Рей Морган
Изпепеляваща страст (8)

Осма глава

Сутринта настроението беше коренно различно от предишната вечер. Все още оставаше половин час до Мамът, а всички деца бяха будни — и вдигаха врява.

— Трябва да отида до тоалетната — заяви Барнаби, както й се стори — за стотен път.

— Току-що спирахме в Бишъп. Не можеш ли да изчакаш до Мамът? — запита го Кати.

— Не!

Бебетата ревяха — всички в един глас. Кати изпълзя назад, смени пелените им, облече им чисти ританки и на всяко даде по едно шише с мляко. Но явно бяха уморени от пътуването.

— Сутрешна гимнастика — каза Скот весело. — След като направят четирийсет скока, ще млъкнат.

Тя го погледна изумена. Как успяваше да запази спокойствие? Даже тя беше капнала.

Бет беше изпаднала в хленчещо настроение, съвсем необичайно за нея.

— Не можеш ли да накараш бебетата да млъкнат? — оплакваше се тя.

Бийни също беше изтощен, цупеше се и хвърляше всяка играчка, която Кати му подадеше.

— Премести го тук, до мен — предложи Скот. — Време е двамата да си поговорим.

Кати го послуша, чудейки се на доброто му настроение. Той не беше спал много. Тя кара между Литъл Лейк и Бишъп, когато той дремна, сложил глава в нейния скут.

Това ги сближи още повече. Сега усмивката му беше по-сърдечна, по-открита. Щом го погледнеше, приискваше й се да се пресегне и да го докосне, да прокара пръст по бузата му или да притисне длан към слепоочието му. Естествено, не го направи. Но желанието оставаше.

Тя стоеше в задната част, оправяше бебетата и наблюдаваше разбирателството между Скот и Бийни отпред. Не чуваше какво си казваха, но забеляза, че Бийни се смее, пляска с ръце и се тресе на столчето си. Изведнъж детската й мечта отново оживя — онази за съпруга баща, който изглеждаше точно като Скот… Идеално.

Идеално… За какво обаче? Идеално, за да й помогне да отгледа децата си? Даже наистина да бе съвършен и да желаеше да го направи, щеше ли да е честно да го върже по този начин?

Защо се бе омъжила за Джоуи? Защото беше влюбена до уши и смяташе, че той ще осъществи мечтите й. Въобще не беше помислила за неговите желания. Прие, че съвпадат с нейните, макар че като се замислеше, не можеше да разбере защо си го е въобразявала. Тогава бе съвсем млада. Сега вече беше зряла. Знаеше повече за света.

Никога повече нямаше да направи тази болезнена наивна грешка, както с Джоуи. Скот би могъл да бъде чудесен баща на децата й, но не искаше. Затова нямаше защо да разсъждава по този въпрос.

Между другото какво означаваше Скот за нея — лично за нея, без да се смятат децата? Понякога й беше трудно да мисли по този начин, да се разграничи от това, че на първо място трябва да са децата, а на второ — тя. Но все пак тя беше човек и също имаше право на свой живот — та нали децата щяха да пораснат и всяко да поеме по пътя си?

Така че въпросът оставаше — какво означава Скот за нея?

Сърцето й се разтуптя силно, когато се замисли. Знаеше, че за нея той е обещание, изкушение, привличане. Докосването му като че ли я съживяваше, сякаш я вадеше от летаргия, събуждаше у нея чувства и усещания, които не бе изпитвала отдавна. От погледа му цялото й същество запяваше. Дори само един поглед към силното му мъжествено тяло я замайваше. Той беше истинска съблазън, която предполагаше физическо удовлетворение. Присъствието му я изпълваше с особена боязън. Защото Скот я караше да забрави отговорностите си и да го последва в някакъв временен рай. Всъщност тъкмо това бе причината само да мечтае за него и да си наложи да го избягва.

Леко се засмя при последната мисъл. Хей, да не си станала сантиментална на стари години, запита се. Той бе привлекателен и сега беше тук, до нея.

