Георги Н. Пенков
Космическа рапсодия (15) (Фантастичен роман в стихове)

Звездите — огнени сълзи,

изтляха безутешно

в тъмнината.

Съмнение ли почна

да кълни

из кътчетата тайни

на душата,

че мисълта потрепва

неуверено

и устремът внезапно

охладня,

пресечен от бръснача

на безмерна,

невидима,

непроницаема стена?

Кристално чисто

черно огледало,

в което

със протегнати ръце

ме приближаваше

познато тяло

със деформирано,

стъписано лице…

Задраска с нокти

по невидимата граница,

безпомощен

пред скритата й власт.

Тогава чак се приближих

до странника

и го познах:

Това бях аз!

Отдръпнах се потресен от стената,

но не опустошен

от огорчение.

Отдръпнах се,

защото в миг разбрах —

не беше двойника ми

отражение…

Не бе видение, илюзия, не беше!

Изтръпнах

от предчувствия злокобни!

И всичките ми

страхове човешки

изскочиха

от детските ми спомени…

— Не се страхувай! — каза тихо той, —

Разделя ни

поле непроницаемо,

недостижима

половино моя,

и безпощадно мое

отрицание!

— Не те разбирам! — промълвих смутено, —

Не съм сънувал даже

че те има!

И някак е премного

непочтено

да претендираш че съм

твоя половина!

— Така си знаех! Няма да повярваш!

Обременен си

с чувства наранени.

Нещата теглиш

с твоята си мяра,

а тя е толкова

несъвършена!

Неяснота във мислите ти има

и купища объркани

представи,

макар те всичките

да се преливат

в копнеж за някакъв

възвишен разум…

— Но кой си в същност ти,

недосегаеми,

приел тъй точно

мойте очертания?

Пророк ли си,

знамение съдбовно?

А може би си чашата

с отрова,

която трябва

непременно да изпия,

преди да видя

в истината гола

поредното си разочарование

по пътя

към бленувания

разум?

— О, моя грешна, заблудена

половино,

обсебена от чувства

разпилени!

Напразно ли

вселената премина?

Напразно ли те чаках

толкоз време

заключен на безмълвието

в края

с непробиваемо поле

от недоверие?

Блаженна си с представите

за рая,

които са на адът ти

предверие!

Нещастнице за истината

сляпа,

вселената е с разум

пренаселена,

но никога не ще узнаеш

факта,

докато аз

съм тъй далеч

от тебе!

И колкото ме гледаш със неверие,

все повече стената

ще нараства!

За мен ще остане погреб

непотребен,

за тебе

неизбежното фиаско!

— Говориш странно и неразбираемо

и как да ти повярвам

ми кажи?

По пътя към неведомия

разум,

една ли срещнах,

или две лъжи?

— Горко ти! — двойникът извика,

заплаквайки от жал

и от безсилие.

Стената се разду

за миг

и ме отблъсна

с бясна сила.

Отхвърли ме със удар безпощаден

преди да осъзная

участта

в пространството без край

и без начало,

но по-безмилостно

ме шибна

съвестта…

— Не искам да те съдя! — каза тя —

Но ми кажи

безумие не е ли

да търсиш разум чужд

в света,

а своя да не си

намерил?…

О, как ме изгориха тези думи,

че дълго не можах

да се съвзема.

Приличах на картоиграч

загубил

на свойта честта

утехата последна…

Витаех из пространството гнетящо,

притиснат от настръхнали

съмнения.

На чувствата вулкана

врящ

ме давеше със страх

и угризения…

Като хиени гладни ме разкъсваха

вълнения и мисли

черногледи.

Набъбваше сърцето ми

до пръсване,

до скъсване изопваха се

нервите…

Но всичко стихна след прозрение

внезапно…

И полетях с обятия

разтворени,

към светлия отблясък

на стената,

към двойника ми горд

и непокорен!

Разцепи се за миг стената

и го пропусна някак

неохотно,

за да се слеем във прегръдка

братска,

във вечната прегръдка

на живота…

Пространството злокобно се продъни!

Изригна огън

мрачната му бездна.

Пронизаха ни черновърхи

мълнии

и със докосването

той изчезна…

Разнищен от невидимите

мълнии,

неистово поисках

да запея!

Намерил разума си

в края на безмълвието,

достигнал на мечтите

апогея…

Но вместо туй

виновно се прегърбих

зареян скрито

в огледалната преграда…

Навярно никога

не ще постигна мъдрост.

Горчиво плаках,

вместо да се радвам…

— Хей! — каза Съвестта ми. — Накъде?

Какво ти трябва още,

ненаситни?

Постигна всичките си

съкровения възвишени,

и пак въздишаш!

Е, защо въздишаш?

— Неясен е пределът за беда!

Дори Отвъдното,

отвъд си има!

Тъй както всеки

има си стена

реална

или невидима… — отвърнах

натъжено аз.

— Но вечният стремеж към съвършенство,

не е ли точно

в нейното преодоляване?

Зоват ни тайните

вселенски

и време е

за вразумяване! — допълни

с укор съвестта ми.

— Така е. — казах. — Сигурно си права,

но мен сега зове ме

друга тайна,

в една далечна, приказна

Земя,

забутана

на Пътя млечен в края…

Болката ми разумът усети.

С енергии най-нежни

ме обви.

От светлината кораб

ми изплете

и каза тихо:

— Да вървим!…

Връщам се

след милиард години

странстване.

Корабът ми губи

светлина!

Мисълта прескочила

пространствата,

вече е

на родната земя.

В китното селце,

сред долината

с дъх на мента,

люляк и тинтява,

в малката курия

край реката

развълнувана

от песента на славей…

В къщата от камък дялан —

люлката

на древния ми род,

в одаята с глас

на чанове,

и хамбара пълен

с тежък плод.

Корабът ми тръпне

от очакване,

мисълта

виновно се върти!

Няма я познатата галактика,

ледени са

нейните звезди!

Корабът ми

се пропуква тъжно…

Точно за завръщане е изчислен!

Стори той

каквото беше длъжен,

аз не съм,

но вече нямам време!

Мракът постепенно ме обгръща,

светлината

хукна надалеч!

Някъде по другите

галактики

сигурно ечи човешка реч…

Някъде из другите вселени

сигурно

разумността пътува.

И неподвластният

човешки гений,

доказва

правото да съществува!

Видение прекрасно или сън

съдбата ми

разтърси многократно!

Тъй неизбежно сиво

е навън,

но знам,

че нещо в мен е променено

безвъзвратно…