Рей Морган
Изпепеляваща страст (6)

Шеста глава

Понечи да извика, но не успя. Той държеше много голям и лъскав нож, чийто стоманен блясък я парализираше. Кати се втренчи в него като хипнотизирана. След малко установи, че мъжът не я заплашва с него. Поне не директно. Бършеше го и си мърмореше:

— За малко да го счупя, докато пробивах решетката на прозорчето на банята. Защо й е трябвало да сменя патроните на бравата?

Викът още бе заседнал в гърлото й. Тя стоеше съвсем мирно, закрила уста с ръце, за да не изкрещи. Грамадният мъж се обърна и се намръщи.

— С теб ли разговарях по телефона? — запита. — Къде, по дяволите, е тя? Не можеш да продължаваш да я криеш. Рано или късно ще я открия.

Беше висок и мускулест, раменете му бяха широки, а тялото — силно и жилесто. Носеше тесни джинси и кожено яке с ресни. Бежовата му каубойска шапка беше нахлупена ниско, така че косата не се виждаше, но лешниковите му очи бяха много живи и шареха насам-натам неспокойно. Беше свил устни от яд. А ръцете му играеха с дългото острие на ножа…

— Може ли… — Гърлото на Кати беше толкова пресъхнало, че в началото не бе в състояние да изрече думите. — Може ли да махнете този нож? — запита пресипнало.

— Кое, това ли? — Той го погледна учудено. — Това е ножът ми за мятане. Винаги е с мен. — Отново я изгледа, заплашително намръщен. — Искаш ли да ти покажа как го мятам? Погледни. — Прицели се към далечната стени. — Страхотен съм.

Кати притаи дъх. Все пак той не блъфираше. Ножът се понесе във въздуха и се заби в средата на голямата рисунка на хибискус на тапета на Ейприл. Дръжката се разклати за миг и после спря. Разтреперана, Кати най-сетне пое дъх и се хвана за облегалката на един стол, за да не падне.

Мъжът тръгна, за да прибере ножа си. Кати едва дишаше, но успя да изрече:

— Тапетите… Ще ги съсипете.

Той махна с ръка.

— По дяволите, Ейприл няма да има нищо против. Непрекъснато го правя. — Хвана ножа така, сякаш се готвеше отново да опита умението си.

— Не! — извика Кати. — Моля ви, престанете. Притеснявате ме.

Той я погледна изненадано, после изръмжа, но отстрани ножа, като го затъкна в колана си.

— Е — запита, оглеждайки стаята, — къде е тя?

— Казах ви. Не зная.

Непознатият се приближи заплашително.

— Попитах къде е тя! — изръмжа той. — Този път искам да ми отговориш!

Кати преглътна мъчително и опита да се усмихне, макар че устните й трепереха.

— Мисля, че е по-добре да си поговорим — каза, надявайки се да не усетил издайническите нотки на паника в гласа й. — Седнете. — Посочи към два фотьойла, между които имаше масичка с малка лампа. С подозрение погледна къде е оставил ножа и отново пое дъх. — Моля — успя да изрече.

Едрото му лице се смръщи, но след известно колебание, той я послуша и потъна сред възглавничките, като я гледаше, през цялото време. Тя седна срещу него.

— Е? — изръмжа нетърпеливо. — Кажи ми. Къде е тя?

Той просто е мъж, казваше си тя, като се мъчеше да овладее паниката. Обикновен мъж. Макар да мята ножове и да говори така грубо, бе обикновен мъж, а мъжете се поддаваха на придумване. Понякога…

— Казвам се Кати Фийнстра — опита тя колкото се може по-весело, като че ли предлагаше коричка хляб на лъв. — А вие кой сте?

Въздишката му, подобна на ръмжене, й подсказа, че смята това време за загубено.

— Роби Крокет — отговори. — Къде е Ейприл?

Погледът му беше обезкуражаващ.

— Откъде познавате Ейприл, господин Крокет? — запита, за да спечели време. Нямаше представа как ще продължи, но знаеше, че трябва да намери начин да го изкара от къщата или поне да отвлече вниманието му, за да извика полицията.

Обаче той не я слушаше. Острият му поглед бе открил нещо. Наведе се, протегна ръка към масата и тогава Кати забеляза кибритената кутия.

