Том Кланси, Мартин Хари Грийнбърг
Подводната война (5) (Стратегиите в подводните битки)

Втора глава
В Южнокитайско море

Капитан Макей огледа тясната каюткомпания. Погледите на офицерите не се отделяха от него.

— Да, това е признание за успеха ни — повтори той. — Щабът оценява високо операциите ни по време на плаването до Пърл Харбър и затова е решено веднага да ни изпратят в зоната на най-ожесточените бойни действия. Заповедта е да се присъединим към ескорта на „Индипендънс“, който ще се насочи към островите Спратли, окупирани неотдавна от китайски десантни части. В момента самолетоносачът още не е напуснал Индийския океан. Ще се срещнем с него на сто мили северно от остров Натуна. След като прекосим Тихия океан, временно ще ни зачислят към Седми американски флот.

Мак се стараеше да говори спокойно, но твърдо и ясно. Временно преподчинение на боен съд от един флот към друг не беше необичайно явление, но този път се долавяше опасност от нарастване на риска — Трети американски флот оставаше по-близо до родния бряг, докато Седми флот беше на предната линия на задаващата се война.

— Флотското разузнаване е съобщило в щаба, че в тази зона патрулират десетки кораби от китайския боен флот — продължи командирът. — Няма съмнение, че ще се наложи да се сражаваме с много противници. Обаче за нас от първостепенен приоритет сега е срещата ни с „Индипендънс“. Ще трябва да бъдем много предпазливи. Не забравяйте, че за разлика от нас, китайците плуват в свои води.

Капитанът отново огледа лицата на напрегнатите офицери.

— Ще потеглим колкото е възможно по-скоро, веднага след като приключим със зареждането.

„Какво ли не бих дал това да беше истина“ — помисли си Мак. Защото истината беше доста по-различна: налагаше се да потеглят преди да се приключи със зареждането. Както винаги ставаше в мирновременна обстановка, в базите никога не доставяха цялото количество боеприпаси и друго оборудване, от което се нуждае огромният флот при започване на бойни действия. Сега към Пърл Харбър пътуваха много кораби, всичките до един нуждаещи се от муниции и храни, затова нито един боен плавателен съд не можеше да бъде зареден напълно.

Наистина, тиловите служби трескаво уреждаха доставките, и не след дълго крайбрежните складове в Пърл щяха да бъдат претъпкани до предел, обаче по това време „Чайен“ трябваше да е преполовила пътя до Южнокитайско море.

Стандартното зареждане на „Чайен“ включваше шестнадесет торпеда Mk 48 (от най-новия вариант ADCAP), шест ракети „Томахоук“ тип вода-земя и четири противокорабни ракети „Харпун“ със среден обсег, за удари по противникови кораби. Зареждането винаги изискваше доста време. Всяко торпедо Mk 48 трябваше да се спусне много бавно и внимателно през специалните отвори в горната част на корпуса, а ракетите „Томахоук“ се поставяха направо във вертикалните апарати за изстрелване^[1].

Но ако се спазваха всички предписания за зареждането на подводницата с боеприпаси, целият процес щеше да се проточи още повече, а Мак бе решил „Чайен“ да отплува колкото е възможно по-скоро, макар че никак не му се искаше да не разполага с пълния комплект ракети и торпеда.

Преходът до зоната, където бе планирано да се срещнат с „Индипендънс“, трябваше да се извърши в югоизточна посока през по-голямата част от Тихия океан, покрай Маршалските и Соломоновите острови, където преди петдесет години много американски и японски кораби бяха намерили своята гибел в кръвопролитни морски сражения. След това „Чайен“ щеше да заобиколи Каролинските острови и да пресече морето Сулавеси (наричано в миналото море Целебес), преди да навлезе в морето Сулу и накрая да стигне до Южнокитайско море.

Разузнавателните служби към щаба на Тихоокеанския флот на САЩ бяха потвърдили постижението на „Чайен“ — потапянето на втората китайска ядрена подводница клас „Хан“, с кодов номер 402. Освен това „Чайен“ беше свидетел на унищожаването на още една вражеска подводница — „Хан“-404, в района южно от Хонолулу. Тези две попадения, плюс разрушаването на още една подводна лодка клас „Хан“ от друга американска подводница, ескортираща самолетоносача „Нимиц“, означаваха, че китайският военен флот сега разполага само с две атомни подводници. „Или само с толкова данни разполага нашето флотско разузнаване“ — помисли капитан Макей и скептично поклати глава.

Към рискованата мисия на „Чайен“ се предвиждаше още една задача — да се попълнят празнините в бюлетините, излъчвани от специализираното разузнавателно управление към ВМС на САЩ. След като се озовеше в близост до китайските териториални води, „Чайен“ трябваше да събира колкото е възможно повече сведения за операциите на китайския военен флот, като постепенно се отдалечава на юг към северните брегове на Индонезия. Именно там, на 100 мили северозападно от остров Натуна, щеше да я очаква самолетоносачът „Индипендънс“.

