Мислиш ли, че… би ли… ах, как да те попитам… Би ли се омъжила за мен?

Очите на Джоана блеснаха от сълзи и тя преглътна с усилие. Гърлото й съвсем бе пресъхнало. Беше като онемяла. Не можеше да пророни дума.

— Би ли се омъжила за мен? — повтори той, като почти болезнено стисна пръстите й.

Джоана нито можеше да говори, нито да вижда. Очите й бяха премрежени от сълзи. Свободната й ръка почти инстинктивно се пресегна, напипа вазата и я вдигна във въздуха. Бавно, преднамерено, със съсредоточено прехапани устни, Джоана изля студената вода от вазата върху лицето на Дънкан, който бе вдигнал очи и с надежда се усмихваше. Плисъкът от водата се чу отчетливо, тъй като залата бе замряла в гробна тишина. Дънкан се закашля, а публиката започна неистово да тропа, негодува и крещи. Освиркваха я. Джоана разтвори пръсти, стъклената ваза полетя към пода и с трясък се разби. Тълпата продължи да вилнее.

„Побъркала съм се!“. Тя не бе сигурна дали само си го помисли, или го изрече на глас. Впрочем беше й все едно. Бутна безцеремонно Дънкан, който патетично бе протегнал ръка, настъпи една роза и хукна към кулисите през хрущящите отломки от строшено стъкло. Зад завесата едва не се сблъска със Сюзан.

— Джоана, до края на предаването има още една минута. Не можеш да напуснеш току-така!

— О, нима! — изхлипа тя. — Таша, къде ми е чантата? — Не дочака отговор. Хукна към изхода, но гримьорката я улови за ръката.

— Пусни ме! — изкрещя Джоана, като се опита да се освободи.

— Джоана, скъпа, почакай малко, размисли — умолително я изгледа Таша. — Дънкан сигурно те обича съвсем искрено, не постъпвай с него така.

— Задръж го за себе си, щом толкова ти харесва и си такава състрадателна душа!

Тя хукна по коридора. Обувките й пречеха, затова ги събу. Искаше час по-скоро да се махне от това проклето място, да се скрие някъде и да си поплаче на воля. Цяла седмица. Цяла година. През остатъка от безрадостния си живот.

Коридори. Стреснати лица, които се обръщаха след нея, докато тя задъхано отминаваше редиците врати.

Асансьорът. Най-сетне! Джоана отчаяно се вкопчи в червения бутон. Ненадеен шум от лудешки стъпки я накара стреснато да извърне глава. Беше Дънкан. Тичаше през глава.

В същия миг пристигна асансьорът. Тя скочи вътре и тъкмо когато вратата на кабината започна да се затваря, Дънкан влетя след нея като стрела.

— Вън! — истерично изкрещя тя.

Беше вече късно. Асансьорът потегли.

— Джоана, изслушай ме! — каза Дънкан и натисна аварийния бутон. Кабината се разклати и спря. Бяха заседнали между етажите. Някъде в далечината се разнесе авариен звънец.

— Излез… — изхълца безпомощно Джоана и се сви в ъгъла.

— Джо… ана… — задъхано рече Дънкан. Беше целият зачервен от тичане. — Съжалявам, Джоана! — Беше се хванал с две ръце за перилата в кабинката и тя се чувстваше като уловена в капан. От косата му се стичаха капки вода.

— Съжаляваш… Все ти е едно! Постигна своето, нали? След днешната случка книгата ти ще счупи всички рекорди по популярност, можеш да бъдеш сигурен в това.

— Класации… Популярност… Изобщо не ме интересуват. — Той докосна с устни челото й. — Ти си единственото, което има значение за мен сега.

Джоана се извърна и се опита да се измъкне от ъгъла.

— Джоана, изслушай ме!

— Не!

— Виж, Джоана. Сигурно едно телевизионно предаване не е най-подходящото място да поискаш ръката на една жена. Но знай, че в това, което преди малко ти казах на сцената, вложих цялата си душа.

— Не е истина. Мислиш само за своята популярност — изхлипа тя.

— Мислих, но забравих — още в мига, когато за първи път те видях. — Той нежно целуна ухото й. — Знаеш ли, смятах да поискам ръката ти още вчера. Но когато те потърсих по телефона, ти не си беше у дома.

— Наистина ли… щеше да го направиш? — От вълнение гласът й писукаше.

— Кълна ти се! Виж, в събота купих това. Бенджи ми помогна да го избера. — Той бръкна в джоба си и извади оттам малка кутийка от черно кадифе. Отвори я и в същия миг очите на Джоана се премрежиха от сълзи.

Камъкът на пръстена бе изумруд, с два малки диаманта отстрани. Красотата на бижуто очарова Джоана, макар то да не бе най-важното в този миг. Ако вътре в кутийката се намираше бирена капачка, тя щеше да блести също толкова омайно в нейните очи.

— Но Бенджи не ми спомена нищо — сподавено промълви тя. — Каза ми за фериботната екскурзия, за динозаврите, които сте видели в природонаучния музей…

— Е, за детето това сигурно са били по-важните неща. А освен това, не съм му казвал, че пръстенът е за теб. — Той се засмя: — Макар в действителност да е. Без значение дали ще го приемеш в комплект с мен, или не. — Дънкан падна на колене и улови Джоана за ръката. — Е, вече можеш да кажеш „Да“… или „Не“. Само че, ако смяташ да кажеш „Не“, имай предвид, че досега приложих спрямо теб само осем от моите съвети. Остават ми още деветдесет и три. Смятам отново да ги вкарам в употреба и така до безкрай. Докато… Кажи ми, скъпа, искаш ли да станеш моя жена?

Краката й се подкосиха. Тя се свлече, но Дънкан я улови и я задържа. Двамата стояха лице в лице един срещу друг.

— Да — прошепна Джоана, след което потъна в прегръдката на Дънкан.

— Господи! — възкликна той. Бе извън себе си от възторг. После доближи лицето си до нейното.

— Знаеш ли, сега се сещам за своя Сто и първи съвет: „Обичайте се така, сякаш всеки ден от живота ви е Свети Валентин“. Честит празник, Джоана!

— Луд! — разсмя се тя. Сълзи на щастие бликаха от красивите й очи.

— Луд — да. Но твой. Твоят луд — усмихна се Дънкан. Устните им се докоснаха — отначало леко, после с нескриван копнеж. Потънали в унеса на целувката, двамата не забелязаха настъпилата тишина. Аларменият звънец бе престанал да звъни. Асансьорът потегли и плавно набра ход.