Рей Морган
Изпепеляваща страст (3)

Трета глава

Тя вдигна слушалката и постоя нерешително, преди да я долепи до ухото си.

— Ало?

В отговор чу въздишка на стържещ глас.

— Пак ли си ти? Слушай, вече ми омръзна твоето шикалкавене. Къде е Ейприл? — Още от началото й бе направило впечатление, че гласът му звучи хулигански.

Беше й омръзнало да му казва, че Ейприл я няма. Преправи си гласа като на телефонистка и остро изрече:

— С кого искате да говорите, господине?

— Много добре знаеш с кого!

— Съжалявам. Тук няма такава. Опитайте пак да изберете номера. — И рязко постави слушалката върху вилката.

Вперила поглед в апарата, тя пожела вече да не й звъни. Не беше ли разбрал този нахалник, че няма да научи нищо от нея?

Подскочи, когато телефонът отново звънна. Отговори без никакво желание.

— Ало — изрече тъжно.

Гласът беше напрегнат и груб:

— Съветвам те да не си играеш с мен! Знаеш какво искам! Ако сега не ми кажеш, ще дойда там при вас и ще ви поразтърся.

Кати се страхуваше най-много от това. Да й крещи по телефона някакъв негодник бе едно. А да дойде тук и да заплашва сигурността на децата й — съвсем друго. Тя стисна по-здраво слушалката.

— Вижте, нямам намерение да ви разигравам, но няма ли да престанете с тези телефонни разговори, за да не ме карате да се държа тъй глупаво?

— Трябва ми Ейприл!

— И на мен, господине. Не можете да си представите колко ми трябва и на мен! — Кати затвори очи.

— Не ми излизай с тия номера. Ти знаеш къде е. Не може да е тръгнала и да ти е оставила тези три деца, без да ти каже къде отива!

— Е, точно това направи. Ще ви кажа нещо. Ако я откриете, обадете се да съобщите и на мен, разбрахте ли?

Нахалникът не оцени шегата й. Тонът му омекна, но в същото време стана още по-заплашителен.

— Смятам да ви посетя!

Изведнъж гърлото на Кати се сви. Тъкмо това искаше да избегне.

— Кой… сте… вие?

— Ще видиш, когато дойда!

Тя преглътна, погледът й безпомощно обиколи стаята.

— Смятам, че трябва да ви предупредя — започна бързо тя. — Съседът ми е ченге. — Тя вдигна целия телефонен апарат и го премести до отворената плъзгаща се стъклена врата. Имаше късмет. Скот поливаше градината. — Ето го там сега — изсъска в слушалката. — Здравей! — извика, отваряйки вратата и махайки весело с ръка. — Полицай Брадли — викна, — днес тук ли сте си?

Тъй като беше съвсем близо до оградата, която разделяше двата двора, Скот погледна към нея.

— А къде бих могъл да ходя? — отвърна.

— Чудесно — отговори тя ясно. — Може да имам нужда от вас. Ще ви се обадя.

Без да обръща внимание на изумения поглед на Скот, тя се прибра в къщата.

— Чухте ли? — тросна се Кати на непознатия по телефона. — Полицията е на мое разположение. Най-добре ще е да не припарвате тук!

— Този полицай не може да бъде с теб през цялото време — просъска мъжът. — Нали все ще дойде момент, когато ще погледне и на друга страна. А тогава… Само почакай! — Затвори рязко.

— Ще отварям очите си на четири, лепка такава — измърмори тя на себе си и върна телефона на мястото му. Обърна се нервна. Едно ставаше ясно. Налагаше се да намери Ейприл. Тази жена все трябваше да е някъде. Може би, ако тръгнеше да я търси, щеше да разбере нещо.

— Давам ти срок до утре сутрин, Ейприл Медоуз! — прошепна тя, стиснала ръце. — Тогава напускам!

 

 

Скот гледа към къщата й дълго, след като тя изчезна вътре. Водата се стичаше по ръцете му, но той едва ли забелязваше. Беше се замислил и не можеше да си обясни какво се случи току-що.

