Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Hartz and Flowers, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4 (× 25 гласа)

Информация

Сканиране
Desi_Zh (2008)
Разпознаване и корекция
Marijaia (2013)
Допълнителна корекция и форматиране
in82qh (2013)

Издание:

Катрин Артър, Деби Макомбър, Лий Майкълс, Пеги Никълсън. Празници на любовта

ИК „Арлекин-България“, София, 1994

Американска. Първо издание

Редактор: Красимира Абаджиева

ISBN: 954-11-0153-4

История

  1. — Добавяне

Седма глава

— Къде отиваме? — попита Джоана, докато потъваше в пухкавата като разбита сметана тапицерия на луксозната кола. Държеше в ръка чаша шампанско — втората за вечерта.

Бе изпила първата, докато се обличаше. Дискретно обърнат с гръб, Дънкан бе застанал, за да я почака на прага на спалнята, и непринудено разказваше за представянето на книгата си по телевизионната мрежа на Тихоокеанското крайбрежие. Кадифената вечерна рокля я обгърна ласкаво като приятен сън. Кройката беше великолепна — с шлейф и дълбоко деколте. Дълги черни ръкавици допълваха изискания тоалет.

— Къде отиваме ли? Отговорът е „Почакай и ще разбереш“.

Нямаше нищо против. Беше й приятно да пътува и да наблюдава как облаците плуват пред кръглоликата луна.

След известно време лимузината спря. Слязоха и тя почака на пътя, докато Дънкан обясни нещо на шофьора, а после да измъкне от колата старовремски механичен грамофон. Докато лимузината безшумно се отдалечаваше в нощта, той галантно я хвана под ръка.

— Мадам, ще ме придружите ли?

Поведе я през хълмисто игрище за голф. Вървяха бавно, тъй като токчетата на Джоана затъваха в меката пръст.

— Голф ли ще играем? — попита тя през смях.

— Не, ще танцуваме валс. — Той постави грамофона на земята, пусна го и в прозрачния студен въздух се понесоха грациозните звуци на виенски валс.

— Само че ще е по-добре да си свалите обувките, госпожо.

След това от солидарност се събу и той, и двамата затанцуваха на огрения от луната хълм. Първите няколко такта ги накараха да се залеят от смях. Виновно бе шампанското и студената трева, която гъделичкаше босите им стъпала.

— Извинявай! — усмихна се тя, след като за пореден път го настъпи по крака.

— Ела — каза глухо Дънкан, притегли я към себе си и Джоана с готовност се сгуши до твърдите му мускулести гърди.

Веднага влязоха в такт. Телата им бяха като слети в едно. Лицата им грееха от щастие, а във въздуха трептеше нейното неизказано „Да“.

— Студено ли ти е? — попита Дънкан, след като музиката спря.

Тя поклати отрицателно глава.

— Тогава да потанцуваме още?

— Да, Дънкан, да!

Приказното усещане отново ги завладя. Дори след втория танц на Джоана не й се искаше да спрат. Цялата трепереше от студ, но сякаш не забелязваше това.

— Да се връщаме, Джо. Магията трябва да се използва с мярка, иначе се губи нейната красота.

Хванати за ръка, двамата тръгнаха към шосето. Лимузината ги чакаше.

Докато пътуваха обратно, Джоана се бе сгушила в рамото на Дънкан. Мислеше. Какво й беше казал той, когато се бяха срещнали за първи път? Че истинската любов трябва да оставя спомени, които да сгряват сърцето на човек до преклонни старини? Е, тази вечер той я бе дарил с преживяване, което щеше да си спомня цял живот. Можеше ли да иска нещо повече от това?

Можеше ли да се надява, че по някакво чудо глупавият облог щеше да прерасне в чувство, което нямаше да отлети с мехурчетата на шампанското и с настъпването на деня?

Те слязоха от колата и мълчаливо се приближиха до входната врата. Дънкан й помогна да отключи, постоя и хвърли поглед назад. Не смееше да я целуне пред шофьора ли? Ала щом прекрачиха прага, той жадно я прегърна и я зацелува. Това съвсем не беше целувка за лека нощ. Когато откъсна устните си от нейните, тя усети върху лицето си горещия му дъх.

— Джоана, искаш ли ме?

Дали го иска? За тази вечер… или за цял живот? Какво точно имаше предвид?

— Дънкан, аз…

Той пламенно я целуна по устните.

— Не казвай нищо, скъпа, ако не можеш да кажеш „Да“. Иначе магията в миг ще отлети без следа.

Точно това искаше да знае тя. Колко щеше да продължи магията? Дали щеше да оцелее на ярката дневна светлина?