Зает с обмислянето на предстоящите задачи и средствата, които му бяха необходими за изпълнението им, Мак реши да прекрати инструктажа. До приключването на операциите по зареждането на подводницата оставаха по-малко от два часа, а той не искаше неговите офицери и моряци да се окажат неподготвени за предстоящите тежки сражения.

 

 

Някъде в централната част на Тихия океан един китайски разрушител, клас „Лу Дао“^[2], стоеше на котва, притихнал и спотаен. На сто метра под него се намираше неговият партньор — китайската щурмова дизелова подводница „Ромео“^[3]. Задачата им беше пределно опростена: да се опитат да потопят колкото е възможно повече американски кораби. Командирите им вече бяха узнали за последните загуби на китайския военен флот в Тихия океан, затова се зарадваха много, когато откриха американския търговски кораб „Саутуест Песидж“, който преди два дни бе потеглил от Япония на път за Хавайските острови.

Това не беше голям кораб, но по-важното беше, че плува под американски флаг, което автоматично го превръщаше в мишена за китайците. Затова щом „Саутуест Песидж“ наближи на по-малко от 80 мили, капитанът на разрушителя заповяда на единия от двата хеликоптера „Харбин“ Z-9A да излети, за да провери координатите на кораба.

„Саутуест Песидж“ не подозираше за надвисналата заплаха. Капитанът му твърдо спазваше определения курс. Но когато екипажът забеляза китайски хеликоптер, кръжащ високо над мачтите, той веднага се свърза с базата на ВМС на САЩ на Хаваите и получи нареждане незабавно да промени курса, за да се опита да избегне „вероятни ситуации, които могат да застрашат екипажа“, както се изрази радистът от Пърл Харбър.

За нещастие вече бе прекалено късно за спасителни маневри. Без никакво предупреждение три китайски ракети HY-2 (вариант на „Силкуорм“), клас вода-вода, префучаха откъм хоризонта и се забиха право в корпуса на „Саутуест Песидж“. Трите взрива избухнаха през няколко секунди: два откъм кърмата, а третият — близо до носа на кораба.

„Саутуест Песидж“ потъна като камък. Всички моряци се издавиха, но повечето вече бяха загинали от мощните детонации.

Изправен на мостика на разрушителя, китайският капитан остана доволен от рапорта за поразяването на целта. Бяха успели да си го върнат на янките. А имаше и още по-добра вест — в атаката бе взел участие само разрушителят. Ако съдбата продължаваше да е на негова страна, той щеше да запази в тайна присъствието на подводницата в района и да опита късмета си с улов на някоя по-едра риба, например кораб от американския боен флот.

Тъкмо когато бе преминала южно от атола Мидуей и обръщаше на юг към атола Уейк, „Чайен“ получи съобщението за атаката срещу „Саутуест Песидж“. Тъй като през целия път от Пърл Харбър дотук Мак не се бе осмелил да рискува и подводницата плуваше само под вода, „Чайен“ получаваше новините само чрез плуващата антена, опъната зад кърмата. Капитанът непрекъснато следеше последните бюлетини на разузнавателните служби, но не очакваше подобни мрачни новини.

Според съобщението атаката бе станала в участък, разположен на юг от „Чайен“. От посочените координати можеше да се прецени, че дотам имаха еднодневен преход при максимална скорост или около ден и половина при избрания темп от 25 възела.

Мак прочете още веднъж радиограмата и заповяда да сменят курса и да се насочат с пълна скорост към китайския разрушител. Тъй като още не беше обявило официално началото на военните действия срещу САЩ, китайското правителство нямаше как да не признае, че разрушителят е нарушител на международното морско право. А това развързваше ръцете на капитан Макей. Защото той бе твърдо решен да раздаде правосъдие. Правосъдие по американски…

 

 

Двадесет и шест часа по-късно „Чайен“ бе сполетяна от втора изненада. Сонарните оператори засякоха нова мишена, но тя не се оказа търсеният от тях разрушител.

От сонарната зала съобщиха, че всички данни говорят за дизелова подводница клас „Ромео“. Вероятно тази китайска подводница бе имала проблеми с шнорхелната система^[4], защото бе изплувала на повърхността за зареждане на акумулаторните си батерии, при което дизеловите двигатели винаги вдигат ужасен шум. Но бяха необходими още два часа, докато открият разрушителя от клас „Лу Дао“, плуващ с около 13 възела.

Мак заповяда огневото отделение да се подготви за стрелба.

— Май днес ни върви в лова, а? — обърна се той към офицера, който стоеше до него.

— Точно така, сър. Не се случва често да завариш неприятелска подводница на повърхността, все едно че е със смъкнати гащи.

За целите най-подходящото оръжие бяха ракетите „Харпун“^[5], клас вода-вода, особено след като нито разрушителят, нито китайската подводница не бяха взели никакви мерки да ограничат шумовете. Екипажът на „Чайен“ лесно и точно определи координатите им, което при повечето случаи се постига много трудно от толкова голямо разстояние.

