Пеги Никълсън
Облогът (4)

Четвърта глава

Сгушена под капещия чадър, Джоана чакаше госта си на входната врата. Не искаше да го пуска вътре. Щеше да му обясни всичко и да му се извини.

Два снопа светлина разсякоха мрака и пред портала закова бляскав ягуар, мокър от дъжда. Зад волана бе Флауърс.

— Чакай, не слизай! — подвикна му тя.

Естествено, той не се подчини. Разтвори чадър и като ругаеше времето, се измъкна навън.

— Какво става? — попита той, като я улови за ръка. Беше се облякъл дебело и изглеждаше още по-едър. — Попадна ли на някакви следи?

— Дънкан, трябва да ти призная нещо. Излъгах те. Не… знам защо. Ал си е на топло у дома. Моля те да ми простиш. — Тя му се усмихна умолително.

— Знаеш ли какъв е проблемът с лъжите — каза замислено той, като все още я държеше за ръка. — След като излъжеш веднъж, хората никога повече не са сигурни дали това, което казваш, е истина, или лъжа. Ето например, в момента не знам кое е вярно — дали това, което ми съобщи по телефона, или това, което твърдиш сега. Как мога да съм сигурен, че наистина не си загубила Ал и сега не ме лъжеш, за да те оставя на мира и да си вървя?

— Никога не бих направила това — каза неубедително тя.

— В такъв случай ми покажи зайчето. Искам лично да се уверя. И се сърди само на себе си. Измъкна ме от ваната с твоите налудничави лъжи. Сега си длъжна поне да ме успокоиш.

Тя нямаше избор и тръгна. Дънкан промуши разтворения чадър през тясната врата, прегърна я здраво през кръста и закрачи с нея към осветената къща. Джоана понечи да се възпротиви на прегръдката му, но точно в този миг един порив на вятъра го заля с порой от вода и тя смутено забеляза, че бе разперил чадъра само над нейната глава.

Когато наближиха, Дънкан рече:

— Знаеш ли, имаше много по-прост начин да ме повикаш. Достатъчно бе да ми кажеш, че се чувстваш самотна.

Тя се взря в лицето му.

— Но на мен съвсем не ми пречи да си стоя сама!

— Наистина ли? — попита тихо Дънкан.

Тя не отговори, но не се и възпротиви, когато той още по-силно я притисна към себе си. Вятърът бучеше в короните на боровете около къщата, кръвта препускаше във вените на Джоана, светлините на къщата приближаваха. Беше невероятно рисковано да го пуска вътре в такъв момент.

Повечето хора си мислеха за нея като за преуспяла и напълно задоволена жена. Откъде ли се бе досетил, че е болезнено самотна?

Бяха вече под навеса над входната врата.

— Ал наистина е вътре, Дънкан.

— Знам. — Той сгъна чадъра и й го подаде, без да сваля ръка от кръста й.

— След като знаеш, защо… — Тя пое дълбоко дъх, за да се успокои. — Не искам да те каня вътре. — Ето това беше връх на неучтивостта. Дължеше му поне едно топло кафе.

— Знам и това.

Свободната му ръка се протегна към шията й и я погали. После Дънкан я улови за брадичката и я накара да го погледне в очите.

— Е, значи е време да си пожелаем лека нощ, Джо.

Нямаше как да избегне целувката му. Джоана затвори очи и остави топлината от докосването на горещите му устни да се разлее по тялото й. Беше вълшебно усещане — тя се изправи на пръсти, за да поеме нежните му флуиди по-добре.

В следващия миг Дънкан се отдръпна и отпусна ръка. Няколко секунди двамата се гледаха мълчаливо, после се усмихнаха.

— Приятни сънища, Джоана — каза той с плътния си гърлен глас и заслиза по стълбите.

— Дънкан! — извика задавено тя. Беше останала без глас.

Той извърна глава в очакване.

— Да?

— Вземи чадъра.

Дънкан разочаровано се разсмя, махна с ръка и енергично закрачи през дъжда. Джоана му помаха с ръка, поклати глава и се прибра.

 

 

Половин час по-късно тя седеше с телефонна слушалка в ръка.

— Лайза, провери, моля те, какво пише в книгата му относно романтичните разходки под дъжда.

— Хм. Помня, че имаше нещо… Съвет трийсет и пет… Ще погледна и по-късно ще ти позвъня.

— О, извинявай. Не съобразих. Сигурно не си сама.

— Да.

Джоана затвори телефона. Значи Дънкан следваше схоластичните си правила. Тя угаси лампата и прекоси коридора. Алистър тревожно ровеше дървените стърготини и изглеждаше толкова объркан, колкото и самата тя. Джоана се усмихна и забърза към спалнята си. Време беше да спи.

 

 

Петък. Предстояха почивните дни и екипът в студиото беше оживен. Само Джоана не бе в настроение. Седмицата без Бенджи й се беше отразила зле. През изминалата нощ не беше мигнала. Тази сутрин изобщо не беше склонна да търпи клоунски номера.