Не бяха минали и десет минути, преди тази жена да го изгони. Сега се провикваше, за да му каже, че е възможно да й потрябва. Да има нужда от него? Поклати глава.

Не, но положението действително беше дразнещо. Никога не бе искал да става домошар, а тази дума най-точно прилягаше на Кати Фийнстра. Домошар… Направи гримаса на отвращение.

Никакви бебета нямаха място в живота на Скот Брадли. Никога не бяха имали и нямаше да имат. Но въпреки всичко Кати бе неотразимо привлекателна!

Това, че се опита да я целуне, се оказа голяма грешка. Не биваше да се държи така настъпателно. Особено след като самата тя не знаеше какво иска. В един момент му заявяваше да не й се мярка повече пред очите, а в следващия — да се навърта наоколо, защото можело да й потрябва… Да не се беше побъркала? Явно бе неуравновесена. Точно така. Спря водата и нави маркуча като човек, стигнал до ясно решение.

Да, точно така. Може да бе много хубава, но определено нямаше и капка ум в главата си. Освен това имаше твърде много бебета…

Време бе да се върне към реалността. Много добре знаеше нещо. Отдавна не беше имал сериозна връзка с жена. Иначе само трябваше да извади малкото си черно тефтерче, да набере някой номер и да прекара незабравима нощ с някоя зашеметяваща красавица.

Засмя се и влезе в къщата. Да, точно от това имаше нужда.

Първата пречка обаче, за да приведе плана си в действие, бе да открие малкото черно тефтерче. То не беше до телефона, нито пък в чекмеджето с чековете и сметките. Погледна в шкафчето при бутилките, до панера за хляб в кухнята и в гардероба. Никакво черно тефтерче. Седна и опита да си спомни къде го е оставил, но не успя. Не го бе използвал доста отдавна.

Най-накрая го намери зад долапа с градинарските инструменти. Колко прекрасни вечери бяха започвали с него?

Седнал до телефона, той започна да набира. Странно колко непознати му звучаха някои имена. Въобще не можеше да се сети за лицата на много жени. А, ето една хубавица — Керъл Лейн. Червенокоса, с чувство за хумор, доколкото си спомняше. Набра номера.

— Скот, наистина ли си ти? Много отдавна не сме се чували.

Звучеше също като червенокоска — те бяха очарователни бърборани.

— Обаждам се набързо — най-накрая каза Скот. — Чудех се дали искаш днес да вечеряме заедно. Бихме могли да възкресим някои стари спомени.

— Да вечеряме ли? — Изведнъж гласът й се промени. — Скот, не си ли спомняш? Миналото лято се омъжих…

Това беше началото на провала му. Узна, че Дженифър Гарви е някъде из Хималаите, където изживява щастливи мигове с някакъв козар. Джули Браун вече беше Джули Барток. Когато пък позвъни на Флори Мейнинг, се обади дете, което едва говореше, и той затвори.

Най-накрая седна и се загледа тъжно в Любимото си черно тефтерче. Защо не бе забелязал кога е станала тази промяна с всички негови бивши любими?

Припомни си последната година. Често се бе връщал от пътуване и беше прекарвал уикенда в четене и гледане на спорт по телевизията, вместо да излезе някъде с някоя хубава неомъжена жена. Най-голямата му грешка беше, че се свърза с онези хора, с които заедно се катереше в планините. Приключенията в Сиера Невада бяха много забавни, но не се намери жена, която да го придружи. Така той се откъсна от всички. А сега се налагаше да се помъчи здравата, за да потръгнат нещата.

Усилията винаги се възнаграждават. След половинчасово звънене по телефоните той откри Тони Спайърс, която пожела да му дойде на гости на вечеря. Смътно си я спомняше като фатална жена с хубава фигура, с която се запозна на едно новогодишно парти. Тя си го спомняше по-ясно.

— Ще дойда в седем — обеща задъхано. — Ще бъда точна.