— Какво е това? — изрече и прочете: — „Дивите коне“? Езерото Тахо? — Изгледа я свирепо. — Само не ми казвай, че не се е върнала към предишния си начин на живот! — Размаха кутийката пред лицето на Кати.

Тя впи пръсти във възглавницата на фотьойла.

— Какво искате да кажете? — запита тихо.

— Тя беше танцьорка в Лас Вегас. С тези нейни дълги крака… Наистина беше добра и известна. Излизаше с много богати мъже — големи играчи. Откъде мислиш, че е събрала пари, за да купи тази къща?

— О! — възкликна тихо тя.

Той важно се изпъчи.

— Аз я спасих от всичко това, да знаеш. Тя работеше за мен в клуба в Пали. Беше примадоната.

— Разбирам.

Значи Ейприл е била „примадона“. Все пак гласът му звучеше убедително. Но ако бе само неин шеф, който недоумява защо не ходи на работа, защо беше дошъл?

— Направила го е, за да ме ядоса, сигурен съм. — Отново започна да си играе с ножа. — Само заради тези три въшливи бебета. Те провалиха всичко!

Кати не отделяше поглед от ръката му и ножа. Цялата настръхна, докато го гледаше как гали студената остра стомана. Този мъж нямаше да отстъпи. Всъщност, когато спомена бебетата, той се ядоса още повече.

Лицето му потъмня от гняв.

— Първо не трябваше да ги ражда. Казах й го още в началото. Ама слуша ли ме? Не!

Една ужасна мисъл мина през ума на Кати. А ако са негови деца? Ако ги грабне и ги вземе като заложници, докато Ейприл се върне? Ако каже, че иска да ги задържи? Дори да беше извикала полицаите, те биха могли да вземат неговата страна, ако той кажеше, че е техен баща. На всяка цена трябваше да скрие децата и да не му ги дава!

Вдигна очи и забеляза, че той гледа към вратата на хола зад гърба й.

— Хей! Какво беше това? — запита. — Някой от тези скакалци се е размърдал.

Тя бързо се обърна и видя само празния хол, който водеше към стълбата.

— Какво? Не виждам нищо.

Роби сочеше към вратата и размаха ядно ръка.

— Там има някакво дете. Правеше ми разни физиономии от ъгъла.

— Какво? — Извърна се и погледна отново, а сърцето й се разтуптя, но не видя абсолютно нищо. — Привидяло ви се е.

Все пак реакцията му започна да я безпокои. Стана.

— Ще отида да проверя — измърмори, бързо мина през вратата и се огледа в хола.

Там имаше маса и четири стола, шкаф, бюфет до стената, а подът бе застлан с персийски килим. Нямаше и признак на живот. На този мъж му се привиждаха разни неща. Сигурно бе параноик. Обърна се да си тръгне и се сблъска с Роби Крокет, който оглеждаше наоколо.

— Излез оттам! — изрече грубо.

Внезапно погледът на Кати забеляза нещо под бюфета. Видя кръглото лице на Бийни и широката му усмивка. Като че ли сърцето й спря да бие.

— Хайде да се върнем оттатък — предложи с остър и висок глас. — Хвана Роби за ръката и го дръпна. — Искаш ли да пийнеш нещо? — Стараеше се гласът й да звучи весело и се мъчеше да му препречи пътя към хола. — Сигурна съм, че ще намерим нещо. — Отново го дръпна и този път той поддаде. — Хайде да погледнем в шкафа, искаш ли?

Не посмя да рискува да погледне към Бийни, докато не заведе Роби в кухнята. После се обърна и от прага направи жест към детето.

— Върви да си легнеш — изрече с устни. — Веднага!

Бийни тихичко се засмя, явно развеселен от физиономиите, които му правеше.

— Върви! — заповяда му отново, посочвайки към стълбите. Сърцето й биеше толкова силно, че се страхуваше да не припадне. Пристъпи в кухнята и затвори вратата, изричайки молитва наум.

Роби я гледаше, а на мургавото му лице бе изписано подозрение.

— Знам какво се опитваш да направиш — рече тихо, но заплашително. Тя едва преглътна и започна да клати глава. — Опитваш се да ме напиеш, нали? — продължи той обвинително. Кати опита да отговори, но ръката му тежко легна върху рамото й. — Няма да мине — каза й безизразно, като я гледаше пронизващо. — Дошъл съм да намеря Ейприл и точно това ще направя. Ако не ми кажеш къде е, ще опитам нещо друго…

Коленете й омекнаха.

