Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Hartz and Flowers, 1991 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Пламен Кирилов, 1994 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4 (× 25 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- Desi_Zh (2008)
- Разпознаване и корекция
- Marijaia (2013)
- Допълнителна корекция и форматиране
- in82qh (2013)
Издание:
Катрин Артър, Деби Макомбър, Лий Майкълс, Пеги Никълсън. Празници на любовта
ИК „Арлекин-България“, София, 1994
Американска. Първо издание
Редактор: Красимира Абаджиева
ISBN: 954-11-0153-4
История
- — Добавяне
Трета глава
В момента на снимката малкото тюленче се беше вторачило право в обектива на камерата. Одухотворените му кафяви очи й напомниха тези на Бенджи. Джоана въздъхна и остави снимката до бележника с плана за утрешното предаване. Часовникът върху нощното шкафче показваше двадесет и два часа. Икономката на Джейсън бе казала, че очаква той и Бенджи да се върнат към седем и че ще има грижата да напомни на малкия да се обади на майка си у дома. Дали беше забравила?
Телефонът иззвъня и Джоана зарадвана вдигна слушалката.
— Тъкмо си мислех за теб, сладичкото ми!
— Вече?! — каза изненадан един твърде познат глас. — Очаквах да се съпротивляваш по-дълго.
Тонът й внезапно охладня:
— Как се добрахте до номера ми, господин Флауърс? Няма го в указателя.
— Наричайте ме Дънкан, ако желаете да получите отговор.
Тя изруга наум.
— Господин Флауърс, кой, по дяволите, е имал неблагоразумието да ви даде телефонния ми номер у дома?
— Не мога да ви кажа — бързо отговори той. — Трябва да пазя информаторите си. Питайте ме за нещо друго. Впрочем… кой е „сладичкият“?
Странно усещане. Чуваше гласа му така близо, сякаш той лежеше до нея на леглото. Тя сви раздразнено рамене.
— Бенджамин.
Можеше да си помисли, че става въпрос за любовник и да престане най-после да й досажда.
— А, синът ви — каза тутакси Флауърс.
Джоана сепнато се надигна в леглото.
— Откъде знаете името му? Дънкан, през целия си живот не съм имала по-голяма грижа от това да държа детето си настрана от вниманието на пресата. Кълна ви се, че ако споменете името на Бенджи публично, то аз ще…
— Успокойте се — каза той, този път с напълно сериозен глас. — Няма да направя това. Никога. Случайно се натъкнах на името му по време на проучването, което направих за вас.
— Проучвали сте ме? — възмутено попита тя.
— Да — призна Флауърс. — Проучвателната работа преди написването на дадена книга е далеч по-увлекателна, отколкото самото писане. Човек научава толкова много неща. Постепенно навикът да правиш проучвания си остава за цял живот. Така например, без да ми е необходимо, сега знам, че любимият ви цвят е наситено зелен.
Джоана сведе очи към зеления си пеньоар. Осведомеността му я накара да потръпне.
— Е, истински добре осведоменият човек знае и да мълчи — успокои я той.
— Говоря сериозно, Дънкан. Ако някога споменете публично за Бенджи…
— За кого? — запита невинно той. Тя схвана шегата и се разсмя.
— Е, добре, добре… Благодаря.
— Няма защо.
Двамата замълчаха, което странно, но не беше тягостно. Тя едва ли не усещаше дъха му.
— Как са розите ми? — попита най-сетне Флауърс.
Джоана погледна към вазата върху нощното шкафче.
— Чувстват се чудесно! — Тя посегна и погали един тъмночервен цвят.
— Добре — каза Дънкан с глас, загубил малко от самоувереността, която излъчваше досега. — Ами… аз позвъних да благодаря, че все пак приехте букета ми.
— Още ли мислите за това?
— Без да искам. Винаги, когато поднасям нещо, си спомням за първия подарък в живота си, който направих на жена. На Грета Хофман — училищната ми любов. Тогава бях в девети клас.
— И какво се случи?
