Проспер Мериме
Летопис за царуването на Шарл IX (17)

XVI
Признанието

Amphitryon

Ah! De grace, cessons, Alcmène, je vous,

Prie.

Et par Ions serieusement.

Molière — „Amphitryon!“^[1]

Изминаха два дни без вест от мнимата испанка. На третия ден двамата братя научиха, че госпожа дьо Тюржи пристигнала предния ден в Париж и че днес сигурно щяла да отиде в двореца да се представи на кралицата — майка. Те побързаха да отидат в Лувъра и я видяха в един от салоните сред група дами, с които разговаряше. Появяването на Мержи никак не я смути. Ни най-малка червенина не покри бузите й, бледи както винаги. Щом го видя, тя му кимна с глава като на стар познат и след първите поздрави му пошепна на ухото:

— Надявам се, че хугенотската ви упоритост е малко разколебана. Но все пак необходими ви са чудеса, за да станете католик.

— Какво?

— Нима не изпитахте върху самия себе си чудотворната сила на реликвите?

Мержи се усмихна недоверчиво:

— Споменът за хубавата ръка, която ми даде тази малка кутийка, и любовта, която тя вдъхна у мене, удвоиха силите и ловкостта ми.

Графинята се засмя и му се закани с пръст.

— Ставате дързък, господин корнет. Известно ли ви е на кого се осмелявате да говорите така?

И тя свали ръкавицата си, за да оправи косата си, а Мержи прикова очи в ръката й и после пренесе поглед върху живите, малко сърдити очи на прекрасната графиня. Изуменият вид на младия човек я накара да прихне.

— Защо се смеете?

— А вие защо ме гледате така удивено?

— Извинете, но от няколко дни насам аз все това правя — чудя се.

— Нима! Много интересно. Разкажете ни набързо някои от тези чудни произшествия, които ви се случват на всяка крачка.

— Не мога да ви говоря сега и на това място. Впрочем запомних един испански девиз, който научих преди три дни.

— Какъв девиз?

— Състои се от една дума; „Callad.“

— Какво значи това?

— Как! Нима не знаете испански? — каза той, наблюдавайки я с най-голямо внимание.

Тя обаче издържа изпита и не даде да се разбере, че е схванала скрития смисъл на неговите думи. И младият човек, вперил поглед в нея, се принуди да го сведе, победен от превъзходството на очите, които бе се осмелил да погледне с предизвикателство.

— В детинството си — отговори тя с тон на пълно безразличие — знаех няколко испански думи, но сега сигурно съм ги забравила. Така че, ако искате да ви разбирам, говорете ми на френски. И тъй, какво значи вашият девиз?

— Той препоръчва мълчание, госпожо.

— Така ли? Тогава нашите млади царедворци би трябвало да научат този девиз, особено ако успеят да го приложат в своето поведение. Но вие наистина сте много учен, господин дьо Мержи. Кой ви е научил испански? Обзалагам се, че е някоя дама.

Мержи я погледна нежно и усмихнато.

— Аз зная само няколко думи на испански — каза той тихичко. — Любовта ги вдълба в моята памет.

— Любовта! — насмешливо повтори графинята.

Тя говореше твърде високо и при думата „любов“ някои от дамите въпросително обърнаха глави към нея. Мержи се почувствува малко засегнат от язвителния тон на графинята и от начина, по който се отнасяха с него. Той извади от джоба си испанското писмо от предишната вечер и й го поднесе.

— Аз не се съмнявам — каза той, — че вие сте също така учена като мен и тоя испански няма да ви затрудни.

Диан дьо Тюржи взе писмото, прочете го или се престори, че го чете, и като прихна да се смее, подаде го на близкостоящата до нея дама.

— Ето, госпожа дьо Шатовийо, прочетете това любовно писмо, което господин дьо Мержи неотдавна е получил от своята любовница и което, както казва, искал да ми подари. А най-интересното в цялата работа е, че аз познавам почерка.

— В това никак не се съмнявам — каза Мержи е лека насмешливост, но все така тихо.

Госпожа дьо Шатовийо прочете писмото, засмя се и го подаде на един благородник, той на друг и само за миг всички в салона знаеха, че Мержи се ползува от благоразположението на някаква испанка.

