Пеги Никълсън
Облогът (6)

Шеста глава

В понеделник се пръскаше от яд. Защо се беше разкиснала така през изминалите седем дни! Явно отсъствието на Бенджи и самотният живот напоследък й се бяха отразили зле.

Компания! Ако й трябваше мъж, щеше да си го намери сама!

В това войнствено настроение тя се появи в студиото.

Макар и косвено, Дънкан не закъсня да напомни за себе си — едно засмяно момче й връчи пред всички участници в шоуто изпратени от него невени, сплетени на венче. Джоана си го сложи, докато публиката я наблюдаваше в гробна тишина.

— Кой ще спечели облога? — обади се най-сетне една жена.

— Аз — каза решително Джоана. — Което не значи, че не харесвам ухажорските прийоми на познатия ви джентълмен. Имам предвид изпращането на цветя.

Публиката се разсмя.

— Чух, че сте били заедно през почивните дни — намеси се един възрастен мъж. Тонът му беше такъв, сякаш се канеше да й търси сметка.

— Кой… ви каза?

Явно клюката бе обиколила града.

— Раз-ка-жи! Раз-ка-жи… — развеселено започна да скандира публиката.

— Няма нищо за разказване — мрачно рече Джоана. — Чакам с нетърпение да изтече срока на този безвкусен облог. Господин Флауърс упорито се стреми към победа, но няма да успее.

Тя приключи предаването, настръхнала като зверче. Проклетият Дънкан! Доколкото знаеше, тези дни той беше в Хонконг, за да рекламира блудкавото си четиво. Беше успял да й развали настроението чак от другия край на света.

Само че… той беше тук! Тя се сепна, когато го видя да я чака пред служебния вход.

— Какво искаш от мен?

— Да ми отделиш един час. Искам да купим костюма, за който ти бях споменал.

— Искаш да обикалям с теб по магазините!

— Не забравяй, че ми обеща.

Тя замислено поклати глава. Впрочем… Отлично. О-о-о, какъв номер щеше да му погоди!

— Добре, Дънкан, да вървим. Знам едно място, където продават разкошни дрехи и то съвсем изгодно.

— Този как е? — Половин час по-късно той вече надничаше зад захабената завеска на пробната в един безличен универсален магазин.

Вкусът му беше безупречен и планът й заплашваше да се провали. Без нейна помощ си бе избрал вече три чудесни костюма, въпреки опитите да го убеди, че не му стоят добре.

— Не, Дънкан, не… — И тя му подаде едно крещящо сако на едро виолетово, оранжево и зелено каре.

Той се дръпна като опарен.

— Пробвай тогава този. — Тя му подаде костюм от лигава сребриста материя, толкова тясно скроен, че би предизвикала моментален клаустрофобичен пристъп у всеки.

— Не е честно! — възпротиви се Дънкан и се засмя.

— Помолихте ме за съвет, Дънкан Флауърс, и аз ви го давам. Носете и ридайте! — Тя тържествуващо се завъртя на пети.

— Това е садизъм! — възкликна Дънкан и я улови за ръката.

Джоана загуби равновесие и в следващия миг се оказа в прегръдката му. Хлабавата завеса на пробната се беше увила около тялото му подобно на сенаторска тога.

— Хей, почакай…

Пламенната целувка потуши объркания й протест. Тя отвърна на порива му с готовност и страст, които биха я стреснали, ако имаше време да се замисли.

Сепна ги неодобрителното прокашляне на възрастен джентълмен, който чакаше пред кабинката, мръщеше вежди и с досада пристъпваше от крак на крак.

— Секунда! — успокои го Дънкан и безпомощно погледна първо Джоана, после свлеклия се на земята клоунски костюм.

— Ама ти наистина ли искаш да купя този боклук?

— Да! — отсече безпощадно тя. — Отивам да ти избера вратовръзка в съответстващ тон.

 

 

Дънкан се зае с отмъщението си още на следващия ден. Появи се в студиото, облечен в непоносимия кариран костюм. Широка панаирджийска вратовръзка и яркочервени слънчеви очила допълваха ексцентричното облекло.

Публиката го забеляза начаса. Оттук нататък никой повече не обърна внимание на гостите в студиото, а и те самите като че ли забравиха за какво бяха дошли. Погледите сновяха между Дънкан, хрисимо притихнал на мястото си на задния ред, и Джоана, която отчаяно се опитваше да върне разговора към предварително определения сюжет. Наложи се накрая един от гостите да стане и да каже:

— Дами и господа, днес се бяхме събрали да поговорим за водните електроцентрали и тяхното отражение върху речния риболов. Но май няма да можем да обсъдим въпроса, преди господин Флауърс да е изложил проблема си — какъвто и да е той.