Той прекара следобеда в радостни приготовления за посещението й. Ще направя стекове на скара, помисли си. Полутъмнина край басейна, златисто вино в кристални чаши, докато слънцето залязва в пустинното небе, приятна музика за фон…

Тони пристигна точно навреме. Беше висока и хубава, облечена с пурпурна рокля с дълбоко деколте. Скот я въведе, усмихна й се, а после се зачуди защо ли я е поканил.

— О, къщата ти е толкова хубава! — изпадна във възторг тя. — Много обичам скални късове! Откъде ги намери?

С напрегната усмивка той взе редкия необработен нефрит от ръцете й и го сложи на място.

— Полускъпоценни камъни — рече той безизразно. — Не са скални късове, а полускъпоценни камъни.

— О! Откъде си ги откъртил?

Той се намръщи. В тази хубава глава имаше ли поне капка мозък?

— Купувал съм ги от специални борси по света — каза й. — Такива неща днес не се търкалят по улицата.

Тя кимна щастливо.

— Аз също съм колекционерка. Събирам кибритени кутийки. Имам кибрити от всички барове в Сан Диего и сега започнах от Ривърсайд Вели. — Усмихна се блажено. — Отделям много време за колекционерство.

— Сериозно?

— Много хора го правят. Искаш ли да ти я покажа някой ден?

Той малко се обърка.

— Да ми покажеш какво? — запита той подозрително.

Тя примигна.

— Колекцията си от кибритени кутийки. Всички съм ги залепила на една дъска. Страхотна е!

Той кимна с безразличие.

Някак си вечерта започна да се проточва и това го дразнеше. Но беше решил да се позабавлява, дори само за да докаже на себе си, че в живота му няма нужда от някоя като Кати Фийнстра.

Изведе Тони в задния двор. Беше окачил радиото и тонколоните навън, за да изпълват двора с лека музика, а в басейна беше хвърлил гардении. На скарата дървените въглища се разгаряха. Шампанското се изстудяваше в кофичка с лед. Тони обхвана всичко с един поглед и каза:

— Надявам се, че няма комари.

В този момент на Скот му идеше да изръмжи, но се въздържа. Откри, че се обръща към съседната къща, и се насили да отклони поглед от нея. Хвана Тони за ръка и я поведе към люлката, която гледаше към блещукащите води на басейна. Щеше да се забавлява каквото и да стане!

Седяха, пиеха шампанско, а той се опита да поведе разговор. Но излезе, че Тони се смята за жена на действието, а не на думите.

— Хайде да танцуваме — предложи тя нетърпеливо точно по средата на едно изречение за красотата на вечерта. Скочи, намери танцова музика по радиото и се впусна в изкусителен танц.

— Хей, сладур! — извика. — Хайде, раздвижи се!

Скот нямаше как да откаже. Първата му реакция беше да хвърли един поглед към съседния двор. Бе съвсем сигурен, че на един прозорец на горния етаж се бе залепило едно лице.

— Спри! — каза на Тони и бързо направи няколко крачки, за да закрие гледката към необуздания й танц. Никога в живота си не бе виждал подобна гротеска. Дали тези неща са му харесвали едно време? Невероятно! — Недей тук. В съседната къща има деца.

— Деца ли?! — Тя направи гримаса и спря да танцува. — Тогава да влезем вътре.

— Не. — Промени станцията на лека музика. — Всичко съм приготвил тук. Ти седни. Аз ще сложа стековете да се пекат.

Тя се отпусна тежко на люлката, а той постави месото на грила. Кати Фийнстра и децата й още не бяха напуснали съзнанието му. Трябваше напълно да ги заличи оттам! Това беше единствената възможност! Трябваше да се овладее. Ако положеше повече усилия, щеше да успее.

Загледа се в стената. Овладей се, съсредоточи се, нареди си той. Можеше да прогони Кати и децата й от ума си!

Неочаквано едно от бебетата се разплака. Прозорците горе бяха отворени и звукът се стелеше наоколо като вълна от ада.

— Бебе! При това плаче! — Тони го погледна обвинително.

Спокойно, дръж се, каза си той.