Две минути преди началото на предаването в коридора я пресрещна операторът Арт.

— Смени си обувките — рече той.

— Но защо? — Джоана погледна изненадана към зелените си велурени обувки, но не откри нищо нередно във вида им.

Арт не беше по дългите обяснения и тя взе мълчаливо подадения й хартиен плик, извади друг чифт обувки и докато вървеше заставката, се преобу.

Предаването се разви според обичайното клише. Този път спорът бе между известен холивудски актьор и бременна красавица, която искаше да го натовари със задълженията на баща. Разменяха си такива реплики, сякаш бяха на боксов мач. „И ако това е любовта, то, изглежда, е по-добре човек да се отдаде на отглеждане на зайци или цветя“ — мислеше си Джоана.

Четири минути до края на предаването. Спорът заплашваше да прерасне в скандал. В този миг от последния ред се надигна… естествено, Дънкан.

Държеше нещо в ръка. Отиде до подиума, взе микрофона, усмихна се самоуверено и произнесе следната реч:

— Дами и господа, петък е, и не подхожда да завършим седмицата с тягостното настроение, което цари сега. Като автор на книга със съвети за мъжа, мисля, че мога да дам пример на гостите в студиото с един романтичен жест. — Той извади бутилка шампанско от хартиения плик, който държеше в ръка.

Едва сега Джоана разбра защо операторът я бе накарал да се преобуе. Арт бе гениален, заслужаваше да го повиши.

— Наздравица, изпита от обувката на любимата — моят класически Четирийсети съвет! — обяви Дънкан и подаде на актьора бутилката. — Господине, бихте ли я отпушили? — После се обърна към Джоана: — Госпожо, моля за обувката ви — каза той театрално и приклекна, за да е готов.

Тя седна на бюрото, като елегантно кръстоса крак връз крак. Публиката избухна в неудържим смях. Джоана бе с маратонки — старите й, непрани от есента маратонки, които държеше в офиса в случай, че през някоя обедна почивка й хрумнеше да поиграе федербал.

Неочакваният развой на събитията обърка Дънкан, но само за миг. Той галантно събу подадения му крак, тапата на шампанското излетя и пенливата течност бе налята в необичайния съд. Под възторжените ръкопляскания на публиката Дънкан самоотвержено я изпи.

— Кой ти каза какво смятах да правя този път? — запита я той след предаването.

— Е, имам си източници — отговори тя в негов стил.

Джоана тръгна да си върви. Служебният изход този път беше пуст. Тя се повъртя около асансьора, но се почувства глупаво. Качи се на колата и натисна газта.

Тъкмо се беше изкъпала, когато телефонът иззвъня.

— Здравей, ти ли си? — чу се в слушалката познат глас. Що за въпрос? Да не би да очакваше да се обади Алистър?

— Слушай, Дънкан, в този дом не живее друг и е логично да намериш именно мен.

— А ако си навън?

— Къде навън?

— Може да си на среща с някой мъж.

— Няма начин.

— Защо?

Тя въздъхна.

— Защото няма с кого.

— Мнозина биха се радвали да излязат с теб.

— Може би, но все попадам на самовлюбени егоисти. Омръзнало ми е постоянно да слушам да говорят само за себе си.

— Значи не е лесно да излезе с теб човек.

— Не понасям егоисти. А и снобите, които градят самочувствието си върху дебелината на своя портфейл. За тях жената не е нищо повече от престижен атрибут — подобно на луксозната им кола. Мразя да излизам с такива типове.

— В такъв случай, как прекарваш почивните си дни?

— Ами, ако Бенджи беше тук…

… Щяха да отидат на кино вечерта. Или щяха да си вземат видеокасета и да я изгледат. В събота сутрин пък я очакваха покупки, чистене… може би среща с Лайза на чаша кафе.

— А в събота вечерта? — не се отказа да настоява той. — Тогава не е редно човек да си стои у дома.

Тя изведнъж се стегна. Какво правеше — изповядваше се пред един непознат?! Защо трябваше да му признава своята самота?

— Още не съм решила какво ще правя през почивните дни — каза хладно тя. — Впрочем по някакъв конкретен повод ли ми звъниш?

— Не съвсем — отговори той.

Изпечен хитрец. Много добре знаеше, че тя всяка вечер очаква телефонът да иззвъни.

Колко бързо бе станала зависима от този непознат!

Все едно. Още десетина дни и — край на облога. После всичко щеше да си тръгне както си му е реда.

— Ами, в такъв случай…

— В такъв случай — лека нощ, Джо. — И той затвори слушалката още преди да е съобразила какво да му каже.

Джоана постоя няколко мига със слушалката в ръка.

Внезапно си спомни за детската игра „Светофар“. Децата се нареждаха в кръг и при командите „Зелено!“ и „Червено!“ на прибежки се стараеха да се доберат до центъра на кръга. Хрумна й, че играта е тягостна метафора за начина, по който Дънкан се домогваше към целта.

Тя потръпна, за да се отърси от неприятната мисъл, и се запъти към кухнята да изпие чаша топло мляко и да се успокои.