Рей Морган
Изпепеляваща страст (1)

Първа глава

Скот Брадли не очакваше гости — особено пък привидение по бяла нощница. Така че когато го съзря в двора, отначало не повярва на очите си.

Наближаваше полунощ. Беше се прибрал късно след дълъг, непрекъснат полет от Бомбай. Седнал в пилотската кабина на огромния реактивен самолет през цялото време си бе мислил колко хубаво ще бъде, когато се върне у дома и се отпусне в топлия малък басейн в задния двор, което щеше да го отмори.

Беше прелетял краткото разстояние между Лос Анжелис и Палм Спрингс, от летището бе взел поршето си и се беше прибрал в къщата, поддържана от идеалната чистачка Ребека.

С щастлива въздишка бе свалил униформата си, загасил лампите и веднага беше излязъл в задния двор.

Отпуснат в малкия басейн, дълго се бе взирал в обсипаното със звезди небе. Накрая, изтощен от умората, бе затворил очи.

Незнайно защо по едно време ги бе отворил. Нещо бяло и ефирно беше привлякло погледа му.

И сега с присвити очи той се взираше в тъмнината към края на двора срещу басейна. Нещо се движеше. Като че беше малко момиче с дълга руса коса, облечено в широка прозрачна бяла дреха. Скот премигна от изненада и видението изчезна.

— Господи! — промърмори той на себе си. — Този път сигурно съм изтощен до крайност. — Благодарен беше, че се въздържа да изпие силното питие, както възнамеряваше. По-добре да му се появят малки момиченца като привидения, отколкото розови слонове. Отново се отпусна със затворени очи.

Но не, ето го пак — този път се катереше по дървото, а нощницата се развяваше от вятъра. Намръщи се. Може би детето искаше да си откъсне някоя кайсия. Той никога не обръщаше внимание на това дърво и оставяше градинаря да обира плодовете.

А сега по дървото се катереше малко момиче, приличащо на привидение…

Напрегна поглед. Нещо му подсказа, че това не е привидение — привиденията не ядат кайсии.

Неочаквано се появи още едно дете — русо рошаво момченце — също облечено в бяло. Детето спря, огледа двора и Скот бе готов да се закълне, че очичките му святкаха с неземен блясък. То също изчезна, но отново се появи и ловко се покатери на дървото.

Скот се намръщи и разтърси глава, за да проясни мислите си. Някакъв вътрешен глас го посъветва да затвори очи и да не обръща внимание на децата — бяха плод на въображението му и скоро щяха да изчезнат. Обаче друг тревожен глас опитваше да го предупреди, че някой е стъпил на негова територия, че е време да стане и да защити двора си от неканените гости.

Раздвижи се неспокойно във водата, тъй като не беше сигурен на кой импулс да се подчини, когато се появи и трето дете, което пристъпваше неуверено. То го забеляза.

Застанало на място, обуто само с найлонови гащички, новодошлото вдигна ръчичка и посочи към него.

— Ага дуу! — изрече мъничкото.

— Бийни! — извика гласче от дървото. — Прибирай се вкъщи. Бързо вкъщи!

— Ага дуу — повтори най-малкото, застанало нестабилно. Гледаше към дървото.

Скот въздъхна. Нямаше смисъл да се залъгва, и да се надява, че са привидения. Това чисто и просто си беше нашествие от деца! Трябваше да направи нещо. Незабавно.

— Бийни!

Този път гласът беше на жена и идваше от съседния двор. Зави му се свят и зачака, сигурен, че притежателката на гласа ще се появи от тъмнината, както и останалите.

— Бийни, къде си, малки пакостнико?

Една дъска на оградата, разделяща двата двора, се раздвижи и още една фигура — като привидение — се появи в двора.

Само че определено не беше дете. Бе сексапилна жена, облечена с бяла прозрачна пижама, каквато беше виждал във въображението си още като тийнейджър. Имаше сребристоруса коса, която се спускаше на букли по гърба й. Хубавото сърцевидно лице изразяваше тревога. Непознатата оглеждаше двора.

Скот установи, че е затаил дъх. Сега виждаше всички неканени гости — двете деца на дървото, малкото, което с нестабилна клатеща се походка пристъпяше натам, и прекрасната жена, която ги търсеше. Всички бяха облечени в бяло и сякаш излъчваха някаква вълшебна светлина. Сега вече бе напълно сигурен, че всички са съвсем реални.

— Бийни! — Тя откри мъничкото дете и го вдигна на ръце. — Лошо момченце! Да тръгнеш бос! Кой знае какви ужасни неща има този мъж на двора си! — Вдигна очи към дървото. — Бет! Барнаби! Веднага слизайте! Много добре знаете, че трябва да сте в леглата!

