Проспер Мериме
Летопис за царуването на Шарл IX (11)

X
Ловът

The very butcher of a silk button, a duellist, a duellist, a gentleman of the very first house, — of the first and second cause: Ah, the immortal passado, the punta riverso.

Shakespeare — „Romeo and Juliet“^[1]

Из двора на замъка се суетяха множество богато облечени дами и кавалери, възседнали великолепни коне. Звукът на ловните тръби, лаят на кучетата, шумните шеги на ездачите, цялата тази врява, тъй приятно за ухото на ловеца, беше непоносима за всяко друго човешко ухо.

Мержи вървеше машинално след брат си из двора и без да знае как, се озова до красавицата графиня. Тя вече с маска на лицето, беше яхнала буен андалуски кон, който биеше с крак и нетърпеливо хапеше мундщука си. Но и на този кон, който би погълнал изцяло вниманието на всеки обикновен ездач, графинята, изглежда, се чувствуваше така удобно, като да седеше в кресло у дома си.

Капитан Жорж се приближи под предлог да затегне юздата на андалуския кон.

— Ето брат ми — обърна се той към ездачката полугласно, но все пак достатъчно високо, за да го чуе Бернар. — Бъдете по-ласкава с горкото момче, то не е на себе си от оня ден, когато ви видя в Лувъра.

— Забравих името му — отговори тя доста рязко. — Как се казва?

— Бернар. Забележете, госпожо, че неговата лента има същия цвят като вашите панделки.

— Знае ли да язди?

— Сама ще прецените.

Капитанът се поклони и побърза да отиде при една от почетните дами на кралицата, която той от известно време ухажваше. Като се приведе леко от седлото и улови с ръка юздата на нейния кон, Жорж скоро забрави брат си и неговата хубава, горда спътница.

— И тъй, вие се познавате с Коменж, господин дьо Мержи? — попита госпожа дьо Тюржи.

— Кой, аз ли, госпожо?… Много малко — измънка той.

— Но преди малко говорехте с него!

— За първи път.

— Мисля, че съм отгатнала какво му казахте.

И очите й под маската сякаш искаха да стигнат до дъното на душата му.

Една дама се приближи до графинята и я заговори за голямо облекчение на Мержи, който се чувствуваше крайно затруднен от този разговор. Въпреки това продължи да язди редом с графинята, без да си дава ясна сметка защо. Може би искаше да подразни Коменж, който го наблюдаваше отдалеч.

Излязоха от двора на замъка. Подгониха един елен, който навлезе в гората, и цялата група се спусна след него. Мержи забеляза не без учудване с каква ловкост госпожа дьо Тюржи направляваше своя кон и как безстрашно преодоляваше препятствията по пътя си. Мержи яздеше отличен арабски кон и само благодарение на това не изостана назад. За голямо негово огорчение обаче граф дьо Коменж, чийто кон беше не по-лош от неговия, също препускаше до графинята и въпреки бързината на неудържимия галоп, въпреки че следеше лова с голямо внимание, той често се обръщаше към амазонката, а Мержи мълчаливо завиждаше на леснината, на непринудеността и преди всичко на умението му да води лек, приятен разговор, който, ако съдеше по собственото си огорчение, беше твърде забавен за графинята. И тъй, за двамата съперници, въодушевени от благородно съревнование, нямаше нито достатъчно високи плетове, нито достатъчно широки ровове и много пъти те рискуваха да си счупят вратовете.

Внезапно графинята се откъсна от групата и навлезе в една алея, отделяща се под прав ъгъл от тая, по която галопираха кралят и неговата свита.

— Какво правите? — викна Коменж. — Вие се отклонявате. Не чувате ли отсам рога и кучетата?

— Добре де. Тръгнете по оная алея. Кой ви спира?

Коменж не отговори нищо и я последва, Мержи също и когато навлязоха няколкостотин крачки навътре, графинята забави своя кои. Коменж от дясната й страна и Мержи от лявата веднага направиха същото.

— Имате превъзходен боен кон, господин дьо Мержи — обади се Коменж. — Дори не се е изпотил.

— Това е арабски кон, брат ми го е купил от един испанец. Раняван е със сабя при Монконтур, ето и белега.

— Ходили ли сте на война? — обърна се графинята към Мержи.

— Не, госпожо.

— Значи, никога не са ви ранявали с аркебуз?

— Не, госпожо.

— Нито от сабя?

— Също не.

На Мержи се стори, че тя се усмихва. Коменж насмешливо мръдна мустаци.

— Нищо не украсява тъй добре един млад благородник както хубавата рана — каза той. — Какво ще кажете, госпожо?

— Да, ако е спечелена славно.

— Какво разбирате под „спечелена славно“?

