Джоан Харис
sineokomomche (10)

10

Разглеждате уебдневника на sineokomomche в: [email protected]

Публикувано в: 14:35, четвъртък, 31 януари

Достъп: публичен

Настроение: любовно

Слуша: Грийн Дей: „Писмо бомба“

sineokomomche е влюбен. Какво? Мислите, че убиец не може да се влюби ли? Познава я откакто се помни, ала тя никога не го е виждала, нито веднъж. Все едно е невидим за любимите си жени. Той обаче я вижда — косата й, устата й, малкото й бледо лице с правите тъмни вежди, яркочервеното й палто в сутрешната мъгла като излязло от вълшебна приказка.

Разбира се, червеното не й отива, но той не очаква от нея да го знае. Тя не подозира колко обича той да я наблюдава през телеобектива, да забелязва подробностите от облеклото й, как вятърът развява косата й, как тя пристъпва много предпазливо и бележи преминаването си с почти недоловими докосвания — опряна на стената ръка, отриване в живия плет, извръщане на лицето по посока на уханието от селската пекарна.

Не се смята за воайор. Прави го за собствена защита. Инстинктът му за самосъхранение е дотолкова изострен, че той долавя опасността у нея, опасността, скрита зад това мило лице. Пита се дали пък не е влюбен в опасността. Във факта, че е поел по опасен път. Във факта, че всяка открадната пред телеобектива ласка е потенциално смъртоносна за него.

Или пък е просто защото тя принадлежи на друг.

Досега не е бил влюбен. Това малко го плаши — силата на чувството, как лицето й нахлува в мислите му, как пръстите му се плъзгат по името й и как всичко се подрежда така, че мисълта за нея не го напуска…

Чувството променя поведението му. Прави го противоречиво, едновременно по-приемливо и по-неприемливо. Той желае да постъпи правилно, но мисли само за себе си. Копнее да я зърне, но стори ли го, бяга. Иска му се това да продължава вечно, но и жадува да приключи.

Приближава образа й и лицето й добива загадъчни, почти чудовищни пропорции. Останала е с едно око, между синьо и златисто на цвят, невиждащо вперено през стъклото като орхидея в саксия…

През очите на любовта обаче тя винаги е синя — като синина, като пеперуда, като кобалт, като сапфир, като планина. Синя като цвета на тайната му душа, като тленността.

Брат му в черно щеше да знае какво да каже. sineokomomche няма думи. Но сънува как двамата танцуват под звездите: тя — с бална рокля от небесносиня коприна, а той — в любимите си цветове. В тези сънища той е останал безмълвен, усеща мириса на косата й, почти я усеща на допир…

В този момент някой силно тропа на вратата му. sineokomomche виновно се сепва. И това го дразни. У дома си е, не прави нищо нередно, защо го пронизва тази вина?

Прибира камерата. Отново се чука, заповедно. Някой май е нетърпелив.

— Кой е? — пита sineokomomche.

От другата страна прозвучава глас — немного обичан, но познат:

— Отвори ми.

— Какво искаш? — пита sineokomomche.

— Да поговорим, извратено леке такова.

Да го наречем господин Среднощносиньо. Много по-едър от sineokomomche и зъл като бясно куче. Днес е изпаднал в неистова ярост, невиждана от sineokomomche, блъска по входната врата, настоява да го пуснат. Веднага щом му отключват, той нахлува в коридора и директно забива глава във физиономията на нашия герой.

Траекторията на полета на sineokomomche го запраща върху масичката в коридора, а украшенията и вазата се разхвърчат като парчета от шрапнел към стената. Той се препъва и пада в основата на стълбите, а господин Среднощносиньо скача отгоре му и започва да го налага с юмруци…

— Стой далеч от нея, извратено малко копеле!

Нашият герой не прави опит да се противопостави. Съзнава, че е невъзможно. Вместо това се дръпва като рак в черупката си, мъчи се да предпази лицето си с ръце, плаче от страх и омраза, докато нападателят сипе удар след удар по ребрата, раменете и гърба му.

