Джоан Харис
sineokomomche (25)

14

Разглеждате уебдневника на Albertine.

Публикуван в: 01:55, вторник, 5 февруари

Достъп: ограничен

Настроение: будно

Тази вечер няма нищо в пощенската ми кутия. Само един въпросник от sineokomomche, за да ме изкуши да изляза да си поиграем. Почти съм сигурна, че той ме чака, често се логва горе-долу по това време и остава до малките часове. Какво ли иска от мен? Любов? Признания? Лъжи? Или просто жадува за общуване, иска да знае, че го слушам? Нима всички ние не се нуждаем от човешки допир в малките часове, когато Бог прилича на космическа шега и сякаш никой не слуша? Дори ти, sineokomomche. Наблюдаваш мен, наблюдавам теб през матово стъкло, потраквам по тази спиритична дъска своите писма до мъртвите.

Затова ли пише тези свои истории и ги публикува да ги чета? Това покана за игра ли е? Очаква ли да му отговоря със своя изповед?

Таг от sineokomomche, публикуван в [email protected]

Публикуван в: 01:05, вторник, 5 февруари

Ако бяхте животно, кое бихте си избрали? Орел, който се рее над планината.

Любима миризма? На кафенето „Розовата зебра“ в четвъртък на обяд.

Чай или кафе? Защо да пиеш което и да е от двете, когато можеш да си вземеш топъл шоколад със сметана?

Любим вид сладолед? Зелена ябълка.

С какво си облечен в момента? Джинси, маратонки и любимия ми стар кашмирен пуловер…

От какво се боиш? От призраци.

Кое е последното нещо, което си купи? Мимоза. Това е любимото ми цвете.

Кое е последното нещо, което си ял? Препечена филийка.

Любим звук? Йо-Йо Ма свири Сен Санс.

С какво се обличаш в леглото? Със стара риза на гаджето ми.

Какво мразиш най-много? Да ме покровителстват.

Най-лошата ти черта? Уклончивостта.

Белези или татуировки? Повече, отколкото искам да си спомням.

Имаш ли повтарящи се сънища? Не.

У вас избухва пожар. Какво ще спасиш? Компютърът си.

Кога плака за последен път?

Е… иска ми се да кажа, че когато умря Найджъл. Но и двамата знаем, че не е вярно. А и как да му обясня този лукав и нерационален прилив на радост, който засенчва грамадата на скръбта ми, съзнанието, че нещо ми липсва, някакво усещане, което няма нищо общо с очите?

Разбирате ли, аз наистина съм лош човек. Не умея да се справям със загубата. Смъртта е опияняващ коктейл от една част мъка и три части облекчение — изпитах го с татко, с мама, с Найджъл, дори с горкия доктор Пийкок…

sineokomomche знаеше — и двамата знаехме — че просто се заблуждавам. Найджъл нямаше никакъв шанс. Дори любовта ни беше лъжа от самото начало, разлистила зелените си филизи като от отрязана клонка във ваза, филизи не на съвземане, а на отчаяние.

Да, бях егоистка. Да, грешах. Още от самото начало знаех, че Найджъл принадлежи на друг. На някой, който никога не е съществувал. Но след дългогодишното бягство част от мен искаше да бъде това момиче, да потъне в нея като дете в пухена възглавница, да забрави себе си — и всичко останало — в кръга на Найджъловата прегръдка. Приятелите в мрежата вече не ми бяха достатъчни. Най-неочаквано изпитах нужда от нещо повече. Исках да бъда нормална, да се докосна до света не през стъкло, а чрез устните си и чрез пръстите си. Исках нещо повече от света онлайн, повече от някакво име под връхчетата на пръстите си. Исках разбиране — не от някой, седнал пред клавиатурата някъде далеч, а от човек, когото можех да докосна…

Понякога обаче едно докосване е фатално. Би трябвало да знам, случвало се е и преди. И след по-малко от година Найджъл беше мъртъв, отровен от близостта. Момичето на Найджъл се бе оказало точно толкова отровно, колкото Емили Уайт, беше изпратило смъртта само с една дума…

В конкретния случай — с писмо…