— Раната носи слава, когато е получена на бойното поле, а при дуел раните са нещо съвсем друго. В мене те пораждат само презрение.

— Аха, изглежда, че господин дьо Мержи е водил разговор с вас преди лова.

— Не — отговори сухо графинята.

Мержи доближи с коня си до Коменж.

— Господине — каза му той съвсем тихо, — настигнем ли групата, веднага можем да се отделим на някоя полянка и там бих могъл да ви докажа, че не съм предприемал нищо, за да избягна срещата си с вас.

Коменж го изгледа с поглед, в който се долавяше някаква смесица от съжаление и доволство.

— Отлично, искам да вярвам това, което казвате, но колкото до предложението, не мога да го приема. Та ние не се сме слуги, за да се бием сами! Нашите приятели, които трябва да присъствуват, не ще ни простят, задето не сме ги дочакали.

— Както ви е угодно, господине — отвърна Мержи и отново настигна госпожа дьо Тюржи, чийто кон бе отминал малко напред.

Графинята яздеше с наведена глава и изглеждаше погълната от своите мисли. Без да продумат, тримата стигнаха до една пресечка, където алеята завършваше.

— Не е ли рог това, дето се чува? — запита Коменж.

— Струва ми се, че звуците идват от младата гора вляво — каза Мержи.

— Да, да, това е рогът. Сега съм напълно сигурен. Мога дори да кажа, че е болонски рог. Да пукна, ако не е рогът на моя приятел Помпинян. Няма да повярвате, господин дьо Мержи, каква голяма разлика има между един болонски рог и тия, които нашите жалки парижки занаятчии изработват.

— Тоя се чува отдалеч.

— И какъв тон! Каква плътност! Щом го чуят, кучетата веднага забравят, че са тичали десет левги. Откровено казано, хубаво работят само в Италия и във Фландрия. Какво ще кажете за тази валонска яка? Много добре отива на ловен костюм, нали? Аз имам твърди яки и плисирани якички за бал, но тази, колкото и простичка да е, да не мислите, че могат да я извезят в Париж? И дума да не става. Пратиха ми я от Бреда. Ако искате, ще поръчам на един приятел във Фландрия да изпрати и на вас… Ах, да!… — И той избухна в смях. — Колко съм разсеян, боже мой! Съвсем забравих!

Графинята спря коня си.

— Коменж, групата е пред нас и от свирнята на рога личи, че са застигнали елена.

— Струва ми се, че сте права, хубава госпожо.

— А не искате ли да присъствувате на неговото залавяне?

— Разбира се, иначе славата ни на ловци и на ездачи ще пропадне.

— В такъв случай трябва да се побърза.

— Да. Конете ни си отдъхнаха вече. Дайте знак за тръгване.

— Аз съм уморена и ще остана тук. Господин дьо Мержи ще ми прави компания. Хайде тръгвайте.

— Но…

— Има ли нужда да повтарям? Потегляйте!

Коменж не мръдна от мястото си. Кръв нахлу в лицето му. Той гледаше със страшен поглед ту Мержи, ту графинята.

— Госпожа дьо Тюржи желае да води разговор насаме! — каза той със злобна усмивка.

Графинята посочи с ръка горичката, откъдето долитаха звуците на рога, и направи с края на пръстите си едно твърде красноречиво движение. Коменж обаче все още не изглеждаше склонен да остави бойното поле във властта на своя съперник.

— Изглежда, че с вас трябва да се говори ясно. Оставете ни сами, господин дьо Коменж, вашето присъствие ми досажда. Сега разбирате ли?

— Напълно, госпожо — отговори той разярен. И понижавайки глас, добави: — А колкото до това салонно гълъбче… няма да може дълго време да ви забавлява. Сбогом, господин дьо Мержи, довиждане!

Той произнесе последните думи натъртено и като пришпори коня си, препусна в галоп. Конят на графинята се опита да направи същото, но тя го овладя и мълчаливо потегли ходом, като от време на време повдигаше глава и поглеждаше Мержи, сякаш се канеше да му заговори, но бързо обръщаше очи, смутена, че не знае как да започне.

Мержи се почувствува задължен пръв да поведе разговора.

— Аз съм извънредно горд, госпожо, от предпочитанието, което ми засвидетелствувахте.

— Господин Бернар… владеете ли добре сабята?

— Да, госпожо — отговори той учуден.

— Но искам да кажа добре… много добре?

— Достатъчно за един благородник, но без съмнение зле за професионален учител по фехтовка.

— У нас обаче благородниците владеят оръжието по-добре от професионалните майстори.

— Действително. Чувам да се говори, че много от тях губят във фехтовалните зали ценно време, което биха могли да използуват по-добре другояче.

