Включено в книгата
Оригинално заглавие
La Chronique du temps de Charles IX, (Обществено достояние)
Превод от френски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 1 глас)
Сканиране, разпознаване и корекция
ckitnik (2010 г.)
Допълнителна корекция
maskara (2012 г.)
Допълнителна корекция
notman (2015)

Издание:

Проспер Мериме. Избрани творби

Редактор: Георги Куфов

Художник: Иван Кьосев

Художник-редактор: Ясен Васев

Технически редактор: Александър Димитров

Коректор: Евгения Кръстанова

ДИ „Народна култура“, 1979 г.


Предговор от автора

Напоследък прочетох твърде много мемоари и памфлети, отнасящи се за края на XVI век. Поисках да напиша едно извлечение от прочетеното и го направих.

В историята обичам само анекдотите, а измежду тях предпочитам тия, в които моето въображение открива истинска картина на нравите и характерите на дадена епоха. Това предпочитание не е твърде благородно, но аз трябва да призная за мой срам, че с удоволствие бих отстъпил Тукидид за автентичните мемоари на Аспазия или на някой роб на Перикъл, защото само в мемоарите, където авторът води непринудена беседа с читателите, мога да намеря онези портрети на човека, които ме увличат и интересуват. Не от Мезре, а от Монлюк, Брантом, Д’Обине, Таван, Ла Ну и др. човек може да добие представа за французина от XVI век. Стилът на тогавашните автори ни учи не по-малко, отколкото разказите им.

У л’Етоал например намирам следната бележка:

„Благородната дама дьо Шатоноьоф, една от любимките на краля до преди заминаването му за Полша, се бе омъжила по любов за флорентинеца Антиноти, началник на галерите в Марсилия, но когато видя, че той е безпътен, мъжествено го уби със собствените си ръце.“

С помощта на тази историйка и на множество други, с каквито Брантом изобилствува, аз мислено пресъздавам един характер и пред мене оживява придворната дама от времето на Анри III.

Струва ми се, че е твърде интересно да се сравняват тогавашните нрави с нравите от наше време и да се наблюдава упадъкът на силните страсти за сметка на спокойствието и може би на щастието. Трудният за разрешение въпрос, дали ние сме по-добри от нашите деди, остава открит, защото представите за едни и същи постъпки са съвсем различни в различните епохи.

Така например към 1500-та година едно убийство или отравяне не са будили такъв ужас, какъвто будят днес. Благородник убивал предателски своя враг, после молел за милост и след като я получавал, отново се появявал в обществото, при това никой и не помислял да го отбягва. Понякога дори, ако убийството бивало последица от законно отмъщение, за убиеца говорели, както говорят днес за всеки порядъчен човек, повалил на дуел жестоко обидил го негодник.

Убеден съм следователно, че за постъпките на хората от XVI век не бива да съдим по нашите представи от XIX век. Това, което представлява престъпление в един напреднал етап на цивилизацията, в един по-ранен етап е само проява на смелост, а във варварските времена може дори да се е смятало за похвална постъпка. Преценката за една и съща постъпка се прави очевидно и в зависимост от страната, в която е извършена, защото между два народа има толкова разлика, колкото между два века.

Един ден Мехмет-Али[1], на когото мамелюкските бейове оспорваха властта в Египет, поканва техните военачалници на празненство в своя дворец. Щом влизат, и вратите се хлопват зад тях. Въоръжени албанци, скрити по терасите, започват да ги застрелват. Оттогава насетне Мехмет-Али става пълновластен господар на Египет.

Е, какво от това! Ние поддържаме отношения с Мехмет-Али. Той дори се ползува с уважението на европейците и всички вестници го представят като велик човек, наричат го благодетеля на Египет. А какво по-ужасно от това да заповядаш да избият беззащитни хора? Всъщност подобни клопки са утвърдени от местните обичаи и се налагат от невъзможността да се излезе другояче от дадено положение. В такъв случай може да се приложи максимата на Фигаро: „Ma, per Dio, l’utilità!“[2]

Ако един министър[3], името на когото ще премълча, разполага с албанци, готови да стрелят по негова заповед, и ако по време на някой официален обед той изпрати на оня свят най-видните представители на опозицията, неговата постъпка фактически с нищо не би се отличавала от постъпката на египетския паша, но от морална гледна точка би била сто пъти по-престъпна. Да се убива — не е вече в нашите нрави. Същият министър обаче уволни много либерални избиратели, дребни правителствени чиновници, някои други заплаши и ето че изборите минаха, както той желаеше. Ако Мехмет-Али бе министър във Франция, той не би направил нищо повече, а френският министър на мястото на Мехмет-Али сигурно щеше да бъде принуден да прибегне до разстрел, тъй като уволненията не биха могли да въздействуват достатъчно върху духа на мамелюците.