Когато смехът поутихна, графинята запита Мержи е подигравателен тон дали намира красива жената, която е написала това писмо.

— Честно казано, госпожо, мисля, че не е по-малко красива от вас.

— О боже, какво говорите? Исусе Христе! Навярно сте я виждали само нощем, защото аз я познавам много добре и… бога ми! Поздравявам ви за вашата победа.

И тя се засмя още по-силно.

— Хубавице моя — каза Шатовийо, — открийте ни най-после името на тази испанка, тъй щастлива да притежава сърцето на господин дьо Мержи.

— Преди да я назова, моля ви, господин дьо Мержи, кажете пред дамите, виждали ли сте вашата възлюблена през деня?

Мержи се чувствуваше крайно неудобно. Безпокойството и смущението му придаваха твърде комичен вид. Той не отговори нищо.

— Да разбулим тайната. Това писъмце е от сеньора доня Мария Родригес — заяви графинята. — Познавам почерка й не по-зле от почерка на баща си.

— Мария Родригес! — възкликнаха дамите със смях.

Мария Родригес беше на повече от петдесет години. Някога била дуеня в Мадрид. Не зная как се бе озовала във Франция, нито за какви нейни заслуги Маргарита дьо Валоа я бе взела при себе си. Вероятно тя държеше това чудовище, за да може при сравнение да изпъква още повече нейният чар, както художниците рисуват наред с хубавицата уродливо джудже. При появяването на Родригес в Лувъра, всички придворни дами се забавляваха с нейната превзетост и със старомодните й дрехи.

Тръпки побиха Мержи. Виждал бе дуенята и с ужас си спомни, че маскираната дама беше се назовала доня Мария. Всичко се обърка в главата му. Той загуби окончателно нишката на мисълта си, а наоколо смеховете се увеличаваха.

— Тя е твърде потайна дама — продължаваше графиня дьо Тюржи — и по-добър избор не бихте могли да направите. А когато си сложи изкуствените зъби я черната перука, наистина изглежда добре. Впрочем сигурно няма повече от шестдесет години.

— Тя сигурно го е омагьосала! — възкликна госпожа дьо Шатовийо.

— Вие, изглежда, обичате антиките? — попита друга.

— Жалко — прошепна с въздишка една от придворните дами на кралицата, — много жалко, че мъжете имат такива налудничави прищевки!

Мержи се отбраняваше, колкото можеше. Подигравките се сипеха върху него, лицето му изразяваше най-глупава безпомощност, но изведнъж в дъното на салона се появи кралят и смеховете в миг стихнаха. Всички побързаха да се оттеглят по неговия път и общият шум бе заменен с мълчание.

Кралят бе разговарял надълго с Адмирала в кабинета си и сега, опирайки се свойски на рамото му, го изпращаше. Бялата брада и черните дрехи на Колини бяха в ярък контраст с младостта на Шарл и с неговите блестящи везани дрехи. Като ги гледаше, човек би казал, че младият крал, с рядка за един монарх прозорливост, си е избрал за любим съветник най-достойния и най-умния от своите поданици.

Докато минаваха през салона я всички погледи бяха приковани в тях, Мержи чу до самото си ухо шепнещия глас на графинята:

— Не ми се сърдете! Вземете това, вижте го чак когато излезете навън.

В същия миг нещо тупна в шапката му, която той държеше в ръка. Беше нещо твърдо, обвито със запечатан лист хартия. Бернар го сложи в джоба си и след четвърт час, щом излезе от Лувъра, го отвори и намери вътре малък ключ и бележка със следните думи:

Ключът отваря вратата на моята градина. Тази нощ в десет часа. Обичам ви. Няма да имам вече маска и вие ще видите най-после доня Мария и Диан.

Кралят съпроводи Адмирала до другия край на салона.

— Сбогом, отец мой! — каза той, като стискаше и двете му ръце. — Вие знаете колко ви обичам, а и аз зная, че вие ми принадлежите телом и духом, изцяло сте мой.

И той силно се изкикоти. На връщане кралят се спря пред капитан Жорж.

— Утре след литургията — промълви той — елате в кабинета ми.

После се обърна, хвърли почти тревожен поглед към вратата, зад която току-що беше изчезнал Колини, и излезе от салона, за да се затвори отново в своя кабинет с маршал дьо Рец.