— Мамо, ние берем кайсии. Този човек не ги иска.

Тя премести детето в другата си ръка.

— Вярно. Щом ги оставя да гният…

— Той е стиснат старец — отговори младо гласче. — Децата на улицата ми казаха. Лош старец, който мрази децата.

— Стиснат старец! — чу се момчешки глас от върха на дървото.

Скот изпита желание да се защити. Стиснат — може би, но стар на трийсет и осем? Едва ли! Време беше да докаже авторитета си в дадената ситуация. Огледа се за хавлиената кърпа и откри, че ако се протегне, ще я достигне.

— Той не обича деца — каза жената, — а и не се прибира у дома си.

— Къде е той, мамо? С какво се занимава?

Мъничкото избра в този момент да погледне към Скот, вдигна ръчичка, посочи и извика:

— Ага! Ага!

Никой обаче не му обърна внимание. Майка му продължи да разговаря с другите деца на дървото.

— Не знам, миличко. Ейприл не ми каза. Пътува, предполагам. — Вдигна ръка, за да помогне на малкото да слезе. — Хайде, Бет! Толкова кайсии си събрала в нощницата, че няма да можеш да слезеш.

— Надявам се, че няма да се върне, докато сме в къщата на Ейприл. Дано този стиснат старец никога не се връща. Надявам се да е така…

Скот не бе в състояние да издържи повече. Не беше свикнал да го наричат стиснат. Нито пък старец.

— Можете да се надявате — обади се той с дълбок и силен глас, излизайки от водата и в същото време протягайки ръка към голямата хавлиена кърпа, — но не е така. — Уви кърпата около кръста си. — А сега ще ми обясните ли какво правите в моя двор?

За част от секундата четирите „привидения“ замръзнаха на място, изумени от присъствието на Скот. После изведнъж настъпи хаос.

Жената изкрещя. Малкото момиче извика от ужас, момчето и бебето — също. За малко и самият Скот да закрещи. С писъци съседите „привидения“ се втурнаха към оградата. В паника жената отмести дъската в оградата, пъхна малкото през дупката, после и другите озовали се като по чудо до нея две деца, преди да мине самата тя.

— Хей! — обади се той, тръгнал след тях, намръщен и раздразнен от шума, който вдигнаха. Сигурно бяха събудили половината град. — Поне можехте да се извините!

Стигна до оградата и се облегна на нея, гледайки как тичат към къщата — жената носеше бебето и спираше, за да помогне на момчето. Момиченцето изоставаше и се обръщаше назад.

— Мамо, изпуснах всичките кайсии! — проплака то.

Скот се почувства гузен. В края на краищата, съседите му не правеха нещо чак толкова лошо. Само обираха плодовете, които той самият не вкусваше. Имаше ли нещо престъпно в това?

Сведе очи. Около краката му беше посипано с кайсии. Той се наведе и взе няколко.

— Хей, момиченце! — извика през оградата. — Ето. Хвани ги. — Хвърли две хубави едри кайсии към момичето.

Вместо да се протегне и да ги хване, то отново се развика.

— Мамо! Той хвърля разни работи!

Скот поклати глава, изумен.

— Не, аз…

Твърде късно. Жената гневно се обърна.

— Слушайте, господине! — развика се и тръгна натам, където беше застанал. — Знам, че влязохме без позволение във ваше владение. Бъдете сигурен, че това няма да се случи отново. Но направихме нещо съвсем безобидно. А е пълно безобразие мъж да застане и да хвърля разни неща по малко момиченце!

— Всъщност, не — каза Скот, опитвайки да се усмихне. Тя стоеше наблизо и даже на лунната светлина той успя да забележи, че е привлекателна и млада. А хубавите жени обикновено го харесваха. Всъщност всички жени си падаха по него. Сигурно след като й обясни… — Аз не ги хвърлях ПО момиченцето, а НА момиченцето. Нали разбирате, че има разлика? — Стрелна я с поглед, с който като че ли искаше да каже, че големите би трябвало да разбират тези неща, сви чаровно рамене, като очакваше да види, че на лицето й се появява усмивка.

За съжаление нищо подобно не се случи. Вместо това тя сложи ръце на хълбоците си и го изгледа така, сякаш той беше лаещо куче, а тя — майка котарана, която защитава котенцата си. Твърдата линия на устните й се стегна. Сините й очи започнаха да мятат мълнии.

— Чувала съм за вас, господине — изрече равно. — Само да пипнете с пръст някое от децата ми, ще ви накарам да съжалявате!

На Скот му се искаше да поговорят повече. Не се стесняваше от факта, че му харесва уединението; предпочиташе да живее спокойно сред възрастни — някъде, където щапукането на малки крачета и детски гласове не се чуват. Като че ли оправдаваше репутацията си, че не обича децата.