Вартоломеевата нощ бе дори за ония времена голямо престъпление, но, повтарям, клане в XVI век съвсем не е толкова страшно престъпление, както клане в XIX век. Нека прибавим, че в това клане взе косвено или пряко участие по-голямата част от народа. Той се въоръжи и се нахвърли върху хугенотите, защото гледаше на тях като на чужденци и врагове.

Вартоломеевата нощ беше нещо като национално движение, подобно на испанското въстание в 1809 година, а парижаните, изтребвайки еретиците, твърдо вярваха, че действуват по волята на небето.

Като разказвач, аз нямам за задача да излагам в това томче последователно историческите събития от 1572 година, но тъй като заговорих за Вартоломеевата нощ, не мога да не споделя тук някои мисли, които се породиха в главата ми, когато прочетох тази кървава страница от нашата история.

Правилно ли са били разбрани причините за това клане? Дълго ли е било подготвяно то, или пък е резултат на внезапно решение или дори на случайност?

На всички тези въпроси нито един историк не ми дава задоволителен отговор.

Като доказателства историците привеждат градски слухове, въображаеми разговори без особено значение, когато има да се решава един толкова важен исторически проблем.

Едни твърдят, че Шарл IX бил въплъщение на двуличието; други го представят като човек мрачен, своенравен и избухлив. Щом отправя дълго преди 24 август заплахи срещу протестантите — това доказвало, че отдавна е смятал да се разправи с тях, ако пък ги ласкае — ето ти доказателство, че е двуличен.

В потвърждение на това — с каква лекота се приемат и най-неправдоподобните слухове, искам да разкажа само един случай, който е отбелязан навсякъде.

Казват, че приблизително година преди Вартоломеевата нощ бил съставен план за клането. Ето в какво се състоял този план: да се построи в Пре-о-Клер дървена кула, да настанят в нея херцог дьо Гиз с неговите благородници и войници-католици, а Адмирала заедно с протестантите да атакува кулата, за да може кралят да наблюдава обсадните маневри. По време на този своеобразен турнир католиците по даден сигнал трябвало да заредят оръжието си и да избият неприятеля, преди той да успее да заеме отбранително положение. За да разкрасят тази история, добавят, че един фаворит на Шарл IX, на име Линрол, издал по невнимание заговора. В момента, когато кралят ругаел някакви протестантски благородници, той казал: „О, господарю, имайте малко търпение! Разполагаме с крепост, която ще отмъсти на всички еретици!“ Отбележете, моля, че на тази крепост не е била поставена още нито една дъска. Кралят се погрижил да убият този дърдорко. Казват, че този план бил съставен от канцлера Бираг, на когото заедно с това приписват и следните думи, свидетелствуващи за съвсем други намерения: за да избави краля от неговите врагове, на Бираг му стигали само няколко готвачи. Последното средство било много по-достъпно, отколкото планът с кулата, почти неизпълним поради своята необичайност. И действително, нима у протестантите не биха възникнали подозрения от приготовленията на тази малка война, в която двата до неотдавна враждуващи лагера трябвало да се срещнат лице с лице? Освен това, за да се справят с хугенотите, би било твърде неудачно да ги съберат на едно място и да ги въоръжат. Ясно е, че ако въобще се е замисляло изтреблението на протестантите, по-целесъобразно щеше да бъде да ги нападнат, когато са поотделно и невъоръжени.

Аз съм дълбоко убеден, че клането не е било преднамерено и не мога да разбера по какви причини обратното мнение се поддържа от автори, които при това са съгласни, че макар Катерина да е била зла жена, в същото време е представлявала един от най-дълбоките политически умове на XVI век.

Да оставим за момент настрана нравствените съображения и да разгледаме този така наречен план от гледна точка на изгодата. И така, аз твърдя, че този план не би бил от полза за двора, а освен това е бил изпълнен крайно неумело, от което следва да се направи заключение, че неговите съставители са били недалновидни хора.

