Джоан Харис
sineokomomche (51)

8

Разглеждате уебдневника на sineokomomche.

Публикуван в: 23:18, събота, 16 февруари

Достъп: ограничен

Настроение: цинично

Слуша: „Уийтъс“: „Млад боклук“

И преди съм ви казвал. Никога нищо не свършва. Всъщност нищо и не започва, с изключение на онази приказка, чиито първи думи са „имало едно време…“ и в която, като проява на нагло предизвикателство към човешката съдба, всички живеят щастливо до края на дните си. Моите предпочитания са доста по-скромни. Ще се съглася и на това да надживея мама. А, искам и възможността да изпотъпча онези кучета. Открай време искам само това. А останалите: братята ми, семейство Уайт, дори д-р Пийкок, са просто черешката на тортата — една торта с отдавна изтекъл срок на годност и вкисната под глазурата.

Само че преди да мога да се надявам на прошка, трябва да направя едно признание. Може би в крайна сметка затова съм тук. Преградата, подобно на онази в изповедалня, има двойна цел. Да, знам, че фаталният недостатък на повечето ни фиктивни злодеи е присъщото на всички тях желание да се изповядат, да получат опора, да разкрият пред героя своя замисъл, само и само някой най-сетне да осуети намерението им…

Ето затова не го оповестявам публично. Още не. Всички постинги с ограничен достъп могат да бъдат прочетени само с моята парола. Но може би по-късно, когато всичко приключи и аз седя на брега някъде, пия коктейли и зяпам красивите момичета, които минават покрай мен, ще ти изпратя паролата по мейла, ще ти дам истината. Може би ти го дължа, Albertine. И може би някой ден ти ще ми простиш за всичко, което ти причиних. Най-вероятно няма, но нищо. Отдавна живея с вината си. Още малко няма да ме убие.

Нещата наистина взеха здравата да се объркват през лятото след смъртта на брат ми. Едно дълго и бурно лято, пълно с водни кончета и с гръмотевични бури. Бях само на седемнайсет, след месец навършвах осемнайсет, а тежестта на вниманието на майка ми бе надвиснала над живота ми като неизменен буреносен облак. Винаги е била взискателна. Но сега, когато братята ми вече не се пречкаха, тя се отнасяше със съкрушителна критика към всичко, което правех, и аз мечтаех да се махна като татко…

Мама преживяваше труден момент. Случилото се с Найджъл й повлия. Отначало не се забелязваше, но ако живееш с нея като мен, ще усетиш, че нещо не е наред с Глория Грийн. Започна с апатия, с бавно и безрадостно възстановяване. Тя часове наред се взираше в празното пространство, изяждаше цели пакети с бисквити, разговаряше с хора, които ги няма, или пък спеше по цял следобед, а после си лягаше в осем или в девет вечерта…

Понякога скръбта въздейства така на хората, обясни ми Морийн Пайк. Разбира се, тогава Морийн беше в стихията си, посещаваше ни всеки ден, носеше домашни сладкиши и мъдри съвети. Елинор също оказваше подкрепа — препоръча „Сейнт Джонс Уорт“ и груповата терапия. Адел носеше клюки и баналности. „Времето лекува всичко. Животът трябва да продължи“.

Кажи го на болните от рак.

Към края на лятото мама навлезе в друга фаза. Летаргията отстъпи на маниакална активност. Морийн обясни явлението, което нарече „изместване на чувствата“, и го посрещна охотно като необходимо за оздравителния процес. По онова време дъщерята на Морийн учеше психология и Морийн беше приела света на психоанализата със същата самомнителност и детински наивна разпаленост, каквато проявяваше на църковните празници, на детските спортни празници, по отношение на колекционерските страсти на възрастните, в читателската си група, в работата си в кафенето и в кампанията си за прочистването на Малбри от педофилите.

Така или иначе, мама беше заета през този месец. Пет дни седмично работеше на сергията на пазара, готвеше, чистеше, чертаеше планове, отмяташе времето като нетърпелива учителка и, разбира се, държеше под око моя милост…

Дотогава бях успял да глътна малко въздух. Близо месец, потънала в скръб, тя почти не ме забелязваше. А сега изобилно компенсира, като следеше всеки мой ход, приготвяше ми витаминната напитка два пъти дневно и се притесняваше за всичко. Ако кашлях, тя решаваше, че смъртта тропа на вратата. Закъснеех ли, смяташе, че или са ме обрали, или са ме убили. А когато не се вайкаше за всички неща, които можеше да ми се случат, се парализираше от страх, какво бих могъл да направя и някак да се озова в беда, да се отдам на алкохол, на наркотици или на някое момиче и мама да ме загуби…

За sineokomomche обаче спасение нямаше. Минаха три месеца, откакто мама ме удари с чинията, а след като Найджъл я разочарова, маниакалният й стремеж към успеха доби чудовищни размери. Разбира се, аз пропуснах изпитите си, но мама подаде молба (на основание състрадание) и издейства преразглеждане на случая ми. Тя смяташе, че трябва да продължа обучението си в „Малбри Коледж“. Всичко беше планирала. След година щях да се явя отново на изпитите, а после съм можел да започна на чисто, така каза. Мечтата й беше някое от момчетата й да навлезе в медицината. Твърдеше, че аз съм единствената й надежда, и пренебрегвайки безмилостно желанията ми — дори способностите ми — тя се зае да чертае бъдещата ми кариера.