Но все пак у него имаше повече от чисто чувствено удоволствие. Можеше да разчита на него. И да се влюби.

Не! Не биваше дори да си го помисля. Беше твърде опасно.

— Ето отбивката за Мамът — обяви Скот. — Някой да е гладен?

Получи дружен положителен отговор. Кати се прехвърли на предната седалка, намери гребен и се среса.

— Какъв е този ресторант; където спираме? — запита.

— С датска кухня — съобщи й. — Негова съдържателка е моя приятелка — казва се Черити-Еймс. Преди години бях съученик с брат й Мейсън. Преди да дойде в Мамът, тя държеше най-добрият ресторант в Санта Барбара.

— Аха. — Кати го погледна крадешком. — Старо гадже, а?

— Не. — Той дълбоко въздъхна. — Колкото и да харесвам как готви, никога не е имало нещо повече. Не харесваше приятелите на брат си. Едно време ни мислеше за глупаци. Както и да е, чух, че се е омъжила и има бебе.

След като оставиха пустинята зад гърба си, се намериха в планината. Въздухът беше кристалночист, небето — ясно и синьо, а хладният вятър довяваше уханието на бор.

— Стигнахме.

Скот мина с фургона пред малка сграда, която изглеждаше като датска вятърна мелница. Заобиколи до задната част на ресторанта, но Кати не го попита защо. Знаеше, че най-добре е да си мълчи. Обърна се да погледне детските личица, изпълнени с очакване.

— О, не! — изрече с недоверие. — Как ще го направим?

— Лесно. — Скот се изви весело към нея и изключи мотора. Обърна се на седалката и погледна децата. — Всеки ще отговаря за по едно бебе. Ти вземи Розовото. Барнаби ще вземе Синьото. За Бет остава Жълтото. А аз… — обърна се ухилен към Бийни до себе си — … ще се справя с това човече. Разбрано ли е?

Имаше мърморене, но недостатъчно, че да развали всичко. Кати одобри плана на Скот и бе доволна, че поне веднъж не тя трябва да измисля какво да правят.

— Не разглезвай Бийни — прошепна тихичко на Скот.

— Защо не? — прошепна той в отговор.

Кати само поклати глава от отчаяние и поведе „ордата“ към ресторанта.

— Само гледай, щом ни видят, че идваме, ще сложат табелката „Затворено“.

Но това не се случи. Едва влязоха през вратата, когато един вик се чу откъм кухнята.

— Скот Брадли! Ти ли си наистина?

Скот се обърна и в прегръдките му се хвърли хубава жена с руса щръкнала коса и тъмни проницателни очи.

— Чери! — изрече Скот, като я целуна звучно по двете бузи и я сложи обратно на земята. — Чакай да те погледам.

Тя разпери ръце и се засмя.

— Цялата аз — каза. — Но какво търсиш ти в Мамът?

Той се обърна и представи Кати.

— Това е Кати Фийнстра. Двамата возим цяла сюрия деца към езерото Тахо. Дай Боже ще успеем. Е, поне ще положим всички усилия. Кати, това е Черити Еймс.

— Сега съм Карпентър — намеси се тя. — Мъжът ми се казва Рос Карпентър.

Скот кимна.

— Чух. Къде е той?

— В Австралия. — Направи гримаса. — От време на време има работа там.

— Доколкото разбрах, бил някакъв превзет предприемач.

Черити се засмя.

— Нещо подобно. Имаме момченце, но сега е на детска градина, иначе щеше да се присъедини към екипа ви. — Усмихна се на Кати, оглеждайки децата. — Колко са?

— Много — изръмжа Скот.

— Шест — отговори Кати. — Трите са мои. Другите са взети назаем.

Черити се засмя.

— Имаме място за всички ви. — Извика една сервитьорка и й даде инструкции.

После отново се обърна към тях.

— Ще съединят няколко маси и ще донесат високи столчета. Ще стане за минутка. — Погледна Скот. — Изглеждаш добре. Още ли летиш?

Той кимна.

