Георги Н. Пенков
Космическа рапсодия (8) (Фантастичен роман в стихове)

Безкрайно щедър пурпурен

пулсар,

с възторжена

протоберансна плазма.

За миг отдаващ

цялата си жар

и ставащ в миг

усмивка хладна.

Звезда от чувство неподкупно

със детска

празнична реалност,

в която са събрани

вкупом

рояк от мисли

неподправени.

И жертвената клада

на съмненията,

и храмът на развихрените

блянове,

и буйността на младост

безметежна,

и сладката омара

на забравата…

Пронизан от лъчите й сияйни,

лудешки звездолетът

затанцува.

А в мен напират чувства

всеотдайни,

и химни тържествуващи

дочувам.

Напуснаха ме всички черни мисли,

като оси

подгонени от дим.

И знам — тогава бях

безкрайно искрен,

оголен бях…

Но бях непобедим!

Усещах смътно как се извисявам

над всичките си

слабости човешки

и стенеше раненото

тшестлавие

на половината ми

неизбежно грешна.

А аз се радвах, само как се радвах!

Забравил и несгоди

и страдания.

Потънал в необята

на забравата,

в която всеки трепет

е мечтание.

И фантазирах триумфиращи картини

и музика великолепна

композирах,

и красотата даваше ми

сили,

и вдъхновение неподозирано!

А после изведнъж ми стана топло

и блесна ослепяващ лъч

в очите.

На съвестта дочух отчаян

вопъл

и укор недвусмислен

от звездите…

Да се опомня — не остана време!

От привличането й

опиянен,

забравил за опасната й

близост,

жестоко щях да бъда

изгорен,

наказан за допусната

наивност,

ако не беше

мъдрият компютър

с програмната си неприкосновеност,

със стрикността си

към маршрута

и безпределната си

верност…

Че пътят е обречен на горене,

е истина банална,

безусловно!

Но от радостта

изпепелен —

не е ли

истинска ирония!

От силния й блясък заслепен,

като пронизан

от проказа,

като останал без рога

овен,

попаднах

на планетата Омраза…