Отначало се опитах да споря с нея. Нямах никаква квалификация. Освен това не бях подходящ за медицина. Мама се натъжи, но го прие добре — или поне аз така си помислих наивно. Очаквах най-малкото да избухне, някой от неистовите й пристъпи. Само че вместо това тя цяла седмица ме отрупваше с два пъти повече внимание и обилни вечери с домашна храна — винаги са ми били любимите — които тя поднасяше на масата с праведното излъчване на многострадален ангел-пазител.

Малко след това се разболях тежко, получих остри стомашни болки и треска, която буквално ме повали. Дори да седнех в леглото, получавах остри болки и ми се гадеше, а да се изправя или да ходя не можеше да става и дума. Мама се грижеше за мен с нежност, която би трябвало да предизвика подозренията ми, ако не страдах толкова, а после, след близо седмица, тя коренно се промени.

Започвах да се чувствам по-добре. Бях отслабнал, нямах сили, но поне болката престана и можех да хапвам простички храни в малко количество. Чаша супа с макарони, малко хляб, лъжичка обикновен ориз, препечен хляб, натопен в жълтък.

Разбира се, сигурно се е притеснила. Мама не беше лекар, нищо не разбираше от дозиране и вероятно силната реакция на тялото ми я е разтревожила. Няколко нощи преди това, когато се събуждах от сън, който бе по-скоро делириум, я чувах да си говори сама и разпалено да се кара с някой, когото всъщност го нямаше…

Така му се пада. Да се научи.

Само че го боли. Болен е…

Ще се оправи. Освен това трябваше да ме послуша…

Какво беше сложила в тези обилни вечери? Натрошено стъкло? Отрова за мишки? Каквото и да бе, подейства бързо. В деня, когато най-сетне можех да седна в леглото и дори да се изправя, мама влезе не с поднос, а с формуляр за кандидатстване — за „Малбри Коледж“ — който вече беше попълнила от мое име.

— Надявам се да си имал време да размислиш — каза тя подозрително ведро. — Цял ден се излежаваше и бездействаше, остави ме всичко аз да правя. Дано да си имал време да размислиш над всичко, което съм направила за теб. За всичко, което ми дължиш…

— Моля те, не сега. Коремът ме боли…

— Не те боли — прекъсна ме тя. — След ден-два ще си като нов и ще ми вземеш всичко до шушка, неблагодарно малко копеле такова. А сега прегледай документите. — Изражението й беше започнало да се навъсва, но сега отново стана безмилостно бодро. — Отново прегледах курсовете и смятам, че и ти трябва да направиш същото.

Погледнах я. Усмихваше ми се и усетих как остра вина пронизва корема ми, задето дори бях допуснал да ми хрумне нещо такова…

— Какво ми беше? — попитах.

Очите й като че ли проблеснаха.

— Какво искаш да кажеш?

— Смяташ ли, че е заради храната? — продължих. — На теб нищо ти нямаше, нали, мамо?

— Не мога да си позволя да боледувам — отговори тя. — Трябва да се грижа за теб, нали? — След това се приближи още повече и забоде в мен очите си с цвят на еспресо. — Мисля, че е време да ставаш — тикна тя документите в ръката ми. — Чака те доста работа.

Този път не допуснах грешката да се възпротивя. Подписах безропотно за три предмета, от които нямах никаква представа, но знаех, че по-късно мога да ги сменя. Вече бях завършен лъжец и вместо наистина да запиша курсовете и да рискувам мама да узнае, когато се проваля, изчаках началото на срока и тайно смених избраните предмети с по-подходящи за индивидуалните ми заложби, а после си намерих работа в сервиза за електроуреди на няколко километра от къщи и създадох у нея погрешното впечатление, че уча.

След това трябваше само да подправя изпитните си протоколи — фасулска работа с компютър — след като хакнах компютъра на колежа и добавих едно име, своето собствено, към списъка с изпитните резултати, който предстоеше да бъде публикуван.

Вече се старая да си готвя сам. Но остава витаминната напитка, която мама ми приготвя собственоръчно и която ме поддържа в добро здраве — или поне тя така твърди с лукав намек в тона. През осемнайсет месеца ме поваля внезапна болест, която се отличава със силни стомашни спазми, а мама любвеобилно се грижи за мен и ако тези пристъпи на болестта съвпадат с някакви търкания помежду ни, това е защото съм чувствителен и подобни сблъсъци се отразяват зле на здравето ми.

Така и не успях да се измъкна, разбира се. Някои неща са неизбежни. Дори Лондон е твърде далечна дестинация, а Хаваите са непостижима мечта.

Е, може би не съвсем непостижима. Старата синя лампа все още свети. И макар да ми отне повече време, отколкото подозирах, започнах да усещам, че търпението ми най-накрая ще бъде възнаградено.

Играта на нерви е хубава игра, изисква умения и издръжливост. Игра за самотници, така я наричат американците, но това название не е толкова оптимистично, обагрено е от сивкаво-зеленикава меланхолия. Е, играта може и да е самотна, но в моя случай това несъмнено е същинско блаженство. Освен това нима има губещ в игра, която човек играе сам със себе си?