Пеги Никълсън
Облогът (5)

Пета глава

— Поръчали сте пица! — чу по домофона момчешки глас.

— Не, не съм.

Макар че една димяща пица щеше да бъде по-уместна вечеря, отколкото филийката с извара, която се канеше да изяде.

— Харц, околовръстно шосе, номер две. Нали така?

Някой очевидно си беше направил шега. Дънкан, кой друг! Без съмнение някой от съветите му гласеше: „В събота вечер й изпратете пица“.

— Донесете я.

След няколко минути на входната врата се почука. Джоана отвори и за своя изненада видя на прага самия Дънкан с кафяв хартиен плик в ръце.

— Излъгах те — призна той веднага.

Дънкан влезе, а тя все още не знаеше как да реагира.

— Този плик съдържа свръхспециалната пица „Флауърс делукс“ — тържествено обяви Дънкан. — Във вид на продукти засега. Къде е кухнята?

— Дънкан, нямам настроение за подобни неща. — Тя го последва в кухнята. — А и не ми се говори с теб…

— Отлично, тъй като и на мен не ми се говори. Било със себе си, било с някой друг. Искам само да се разположа удобно и да си хапвам, докато по видеото се върти някой филм. Гледала ли си „Доктор Живаго“? — Той й подаде една касета.

— Не, не съм. — Вместо да го изгони, тя го гледаше как се суети в кухнята й, сякаш си беше у дома.

— Моля те, отвори опаковката, докато аз разточа тестото.

Беше обещал, че няма да си говорят, но бе невъзможно да се върши нещо с него и да се мълчи. Докато измайсторят комбинацията от тесто, шунка, доматено пюре, гъби и аншоа, вече бяха обсъдили десетки теми в диапазона от морски млекопитаещи до забравени рецепти за предястия от квасено тесто. Дънкан водеше разговора умело, като внимаваше да не навлиза в опасни води.

— Двадесет минути до райското блаженство! — обяви накрая той и сложи пицата да се пече.

Ядоха, уютно разположени на канапето пред камината, и гледаха видео. Дънкан прилежно спазваше еднометровата разделителна ивица. Алистър се бе сгушил до него и незлобиво гризеше гайките на колана му. Джоана взе зайчето в скута си. Докато го галеше разсеяно и гледаше към екрана, в един миг тя усети как то осезаемо натежа. Дънкан бе сложил ръката си върху зайчето, но дланта му опираше в бедрото й. Джоана изпадна в паника. За щастие проблемът се разреши от само себе си — четириногото не издържа на толкова много ласки, скочи на пода и бе прибрано в клетката.

Догледаха филма в целомъдрено мълчание. На финалната сцена в очите на Джоана се появиха сълзи.

— Е, стига, Джоана, не го преживявай толкова — опита се да я успокои Дънкан и внимателно изтри бисерните капчици от миглите й. — Впрочем не — поплачи си. Действа разтоварващо.

Прав беше. Откъде ли знаеше, че от толкова години й се искаше да поплаче на воля, но никога не си го позволяваше да го направи. Тя вдиша дълбоко, за да се успокои и усети неговото възбуждащо мъжко ухание. Дънкан я прегърна и тя покорно отпусна глава върху мускулестите му гърди.

Дънкан Флауърс — на път да спечели облога им… Тя се сепна и се отдръпна.

— Как си? Добре ли си? — плъзна длан по гърба й той и тя усети да настръхва под ласката на силната му ръка.

— Разбира се. — Джоана се изправи и тръгна към банята.

Подпухналото й отражение в огледалото я накара да смръщи лице. „Много се лъже, ако си мисли, че ще ме спечели с пицата и с филма!“ — рече си тя.

Когато излезе, Дънкан разтребваше кухненската маса.

— Остатъкът от пицата е в хладилника. Можеш да си я стоплиш за закуска утре сутринта.

Нима щеше да си тръгне просто така?

Той закачливо я докосна по върха на носа.

— И няма да плачеш повече! Заради един филм… Обещаваш, нали?

— Филмът беше много хубав…

Нямаше ли поне да я целуне?

— Да.

Очевидно не.

Той енергично се упъти към вратата. Може би ще я целуне на прага?

— Заключи след мен — поръча Дънкан и изчезна с гъвкавата си походка в нощта.

— По дяволите! — прошепна Джоана и запримига често-често, за да спре сълзите, които напираха да потекат отново.

Къщата й се стори по-пуста от когато и да било.

 

 

Утрото бе озарено от оскъдни слънчеви лъчи. Джоана се зачете в неделния брой на „Ню Йорк Таймс“. Към единайсет успя да изчете почти половината и се чу по телефона с Бенджи, който закусваше на открита тераса в Бевърли Хилс.

Още една седмица и синът й щеше да си е у дома. Ободрена от тази мисъл, тя се облече и реши да излезе да се поразходи из града. Щеше да напазарува, а може би и да успее да измъкне Лайза да пият кафе.

Прекоси двора и се сепна от открехнатата гаражна врата. Крадци? Надали. Сигурно снощи беше забравила да заключи. Но се промъкна вътре с разтуптяно сърце. Отвори вратата на колата и вкара ключа. В този момент отдолу се чу рязък метален звук. Тя подскочи. Огледа се, но нищо не видя. Седна на шофьорското място и завъртя ключа. Двигателят заработи.

— Ей! — изкрещя някой отдолу като обезумял.