Преди да успее да измисли нещо в своя защита обаче, от къщата се чу някакъв шум. Всички обърнаха глави натам. Бе лесно определим звук, който изпълни с ужас всеки един от тях.

— Много деца! — изрече Скот, гледайки хубавата жена. Бързо преброи трите на двора. Шумът, който идваше от къщата говореше, за поне още две. — Колко деца имате, госпожо? — запита той смаяно.

— Колкото си искам, господине — отвърна тя. Очите й блеснаха предизвикателно, но започна да отстъпва с гръб към къщата.

— Почакайте! — Колкото и да беше ужасен, че има още деца, откри, че не му се иска да се раздели с нея толкова бързо.

Тя се спря нерешително.

— Какво има?

Известно време само я гледаше. Светлината от къщата зад гърба и я огряваше, очертавайки тънкия кръст, закръгления ханш и едрите гърди. Пижамата й бе полупрозрачна. Буйната сребриста коса се спускаше около красивото лице, а дългите слаби крака, обути в бели пухкави чехли, довършваха картината, от която дъхът му секна. Разумът се опитваше да му подскаже, че при всичките тези деца, някъде трябва да има и баща.

— Аз… Чуйте, да започнем ли отначало? Нямах намерение да плаша нито вас, нито децата.

Сините й очи го гледаха предпазливо.

— Така ли? Тогава какво точно искахте да направите?

Той сви рамене, но не отвърна на въпроса й.

— Бих искал да ви опозная по-добре — изрече меко с тон на женкар. — След като сложите деца да спят, защо не дойдете да пийнем по чашка? — Проблемът за бащата не му даваше мира. Все пак бебетата не се появяват току-така. Винаги трябва да има и баща, поне като начало. — Вие и съпругът ви — добави бързо. — Нали сме съседи… Можем да поговорим. — Усмихна се.

Тя обаче не се засмя.

— Съжалявам, господине — отвърна безизразно. — Възпитавам децата си да не говорят с непознати. Най-добре се учат от примера на големите.

Обърна се и бързо тръгна към вратата на къщата си, където децата я чакаха. Скот я видя как изчезна вътре и дръпна завесите. Той въздъхна и изведнъж се почувства особено самотен.

Като се обърна към собствената си тъмна къща, тръгна по моравата и му се стори, че жената по пижама беше преобразила двора му. С босите си стъпала усещаше, че тревата се е превърнала в поле с остри камъни и смъртоносни бодливи ръбове.

— О, о, ох! — изохка от болка, докато пристъпваше внимателно. Наведе се и с ругатни извади няколко остри камъчета, забили се в ходилото на единия му крак. В същия момент хвана кърпата, която непрекъснато се плъзгаше по гърба му. В сравнение с този дом Бомбай започна да му изглежда като рай…

 

 

Сутринта, докато седеше, пиеше портокалов сок и гледаше към безоблачното синьо небе, нещата му се сториха различни. Предишната нощ беше необикновена. Наистина имаше много деца. Но не мисълта за плачещите деца го преследваше — в съзнанието му се бе загнездил съвсем ясният спомен за майка им…

Не беше съвсем сигурен какво точно го привличаше в нея. Наистина, беше доста хубава, имаше божествено тяло, но много жени притежаваха подобни фигури, и то — без деца.

Направи гримаса към изстиналите си овесени ядки. Деца… На света нямаше нищо по-лошо! Лепкави пръсти… Викове… През голяма част от живота си много внимателно избягваше малките немирници. А сега бяха нахлули в неговата територия!

Всъщност нямаше свое правило да не излиза с жени, които имат деца. Просто досега се бе случвало все така — в работата си се срещаше основно с неомъжени жени. И никоя от тях не искаше деца. Поне той си представяше, че е така.

Погледна от прозореца към червения керемиден покрив на съседната къща и си помисли дали стопанката вече е станала. Странно, че досега не я бе виждал. Сигурно се е нанесла, докато той е летял по света.

Много добре си спомняше жената, която напоследък живееше там. Тъмна, забележително хубава. Жена, която в девет часа сутринта се обличаше, сякаш се е приготвила за коктейл. Не беше негов тип, но бе много привлекателна. От време на време я поздравяваше, но съседските им отношения се ограничиха само дотам.

А непознатата от снощи беше съвсем различна. Независимо от децата, тя привлече вниманието му. Сега, след като се замисли, той реши, че трябва да се извини. В края на краищата, изплаши до смърт бедните дечица, когато изскочи от горещата вана. Заради него изпуснаха кайсиите си…

Погледна отрупаните клони на кайсиевото дърво. Точно така. Ще им занесе кайсии!

Няколко минути по-късно той вече вървеше към вратата на съседите с голяма кутия, пълна с кайсии…