— Не му обръщай внимание. — Седна до нея и й се усмихна принудено. Каквото и да се случеше, повече нямаше да поглежда към къщата на Кати. — Е, докъде бяхме стигнали?

Тони опита да му се усмихне в отговор, но явно нещо я безпокоеше.

— Сега пък плачат две бебета! — съобщи му, сякаш той не чуваше. — Защо не затворят прозорците или не вземат мерки? — Размърда се нервно. — Не можеш ли да се обадиш в полицията, че бебета вдигат шум? Искам да кажа, че нарушават спокойствието.

— Остави ги — посъветва я той. — Мисли за нещо друго. Слушай музиката, например.

В продължение на три или четири секунди Тони се мъчеше безуспешно да изпълни пожеланието му.

— Смятам, че сега плачат три бебета — изрече тя тъжно, сплела пръсти. — Става все по-силно. Трудно се издържа. Не може ли да влезем вътре?

Изкушението да погледне към къщата на Кати беше голямо за Скот, но той се държеше твърдо.

— Не бива да се поддаваш — каза строго, без да си дава сметка, че говори главно на себе си. — Трябва да бъдеш непреклонна. Да се владееш.

— Слушай какво, не обичам бебета. Не искам някой изобщо да ми напомня за деца. Ще ти предложа нещо. Хайде да отидем някъде и да пийнем по едно питие.

Той поклати глава.

— Това означава, че се поддаваш — рече той стоически. — Ще стоим тук и ще се борим.

Тони хвърли поглед над рамото му и очите й се разшириха от ужас.

— Има едно на покрива! Можеш ли да повярваш? Чудя се на здравите нервите на някои хора.

Скот беше стиснал ръцете си в юмруци и едва се сдържаше да не се обърне.

— Не обръщай внимание — изръмжа той през стиснати зъби. — Остави ги!

Но Тони гледаше като хипнотизирана.

— Съседите ти са луди. Как могат да оставят едно малко дете да играе на покрива? А ако падне?

Скот щеше да се задуши.

Тя го стрелна тревожно с поглед, после отново насочи очи към съседната къща. Гневно сви рамене.

— Е, поне това на покрива не плаче. — Въздъхна. — Надявам се, че няма да падне.

— Ага-дуу — чу се едно гласче.

Скот се обърна като зашеметен. Бийни беше върху покрива на гаража на около три метра от отворения прозорец, откъдето изглежда бе изпълзял. Намираше се на края на равната част на покрива само на сантиметри от наклонената плоскост. Докато Скот наблюдаваше, Кати излезе от прозореца и тръгна внимателно по покрива към детето.

Забравяйки всичките си решения, той се хвърли към оградата.

— Кати, почакай!

Тя погледна надолу към него и поклати глава. Устните й бяха побелели, но тя се опитваше да запази спокойствие.

— Мога да се оправя и сама — увери го с разтреперан глас. — Върни се при твоята… — погледна Тони и очите й леко се разшириха. — … гостенка — додаде бързо, а след това се обърна и продължи.

Забравяйки думите си, той отмести разкованата дъска в оградата и по най-прекия път изтича в двора й. Веднага зае позиция на мястото под покрива, където Бийни щастливо седеше и гледаше цялата бъркотия.

— Спокойно, малкия! — каза твърдо на детенцето. — Мама идва да те вземе.

Бийни се засмя и посочи с юмруче към него.

— Ага, ага! — извика радостно, като се плъзгаше по дупе.

— Не, Бийни! Стой там!

Но момченцето бавно се смъкваше към стръмната част на покрива. Гъргореше щастливо като че ли беше сигурно, че тази част от пътешествието ще му хареса.

— Не! — Викът като че ли раздра гърлото на Кати. — Не, не! — Направи отчаян скок към Бийни, но беше твърде късно. Той вече се носеше към земята. Тя гледаше с ужас, парализирана от страх как той се отдалечава от нея.

Но Скот беше там и Бийни падна право в ръцете му. Коленете на Кати омекнаха.

— Всичко е наред — извика отдолу Скот. — Хванах го.

Кати се разрида.