Нека да видим дали кралската власт щеше да спечели, или щеше да загуби от това изтребление и дали е било в неин интерес да се съгласи да го извърши.

В оная епоха Франция бе разделена на три големи партии: протестанти, начело на които след смъртта на принц Конде е стоял Адмирала, партията на краля, най-слабата от всички, и партията на дьо Гиз, сиреч на тогавашните ултрароялисти.

Очевидно кралят, който е имал еднакво основание да се опасява както от гизите, така и от протестантите, е трябвало да търси да укрепи властта си, като противопоставя постоянно двата враждуващи лагера. Да унищожи само единия, би означавало да се постави под властта на другия.

Системата на балансиране е била вече достатъчно известна и прилагана. Още Луи XI бе казал: „Разделяй и владей!“

Сега да видим бил ли е Шарл IX набожен, защото прекалената набожност би могла да го подтикне да извърши нещо противно на собствените му интереси. Всичко обаче говори за противното — той не е бил силен дух и още по-малко религиозен фанатик. Впрочем майка му, която го е ръководела, никога не би се поколебала да пожертвува своите религиозни убеждения, ако все пак е имала подобни убеждения, заради властолюбието си.

Но нека предположим, че самият Шарл или майка му, или, ако щете, неговото правителство, са били решили въпреки всички правила в политиката да изтребят протестантите във Франция. Веднаж взето такова решение, естествено е било да обсъдят зряло най-подходящите средства за сполучливото му изпълнение. Първото, което би им дошло наум като най-належащо, то е изтреблението да се извърши едновременно във всички големи градове на кралството, за да не могат реформистите, нападнати навред от числено превъзхождащи сили[4], да окажат съпротива. Така именно Асуир бе замислил избиването на евреите.

А ето че в историческите документи четем следното: първите заповеди на краля за избиването на протестантите датират от 28 август, тоест четири дни след Вартоломеевата нощ, когато новината за тази страшна касапница отдавна вече трябва да е била изпреварила кралските нареждания и разтревожила всички протестанти.

От особена важност би било да се заемат крепостите на протестантите. Докато тези крепости са се намирали в техни ръце, кралската власт не би могла да се чувства в безопасност. Следователно, ако наистина е съществувал католически заговор, повече от явно е, че една от най-важните мерки на католиците щеше да бъде на 24 август да завземат Ла Рошел и да държат армия в Южна Франция, с цел да попречат на съединението на реформистите[5].

Не е било направено нито едното, нито другото.

Не мога да допусна, че хора, замислили престъпление с толкова важни последици, могат така зле да го приведат в изпълнение. Действително взетите мерки се оказаха толкова слаби, че само няколко месеца след Вартоломеевата нощ войната отново избухна и цялата слава от тази война се падна, разбира се, на протестантите. Те дори извлякоха от нея нови преимущества.

Най-после убийството на адмирал Колини, станало два дни преди Вартоломеевата нощ, не нанася ли окончателен удар върху предположението за заговор? Защо трябва да се убива водачът преди всеобщата сеч? Та нали по този начин хугенотите ще се изплашат и ще застанат нащрек?

Зная, че някои автори приписват убийството на Адмирала единствено на херцог дьо Гиз, но независимо от това, че общественото мнение обвини краля за това убийство и че убиецът е бил възнаграден от краля, от този факт аз бих извлякъл още един аргумент против твърденията за заговор. Действително, ако съществуваше съзаклятие, херцог дьо Гиз неминуемо щеше да вземе участие в него, но в такъв случай защо да не отложи с два дни родовото отмъщение, за да бъде то още по-сигурно? Защо да компрометира успеха на цялата акция, само за да ускори с два дни гибелта на своя враг?

И тъй, по мое мнение, всичко доказва, че това небивало клане не е било резултат на кралски заговор срещу част от народа. Вартоломеевата нощ ми се струва дело на стихийно народно въстание, което не е могло да бъде предвидено.

Ще се опитам със скромните си сили да дам обяснение на тази загадка.

Три пъти Колини бе преговарял със своя господар на равни начала — факт, достатъчен да събуди омраза към него. След смъртта на Жана д’Албре[6] двамата млади принцове — Наварският крал и принц дьо Конде — бяха още много млади, за да упражняват влияние, и Колини стана естествен вожд на реформистите. При неговата смърт двамата принцове се намираха като пленници сред вражеския лагер и съдбата им зависеше напълно от краля. Значи, смъртта на Колини, и само на Колини, беше необходима за укрепване властта на Шарл, който сигурно не бе забравил думите на херцог Алба: „Главата на една сьомга струва повече от десет хиляди жаби.“

Но ако кралят можеше с един удар да се освободи и от Адмирала, и от херцог дьо Гиз, той ставаше неограничен владетел.