Джоана въздъхна. Нямаше избор, трябваше да покани Дънкан на подиума.

Той се изправи и тръгна към микрофона. Гротескният му вид не го смущаваше ни най-малко — вървеше тъй самоуверено, сякаш костюмът му бе от най-новата колекция на Пиер Карден. Ако можеше да разфасова самочувствието си и да го продаде, сигурно щеше да се осигури финансово до последния си земен ден.

На сцената мушна ръце в джобовете на сакото, като го обезформи съвсем. После се наведе към микрофона и каза:

— Господа, моят наръчник не засяга темите за електродобива и речния риболов. Мога да ви предложа само едно импровизирано правило: „Дамата ще оцени повече излет за пъстърва, отколкото лекция върху закона на Ом“. — Публиката оживено се разшумя.

Между зрителите се надигна млад чернокож мъж и в него Джоана разпозна същото подставено лице, което бе станало причина преди седмица да се хванат с Дънкан на бас.

— Ей, как се уреди с този костюм? — викна високо той.

Дънкан приглади реверите.

— Ще ви обясня. Бях решил да приложа моя Петдесет и седми съвет. Помолих Джоана да ме посъветва при избора на костюм. И ето какво ми избра тя. Сега бих желал да чуя мнението ви — честно ли е това?

Залата се разтърси от задружен възглас: „Не!“.

— Благодаря ви — каза Дънкан, махна на публиката и триумфално слезе от подиума.

— Прекъсваме за реклами — обяви хладнокръвно Джоана и се наведе да размени няколко реплики с един от поканените в дискусията. Когато вдигна глава и се обърна към залата, Дънкан вече беше излязъл.

Нямаше го и на другия ден. Вечерта Джоана дежури край телефона час след обичайното си време за сън, но той не се обади.

В четвъртък публиката не издържа.

— Къде е Дънкан? — посрещнаха я с въпрос те.

— Не зная и изобщо не ме е грижа — заяви Джоана. — Да се заемем с днешната тема. — И тя поднесе микрофона към една закръглена възрастна дама, която припряно вдигаше ръка.

— Този мъж е клоун и ви лази по нервите, госпожо Харц, знам. Но вие трябва да му обърнете внимание, запомнете това. — Надали Делфийския оракул бе съобщавал прозренията си с по-категорична яснота.

След предаването й донесоха телеграма, току-що пристигнала от Западното крайбрежие. „Липсваш ми“, гласеше лаконичният текст. Подпис нямаше. „Каква самонадеяност!“ — възнегодува Джоана.

Като че ли Дънкан беше единственият мъж, който можеше да копнее за нея в този миг.

До вечерта беше препрочела късчето хартия най-малко двайсет пъти. Взираше се в телефона, сякаш можеше с поглед да го накара да иззвъни. Когато най-после се разнесе звън, тя зарадвано вдигна слушалката.

— Ало!

— Още не се е обадил, нали? — Беше Лайза.

Заговорническият тон на приятелката й я вбеси.

— Не — каза тя. — Но ми изпрати телеграма. Предполагам, че някой негов „полезен“ съвет препоръчва именно това.

— Не срещнах такова нещо в книгата му. Явно е започнал да импровизира. Как според теб трябва да се изтълкува това?

Джоана замълча. Единственото, което знаеше, бе, че клоун или не, с този мъж определено се чувстваше добре.

Затова, когато посред предаването в петък го зърна да се приближава към сцената, първата й реакция бе да се усмихне като щастливо дете.

После изведнъж се притесни. Какво бе намислил да прави с флакона масло от авокадо, който държеше?

Гостите в студиото бяха трима исполински близнаци, каубои. Докато Дънкан се приближаваше към сцената, единият демонстрираше как се укротява млад бик. Ролята на добичето изпълняваше другият брат.

Укротителят го беше хванал за ушите — които трябваше да заместят бичите рога — и с все сила се мъчеше да го повали. Третият брат го окуражаваше отстрани.

Дънкан използва залисията на зрителите, за да се приближи до Джоана и да коленичи при самите й нозе.

— Здравей! — Той хвана единия й крак и сръчно го събу.

— Дънкан! — прошепна тя, възмутена от този неочакван развой.