— Кабина, тук сонар. Мастър-11 е с азимут 013. Мастър-12 е с азимут 002. — Мастър-11 бе кодовото название на подводницата от клас „Ромео“, Мастър-12 бе кодът^[6], определен за разрушителя. Нито една от двете цели нямаше представа какво ги очаква в следващите минути.

Само за десет минути бордовият компютър BSY-1 успя да изчисли приблизителното разстояние до Мастър-11 — оказа се не повече от 43 морски мили, а до Мастър-12 — 42 мили. Огневите системи на „Чайен“ не се нуждаеха от точно определяне на координатите на целите — достатъчно бе те да попадат в обсега на действие на ракетите „Харпун“. Обаче се изискваше прецизно уточняване на азимута към мишената.

Мак остана доволен от данните за местоположението на двете мишени.

— Торпедно отделение — заповяда той от командната кабина, — извадете торпедата и презаредете торпедните апарати номера две, три и четири с „Харпун“-и. Оставете в апарат номер едно Mk 48 ADCAP.

— Слушам, сър. Да се извадят торпедата и да се презаредят торпедни апарати номера две, три и четири с ракети „Харпун“. В апарат номер едно остава торпедо Mk 48 ADCAP — гласеше незабавният отговор от торпедното отделение.

За миг Мак се изкуши да изстреля веднага и четирите „Харпун“-а, но само след секунди отхвърли тази детинска идея — той бе командир в сурова морска война, а не герой от каубойски филм. Двете цели вдигаха толкова шум, че нямаше никакви затруднения при засичането на координатите им. Отначало капитанът дори се усъмни да не би наблизо да се спотайва безшумно трети китайски съд, а другите два да се опитват да прикрият присъствието му. Затова реши да остави едно торпедо в резерв, напълно готово за незабавно изстрелване, ако изневиделица се появи много по-опасна ядрена подводница — от клас „Хан“ например. Или нещо още по-лошо — някакъв нов и все още неизвестен модел китайска подводница, за чието съществуване разузнаването към Тихоокеанския флот на САЩ дори не подозираше.

Разрушителят „Лу Дао“ беше внушителна по размери цел, но въпреки това в момента бе по-подвижна от подводницата „Ромео“, застинала неподвижна заради зареждането на акумулаторните си батерии. Затова Мак реши да насочи две ракети към „Лу Дао“ и само една към подводницата. По негова команда „Чайен“ намали скоростта си и започна безшумно да се прокрадва под водата.

— Торпедни апарати две, три и четири са заредени с „Харпун“-и — докладва координаторът, ръководещ стрелбата. „Чайен“ бе готова да изстреля ракетите.

Цилиндричният корпус на UGM-84 (вариант на „Харпун“, специално пригоден за изстрелване под водата) бе вкаран в херметичната капсула, проектирана така, че точно да пасва на диаметъра на торпедния апарат. След изстрелването ракетата UGM-84 първо се издигна до повърхността, а когато носът й се подаде от върха на капсулата, автоматично се включи стартовият ускорител. Едва когато той се отдели от корпуса и падна във водата, заработи главният ракетен двигател и ракетата пое устремно към целта. Щом наближи целта, заработи радарната търсеща глава, за да извърши окончателното насочване.

Специално за това плаване Мак бе заповядал всяка ракета „Харпун“ да бъде програмирана за заблуждаващи маневри преди атакуването на целта — предпазна мярка срещу противоракетни системи, с каквито може би разполагаше неприятелският разрушител. Нищо не гарантираше, че на „Чайен“ отново ще се удаде толкова благоприятна възможност за стрелба едновременно по две цели. Затова Мак се стремеше на всяка цена да ги порази още с първата атака.

— Готови за стрелба! — заповяда капитан Макей. — Цел на торпеден апарат номер 2 — Мастър-11. Цел на торпеден апарат номер 4 — Мастър-12. — Две минути по-късно той даде сигнал за изстрелването на „Харпун“-ите. Ракетите бяха задействани от пулта за управление на огъня. Дежурният сонарен оператор засече импулсите от включването на ракетните двигатели. — Презаредете апарати две, три и четири с Mk 48 — не закъсня следващата команда на капитана.

Летящи със скорост, почти достигаща скоростта на звука, ракетите достигнаха мишените си за по-малко от пет минути. Вече нищо не можеше да спаси двата китайски кораба.

Три мощни експлозии отбелязаха успеха на атаката на „Чайен“. Първо се взриви „Ромео“. След като изскочи над повърхността на океана, ракетата „Харпун“ отново се гмурна надолу и връхлетя върху корпуса на „Ромео“ точно когато китайската подводница презареждаше акумулаторните си батерии. Китайският военен флот се бе опитал да спести средствата за модерна шнорхелна система, но сега това решение му излезе доста скъпо.

Бойната глава на ракетата, натъпкана с 230 килограма мощен експлозив, проби огромен отвор в кърмовата половина на корпуса. Взривната вълна разкъса масивното туловище на подводницата. Във всички посоки се разхвърчаха отломъци от стоманения корпус, който за по-малко от минута се разцепи на две. Двете половини бързо се изпълниха с вода и поеха към дъното. По-бързо потъна задната част.