— Благодаря ти, Господи! — прошепна тя. И на теб, Скот Брадли, добави наум.

— Можеш ли да се прибереш вътре? — запита той тревожно. — Слушай, остани там, където си. Ще дойда и…

— Не! — отклони предложението му тя. — Добре съм. Наистина. Ще се справя. — Погледна надолу към мъжа, който държеше детето й, и почувства облекчение. — Само го дръж. След малко ще сляза.

Скот я наблюдава, докато тя стигна до прозореца, а после погледна към детето в ръцете си. Трябваше да бъде напляскано. Да се научи! Време бе някой да се отнесе твърдо към него.

Погледна Бийни.

Бийни му се усмихна. В устата му се виждаха наболи бели зъбчета.

— Ти… Ти… Малък пакостник такъв! — беше най-строгото, което успя да изрече Скот. А после и той се усмихна.

— Хей, слушай! — Беше Тони, която намусена надничаше от оградата. — Остави това дете и се върни, скъпи.

— След малко — отвърна той разсеяно и се обърна, тъй като Кати излезе, за да вземе Бийни.

— Лошо малко момченце! — извика тя, държейки го здраво. — Какво да те правя?

Скот наблюдаваше мълчаливо. Независимо от всичко от тази картина му се сви сърцето. Любовта на майката беше чиста и силна. Дали някога беше обичал някого по този начин? Красиво бе да ги гледаш. Какво ли би било и да го чувстваш?

— Хей! — отново чу се глас откъм оградата. — Ако не се върнеш веднага, аз си тръгвам.

— Само след минутка — отвърна Скот, без да поглежда към нея. — Добре ли е той? — запита, макар отлично да знаеше, че детето е невредимо. Просто му се искаше отново да види огромните сини очи на Кати.

Усмивка озари лицето й.

— Да, разбира се. Добре е. — Притисна детето към гърдите си. — Толкова, толкова си лош! — Остави го нежно на земята и го тупна по дупенцето. После се обърна към Скот. Очите й бяха пълни с благодарност.

— Не знам как да ти благодаря. Ако ти не беше там…

Търпението на Тони се беше изчерпало.

— Добре, тръгвам си! — заплаши тя от оградата.

Скот я погледна намръщен, като че ли опитваше да си спомни коя точно беше тя.

— Толкова скоро? — Сви рамене. — Е, щом трябва да си вървиш… Защо не си вземеш някой стек за из път? Би трябвало да са готови.

Лицето на Тони се изкриви от гняв. После тя рязко се отдръпна от оградата и изчезна. Кати прехапа долната си устна, за да не се разсмее.

— Съжалявам, ако ти провалих срещата.

Той обаче не съжаляваше. Кой знае защо сърдечната домошарка Кати го привличаше повече от сексапилната Тони. За миг се почувства гузен, че може да е обидил Тони. Терзанията му обаче не продължиха дълго. За нея той нямаше никакво значение, както и тя за него. Даже не бяха започнали да се опознават.

— Всъщност това не беше… среща — увери той Кати. — По-скоро бе нещо като експеримент.

— Експеримент ли?

— Да; експеримент на ужаса — засмя се той. Тя също се засмя. — Радвам се, че детето е добре — каза Скот. — Всъщност как е излязло?

— Дръжката на горния прозорец в стаята за гости е счупена. Мислех, че съм затворила вратата, за да не влиза там. Но с такова малко дете човек никога не знае…

Изрече го с обич, а не с яд, отбеляза той. Тя наистина обичаше децата си. Странно, винаги бе смятал, че жените приемат децата като товар.

— Ще го оправя — предложи той.

— О! — Тя искрено се изненада. — Ами… Добре. Щях да му отделя време тази вечер, след като сложа децата да спят.

Той сви рамене.

— Ще стане за минута. Ако имаш инструменти, аз имам време.

— Благодаря. Ще бъде чудесно.

— Да. — Той пое дълбоко дъх и я погледна. — Точно така. Ще бъде чудесно… — повтори той многозначително. После се обърна и тръгна към вратата…