Джоана стреснато угаси мотора, открехна вратата и подаде крак навън. Нечия ръка я сграбчи за глезена и тя се свлече на циментовия под.

— Джоана! — чу един познат баритон и моментално се съвзе. — Искаше да ме премажеш ли? — Дънкан се измъкна отдолу. Лицето му бе изпоцапано като на войник, дегизиран за битка в джунглите.

— Не ми викай. Заради теб едва не получих инфаркт! Какво, по дяволите, търсиш под моята кола?

Той се усмихна:

— Проверявах налягането в гумите и сменях масло. Четирийсет и четвърти съвет. Замислям се обаче дали в следващото издание на книгата да не го прескоча. Не видя ли кутиите с машинно масло?

— Не. А ти как успя да проникнеш тук?

— Много просто. Скочих от клоните на едно израсло до оградата дърво. Е, в обратна посока щях да се затрудня…

— Не се тревожи, няма да те спра — каза мрачно тя. — Ще те пусна да излезеш през парадния вход.

— Първо да приключа със смяната на двигателното масло.

— Имам си монтьор за това.

— Убеди ме веднага. Впрочем нямаш избор. Картерът е празен и трябва да почакаш да го заредя.

Той се залови за работа, като си тананикаше толкова фалшиво, че Джоана не можа да познае коя беше песента.

— И успя да прехвърлиш всичките тези туби и инструменти, като скочи от клона на дървото? — изгледа го подозрително тя.

— Да. В раницата, която носех на гърба си. — И той посочи към войнишката торба, подпряна о циментовата стена.

— Дънкан, във вашето семейство лудостта наследствена ли е? — запита го Джоана, като се разсмя.

— Момент… — замисли се той. — Ами… баща ми колекционира пеперуди, а една от лелите ми е побеждавала в прочуто тропическо мотоциклетно рали.

— Така си и мислех! — засмя се тя.

Дънкан не се обиди, дори изглеждаше малко поласкан. Светлите му очи живо блестяха в нежния полумрак.

— Накъде се беше запътила? — попита след кратко мълчание той.

— На покупки.

— Да те придружа ли?

— Може — след кратко колебание прие тя.

 

 

Дънкан се оказа очарователен компаньон. Приветлив, непринуден, духовит… Доброто настроение бликаше от закачливите му очи. Беше удоволствие да се разхождаш с него из града.

— Няма да ям на паркинга! — развеселена му подвикна Джоана, докато той шеговито я увещаваше да хапне един еклер.

— Хайде де, гладна си и няма да издържиш до дома!

— Ще издържа!

Тогава той я прегърна и мацна горната й устна с шоколадовата глазура. Тя се облиза.

— Вкусно, нали! — каза Дънкан. — Хайде пак.

— Те са! Казах ли ти?! — чу се тържествуващ женски писък иззад тях. — Дънкан Флауърс и Джоана Харц! — Една лелка с огромен, дебел пазарски плик ги сочеше възторжено на смутения си съпруг.

— Тъкмо се канех да ви попитам кой ще спечели облога, но то е ясно като бял ден! Господин Флауърс, смятам да купя на мъжа си вашата книга със съвети още днес! Мога ли да ви помоля за автограф? Нямам нищо друго под ръка… — И тя му поднесе натъпкания с покупки хартиен плик. Двамата с Джоана се подписаха върху него, качиха се в сааба и под бъбривите благопожелания на лелката дадоха газ.

— Мъничко еклер?

— Не, благодаря. — С ъгълчето на окото си Джоана го наблюдаваше как си похапва в най-добро разположение на духа. Случката на паркинга не се бе отразила върху апетита му въобще. Нейното настроение обаче бе помръкнало начаса.

Значи чувствата й към Дънкан вече си личаха „като бял ден“? Защо изобщо се бе заловила с този тип? Вниманието му нямаше да продължи и след празника на Свети Валентин. Той просто рекламираше за нейна сметка книгата си, нима тя не го съзнаваше?

Стигнаха до дома й. Ягуарът стоеше паркиран пред входната врата.

— Е… довиждане, Дънкан. Благодаря ти за помощта.

— Джоана… — Той замислено поклати глава.

— Чака ме работа, Дънкан. — Зад миглите й напираха сълзи.

— Ами… щом е така… — каза той, след като помълча. — Мога ли само да те помоля нещо — в замяна на услугата, която ти свърших сутринта?

— Да. — Тя посегна към дистанционното устройство за отваряне на входната врата.

— Необходим ми е нов костюм за предстоящо интервю. Би ли ми помогнала да го избера?

— Сега?

— Не. След ден-два. — Той открехна вратата на колата.

— Съгласна съм. — Бе готова на всичко, за да го накара час по-скоро да си върви.

— Отлично. — Дънкан бързо се наведе над нея, целуна я леко по ухото и се измъкна от колата, преди да успее да направи каквото и да било.

„Използвач! Няма да му се дам!“ — сърдито си повтаряше Джоана, докато се отдалечаваше по алеята и потриваше злополучното ухо.

В пълен разрез с тези закани тя два пъти провери изправността на телефона, който упорито отказваше да звъни.

Обади се само Лайза. Говореше с възбуден глас:

— Знаеш ли, книгата на Дънкан е на осмо място по читателски интерес! И искаш ли да се обзаложим, че другата седмица ще бъде между първите пет?

Да се обзаложи ли?

Не, благодаря.

Един облог й бе предостатъчен засега.