Само след дванадесет секунди дойде ред и на разрушителя. Първата ракета го порази фронтално, точно под кулата на 130-милиметровото оръдие. Отекна страхотен гръм и цялата оръдейна секция на разрушителя се килна рязко надолу, а на нейно място рукнаха буйни потоци океанска вода. Втората ракета „Харпун“ уцели мостика на кораба, като моментално уби капитана и всички други в командната кабина.

Но разрушителят не потъна веднага — огромното му туловище беше с водоизместимост 3400 тона. Изтекоха три дълги, тягостни часа, преди последните му останки да изчезнат в дълбините на Тихия океан. Дотогава разрушителят се клатушкаше безпомощен над вълните, сред огромно мазутно петно, което накрая остана единствен знак за мястото, където потъна китайският кораб.

На борда на „Чайен“ капитанът и екипажът знаеха само, че бяха улучили и двете цели, но нямаше как да преценят доколко успешна е била атаката. Веднага след изстрелването на „Харпун“-ите американската подводница се спусна на 375 фута и побърза да напусне зоната. Ако наблизо имаше други неприятелски кораби, те несъмнено щяха да се опитат да я настигнат. Мак изчака почти цял час преди да нареди да проверят резултатите от изстрелването на ракетите.

Оказа се, че и този път „Чайен“ се бе справила превъзходно със задачата си. Дядо му бе служил в подводния флот на САЩ през Втората световна война и Мак си каза, че сега старият Макей, ако можеше да го наблюдава отнякъде, навярно би се гордял много с постиженията на внука си.

„Чайен“ бе най-новата щурмова подводница в целия подводен флот на САЩ, но още не бе натрупала достатъчно часове в бойни плавания. Това обаче не й попречи за съвсем кратко време да унищожи две вражески подводници и един разрушител. Мак още не подозираше, но неговата подводница вече се бе превърнала в сериозен кандидат за призовото място по брой успешни попадения в целия Тихоокеански флот на САЩ.

 

 

Животът в подводниците е доста тягостен — моряците никога не разполагат с достатъчно пространство и е почти невъзможно да се усамотят. Младите матроси непрекъснато страдат от така наречената „гореща койка“ — размяната на леглата с колегите от предишната вахта. Щом някой моряк стане от койката, мястото му заема следващият, току-що освободен от дежурство. Неудобството да се озовеш в постелята, стоплена от друг, на моряшки жаргон се наричаше „гореща койка“.

Но след последния сблъсък с противника атмосферата, царяща в „Чайен“, никак не предразполагаше към усамотяване и самовглъбяване. Всеки сонарен контакт изглеждаше като предвестник за появата на неприятелски плавателен съд, а дори и най-леките вибрации на помпите в реакторния отсек можеха да ги разкрият пред китайските подводници. Никой не знаеше какво ще съдържа следващата заповед от щаба. Плуваха със скорост 26 възела, при строго спазване на предпазните мерки — както бяха започнали още при потеглянето си от кея в Пърл Харбър, — но командирът едва се сдържаше да заповяда да ускорят хода, защото нямаше търпение по-скоро да стигнат до „Индипендънс“.

За щастие часовете и денонощията се изнизваха без никакви произшествия и напрежението, обхванало екипажа, постепенно стихна. Някак си неусетно „Чайен“ стигна до морето Сулавеси. Сега оставаше само да прекосят морето Сулу и да се озоват в Южнокитайско море, където се намираше планираното място за срещата със самолетоносача.

От щаба бяха гарантирали на капитан Макей, че „Индипендънс“ ще ги очаква в уговорения участък. Сега подводницата се намираше на малко повече от 1200 мили от самолетоносача. Ако ускореше до максимален ход, „Чайен“ би могла да преодолее тази дистанция за малко повече от две денонощия, обаче рискуваше да бъде открита, защото колкото по-бързо се придвижва един плавателен съд, толкова повече шумове могат да засекат преследвачите му. Затова Мак настояваше да се поддържа досегашната скорост — при 26 възела оставаха около 4 дни плаване.

Някъде по средата на маршрута през морето Сулавеси Мак получи ново нареждане от щаба: да бъде извънредно предпазлив, когато пресича Сулавеси и Сулу, а също и когато навлезе в Южнокитайско море. Флотското разузнаване се бе добрало до сведения за евентуално наличие на морски мини, които можеха да взривят подводницата.

Това бе изненада за Мак. Досега китайците обикновено предпочитаха крайбрежните минни полета, най-вече от стационарния тип мини MAG^[7], което не заплашваше сериозно модерните подводници като „Чайен“. Обаче според най-новите сведения на флотското разузнаване руснаците бяха продали на Китай неизвестно колко, но вероятно внушително количество от най-новите мини — така наречените „Клъстър Бей“ и „Клъстър Гълф“^[8], специално пригодени за борба с подводници, потапящи се на дълбочина до 2000 фута. Това означаваше, че „Чайен“ трябва да се пази не само от стария вид мини, но и от мините от новото поколение.