— Заклевам се! — прошепна отчаяно. — Заклевам се, че не знам къде е!

Той бавно кимна, а ръката му още беше на рамото й.

— Добре. Щом искаш да си играеш с мен, ще стана груб.

Страхът я разтърси и сви гърлото й така, че не можеше да продума.

— Знам какво ще направя — рече той тихо и заплашително. — Ще занеса тези бебета в клуба и ще ги държа докато Ейприл реши да ми се обади. — Кимна доволен и грозна усмивка изкриви устните му. — Това ще свърши работа, а, как мислиш? — Огледа кухнята. — Да имаш някоя кутия или нещо, в което да ги сложа?

Не биваше да му позволява да вземе бебетата! Ставаше все по-решителна, страхът й се изпари и тя започна да действа хладнокръвно. Трябваше да предприеме нещо. Каквото и да е, но да ги спаси!

Бързо огледа кухнята, трескаво търсейки нещо, което би могла да използва като оръжие. На печката беше сложен железен тиган, а отдясно до нея беше ножът за месо. Бързо прецени възможностите си да направи скок, за да стигне до ножа. Роби бе едър, но се движеше достатъчно пъргаво…

Вратата на кухнята изскърца. И двамата се извърнаха, за да погледнат. Появи се Бийни — широко усмихнат с палав поглед.

Роби изръмжа и тръгна към него. Без да мисли, Кати грабна огромния железен тиган и го стовари с всичка сила върху главата на едрия мъж, а после с ужас, примесен с облекчение, видя как той се свлича върху пода, покрит с балатум.

 

 

Скот сънуваше кошмар.

Върна се, изпълнен с мириса на Кати, с усещането за нея и щом сложи глава върху възглавницата, беше сигурен, че ще сънува приятни сънища за меки ръце и топли влажни целувки. Но грешеше.

Кошмарът започна още като затвори очи. Деца нахлуха в живота му. Притискаха се към краката му, когато се опитваше да ходи. Скачаха в ръцете му от дървета. Криеха се в бюфетите и изскачаха, когато не ги гледаше. Подскачаха по пода. Изсипваха се от крана на водата, когато опитваше да си вземе душ. Бяха навсякъде — кикотеха се и се надвикваха.

После го заловиха така, както лилипутите — Гъливер. С тънки въженца вързаха ръцете, с жички прихванаха краката му, а той се бореше, опитвайки да се отскубне. Ето че и Кати се появи, тръгнала с протегнати към него ръце. Той се пресегна, хвана я и я привлече към себе си, за да го спаси…

Изведнъж се събуди. Остана да лежи съвсем мирно с отворени очи, загледан в тавана. Не се чуваше нищо, но все пак нещо като че ли ставаше. Усещаше го.

Стана от леглото и отиде до прозореца, за да погледне. Луната освети една призрачна фигура, която притича от съседната къща към улицата. Беше Кати и тя носеше нещо, ала той не успя да види какво е. После тя изчезна в гаража.

Скот постоя за миг, замислен за онова, което видя, а после се втурна да се облече. Навличаше дрехите си, докато тичаше по стълбите към вратата. Даже за секунда не му мина през ума да остане само наблюдател.

Пресрещна я зад ъгъла, преди тя отново да се втурне в къщата.

— Кати, какво става?

— Тръгвам. Измитам се оттук. Взимам децата. Повечето вече са във фургона. — Очите й имаха стъклен блясък.

Той разбра, че това не е внезапно хрумване.

— Какво има? Какво се е случило?

— Той дойде. Човекът, който се обаждаше!

— Какво? Къде е?

Тя отклони очи.

— Лежи на пода в кухнята. Ударих го с тигана.

— Сериозно?

Тя го погледна и опита да обясни:

— Наложи се. Слушай, казва се Роби Крокет. Собственик е на някакъв клуб, където е работила Ейприл. Роби е грамаден и много лош. Има нож. Мята го. Мрази бебетата и смята, че по някакъв начин малките пречат на него и Ейприл…

— Смятам, че е време да повикаме полицията, Кати — изрече той тихо и я изгледа внимателно.