— А ти изглеждаш фантастично. Предполагам, че брачният живот ти се е отразил добре.

— Самата истина. Трябва и ти да опиташ.

Скот погледна Кати и двамата се изчервиха, от което Черити ахна.

— Да не би вие двамата…?

— Не — бързо я прекъсна Скот. — Не. Ние с Кати сме само приятели. Нали, Кати?

— Точно така. Само приятели.

Черити ги изгледа с разбиращ поглед.

— Разбирам — каза. — Ясно. — И се извини, за да даде още инструкции на сервитьорките, но веднага се върна.

— Слушай — обърна се към нея Скот. — Как са другите от семейството ти? Как е Мейсън?

— Мейсън е все още тук. Хвърчи с балони из Аризона, а ние го очакваме да се върне с първите снежинки. — Усмихна се на Кати. — Мейсън е брат ми. Той е истински плейбой. От него и от този тук — направи жест към Скот — градът полудяваше. Какво ли не правеха, а ме оставяха аз да вадя горещите кестени от огъня.

— Преувеличава — неодобрително заяви Скот. — Всъщност съвсем не беше така. Ние двамата спасихме кожата й един-два пъти. Не помниш ли арабския принц, който смяташе, че ще се омъжиш за него на празника на Свети Валентин? Наложи се да те преоблечем като цирков клоун, за да те изкараме от града.

Една келнерка се появи и им се усмихна.

— Вашата маса е готова. Заповядайте.

Кати се обърна да погледне дали Бет и Барнаби са с бебетата, сетне всички влязоха в салона. Бяха съединили две маси. От едната страна имаше четири високи столчета. На всяко място бе оставена играчка или книжка и цветни моливчета. Кати се обърна към Черити.

— Прекрасно е. Но смятам, че ще имаме нужда от още столове.

— Няма. — Черити се засмя дяволито. — Ти и Скот няма да сте тук.

— Какво? — Не бе сигурна, че е чула правилно. Появи се друга сервитьорка с голяма кошница за пикник.

— Ти и Скот отивате на пикник в гората — разпореди се Черити. — Хайде. Сали ще ви покаже пътя към най-хубавото място за пикник. Ние ще се погрижим за децата.

Кати беше смаяна от жеста на жената.

— О, не, не мога…

— Можеш — отвърна й тя твърдо. — След тежката нощ, която явно сте прекарали, заслужавате малко глезене. Хайде, вървете. Всъщност ресторантът е празен. Още е рано и няма работа. В такъв ден минават само няколко души, тръгнали на почивка, както и, разбира се, местните полицаи, които идват за понички. — Усмихна се. — Ще се забавляваме с бебетата. А вие си починете добре. — Изправи се на пръсти и целуна Скот по бузата — Това е от благодарност за номера с клоуна — обяви весело. — Хайде, тръгвайте. И да не се връщате по-рано от два часа. Чухте ли?

Кати и Скот се спогледаха. На пикник сами в гората… И двамата се засмяха. Изглеждаше неизбежно. Защо пък да се съпротивляват?

 

 

Светлината се процеждаше през боровите клони. Малко езерце блещукаше в далечината. Опадали иглички образуваха мек килим, върху който легнаха. Ветрецът беше хладен. Бяха на усамотено място и никой не можеше да ги види.

Около тях имаше остатъци от закуската. В плетената кошница, която Сали им беше връчила, намериха кроасани, бекон, сирене и пай е месо — чудесен на вкус, кафе, портокалов сок, даже малка бутилка шампанско, две високи чаши, покривка и ленени салфетки в червено и бяло на карета.

Бяха хапнали. Бяха говорили. Бяха се докосвали. А сега лежаха прегърнати.

Още от самото начало изоставиха теорията за приятелството. Никой не спомена за нея, а когато погледите им се срещнаха, и двамата се разбраха без думи. Нямаше начин да останат само приятели, след като помежду им прескачаха електрически искри, след като всеки поглед, всяко докосване ги омагьосваше.