Предупреждението го накара да смръщи чело, но следващата радиограма го разтревожи още повече. В Южнокитайско море се формирала внушителна ескадра от китайски бойни кораби и подводници. От разузнаването предполагаха, че до три дни неприятелската флотилия ще напусне военноморската база в Гуанджоу. Аналитиците от разузнаването предполагаха (и Мак бе напълно съгласен с тях), че китайците преследват две цели: да откриват и потопяват колкото е възможно повече кораби, плуващи под американски флаг, и да се опитат да извадят от строя „Индипендънс“. По всяка вероятност първо щяха да се заемат със самолетоносача.

 

 

Когато стигнаха до източния проток към море Сулу, Мак нареди скоростта да се намали на 10 възела. „Чайен“ трябваше да се промъкне безшумно и бавно до протока Балабак южно от дългия, но тесен остров Палауан. Там, преди да потеглят в неприятелски води, се предвиждаше кратък престой за последна проверка за наличието на неприятелски подводници.

„Чайен“ намали хода си, за да могат сонарните оператори да проверят за тревожни симптоми. След това подводницата навлезе в Южнокитайско море. Наскоро окупираните острови Спратли се намираха на неколкостотин мили оттук, почти в центъра на Южнокитайско море. Сведенията от разузнаването потвърждаваха, че оспорваният архипелаг все още се охранява от многоброен китайски контингент, готов да защити островите от атака по въздух и вода.

След като „Чайен“ безшумно проникна от юг в Южнокитайско море, Мак заповяда да бъде разгърната TB-23, което за опитния екипаж означаваше да разстеле във водата пасивната тънковлакнеста буксирна платформа.

Предназначена да открива нискочестотни шумове от значителни разстояния, платформата TB-23^[9] бе едно от най-новите постижения, с които бе оборудвана всяка подводна лодка от клас „Лос Анджелис“. Всъщност именно „Чайен“ бе една от първите подводници в американския флот, която бе удостоена да използва тази последна дума на сонарната техника.

Платформата TB-23 обикновено се съхранява в главния баластов резервоар на подводницата (докато по-старият модел TB-16^[10] се прибира в корпуса и се опъва по дължината му). Внушителната дължина на платформата позволява да се откриват далечни сонарни контакти дори и при скорост 20 възела.

Десетките хидрофони, навързани към платформата, засякоха толкова много акустични контакти, че отначало затрудниха действието на компютрите в сонарната зала. Фината апаратура регистрираше всичко: от едрите риби до риболовните траулери.

Обаче след десетина минути сензорите към буксирната платформа TB-23 откриха голям брой подозрителни контакти. Оказаха се на доста голямо разстояние, за да бъдат идентифицирани с необходимата достоверност, защото вероятно бяха преминали през конвергентни зони^[11], а тъкмо сега пространството около „Чайен“ и необходимостта от запазването на прикритието не й позволяваха да маневрира в широк обсег — това доста затрудняваше идентифицирането на източниците, определянето на скоростите и на координатите на обектите.

Старши-операторът докладва на капитана за обстановката. Мак се съгласи с него, че по всяка вероятност тези контакти са много отдалечени, от порядъка на 100 мили. Кой знае, можеха би щастието им се бе усмихнало и те бяха попаднали на следите на китайската флотилия, поела на юг, за да унищожи „Индипендънс“, който вече приближаваше Южнокитайско море от юг, покрай бреговете на Борнео.

Мак насочи подводницата на запад, като намали скоростта до пет възела.

 

 

Сведенията, придобити с помощта на буксирната платформа TB-23, се оказаха напълно достоверни, както и догадките на капитан Макей — контактите бяха генерирани от мощна китайска флотилия: 7 бързоходни ракетоносци, 4 фрегати клас „Янг Ху“^[12], три щурмови подводници клас „Мин“^[13] и две подводници клас „Ромео“. На тази флотилия Пекин бе възложил две задачи — да минира Южнокитайско море и да потопи „Индипендънс“.

Американските самолетоносачи отдавна бяха като трън в очите на китайските управляващи кръгове. В Пекин никога нямаше да забравят, че тяхната подводница „Хан“ бе потопена от американска подводница, ескортираща „Нимиц“, но засега този самолетоносач не бе набелязан в черния списък на най-важните цели. „Нимиц“ бе заел позиция южно от Тайван, подходяща за изчакване на развоя на събитията, готов обаче при необходимост веднага да се намеси в решителните морски двубои. Обаче CVBG^[14] начело със самолетоносача „Индипендънс“ (CV-62) вече навлизаше в Южнокитайско море и се беше превърнал в първостепенна цел и жадувана плячка за китайския военен флот. Китайската флотилия бе длъжна — веднага след като приключи с разпръскването на мините — да се насочи директно към „Индипендънс“.

С помощта на шпионските спътници разузнаването към ВМС на САЩ доста бързо отгатна намеренията на неприятелската тактическа група, но засега нямаше как да се свържат с „Чайен“. Радиовръзката по свръхнискочестотния канал ELF не беше достатъчно надеждна в района на Южнокитайско море и подводницата оставаше трудно достъпна за щаба в Пърл Харбър. Положението обаче се промени, когато капитан Макей издигна „Чайен“ на по-малка дълбочина, достатъчна за поемане на радиотрафика чрез плуващата антена.