— Разбра ли? — пита Среднощния и спира, за да си поеме дъх.

— Нищо не правя. Дори не съм говорил с нея.

— Не ми ги пробутвай тия — отсича господин Среднощносиньо. — Знам към какво се домогваш. И какви са тия снимки?

— С-с-снимки ли? — заеква sineokomomche.

— Да не си посмял да ме лъжеш! — Вади снимките от вътрешния си джоб. — Ето тези снимки, които ти си направил и си проявил тук, в тъмната си стаичка.

— Как са попаднали у теб? — пита sineokomomche.

Среднощният му забива последен юмрук.

— Няма значение как са попаднали. Ако отново опиташ да я доближиш, ако я заговориш, ако й пишеш, дори само да я погледнеш, мамка му, ще съжаляваш, че изобщо си се родил. За последен път те предупреждавам.

— Моля те! — ридае нашият герой, вдигнал ръце, за да защити лицето си.

— Сериозно ти говоря. Ще те убия…

Не и ако аз те убия преди това, казва си той и преди да успее да се предпази, противната парникова воня на гнили плодове изпълва гърлото му, болката пронизва главата му като копие и той сякаш умира…

— Моля те…

— По-добре не ме лъжи. Не ми се пречкай.

— Няма — отговаря той през сълзи и кръв, останал без дъх.

— Постарай се — заявява господин Среднощносиньо.

Проснат зашеметен върху килима, sineokomomche чува затръшването на входната врата. Предпазливо отваря очи и установява, че господин Среднощносиньо си е тръгнал. Въпреки това изчаква да чуе как колата му потегля по алеята, преди бавно и внимателно да се изправи и да отиде в банята, за да провери какви са пораженията.

Ама че бъркотия. Ама че скапана бъркотия.

Горкото sineokomomche — носът му е счупен, очите му са насинени, подути и затворени. Отпред ризата му е изцапана с кръв, кръв тече все още от носа му. Болката е силна, но по-непоносим е срамът, а най-лошото е, че той изобщо не е виновен. В случая е невинен.

Колко странно, мисли си, че досега е избягвал възмездието за всичките си прегрешения, обаче този път, при все че не е сторил нищо нередно, го постигна наказание.

Това е карма, мисли си, карма.

Вглежда се в отражението си, този път по-продължително. Чувства се много спокоен, взира се в себе си като актьор на малкия екран. Докосва отражението си и усеща смъдящия отклик на охлузванията по лицето си. Въпреки това се чувства странно откъснат от човека в огледалото — сякаш образът е само възстановка на по-далечна реалност, на нещо, случило се на друг преди много, много години.

Сериозно говоря, С. М. Ще те убия…

Не и ако аз те убия преди това, казва си.

Толкова ли е невъзможно? Демоните трябва да бъдат побеждавани. Може би не с насилие, а с интелигентност и притворство. Вече усеща как в съзнанието му покълва план. Отново поглежда отражението си, изпъва рамене, изтрива кръвта от устата си и най-сетне се появява усмивката.

Не и ако аз те убия преди това.

Защо не?

В крайна сметка, вече го е правил.

Коментари на постинга:

chrysalisbaby: супер, ама наистина ли?

sineokomomche: Наистина като всичко друго, което пиша…

chrysalisbaby: о горкото sineokomomche ще ми се да го прегърна силно

Jesusismycopilot: ЗАСЛУЖАВАШ ДА УМРЕШ.

Toxic69: О, човече! Нима всички не заслужаваме?

ClairDeLune: Това е фантастично, sineokomomche. Най накрая започваш да проумяваш гнева си. Мисля, че трябва да продължим да обсъждаме това, нали?

Captainbunnykiller: Яко, пич! Това парче е супер! Нямам търпение да видя разплатата.

JennyTricks: (изтрит постинг).

JennyTricks: (изтрит постинг).

JennyTricks: (изтрит постинг).

sineokomomche: Много си упорита, JennyTricks. Кажи, познаваме ли се?