— Бях решил да й подаря нещо. Тъкмо бе отминал празникът на Свети Валентин и в магазините все още можеха да се намерят непродадени шоколадови сърца. Купих едно и й го поднесох с огромно вълнение, сякаш й подарявах собственото си сърце. Тя изглежда не бе получавала подарък от момче досега и смутено измърмори най-неподходящото нещо, което можеше да каже в този момент — обърна ми внимание върху изтеклата годност. Идеше ми да потъна в земята от срам… — Той се разсмя. — Тъй или иначе, благодаря, че приехте цветята.
— Благодаря, че ми ги поднесохте. — Тя вдъхна дълбоко аромата на розите. После каза: — А сега, Дънкан, да приключваме, тъй като всеки момент очаквам да позвъни мъжът на моя живот.
— Добре — съгласи се с готовност той. — Кажете на този, чието име не трябва да споменавам, „Здравей“ и от мен.
Телефонната слушалка тихо изщрака в ухото й и тя остана сама. Постоя известно време, после взе една роза и прокара по лицето си кадифения цвят. Точно в този миг телефонът отново иззвъня.
— Бенджи! — извика зарадвано тя.
— Извинявай, скъпа, пак съм аз. — Беше Лайза.
— Все се обажда някой друг — въздъхна Джоана и й разказа за предишния телефонен разговор. Спомена и за преживяването, което Дънкан бе имал с училищната си любов. — Знаеш ли, Лайза, тази вечер той ми се стори много по-човечен отпреди. Може би съм се държала неоправдано лошо, а?
— Чакай, чакай! — Джоана чу в слушалката шум от прелистване на страници. — Купих си неговата книга днес. Реших, че след като ти нямаш право да я четеш, нищо не пречи аз да направя това. Чуй сега. Петнайсети съвет: „Покажете се уязвим. Жените по природа са състрадателни същества. Обратно на това, което може би мислите, вашата жертва не копнее за стоманено твърд мъж. Тя търси преди всичко човека. Така че, не се опитвайте да криете слабостите си — обратно, трупайте капитал от тях! Разкажете й как ви обиждат в службата. Разкажете й за…“
— Достатъчно, разбрах. Този мошеник пак ме е подхлъзнал.
Тя смръщи лице и върна розата на мястото й при другите цветя.
На следващата сутрин Джоана бе по-предпазлива от когато и да било. Стъпи на подиума и подозрително проучи аудиторията с очи. Дънкан, изглежда, още не бе се появил.
Предаването започна. Този ден щяха да разговарят за кожени палта. Едната гледна точка щяха да представят Джо Пастернак — ловец на кожи, и Ентън Фъз — собственик на най-големия нюйоркски магазин за кожени облекла. Сърдитата опозиция се състоеше от двама войнствено настроени природозащитника — мъж и жена.
Към четвъртото прекъсване за реклами цивилизованият тон безвъзвратно бе отишъл по дяволите и на сцената всеки момент можеше да се пролее кръв.
— Това тук е Америка! — крещеше разпалилият се ловец. — Искаш да станеш президент и с Божията помощ ставаш президент! Искам да се боядисам в синьо и, облечен в рисово палто, да се появя на Медисън Авеню — появявам се! Никой не може да ме спре! Живеем в Америка, където всичко е позволено, ако не се пречи на другите, разбрахте ли ме!
— Браво, кажи им го! — извика жена от публиката.
— Как така да не пречи на никого? — скочи на крака представителката на природозащитниците, мършава женица с телени рамки на очилата. — Как да не пречи? Ами ако вас някой рече да ви одере? Ето например с това! — И тя войнствено размаха джобно ножче.
— Мисля, че вие можете да представите гледната точка на един пацифист, госпожо — побърза да се намеси Джоана, като се обърна към пищния фотомодел, чието прескъпо кожено палто бе пострадало от спрея на развилнели се природозащитници.