Кати въздъхна, затвори очи и се отдаде на мечтите си. А ако Скот промени мнението си за децата? А ако ги хареса и престанат да бъдат проблем за него? А ако… се влюби в нея?

Невъзможна мечта! Но Кати не можеше да се откаже от нея.

Имаше си тайна, която се страхуваше да признае дори пред себе си. За втори път през живота си беше на прага да се влюби. Да обикне Скот.

Знаеше, че любовта им е обречена. Сигурно никога нямаше да сподели чувствата си с него. Но любовта си беше нейна и само нейна. Щеше да направи така, че децата да не страдат от нея.

Трябва да внимава. Не искаше да проличи по очите й. Освен това се страхуваше да не би да се лъже.

Дали не се лъжеше, че е влюбена в Скот само защото беше първият мъж, който се бе доближил до нея, след като Джоуи ги изостави? Дали физическото му привличане не бе замаяло главата й? Трябваше да признае, че такава възможност съществува, макар че колкото повече време прекарваше с него, толкова по-бледа ставаше тя.

Лицето й бе притиснато към гърдите на Скот и тя чуваше ударите на сърцето му. Ръката му милваше косата й. Силното му тяло беше до нейното и топлината, която излъчваше, беше изкусителна. Истинско блаженство, помисли Кати. Никога не се бе чувствала тъй защитена й закриляна.

— Кати — измърмори той в косата й, — ухаеш на маргарити.

Тя вдигна лице и той я целуна, като леко потри устни в нейните. Тя разтвори своите, тъй като искаше да го усети по-пълно, той направи същото и езикът му докосна нейния, като така възпламени усещанията й. Кати се раздвижи и притисна тялото си по-плътно към неговото. Ако не внимаваше, знаеше докъде щеше да ги доведе това. Опасно бе да го предизвика. Но не можеше да се спре. Имаше нужда да го чувства до себе си.

Той обхвана лицето й, като го държеше на разстояние, за да може да я гледа в очите.

— Кати — започна меко, — искам да бъда честен с теб. Може ли?

Възбуда напрягаше тялото й и не й се говореше. Не искаше да мисли, а само да го чувства, да го усеща, да бъдат заедно.

Погледна го със замъглени очи.

— Не бъди искрен — отвърна му. — Не ми казвай неща, които трябва да чуя. Не ме предупреждавай. Не ме съветвай. Само ме целуни пак.

Той се засмя и я целуна по нетърпеливите устни, а после — по ъгълчетата на устата. Тя вдигна ръце, обви ги около врата му и когато устните му се приближиха отново, ги обхвана със своите. Целувката им се превърна в наситено удоволствие, в опияняваща екзотична наслада, докато най-после Скот се отдръпна и двамата задъхани дълбоко поеха въздух.

— Кати, слушай. — Сега гласът му звучеше по-твърдо, по-ниско и по-дрезгаво. Хвана я за раменете и се взря напрегнато в очите й. — Не можем да го направим. Не тук и не сега. — Тя го погледна с доверие, а Скот изстена. — Казах, че искам да съм честен и тъкмо това ще направя. Кати, желая те. Искам да се любим. Искам те страшно много, целият горя. Направо ще полудея!

Тя леко трепереше.

— Знам — каза меко. Докосна леко бузата му, а това, което изпитваше, се четеше в очите й.

Неговата ръка покри нейната и я задържа на гърдите си.

— Но тук не е мястото, не е времето — продължи той. — Разбирам, че ти много отдавна… — Тя кимна и изчака да чуе какво още имаше да й казва. — Имаш три деца, затова може да ти прозвучи някак странно. Но… Не мисля, че имаш голям опит. Какво ще кажеш? — Погледна озадачена. — Колкото и да те желая, не смятам, че си готова.

Господи, не можеше ли да познае, че тя почти го обича? Облегна се на лакът, за да го огледа по-добре, плъзгайки пръсти по врата му. Как да му каже? Знаеше, че той не търси любовта, не и вечната любов. След като го познаваше само от два дни, някой би казал, че толкова скоро не би могла да изпитва подобни чувства. Но тя ги изпитваше. Веднъж по-рано се беше влюбвала и затова беше сигурна.

