Георги Н. Пенков
Космическа рапсодия (12) (Фантастичен роман в стихове)

Да бъде светлина!

И полъх нежен

ресниците,

като цветя разгръща.

Блести луна

от алабастров резен

над стряхата

на бащината къща.

И бавно се търкулна

към чардака,

бронзира

неспокойните чемшири,

в чиито сенки

мойта сянка чака,

по-безпризорна

от пресъхнал извор.

А аз като през матово стъкло

в контурите помътнени

се взирам.

Смъртта е сигурно

със бяло облекло,

защото страшно

черното презирам!

Да бъде светлина!

Каква илюзия,

когато сам си изтъкан

от нея!

Пищят ушите от неземна

музика

и ангели неистово

се смеят.

И аз се смея,

може би пресилено

на глупостта си —

обладан от страх,

че краят

на безкрайното им цвилене

ще бъде моя абсолютен

крах!

Но зрънцето

имагинерно време,

отчаяно със клепките си

стискам.

Да бъде светлина!

О, тежко бреме

на сетната

неосъзната истина!

Къде съм?

Глухо стене в мен

обърканата брънка от неврони.

Какво съм?

Къс ли вледенен,

или последен лист

отронен?

Като ненужна дреха

ми тежи

безжизненото,

непослушно тяло.

Проядено от сладките лъжи,

нима гнездо е вече

опустяло?

Възкръснах ли,

или сънувам пак?

Сърцето оглушително боботи.

Зад клепките

светлинния рояк набира

бързо

бясни обороти.

Да бъде светлина!

Благословена!

Изпиваща безжалостно

зениците!

Кърмилнице

на крехкото ни време,

не си отивай

с крясъка на птица!

Възкръсване?

Бълнуване красиво!

Смарагдово небе виси над мен,

и две слънца догонват се

лениво

във края

на работния си ден…

Събуждане в прегръдката на здрача…

Звездите мигат

страшно от далече,

а шест луни

като пантофки лачени,

танцуват весело

със блясък млечен.

Да бъде светлина!

Поне искрица!

В мъчителното, бавно

осъзнаване,

във утрото

на жадните зеници,

във истината —

малка и голяма!