В деня, в който „Чайен“ проникна в Южнокитайско море, точно в 10:00, плуващата антена се издигна близо до повърхността и се задържа така достатъчно дълго, за да се прехванат последните шифрограми. Самолет S-3 „Викинг“^[15], излетял от палубата на „Индипендънс“, препредаваше последните бюлетини на флотското разузнаване, предупреждаващи за насочването на юг на крупна китайска флотилия. Съобщението бе адресирано от ASWC^[16] (командващия всички средства за борба с подводници) до CTF-74 (командира на тактическа група 74 — кодово название на командващия Седма подводна група, с щаб в Йокосука, Япония) — следователно тази заповед се отнасяше и до капитана на „Чайен“.

От щаба в Пърл Харбър на „Чайен“ бе заповядано да премине колкото е възможно по-безшумно в близост до китайските кораби и да установи колко точно подводници са включени в състава на тази флотилия.

Повечето от китайските бойни кораби нямаха богат арсенал от ASW^[17], затова основната заплаха за „Чайен“ си оставаха атаките на китайските подводници и патрулиращите самолети (китайците използват своя версия на руския Ил-28, известен като H-5 Харбин). Тези самолети можеха да пренасят торпеда и подводни бомби, което сериозно застрашаваше „Чайен“. Капитан Макей се надяваше изтребителите F-14 „Томкет“, излитащи от палубата на „Индипендънс“, да го отърват поне от тази заплаха.

Но освен с тях командирът бе длъжен да се съобразява и с още една опасност — много от китайските кораби носеха на борда хеликоптери, които въпреки незначителния си летателен обсег можеха да усложнят мисията на „Чайен“. Донякъде те приличаха на американските вертолети от серията LAPMS (Light Airborne MultiPurpose System), макар че повечето хеликоптери в китайския военен флот (модел Z-9 Харбин^[18]) бяха произвеждани по лиценз на френския боен вертолет SA-365 „Дофин“ II, специално пригоден за борба с подводници. Затова екипажът на „Чайен“ трябваше да действа извънредно предпазливо, особено когато дистанцията между подводницата и многобройната китайска флотилия се скъсеше.

„Чайен“ ускори ход, за да настигне противника. Китайската флотилия не можеше да напредва много бързо, защото някои от корабите плаваха едва с десет възела. Засега китайската армада все още бе отдалечена на повече от 600 мили от американския самолетоносач — почти на границата на обсега за действие за изтребителите, базирани на палубата на „Индипендънс“ — обаче извън стандартния диапазон на CAP^[19] за търсене на противник от въздуха. Много по-близо до китайските кораби се оказа „Чайен“ — само на 75 мили в източна посока.

След кратък преход със скорост 12 възела „Чайен“ скъси дистанцията до по-малко от 50 мили. Тогава неприятелската флота още повече забави хода си. На пръв поглед ситуацията изглеждаше тривиална — като че ли един от китайските разрушители бе намалил скоростта заради някакви проблеми с двигателите, а останалите кораби бяха принудени да го изчакат. Обаче опитният командир на „Чайен“ не се остави да бъде заблуден от коварната маневра — китайците не можеха да напредват по-бързо, защото трябваше да осеят зоната с подводни мини.

За Мак бе пределно ясно, че намерението на противника е да заложи гъсто минно поле, за да попречи на евентуални други претенденти за господство над островите Спратли. Мак бе готов да се обзаложи, че сега всички китайски бойни кораби, които не са ангажирани с други задачи, са заети с поставянето на мини, за да се блокират всички подстъпи към Южнокитайско море.

Капитанът се сети, че след ужасните загуби, които иракският военен флот бе претърпял в Персийския залив по време на войната от 1991 г., китайците сигурно са усвоили ценен урок: минните полета са единственият начин да отблъснат американската флота от своите брегове. Това бе отдавна известна слабост в американската военноморска доктрина, от която китайците очевидно бяха решили да се възползват за постигане на морско надмощие в конфликта за островите Спратли.

За по-малко от час китайската флотилия успя да минира около половината от зоната пред „Чайен“, обаче това не смути капитан Макей. Заради минирането китайските кораби бяха принудени да спрат напредването си, а това позволяваше на американската подводница по-бързо да се приближи към тях.

Изтече още час и половина. Екипите отдавна бяха заели позициите си, всички огневи средства на борда на „Чайен“ бяха в пълна бойна готовност. Подводницата вече можеше да атакува най-близко разположения плавателен съд от вражеската флотилия — самотно плаваща на изток подводница от клас „Ромео“, кой знае защо, отклонила се от групата… може би търсейки американски подводници. Когато „Чайен“ напредна още повече към противника, по заповед на капитан Макей дежурният офицер намали още скоростта — до 4,5 възела, което не позволи на „Ромео“ да засече приближаването на „Чайен“.