Щом се върнеха обаче към реалния живот, това щеше да отшуми. Беше сигурна. Двамата имаха различни цели в живота. В края на краищата, тези различия щяха да ги разделят. За никакво общо бъдеще въобще не можеше да се говори. Ако щяха да имат нещо общо, то би могло да стане само сега. Утре щеше да е късно…

Никога не бе и помисляла, че е в състояние да извърши подобно нещо. По характер не беше толкова лекомислена и не действаше прибързано.

Но това не беше лекомислие. Знаеше го. Беше обич, която я караше да го иска сега да вземе от него нещо, което да носи завинаги със себе си.

Пръстите й хванаха най-горното копче на ризата му и започнаха да го разкопчават.

— Винаги ли изнасяш такава лекция на жените? — запита тихо, а очите й блестяха от сподавен смях. — Или по някаква неизвестна на мен причина ме смяташ за твърде целомъдрена?

Той повдигна вежди от учудване и докато ги свали, тя вече бе разкопчала три копчета и ръката й се плъзгаше под ризата му. Тъмните му очи блестяха.

— Кати, сигурна ли си?

— Шшт! — Навеждайки се над него, сложи пръст на устните му. Само ако знаеше колко я трогна загрижеността му. Тя не беше свикнала на подобно отношение — някой мъж първо да помисли за нея, а после за себе си. Затова го пожела още повече. — Скот, не се безпокой за мен. Аз съм голяма. Мога да се справя.

Той се пресегна, отмести пръста й, за да може да каже нещо.

— Но, Кати, трябва да съм сигурен, че разбираш. Искам да кажа, че аз…

Тя тихичко се изсмя, настани се върху него и притисна ханш към доказателството за неговата мъжественост.

— Скот — прошепна, — говориш твърде много.

Не стана нужда да му го повтаря. Устните му потърсиха нейните и страстта, разгаряща се между тях още от първия миг, в който се видяха, сега изведнъж избухна. Ръцете му се плъзгаха по гърба й, пъхнаха се под пуловера, за да отпуснат сутиена. Изследваха я, стигнаха до колана на джинсите, минаха отново по гърба — от тила до кръста.

Докато езикът му оставяше огнени дири по устните и врата, ръцете му възпламеняваха тялото й. Изпитваше удоволствие от всяка нейна реакция. Хладният бриз развя косата й около лицето му и той затвори очи, наслаждавайки се на копринената й кожа.

Промърмори нещо. Тя не чу думите, но позна тона на едва сдържана страст. Обърна я по гръб и се загледа в лицето й с пламтящи от желание очи.

Вдигна пуловера й, така че късното сутрешно слънце огря едрите й гърди. Зърната им бяха тъмни и твърди. Устата му беше огнена, когато се наведе, за да засмуче едната, а после и другата. Кати извика и притисна главата му по-плътно.

Тя усещаше как възбудата пулсира в него, но той се владееше, за да подготви и нея. Разтвори панталона й, после го свали, откривайки плоския й корем и тъмния триъгълник на женствеността.

Никога по-рано не бе потъвала в такъв водовъртеж от чувственост. Изгаряше от копнеж да се слее с него. Придърпа го към себе си, като стенеше от удоволствие и от желание да го усети в себе си.

Той проникна в нея рязко и замря от внезапната наслада. После бавно се раздвижи, потъвайки отново и отново в копринената й мекота, докато накрая и двамата се понесоха на крилете на екстаза.

Останали без дъх, останаха да лежат прегърнати.

— Взимам си думите назад — измърмори той, когато способността му да говори се възвърна. — Ти определено не си целомъдрена…

Тя се засмя звънливо. Ето какъв можеше да е животът — истински рай!

 

 

Черити ги чакаше при задната врата. Те дойдоха откъм езерото, хванати за ръце, носейки кошницата за пикник, като се спираха да се любуват на камъни, мъхове и папрати. Скот беше вплел диви цветя в косата на Кати, а тя още бе подвластна на щастливата магия на любовта им. Но щом забеляза напрегнатото лице на Черити, се обезпокои и всички романтични мисли се изпариха от главата й.