Дамата обаче продължи да си вее с ветрило и не реагира на репликата въобще. Тогава Джоана обърна очи за помощ към Ентън Фъз, който уж беше спокоен и уравновесен. Той скочи и посочи предизвикателно с пръст Лео — вторият от природозащитниците, дългокоса горила, бивш професионален борец.
— Е, добре, Лео! След като толкова ти е жал за бедните животинчета, кажи ми — откъде идва месото на трапезата ти? Ядеш хамбургери, нали!
Лео замислено дръпна бухлатия си мустак, но Фъз не го остави на мира.
— Ядеш, ами как! Тия мускули не си ги направил от зелен фасул! Е, откъде идва месото, а? От кравите, ето откъде. Някога поглеждал ли си крава в очите? Знаеш ли какви големи, влажни очи има и как прочувствено гледа? Сърцето ти се къса! Но ядеш телешко, нали? Преди да започнеш да ми говориш за правата на животните, спри да ядеш месо.
— Първо си затвори противната уста, невестулка такава, и ме остави да се изкажа — изрева Лео и също се изправи в целия си двуметров ръст. Вместо да се стресне и да седне, Ентън Фъз се наежи като петле.
— Е, Рим не е бил построен за един ден. Все от някъде трябва да се започне… — изломоти Лео, след като дълго мисли.
— О, призна си значи! — изкукурига тържествуващо Фъз. — Сега искате да ни откажете от кожените палта, а утре и от хамбургерите. Какво ще кажеш за това, Америка? Какво ще ядем оттук нататък? Полиестер бургери?
— Има граници, които не трябва да се прехвърлят — настоя Лео. — Затова ние казваме: не убивай заради суета!
— Правилно-о-о! — подкрепи го половината от публиката, докато другата половина възмутено свиркаше с уста.
— Ние казваме: ако искате да се кичите с козина, отгледайте си своя собствена. — И той светкавично изхлузи прилепналата си тениска, под която се показа огромния му рунтав гръден кош.
По-космато същество Джоана не беше виждала досега. Публиката гръмна от викове и смях.
В този миг към подиума си запробива път един познат силует. Дънкан Флауърс. Държеше пред себе си луксозна бяла кутия с емблемата на прочут нюйоркски кожухарски магазин.
Публиката стихна.
— Какво съвпадение — каза той, като застана на сцената и се наведе към микрофона. — Кожите също фигурират като тема в моята книга. По-конкретно номер деветнайсет гласи: „Подарете на вашата избраница нещо кожено…“. Така че, аз реших… — И той с лъчезарна усмивка подаде на Джоана кутията.
Господи, какво правеше този човек! Наливаше масло в огъня. Надали можеше да се намери по-неподходящ момент за прилагане на този съвет.
— Брутален тип! Варварин! — изрева природозащитничката.
— Отвори кутията — настоя Дънкан.
Джоана инстинктивно понечи да приложи един изпитан спасителен ход, но се разколеба. Напрежението в залата беше достигнало своя връх. Ако сега прекъснеше за реклами, публиката нямаше да й го прости.
— Отвори кутията! — викаха в един глас ловецът и Ентън Фъз.
— Отвори я! — ревеше аудиторията.
С ъгълчето на окото си Джоана видя как природозащитничката изневиделица измъкна отнякъде спрей с червена боя. Ентън Фъз също забеляза това и се наежи, готов да я сграбчи за врата, в случай, че посегнеше да унищожава кожени облекла.
Джоана вдигна капака на кутията.
Едно мъничко сиво зайче с широко отворени от уплаха очи се сгуши в дървените стърготини, които му служеха за легло.
Всички в залата ахнаха. Дънкан внимателно повдигна пухкавата дългоуха топка и я подаде на Джоана. Тя показа животинчето пред камерите.
— Е, а сега е крайно време за рекламите — каза най-сетне тя.
После се обърна да благодари на Дънкан за това, че така елегантно я бе измъкнал от най-неспасяемата ситуация в цялата й кариера досега. Той обаче беше изчезнал от сцената. Видя го да се отдалечава в дъното на залата.