— Ами сега! — възкликна Дънкан, като се обърна и погледна навън. Светлините на лимузината проблеснаха между боровете и бързо се отдалечиха. — Шофьорът сигурно си е помислил, че ще остана при теб.

Или бе инструктиран да постъпи така?

— Няма значение — успокои го Джоана. — Можеш да вземеш моята кола.

— Като че ли ще е по-добре да използвам канапето ти. Ако, разбира се, ми позволиш. Чувствам се като преуморен след вчерашното ми пътуване до Тихоокеанското крайбрежие.

Истината ли говореше, или това беше само предлог? Как можеше да разбере? Единственото, което знаеше със сигурност, бе, че никак не й се искаше да го пусне да си върви.

— Дръж — каза тя след малко, като му връчи чисти чаршафи и се заизкачва към спалнята си на втория етаж.

— Джоана!

Тя се обърна.

— Да?

Очевидно се канеше да каже нещо сериозно, но в последния миг се разколеба.

— Лека нощ. — Прати й въздушна целувка и тя влезе в спалнята си.

Веднага забеляза светещия индикатор на телефонния секретар. Някой се бе обаждал. Бенджи?

Не, беше продуцентката на предаването й.

„Попаднах на страхотен сюжет. Една двойка, оженили се навремето на празника на Свети Валентин, ще отпразнуват в Маями шейсетгодишния си брачен юбилей. Предупредила съм екипа, че утре ще пътуваме. Предлагам да се срещнем на летище «Кенеди» в седем часа сутринта.“

Джоана въздъхна. Сюжетът наистина заслужаваше внимание и подхождаше за завършек на предаването й в Деня на Свети Валентин. Петгодишният навик да поставя интересите на службата си пред личния живот надделя.

Рано на другата сутрин тя премина на пръсти край канапето, на което кротко похъркваше Дънкан, завит почти през глава. Прииска й се нежно да го целуне по златисторусата коса, но, макар и с усилие, се въздържа. Нямаше смисъл да го буди. Вместо това му остави бележка, че ще се върне късно вечерта.

Сърцето й се разтуптя от вълнение при мисълта, че като се прибере, може би ще го завари у дома.

През целия ден, докато снимаха церемонията в Маями, Дънкан не й излизаше от ума. Какво ли щеше да бъде да застанат с него пред олтара и, уловени за ръце, да повтарят клетвените слова? А дали щяха да имат деца?

„Стига съм фантазирала“ — укори се тя. Абсурдно бе да очаква да излезе нещо сериозно от някакво мимолетно романтично преживяване на лунна светлина.

Първото впечатление никога не я бе лъгало. Поне досега. Този човек сигурно бе използвач.

Или не? Времето щеше да покаже. Празникът на Свети Валентин, а с него и краят на глупавия им облог, щяха да настъпят само след два дни. Ако вниманието му към нея продължеше и след това…

Джоана внезапно осъзна колко самотно бе живяла досега. Връщаше се от летището, оставаха й няколко километра до дома. „Е, поне си имам Бенджи“ — опита да се окуражи тя. Но дяволитата усмивка на Дънкан, неговите нежни ласки… Можеше ли Бенджи да й ги даде? Години наред се бе самозалъгвала, че живее добре.

Прозорците на къщата бяха тъмни. Дънкан явно си бе отишъл. Намери бележка: „Бенджи пристигна по-рано от предвиденото. Доведе го някаква стюардеса, вероятно приятелка на бившия ти съпруг. Обади ми се от летището и помоли да отида да го прибера. Нямам ключ от жилището ти и затова ще се позабавляваме със сина ти из града. Довечера ще ти го доведа“.

Тя прочете бележката за втори път и усети, че се вбесява. Според предварителната уговорка Бенджи трябваше да пристигне утре с придружител, специално нает за целта. Бившият й съпруг очевидно бе избрал по-икономичен вариант. Тя се втурна към телефона, за да си излее гнева. В същия миг чу звънеца на входната врата. После по домофона прозвуча заговорническото „Раз-два-три…“.

Дънкан и Бенджи!

— Тука сме-е! — хорово изкрещяха те.

— Най-сетне! — усмихна се Джоана и натисна бутона за отваряне на входната врата.

Ягуарът бе спрял пред къщата, Бенджи изскочи отвътре и й се хвърли на врата.

— Мамо! — Миришеше на пуканки, по фланелката му имаше петна от горчица, беше превъзбуден и зачервен. — Бяхме на хокеен мач! Ходихме и в един музей с динозаври! А после Дънкан ми купи това! — И той гордо показа фланелката с емблемата на любимия му бейзболен отбор. — А, и още нещо. Дънкан обеща да ми подари някакво зайче. Алистър! Ти виждала ли си го? Возихме се и на лодка… Не, не, казваше се ферибот! До Статуята на свободата… Хайде, покажи ми Алистър! — Последната реплика бе предназначена за Дънкан, който се разхождаше и тихичко се подсмихваше отстрани.