Ето какво следваше да направи: той трябваше да подготви убийството на Адмирала или поне да обвини в това убийство херцог дьо Гиз, след това да започне срещу него разследване като срещу убиец и да обяви, че е готов да го предаде на отмъщението на хугенотите. Известно е, че херцог дьо Гиз — съучастник или не на Морвел — побърза да напусне Париж и че калвинистите, които кралят привидно покровителствуваше, започнаха да сипят заплахи срещу принцовете от Лотарингския дом.

По онова време парижани бяха ужасни фанатици. Гражданите, организирани военно, образуваха нещо като национална гвардия, готова да грабне оръжие, щом забият камбаните. Парижани колкото обичаха херцог дьо Гиз заради бащината му памет и заради личните му заслуги, толкова мразеха хугенотите, които на два пъти бяха ги обсаждали. Когато една от сестрите на краля се омъжи за протестантски принц, хугенотите се ползуваха с известно благоразположение при двора и започнаха да се държат предизвикателно, с което станаха още по-ненавистни на своите врагове. Накратко казано, стигаше някой да застане начело на фанатизираните католици и да им викне: „Удряйте!“, за да се спуснат те да колят своите съотечественици еретици.

Херцогът, прокуден от двора и заплашван от протестантите, трябваше да търси опора в народа. Той събира началниците на гражданската гвардия, говори им за конспирация на еретиците, казва им, че трябва да изтребят врага, преди да ги е нападнал той, и едва тогава замислят клането. Строгата тайна, с която заговорът е бил забулен, както и обстоятелството, че никой от мнозината, посветени в него, не е издал тайната, се обяснява с факта, че между възникването на плана и неговото изпълнение са протекли само няколко часа. Иначе запазването на такава тайна би било нещо твърде невероятно, тъй като „в Париж поверена тайна се разпространява мигновено[7].

Трудно е да се определи участието на краля в кръвопролитието. Ако не го е одобрявал, то вън от всякакво съмнение е, че го е допуснал. След два дни убийства и насилия той отрекъл всичко и се опитал да спре клането[8]. Но когато народният гняв се отприщи, той не се уталожва с малко кръв. Необходими са му били повече от шестдесет хиляди жертви. Монархът трябвало да се остави на силното течение, което го е повлякло. Той отмени заповедта за милост и скоро издаде друга, с която разпростираше вълната на убийствата над цяла Франция.

Това е моето мнение за Вартоломеевата нощ и излагайки го, ще повторя думите на лорд Байрон:

„I only say, suppose this supposition.“

Don Juan, cant. I. st. LXXXV[9]

1829 г.

Бележки

[1] Мехмет-Али (1769–1849), вицекрал на Египет. След като през 1811 г. избива мамелюците в Кайро, става пълновластен господар на Египет и предприема реформи във всички области на стопанския живот: земеделие, промишленост, военно дело. Султанът на Турция го признава за наследствен паша. — Б.пр.

[2] Дявол да го вземе! Най-важно от всичко е ползата. — Б.пр.

[3] Става дума за френския министър дьо Вилел. — Б.пр.

[4] По онова време населението на Франция е възлизало на около двадесет милиона души. Приема се, че през времето на вторите граждански войни протестантите не са били повече от един милион и половина, те обаче са имали сравнително повече богатства, повече войници и повече генерали. — Б.пр.

[5] През време на вторите граждански войни протестантите завзеха с хитрост още в първия ден повече от половината крепости на Франция. Католиците можеха да сторят същото. — Б.пр.

[6] Жана д’Албре (1528–1572), наварска кралица, майка на Анри IV, крал на Франция. Интелигентна и енергична, тя е подкрепяла позициите на своите едноверци реформистите. Отровена. — Б.пр.

[7] Мисъл на Наполеон. — Б.а.

[8] Кралят е приписвал както убийството на Колини, така и клането през Вартоломеевата нощ на херцог дьо Гиз и останалите представители на Лотарингския дом. — Б.пр.

[9] Аз казвам само: да предположим. Дон Жуан, песен I, строфа LXXXV. — Б.пр.