Георги Н. Пенков
Космическа рапсодия (6) (Фантастичен роман в стихове)

Пронизано от пагубна печал

с жестока ярост

мята се сърцето.

Витаят сенки с цвят

на портокал

и пеперуди с тоги виолетови.

От черното мастило на безкрая

извират феерични светлини.

Отблясъци неотразени,

тайно

застиват в жадните за истина

очи.

Но с веселите цветни

серпентини

на карнавално шестващите

блянове,

не я видях тържествено да мине.

Премина гола

след мига на осъзнаване.

И в огледалото й от съдбовен

смях,

във дълбините му от непреходност,

във шепа пепел

себе си видях

и страшно беше,

беше страшно грозно…

Защото

някъде „звездите“ се роят,

а цветята

тъжни химни пеят…

Пирамиди

мравките строят,

оковани птиците живеят.

Рибите

в катранени води

панахида

правят на Нептун.

Добрината някъде се скри,

хората останаха

без ум…

С утрото

загива тишината,

раздробена

от внезапен гръм!

Дрипавата дреха

на Земята

вкаменява

се в мъртвешки сън…

Чернопери птици ниско

слизат,

вечността

подвластна е на тях.

Времето с пространството

се слива

във поредния човешки

грях…

— Като песимист не те познавам —

намеси се отново

Съвестта ми. —

Скръбта е просто

временната слабост,

след нея

непременно идва

радост!

И щом забият празнично

камбаните,

ти всичко ще забравиш,

уверявам те!

Но всичките камбани и звънчета

висяха

със отхапани езици.

И само неколцина

диви псета

се зъбеха

на оцелели птици…

— Планетата не е населена

със разум!

Съвсем са примитивни

според мен

наличните биологични

видове — аргументирано

компютърът докладва.

Че пътят е обречен на горене,

пределно ясно е,

но тъжно е, когато

откраднатото за усмивки

време

през пръстите изтича

като пясък…

Компютърът

е истински безчувствен

с програмната си преосигуреност.

Така е то!

Най-много чувствата

обричат пътя на горене…

Самотен

като бяла врана,

като несбъднато

признание,

като преглътната закана,

попаднах

на планета Отчаяние…