— Не! — Хвана ръката му и я задържа между своите. — Не можем да го направим, Скот. Наистина. Бог знае какво ще направят на бебетата. Даже може да ги дадат на Роби Крокет. Може да им е баща!

Скот се взря в нея. Усети напрегнатия й поглед и забеляза решително стиснатите зъби. Разбра също и колко е добра и мила.

— Какво мога да направя, за да ти помогна? — запита дрезгаво.

Тя не се отпусна. Беше призовала цялото си самообладание, за да издържи.

— Наблюдавай го. Дали ще можеш? Остава ми да сваля още едно бебе и ме е страх Роби да не се събуди, преди да свърша.

— Разбира се. Хайде. — Той кимна.

Последва я в къщата и тръгна право към кухнята. Като купчина на пода лежеше едър мъж, облечен с кожено яке. Все още дишаше, но не мърдаше.

— Имаш ли някакво въже? — запита я, когато тя слезе с последното бебе.

— Няма време да мислим за въже — прошепна му. — Освен това, ако го вържем, ще изглежда предумишлено. — Погледна към мъжа и потрепери. Притисна бебето, което носеше, още по-силно. — Само искам да се махна оттук.

Той я последва към фургона. Вътре имаше шест седалки с различни размери и тя върза последното на празната седалка, после се обърна да му каже довиждане, като едновременно с това дръпна вратата на фургона.

— Много ти благодаря за всичко, Скот — обърна се искрено към него. — Можеш ли да направиш още нещо за мен? Би ли наглеждал какво става тук — от разстояние, искам да кажа.

Той поклати глава.

— Не, Кати — изрече той тихо. — Страхувам се, че няма да мога да го изпълня.

— Защо? — Тя примига, разтревожена.

Той се загледа в нея.

— Защото няма да бъда тук. Тръгвам с вас.

Тя се обърна към него почти невярващо.

— Сигурен ли си? Мислех, че не…

— Забрави какво съм казал — прекъсна я той. — Искам да ти помогна. А това означава, че трябва да карам фургон, пълен с бебета до езерото Тахо…

Тя тихичко се засмя.

— Скот! — Погледна го, а очите й се изпълниха със сълзи: — Скот, много ти благодаря…

— Не ми благодари — прекъсна я той. — Мотивите ми са съвсем егоистични, повярвай ми.

Скот я пусна и изтича до вкъщи, за да заключи и да си вземе сако. Когато се върна, забеляза непозната кола, паркирана пред къщата на Ейприл. Голям бял дълъг кадилак с подвижен покрив. На предната врата с ярка оранжева боя бе изписано „Страната на Крокет — тъжни песни и добра компания“.

— Негова ли е? — запита той Кати.

Тя кимна, а Скот спря за малко, развъртя капачката на разпределителя и я хвърли в храстите.

— Е, Кати Фийнстра — каза, докато се настаняваше на шофьорското място, — пътуващата менажерия потегля.

Фургонът беше стар и очукан, с лющеща се тъмносиня боя. Кати беше свикнала с предната седалка като пейка. Но беше голям, събираше много, включително деца й играчките им, спортни принадлежности, велосипеди и какво ли не. Докато беше омъжена за Джоуи, имаха три коли. Той взе мазератито, продаде мерцедеса и й остави стария фургон. Хората й се смееха, но Кати винаги твърдеше, че й е направил услуга. Фургонът й вършеше работа, защото бе просторен. А сега, след като към домочадието й се прибавиха и трите бебета на Ейприл, беше благодарна, че го има.

— Господин Брадли тръгва с нас, деца — изрече тя задъхано, като седна на мястото на пътника. Сложи колана, погледна назад към децата и се усмихна. Трите бебета спяха, но нейните деца наблюдаваха с широко отворени очи всяко движение на Скот.

— Тръгваме — каза им. — Дръжте се!

Големият фургон потегли. Кати се озърна назад към къщата на Ейприл. След тях по улицата не тичаше разгневен мъж. Изобщо по нищо не личеше, че някой е разбрал за тръгването им. Тя обаче се успокои едва когато излязоха от селището и се качиха на магистралата. Нямаше начин Роби Крокет някога да се сети къде са отишли.

Нямаше ли?