— Какво има? — Макар и да не познаваше Черити добре, по израза й разбра, че нещо се е случило. Обзе я страх. — Какво е станало? Децата добре ли са?

Черити сложи ръка върху рамото й.

— Децата са добре. Не се тревожи за тях. Но във ваше отсъствие имахме… една малка… неприятност. — Преди да успее да продължи, задната врата се отвори и униформен полицай застана на прага, запълвайки пространството с респектиращото си присъствие.

— Скот Брадли? — запита той с поглед, насочен към Скот. — Вие ли сте Скот Брадли?

— Аз съм Скот Брадли — отвърна той равнодушно. — Има ли някакъв проблем?

Човекът не отговори веднага. Четейки от листче в ръката си, той продължи:

— А дамата е вас е Кати Фийнстра от Палм Спрингс, щата Калифорния?

— Да.

Вдигна поглед, взирайки се първо в единия, после в другия.

— Добре ли сте, госпожо Фийнстра? — запита полицаят най-сетне.

Тя примига изненадана.

— Да, разбира се. Защо да не бъда?

— Имаме сигнал за отвличане. Господин Брадли, трябва да ви задам няколко въпроса.

За секунди Скот и Кати останаха безмълвни, а после и двамата едновременно се опитаха да дадат обяснение. Полицаят вдигна ръка.

— Нека влезем вътре — изрече строго. — Искам да чуя какво ще ми кажете. Един по един.

Скот влезе в сградата, като вървеше до полицая, и веднага започна обяснението си, извади личната си карта. Говореше бързо. Кати ги следваше с Черити.

— Казах на полицая Майк, че греши — прошепна Черити, докато влизаха в ресторанта.

Но Кати не я слушаше. Тя бързо премисляше възможностите. Да не би Роби Крокет да е извикал полиция? А ако Ейприл е позвънила след тръгването им и като не ги е намерила, се е обадила в полицията? Това не й беше хрумвало. Практически можеха ли да бъдат обвинени в отвличане? Все пак, взеха деца, върху които нямаха родителски права, и ги развозваха с фургона цяла нощ.

Ресторантът беше полупразен. Полицаят спря пред последното сепаре. Барнаби седеше там самичък с безизразно лице.

— Останалите деца са в задната стая — прошепна Черити на Кати. — Играят на къща с бебетата. Сали ги наблюдава.

Объркана, Кати излезе напред и прегърна сина си. Обръщайки се към полицая, тя се разгневи. Сега, след като едно от децата й беше замесено, тя се приготви за сблъсък.

— За какво е всичко това? — запита тя.

Полицаят кимна към Барнаби.

— Каза ми, че той и другите деца са отвлечени от Скот Брадли. — Изгледа Кати строго. — Какво можете да отговорите на това?

Трябваше им известно време, за да осъзнаят положението. Значи Барнаби го бе направил! Нейният собствен обичан син? Втренчи се в него изумена, а после погледна Скот. Изразът му беше твърд и студен, погледът — решителен и гневен.

— Няма такова нещо. — Тя се засмя, но това й костваше голямо усилие. Обърна се към сина си. — Барнаби, как можа? Обясних ти какво правим. Ти не разбра ли?

Изразът на момчето не се промени. То не каза и дума. Явно разбираше много добре всичко, но имаше собствени причини за постъпката си.

Скот я хвана за ръка.

— Хайде да поговорим с полицая, Кати — предложи той и кимна към противоположния ъгъл на помещението.

Отдалечиха се така, че Барнаби да не може да ги чува, и Скот бързо обясни основните причини за пътуването им без информацията, че майката на бебетата липсва.

— Бащата на момчето е оставил майката преди повече от година — продължи той, стискайки ръката на Кати. — Смятам, че Барнаби е много разстроен от това. Не иска аз да имам нищо общо с майка му.