— По-добре ли?

— Да, разбира се. Нима не е по-добре човек да разговаря с дамите, отколкото да се облива в пот някъде из фехтовалните зали? — отвърна той с усмивка.

— Кажете ми, често ли сте се били на дуел?

— Слава богу, нито веднъж, госпожо! Но защо ми поставяте тези въпроси?

— Научете за ваше сведение, че никога не бива да се пита една жена защо прави това или онова. Така поне постъпват добре възпитаните благородници.

— Ще се съобразявам с това, госпожо — каза Мержи, като се усмихна и се поклони дълбоко чак до врата на коня си.

— Тогава… как ще се справите утре?

— Защо утре?

— Да, да, не се преструвайте на учуден.

— Госпожо…

— Отговорете, аз зная всичко. Отговорете! — викна тя и с царствено движение протегна ръка. Пръстите й докоснаха ръкава на Мержи и това го накара да потръпне.

— Ще сторя каквото мога — каза той.

— Вашият отговор ми харесва. Това не е отговор нито на подлец, нито на професионален убиец. Трябва обаче да знаете, че още в началото ще имате работа с един много опасен противник.

— Какво да се прави? Ще бъда без съмнение твърде затруднен, както и сега съм затруднен — прибави той с усмивка. — Аз никога не съм виждал други жени, освен селянки, а ето че още в началото се озовах насаме с най-прекрасната дама на френския двор.

— Да говорим сериозно. Коменж е първата сабя на този двор, който гъмжи от убийци. Той е крал на „пристрастените“.

— Така казват.

— Е тогава, не се ли тревожите?

— Повтарям, ще направя каквото мога. Когато човек има добра сабя и най-вече божията помощ, не бива никога да се отчайва.

— Божията помощ!… — прекъсна го тя презрително. — Нали сте хугенот, господин дьо Мержи?

— Да, госпожо — отговори младият човек сериозно. На този въпрос той винаги отговаряше сериозно.

— Следователно вие сте изложен на по-голяма опасност от всеки друг.

— Защо?

— Да изложиш на опасност живота си, е нищо, но вие излагате нещо повече — душата си.

— Вие разсъждавате, госпожо, с представите на вашата вяра. Моите представи са по-успокоителни.

— Играете опасна игра. Залагате на зар. В случай на загуба, а загубата е неизбежна, чакат ви вечните мъки на ада.

— За мене и така, и така е лошо, защото, ако умра утре като католик, то значи да умра, извършвайки смъртен грях.

— Съвсем не е така, разликата е голяма! — извика тя, раздразнена, че Мержи й противопоставя един довод, взет от собствената й религия. — Нашите богослови ще ви обяснят, че…

— О, разбира се, те всичко обясняват, госпожо. Дори се осмеляват да променят евангелието според собствените си приумици. Например…

— Да оставим това. Не можеш да заговориш с хугенот, без той да започне да цитира светото писание.

— То е, защото ние четем светото писание, а при вас дори и проповедниците не го познават. Но да говорим за друго. Как мислите, дали са заловили вече елена?

— Значи, много държите на религията си?

— Сега вие започвате, госпожо.

— Смятате, че тя е правилна?

— Нещо повече, вярвам дори, че е най-правилната, единствено правилната. Иначе бих я променил.

— А ето че вашият брат я промени.

— Той имаше свои основания да стане католик. Аз имам моите да остана протестант.

— Ах, колко всички са вироглави и глухи за гласа на разума! — извика тя разгневена.

— Утре ще вали дъжд — каза Мержи, като погледна към небето.

— Господин дьо Мержи, приятелските ми чувства към вашия брат, както и опасността, на която се излагате, всичко това ме кара да се интересувам за вас.

Той се поклони почтително.

— Вие, еретиците, не вярвате ли на реликвите?

Мержи се усмихна.

— И смятате ли, че ще се оскверните, ако ги докоснете? — продължи тя. — Бихте ли отказали да носите някоя реликва, както правим ние, римските католици?

— Този обичай ни се струва, на нас, протестантите, най-малкото съвсем безполезен.

— Слушайте. Веднаж един мой братовчед окачи на шията на ловното си куче една реликва. След това от дванадесет крачки разстояние гръмна срещу него с аркебузата си, напълнена с едри сачми.

— И кучето падна?

— Нито една сачма не го докосна.

— Чудесно! Бих искал да имам такава реликва.

— Наистина ли? И ще я носите?

— Без съмнение. Щом реликвата е спасила кучето, то с още по-голямо основание… Но един момент, нали един еретик струва повече, отколкото кучето… имам пред вид кучето на някой католик естествено.

Без да го слуша, госпожа дьо Тюржи бързо разкопча горните копчета на корсажа си и свали от гърдите си малък златен медальон, завързан с черна панделка.

