Джоан Харис
sineokomomche (31)

4

Разглеждате уебдневника на sineokomomche.

Публикуван в: 22:40, петък, 8 февруари

Статут: ограничен

Настроение: зловещо

Слуша: Джарвис Кокър: „Пак ще убивам“

Елинор Вайн се отби привечер, докато мама се готвеше да излиза, и се възползва от възможността отново да нахока моя милост. Явно продължителното ми отсъствие от групата по творческо писане като терапия е било забелязано и коментирано. Разбира се, самата тя не посещава курса — имало прекалено много хора, прекалено много мръсотия — ама явно Тери се е разприказвала.

Хората си развързват езика пред Елинор. По някакъв начин тя вдъхва доверие. Усещам как адски се тормози, че ме познава от толкова отдавна, а все още не знае за мен повече, отколкото когато бях четиригодишен.

— Наистина трябва да се върнеш, така да знаеш — каза тя. — Трябва да излизаш по-често. Да завързваш нови приятелства. Пък и го дължиш на майка си…

Дължа го на мама ли? Голяма смешка.

Нагласих слушалката на айпода си. Само така мога да я издържа. От слушалката Джарвис Кокър ми довери с дрезгавия си глас какво би направил на човек като Елинор, стига да има и най-малък шанс…

Тя ме изгледа укорително и ококорено.

— Доколкото чувам, на някой му е мъчно за теб.

— Така ли? — невинно попитах.

— Не хитрувай. Тя те харесва — смушка ме Елинор. — Никак не е лоша.

— Да. Благодаря, госпожо Вайн.

Досадна дъртачка. То какво ли да очаква човек от онази сбирщина загубеняци и тъпаци. Знам кого има предвид и не проявявам интерес. В слушалката в ухото ми гласът на Кокър смени тоналността и се зарея печално към горната октава:

„Не вярвай, когато твърдя, че съм твой приятел,

понеже пак ще убивам, само да имам шанс…“

Само че Елинор Вайн е адски прилепчива.

— Ще станеш хубав младеж, само да ти изчезнат синините. Трябва да се целиш по-високо. Виждала съм те да се мотаеш покрай онова момиче и знам не по-зле от теб, че ако майка ти разбере, лошо ти се пише.

Потреперих при тези думи.

— Не разбирам какво имате предвид.

— Онова момиче от „Розовата зебра“. С татуировките — уточни тя.

— Кой, Бетан ли? Тя ме мрази.

Елинор изви веждата си — тънка чертичка върху кожата.

— Значи си говорите на малко име, а? — уточни тя.

— Говорим си само колкото да си поръчам „Ърл Грей“.

— На мен пък ми казаха друго.

Тери, няма кой друг, казах си. Понякога и тя идва в „Зебрата“. Всъщност дори подозирам, че ме следи. Все по-трудно успявам да я избягвам.

— Бетан не е мой тип — отговарям.

Думите ми явно поуспокояват Елинор и острите й, лакоми черти отново добиват дяволито изражение.

— Е, нали ще се позамислиш над думите ми? Момиче като нашата Тери няма да чака вечно. Скоро ще трябва да предприемеш нещо…

— Добре — отвръщам с въздишка.

Тя ме измерва одобрително с поглед.

— Знам, че схващаш. Трябва да вървя. Знам, че майка ти има курс по салса днес. Но ти ме дръж в течение, нали? Нали знаеш какво казват хората…

Питам се кое ли клише ще използва този път. „Само смелите печелят“ или „Желязото се кове, докато е горещо“.

Не й се удаде обаче възможност, понеже в този момент се появи мама — цялата в черно и с пайети. Обувките й за танци бяха с петнайсетсантиметров ток. Горкият й партньор.

— Елинор! Каква изненада!

— Тъкмо си бъбрех със С. М.

— Много хубаво. — Стори ми се, че мама леко присви очи.

— Учудена съм, че си няма приятелка — заяви Елинор и ми метна кос поглед. — Ако бях двайсет години по-млада — каза тя този път на майка ми, — кълна се, щях да се омъжа за него.

Представих си госпожа Вайн в синьо. Отиваше й.

— Наистина — отговори мама.

Допускам, че е добронамерена, макар да няма никаква представа с какво си има работа. Просто се опитва да постъпи по най-добрия начин, понеже мама винаги се старае да прави най-доброто за мен. Обаче „нашата Тери“, както я нарича тя, изобщо не е момичето мечта. Пък и нямам време за романтика. Чака ме друга работа.

Госпожа Вайн ме удостои с нещо, което вероятно трябваше да е усмивка.

— Ще ме хвърлите ли до къщи? Мога да се прибера пеша, но понеже знам, че ще закараш майка си и…

— Да, трябва да тръгвате — прекъснах я аз.