— Кабина, тук сонар. Имаме пет подводни контакта, всичките от дизелови подводници. Вероятно са включени в китайската флотилия — обади се по 1MC^[20] старши-операторът от сонарната зала. — Изглежда, са три подводници клас „Мин“ и две „Ромео“.

Мак нареди да кодират трите подводници от клас „Мин“ като цели Мастър-15, Мастър-16 и Мастър-17, а двете дизелови „Ромео“: Мастър-18 и съответно Мастър-19. Оценката му за обстановката напълно съвпадаше с предположенията на сонарните оператори.

Докато ядрената подводница се прокрадваше все по-близо към китайската флотилия, Мак трябваше да вземе доста трудно и важно решение: да атакува ли веднага всеки неприятелски кораб, който ще изтегли лошия късмет да се изпречи точно пред сонарите на „Чайен“, или да изчака още. Нали заповедите от щаба изрично определяха задачата: само да се провери колко са китайските подводници в района? Това нареждане вече бе изпълнено. Оставаше само да се предаде тази ценна информация на „Индипендънс“. Обаче тази отклонила се китайска подводница „Ромео“ като че ли нарочно се бе изпречила на пътя му, предизвикателна и невъзмутима, и май нямаше намерение да отстъпи. В един миг на Мак страстно му се прииска да я изпрати на дъното, и то веднага.

Но само след минута опитният капитан скептично поклати глава и благоразумно остави вражеската подводница да се отдалечи на север. В главата му вече зрееше много по-добро решение. Сега най-хитро щеше да е да изчака, докато неговата подводница се отдалечи на разстояние, по-голямо от обсега на действие на торпедата на „Ромео“, и тогава да изстреля едно торпедо Mk 48 към една от фрегатите „Янг Ху“ и още едно към някоя от подводниците клас „Мин“, защото те бяха доста по-опасен противник от дизеловите „Ромео“. След което да се отдалечи с голяма скорост, а после отново да я намали, за да се приближи безшумно към мястото за срещата с „Индипендънс“.

Това беше планът на Мак. „Да — припомни си той уроците от Академията в Анаполис, — нито един боен план не е оправдан, ако не може да осигури безопасно оттегляне след първия контакт с неприятеля.“

Точно след 93 минути се появи възможност да провери на практика доколко планът му е целесъобразен. „Чайен“ вече бе достигнала координатите, при които останалите 4 китайски подводници попаднаха в обсега на действието на нейните ракети. За капитан Макей и екипажа му оставаше само опасността от внезапна поява на вражески хеликоптери, патрулиращи в зоната, за да проверяват за присъствието на американски подводници.

Разстоянието между фрегатата и подводницата, които Мак бе набелязал като първите си две цели, беше около 3000 ярда — отлична дистанция за поразяване с торпедо Mk 48. Капитанът реши първо да атакува цел Мастър-15 (подводницата „Мин“) и след това цел Мастър-20 (фрегатата „Янг Ху“), защото подводницата беше много по-сериозна заплаха за „Чайен“.

Мак обяви пълна готовност за стрелба по цел Мастър-15:

— Пригответе торпедни апарати номер едно и номер две! Да се отворят външните торпедни люкове!

Почти незабавно от огневото отделение потвърдиха приемането на бойната заповед:

— Торпедни апарати номер едно и номер две готови за изстрелване! Външните люкове отворени!

— Проверете азимута и открийте огън по Мастър-15 от торпедни апарати номер едно и две!

И това нареждане на капитана бе потвърдено от координатора, ръководещ изстрелването. Миг след това първото торпедо се гмурна в мрачния океан, а след него и второто.

— Прережете кабелите, затворете външните торпедни люкове! Да се презаредят торпедни апарати номер едно и две! — енергично заповяда капитан Макей.

Освободени от кабелите, двете Mk 48 трябваше сами, без насочващите системи в подводницата, да намерят целите, но разстоянието не бе голямо и никой от екипажа не се съмняваше в успеха.

Мак дори вече не мислеше за двете изстреляни торпеда. Те бяха поели по своя път и без негова помощ щяха да изпълнят смъртоносната си задача. Сега бе ред на тревогите около следващата цел.

— Пригответе торпедни апарати номер три и четири! Да се отворят външните торпедни люкове! — разпореди се командирът. Процедурата се повтори: след броени секунди втората двойка Mk 48 се устреми към цел Мастър-20 — внушителната китайска фрегата с водоизместимост 1700 тона.

Командирът на „Мин“ дори не разполагаше с достатъчно време, за да реагира на атаката, само заповяда веднага да превключат на заден ход, за да избегнат връхлитащата двойка торпеда. Но вече нищо не можеше да спре двете Mk 48.

Китайската подводница бързо набра максимална скорост (18 възела), обаче нямаше как да се изплъзне от по-бързите торпеда — всяко торпедо Mk 48 от най-новата серия ADCAP може да постига скорост над 50 възела.

На борда на фрегатата също избухна паника. Първата реакция на китайския капитан бе да пусне във водата подводни снаряди, за да отклони американските торпеда от курса им.