— Вземете — рече тя. — Обещахте ми да го носите. Някой ден ще ми го върнете.

— Разбира се, ако мога.

— Но слушайте, ще го пазите, нали?… Не светотатствувайте! Ще го пазите най-грижливо.

— Щом е от вас, госпожо!

Тя му подаде медальона, който той взе и окачи на шията си.

— Един католик би целунал ръката, която му дава този свят талисман.

Мержи улови ръката й и поиска да я поднесе към устните си.

— Не, не, късно е вече.

— Размислете добре. Може би никога вече не ще ми се удаде такова щастие!

— Свалете ръкавицата ми — каза тя и му протегна ръка.

Сваляйки ръкавицата й, той почувствува лек натиск и запечата огнена целувка върху тази красива, бяла ръка.

— Господин Бернар — с развълнуван глас каза графинята, — ще упорствувате ли докрай, нищо ли не може да ви разчувствува? Няма ли да станете католик най-после заради мен?

— Не зная — отговори той със смях. — Помолете ме повече, по-дълго. Но едно е сигурно, че никой друг, освен вас не би успял да стори това.

— Кажете ми откровено… Ако някоя жена… която би съумяла…

Тя не продължи.

— Която би съумяла?…

— Да. Дали… Любовта например?… Но бъдете откровен! Говорете сериозно с мен…

— Сериозно?

И той се опита отново да улови ръката й.

— Да. Любовта към жена от друго вероизповедание. Тази любов не би ли ви накарала да преминете в нашата вяра?… Бог си служи с всички средства.

— Искате да ви отговоря прямо и сериозно?

— Настоявам.

Навел глава, Мержи се колебаеше. Всъщност търсеше уклончив отговор. Госпожа дьо Тюржи му даваше аванси, които той съвсем не мислеше да отхвърля. От друга страна, в дворцова среда се намираше само от няколко часа и неговата съвест на провинциалист беше още ужасно взискателна.

— Чуйте рога! Убиват елена! — извика внезапно графинята. Тя не дочака този толкова труден отговор, шибна коня и препусна в галоп.

Мержи я последва, без да получи от нея нито дума, нито поглед.

След малко настигнаха ловната група.

Еленът най-напред се беше вмъкнал в едно блато, откъдето дълго се мъчиха да го изкарат. Мнозина ездачи слязоха от конете и въоръжени с дълги пръти, принудиха бедното животно да се впусне отново в бяг. Студената вода обаче бе изчерпала силите му. Еленът излезе от блатото запъхтян, с изплезен език, и започна да подскача неравномерно. А кучетата, напротив, сякаш удвоиха своята ярост. Еленът побяга малко, но усети, че няма да може да се измъкне чрез бяг и като направи последно усилие, опря се до един огромен дъб и храбро обърна рогата си срещу кучетата. Първите, които се нахвърлиха върху него, отхвръкнаха изтърбушени. Един кон, блъснат силно, падна на земята заедно със своя ездач. Сега вече хора, коне, кучета станаха по-предпазливи и образуваха широк кръг около елена и никой не смееше да се доближи до страшните му рога.

Кралят с ловджийски нож в ръка слезе пъргаво от коня си, ловко заобиколи дъба и е един замах преряза крака на елена. Животното издаде стон и веднага се строполи на земята. В същия миг двадесет кучета се хвърлиха отгоре му. Захапаха го за гърлото, за муцуната, за езика и го държаха тъй, че да не може да мръдне. Едри сълзи се ронеха от очите му.

— Да се приближат дамите! — викна кралят.

Дамите се приближиха; почти всички бяха слезли от конете си.

— На, парпайот! — рече кралят и заби ножа си в хълбока на елена, като го завъртя в раната, за да я разшири. Обилна кръв бликна и изпръска лицето, ръцете и дрехите на краля.

„Парпайот“ беше презрително прозвище, с което често пъти католиците назоваваха калвинистите. Тази дума и начинът, по който бе употребена, не допаднеха на мнозина от присъствуващите, но други посрещнаха всичко това с ръкопляскания.

— Кралят заприлича на касапин — заяви доста високо и с погнуса младият Телини, зет на адмирал Колини.

Намериха се доброжелатели, изобилствуващи най-вече в кралските, дворове, които не пропуснаха да занесат тези думи на монарха и той не ги забрави.

Кралският двор погледа как кучетата разкъсват вътрешностите на елена и след като се наслади на приятното зрелище, потегли обратно за Париж. По пътя Беркар разказа на брат си, че Коменж го е оскърбил и че той го е извикал на дуел. Съветите и упреците бяха безполезни и капитанът се задоволи да обещае, че ще го придружи на следния ден.