Синът й бе уморен и запотен. Само след броени минути щеше да легне и непробудно да спи до сутринта. Този Дънкан! Беше прекалил с развлеченията. Нима никога не беше се занимавал с деца?

— Благодаря ти, че си се погрижил за Бенджи — каза тя.

— Приятно ми беше — отвърна Дънкан. — Влизайте вътре, а аз ще внеса багажа.

Докато синът й се прехласваше по Алистър, те двамата застанаха един до друг и Дънкан нежно я погали по гърба. И той като Бенджи изглеждаше щастлив и уморен.

— Е, да ви оставям — каза той. — Сигурно искате да се видите и да си кажете някои неща. — Той се наведе и леко целуна Джоана по ъгълчето на устните, после по носа.

Бенджи ги гледаше с разширени от любопитство очи.

— Лека нощ, Бенджи — сбогува се усмихнато Дънкан, като разроши с длан тъмната му коса. — Лека нощ, Ал — погали той зайчето, което синът на Джоана държеше в ръце. — Ще ви се обадя. — И излезе, преди още Бенджи и Джоана да успеят да кажат каквото и да било.

Вратата хлопна.

— Ще се омъжиш ли за него? — мина Бенджи направо на въпроса.

Усмивката на Джоана угасна. Какво да му отговори? Колко ужасно бе да разочароваш едно дете!

— Трябва да се омъжиш за Дънкан — настоя синът й. — Сигурен съм, че от него ще излезе страхотен баща! Аз вече го питах, знаеш ли?

Джоана коленичи — по-скоро се свлече, тъй като не можа да се задържи на крака.

— Не, Бенджи, не си го питал. Шегуваш се.

— Напротив. И той каза, че щял се гордее да има син като мен.

Джоана развълнувано го прегърна. Милият! Можеше ли да си представи, че и отказ може да се формулира така?

 

 

— Прочети ми го още веднъж — каза Джоана с отпаднал глас. Виеше й се свят. Тази Лайза, защо ли й се беше обадила точно сега?

Бенджи бе пред камината, разглеждаше комикси. Вдигна поглед за малко, после пак се съсредоточи.

— Деветдесет и четвърти съвет: „Най-сигурният начин да спечелите една жена е като покажете внимание към нейните деца. Заведете ги на хокей, на боулинг, където и да е. Запомнете, че жената търси не само любовник — тя търси и баща за своите деца. Заложете на майчинския й инстинкт и със сигурност ще я спечелите“.

Джоана премести телефона в кухнята, за да не може Бенджи да слуша разговора.

— Значи синът ми е бил за него само един инструмент! — възмутено възкликна тя. — Това е непростимо!

— Така излиза. Долен тип!

Тип, наистина. Да си прави безвкусни шеги с нея пред милионна телевизионна аудитория бе едно, а да злоупотребява с най-скъпото й същество — съвсем друго. Само най-долен тип можеше да си позволи заради рекламата на някаква книга да спекулира с чувствата на едно невръстно дете, което копнееше да си има баща и което и без друго вече беше преживяло толкова разочарования досега! Разтреперана от гняв, Джоана затвори телефона.

След минута той отново иззвъня.

— Бас държа, че е Дънкан! — зарадвано възкликна Бенджи и се присламчи до нея.

Значи бе очаквал обаждането на Дънкан толкова нетърпеливо, колкото и самата тя. Синът й посегна да вдигне слушалката, но Джоана го възпря.

— Може да не е Дънкан, моето момче. Сигурно се обажда Сюзан или някой друг от телевизионния екип.

— О! — каза разочаровано Бенджи. — Тогава не вдигай слушалката. — Той яростно ревнуваше майка си от работата й. Както впрочем я ревнуваше и от всичко останало на света.

— Точно така. Няма да вдигам слушалката.

Телефонният секретар се включи и апаратът престана да звъни. Джоана напрегнато се заразхожда из стаята. Най-добре бе временно да се махнат с Бенджи оттук.

— Какво ще кажеш да се поразходим, а? Искаш ли да те заведа до Аквариума? После ще вечеряме някъде навън.

Ако останеха у дома, можеше да се появи Дънкан. Никак не й се искаше Бенджи да се срещне с него още веднъж.

Колкото до нея самата… Тя нямаше как да избегне срещата. Утре бе празникът на Свети Валентин.