Кати отново погледна сина си, изпълнена с угризения. Не му отделяше достатъчно внимание, нали? Разбира се, че детето ще се разстрои. То си спомняше много добре Джоуи. А момче на неговата възраст има огромна нужда от баща… И то трудно можеше да приеме тази липса. А тя не му обръщаше достатъчно внимание, като се надяваше, че Барнаби ще свикне. Вдигна очи, когато Скот я заговори:

— Не смяташ ли, че го е направил, за да ме накаже, задето съм те отнел от тях точно сега?

Тя кимна, огромните и очи гледаха тъжно.

— Сигурна съм. — Обърна се към полицая. — Ние не отвличаме никого, повярвайте ми. Просто пътуваме с децата към езерото Тахо при майка им.

Той я изгледа дълго и тя почти реши, че ще й повярва, когато изведнъж изрече грубо:

— Искам името и адреса на майката, моля.

Скот и Кати размениха погледи.

— Казва се Ейприл Медоуз — бързо отговори Кати със свито сърце. Ами сега? Ако му кажат, че Ейприл я няма, той отново щеше да стане подозрителен. — А адресът е казино „Дивите коне“, Тахо, Невада. — Как се надяваше адресът да е верен!

Полицаят пишеше бавно и внимателно й се намръщи от тази информация. Кати затаи дъх.

Най-накрая блюстителят на реда вдигна навъсения си поглед.

— Добре, историята ви изглежда правдоподобна — каза. — А Черити гарантира за вас. Така че смятам за днес да приключим. — Намръщи се още повече, сякаш искаше да се увери, че няма да започнат веднага да празнуват.

— Но искам да ви предупредя, че ако някои от тези данни се окажат неверни, имам право да ви задържа за по-нататъшен разпит. Разбирате ли?

Те кимнаха тържествено. Полицаят отдаде чест и излезе от ресторанта, вървейки бавно, като че ли върховната власт тежеше на широките му рамене.

Само една искра в очите на Скот припламна — израз на облекчението му — когато намигна на Кати.

— Върви и поговори със сина си — каза й. — Аз ще подготвя другите.

Но Барнаби не желаеше да говори. Кати се опита, но колкото повече говореше, толкова по-мрачен ставаше той. Най-накрая тя го прегърна.

— Знаеш, че те обичам — каза на голямото си момче. — Татко ти също те обича. Но той вече не иска да живее с нас. Не може да живее като нас. — Целуна го по бузата. — Но ние ще се оправим — ти, аз, Бет и Бийни. Никога, никога няма да ви напусна. Знаеш го, нали?

Той се обърна и я погледна в очите. Погледът му беше трескав, сякаш се опитваше да прозре дали му казва истината. После отново отмести очи и лицето му пак стана безизразно.

— Готови ли сте за тръгване? — попита Скот.

— Готови сме. — Тя повлече Барнаби за ръка и тръгна до Скот. — Съжалявам за това, което направи Барнаби. Сигурна съм, че не си е дал сметка…

Устните на Скот бяха стиснати мрачно.

— Деца! — изрече той през стиснати зъби.

Тя преглътна мъчително. Вече нямаше на какво да се надява, нали? Все пак мечтата й бе наивна. Сигурно всеки ден децата щяха да правят нещо неочаквано и дразнещо. Ако трябваше да живее в страх да не би някое от тях да направи беля, животът й щеше да се превърне в истински ад. Нямаше нужда от такова нещо. Не. Щеше да бъде по-добре нещата да останат такива, каквито са.

Спря, за да благодари на Черити, която я прегърна и й прошепна:

— Късмет, Кати!

Кати я изгледа, сигурна, че знае всичко, и изведнъж очите й се напълниха със сълзи.

— Благодаря — отговори й. — Но вече дори късметът едва ли ще ми помогне…

Изпънала рамене, тя излезе последна през вратата. На ъгъла на зданието нещо я накара да се обърне. Погледът й бе привлечен от нещо дълго и бяло. Беше колата на Роби Крокет и той явно търсеше тях!