— Ей, какво става там? — намесиха се и братята, след като усетиха, че публиката повече не гледа към тях.

Дънкан се доближи до микрофона, който Джоана държеше в ръка, и поясни:

— Дами и господа, днес е моето последно участие в това предаване и затова реших да изиграя най-силния си коз. Ще приложа моя класически Шейсет и шести съвет: „Направете масаж на краката й и ще я спечелите за цял живот“. — Той постави стъпалото на Джоана върху коляното си и отвори флакона с авокадово масло.

— Ей, момче, пречиш на работата ни — рече единият близнак.

— Няма проблем, вие продължавайте с интервюто, а аз ще масажирам, докато събеседничката ви не започне да охка от наслада.

— Дънкан! — Джоана се опита да освободи крака си, но той здраво сключи пръсти около глезена й.

— Проклятие! Чорапите ти. Не се бях сетил за това! Впрочем подробности… — И той поля стъпалото й с течността.

— Дънкан! — извика Джоана, точно в момента, в който единият от братята скочи на крака.

— Ще досаждаш на дамата, а! — изрева той и улови Дънкан за врата. Двамата си размениха удари. Намесиха се и останалите бикоборци и спречкването се превърна в истински бой.

Разтърва ги охраната, която изведе Дънкан навън.

Петте минути до края на предаването минаха за Джоана като в мъгла. Мислите й бяха зад кулисите, където я чакаше нейният пострадал герой.

Да, Дънкан беше постъпил необмислено, но тя го съжали, щом го видя. Лежеше в гримьорната с голяма синина под едното око.

— Не позволява да го лекуваме — оплака се Таша. В ръката си държеше полиетиленов плик с кубчета лед.

— Ще позволи — каза Джоана и безапелационно постави плика върху насиненото му око. — Да се биеш с тези горили! Как може да си такъв глупак!

— Извинявай, Джоана, постъпих неразумно — промърмори той и жалостиво я изгледа със здравото си око.

Тя разтри врата му, после ръката й сама се плъзна надолу по мускулестите гърди.

— Ох, колко ми е хубаво! — прошепна Дънкан. Не беше ясно дали има предвид масажа, или леда.

— Ще ходиш известно време поразкрасен — рече Джоана, като вдигна плика и разгледа насиненото му око.

— Знам. — Той използва момента, за да допре устни до грижовната й ръка.

— Джоана, вика те шефът — съобщи й едно от момичетата. — Чака те в кабинета си.

— Джо, ужасно съжалявам за неприятностите, които ти причиних — изпрати я Дънкан с виновен глас.

— Не се притеснявай. Доколкото познавам шефа, вика ме, за да ме поздрави. Ще ме изчакаш ли, докато се върна?

— Струва ми се, че не. Канен съм от редакторката си на обяд.

— В такъв случай, кажи й да ти поръча някой истински деликатес.

Днешният инцидент без съмнение щеше да вдигне продажбите на книгата му, а нея можеше и да я уволнят. Този човек май наистина беше само един използвач.

Късно вечерта в къщата се позвъни. Не очакваше посещение от никого, но откакто Дънкан бе нахлул в живота й, тя постепенно бе свикнала да не се изненадва от каквото и да било.

— Кой звъни? — запита Джоана по домофона.

— Аз съм, Дънкан. Ще ми отвориш ли?

Донякъде примирена, донякъде зарадвана, тя се съгласи. Дори слезе да го посрещне на входната врата. Времето бе омекнало, лек бриз гонеше бухлати облаци пред кръглата луна. Иззад боровете се показаха светлини. Това, което спря пред къщата обаче, не бе ягуарът, а дълга бяла лимузина с шест врати. От нея слезе Дънкан. Беше облечен във фрак. В едната си ръка държеше бутилка шампанско, върху другата бе преметнал тъмна рокля от кадифе.

— Луд! — каза тя печално, когато той се наведе да я целуне. Все пак, не можеше да се отрече, че фракът му стоеше добре. А и беше напълно в тон с голямото тъмно петно под едното му око.

— Луд — да. Но по теб — съгласи се той.

— И какво си решил да правиш сега? — запита тя полугласно, като ласкаво му се усмихна с очи.

— Магия. Ако, разбира се, се съгласиш да участваш и ти.

Джоана сви рамене. Имаше ли избор? Тя отстъпи крачка назад, пое роклята, която Дънкан й подаде, и двамата прекрачиха през отворената врата.