Остатъкът от предаването мина като по вода. Страстите се успокоиха и Ентън Фъз дори гушна симпатичната животинка в скута си. Зайчето бързо гризна крайчеца на вратовръзката му.
На служебния изход усмивката вече беше слязла от лицето на Джоана. Флауърс пак се беше престарал. Изобретателността му я изненадваше, но не й допадаше. Той също не й харесваше.
— О! Ето те и теб — възкликна Дънкан, като тръгна редом с нея. Носеше брошурка за отглеждане на зайци и пакетче заешка храна.
Джоана натисна бутона на асансьора.
— Ще задържиш зайчето, нали?
— А ти ще се обидиш ли, ако не приема подаръка ти? — Тя се сети за историята с шоколадовото сърце за Свети Валентин. Сигурно я бе измислил, за да я трогне.
Той смръщи вежди, изгледа я озадачено и влезе заедно с нея в асансьора.
— Бих се притеснил, ако решиш да дадеш Алистър на някой друг да го отглежда. Обещах му добър дом. Затова, ако не го искаш, предпочитам да си го прибера. — Той лекичко почука по капака на кутията, която Джоана притискаше към себе си. — Чуваш ли, Ал, не те щат. Трябваше, може би, вместо живо зайче да й подаря заешки маншон.
— Не съм казала, че не го искам. — Тя се опита да разбере дали Дънкан наистина беше загрижен за животинчето, или искаше да я разчувства, като се прави на сантиментален и уязвим.
— Последно, ще го вземеш ли или не? — попита Флауърс, като излязоха от асансьора. — Кажи, за да знам дали ние с Ал да не си вървим.
Тя помисли за миг. Бенджи щеше да бъде във възторг от идеята да си отглеждат животинка у дома.
— Ще го задържа — призна неохотно тя.
— О-о-о! — възкликна Дънкан. — Благодаря. Щеше да ми е доста трудно да се грижа за зайчето. Апартаментът ми в Станфорд надали щеше да му допадне, а и какво ли щях да го правя при постоянните си пътувания?
— Нямаше да е много лесно, наистина — съгласи се тя.
Отключи колата и се качи. Преди да й подаде картонената кутия, той леко надигна капака, надникна и сериозно каза:
— Доскоро виждане, зайко. — После вдигна очи. — А също и на теб, Джоана.
Затвори вратата на колата и се отдалечи.
— Петнайсети съвет — заяви Лайза, след като Джоана й разказа по телефона какво се бе случило през изминалия ден. — „Излъчвайте уязвимост!“. Евтини мъжки номера. Никой зрял мъж не си пада по зайчета — с изключение на тези върху кориците на списание „Плейбой“. Затова следващия път, когато ти позвъни, му кажи, че си го сготвила с лук. Ще видиш, че изобщо няма да се трогне от това.
— Знам ли… — промълви Джоана, затвори телефона и се заслуша в шума на дъжда.
Валеше силно. Поредната дъждовна и самотна нощ…
Телефонът пак иззвъня. Джоана зарадвано се хвърли към слушалката. Копнееше за човешки глас. Щеше да е доволна да чуе, когото и да било.
— Джоана Харц. Слушам ви.
— Как е Ал? — попита отсреща познатият приветлив баритон.
Тя се уплаши от собствената си реакция. Беше й станало приятно — и то от обаждането на един неприкрит използвач.
— Дънкан, случи се нещо… Не знам как да ти го съобщя. Бях извела Ал за малко навън и той…
— Изпуснала си го! В тази буря, която вилнее навън? Та той е питомен, Джоана, ще загине начаса. По дяволите!
— Ами… — Значи той наистина не бе безразличен към животинчето. Как да му каже истината, как?
Дънкан не я остави да изрече дума.
— Тръгвам веднага. След двайсетина минути съм при теб — заяви сърдито той и затвори телефона.
Джоана повдигна малката пухкава топчица от скута си, докосна я по трепкащото влажно носле и рече:
— Е, каква я направихме ние с теб!