Тези снаряди, от серията RBU 1200^[21], не са направляеми, но въпреки това създават доста тревоги на командирите на американските подводници. Всъщност това са малки подводни бомби с радиус на действие 1200 ярда, но тъй като всяка от тях е заредена със 75 фунта експлозив, пораженията могат да обхванат доста широка зона. Дори свръхмодерните ядрени подводници можеха да понесат щети от коварните RBU 1200. Въпреки че в момента „Чайен“ плаваше настрани от траекторията на изстрелване на снарядите, при това доста по-далеч от максималния им обхват, Мак веднага нареди:

— Приготви подводницата за дълбоко потапяне!

Оказа се, че подводните снаряди свършиха лоша услуга на китайската фрегата. Техните експлозии не засегнаха корпуса на „Чайен“, но за сметка на това много усложниха опитите на близко разположената подводница „Мин“ да се изплъзне от двете американски торпеда. Всъщност снарядите вместо да навредят на „Чайен“, й помогнаха да порази целите си: силните експлозии на снарядите заглушиха всички останали акустични сигнали. Това между другото попречи на американските сонарни оператори да се уверят, че целта е поразена. За да напусне опасната зона, капитан Макей заповяда да обърнат и да се отдалечат от китайската флотилия.

След два часа, когато „Чайен“ се отдръпна в безопасна зона, далеч от неприятеля, с помощта на плуващата антена Мак получи потвърждение за догадките си: противникът бе разкрил присъствието на неговата подводница, но тази вест — която обикновено хвърля в ужас всеки командир на подводна лодка — не го разтревожи. Три от неговите четири торпеда се бяха добрали до целите си и това бе струвало на китайския боен флот загубата на една фрегата и на една подводница от клас „Мин“.

Поредното съобщение от щаба потвърди предишната заповед: „Чайен“ да продължи към мястото на срещата с „Индипендънс“, около 600 мили в югоизточна посока.

Мак остана доволен и от данните на флотското разузнаване, и от заповедта на щаба, но разбираше отлично, че вече трудно ще може да прикрива присъствието на подводницата си, а това го задължаваше да е още по-предпазлив. Враговете в никакъв случай нямаше да се примирят с дързостта и успехите на „Чайен“. Сега китайците щяха да насочат срещу нея всички ASW-средства за подводна война, с които разполагаха в тази зона, за да се опитат да я унищожат.

Но първо трябваше да успеят да я открият и настигнат, а „Чайен“ се отдалечаваше много бързо. Задачата й бе да се добере до самолетоносача, за което бяха необходими около 25 часа при сегашната скорост от 25 възела, без да се пренебрегват промените в темпото за заблуждаване на преследвачите.

Мак нареди да се провери готовността на огневото отделение и на всички останали бордови системи за дълбоко потапяне, след което „Чайен“ се спусна на безопасна дълбочина и пое към района, където я очакваше „Индипендънс“.

Докато плуваха с 25 възела на 400 фута под водата, капитанът се възползва от паузата да обмисли последната атака срещу китайската фрегата и срещу подводницата „Мин“. Не беше ли прекалил с агресивността? Противникът бе разкрил, че в Южнокитайско море се е появила американска атомна подводница. Внезапно Мак бе обхванат от неочакван пристъп на вина. Нима не бе имало други, по-безопасни варианти за спечелването на морската схватка?

Това е една от най-лошите опасности при анализа на всяко морско подводно сражение. Прекалено много хора се увличат с въпроси от рода на: „А какво би станало, ако…?“ Ако „Чайен“ бе засегната? И ако след това се бе оказало, че не може да се отдалечи от зоната на сражението? Нали най-важната задача бе да се доберат невредими до „Индипендънс“, а не да се нахвърлят срещу първия срещнат вражески кораб? Огромният самолетоносач, пренасящ десетки свръхмодерни изтребители, лесно можеше да се справи с прииждащата от север китайска флотилия.

Освен че се тревожеше от възможността на пътя му неочаквано да се изпречи някоя китайска подводница, Мак съжаляваше, че „Чайен“ се бе лишила от ценните предимства на изненадата. Сега подводницата му беше засечена, а данните за акустичния й спектър вече бяха анализирани от противниковото разузнаване. Може би по-разумно щеше да е да проплуват тихомълком покрай китайската флотилия, да съберат повече сведения за нея, а след това, незабелязани от врага, да се насочат към „Индипендънс“…

Мъчителните колебания продължаваха да го терзаят. Той заповяда да издигнат „Чайен“ на перископна дълбочина, за да се ориентира за местоположението на „Индипендънс“.

— Кабина, тук сонар — внезапно се намеси старши-операторът от сонарната зала. — Сензорите от буксирната платформа са засекли, че над нас лети хеликоптер. Но не можем да разберем нещо повече за него! Адски ни пречат високите обороти на турбината!

Щом чу тревожното донесение, Мак веднага нареди да се спуснат обратно на 325 фута. В следващата секунда говорителите, препредаващи сигналите от сонарните, рязко изпищяха — радарът на борда на хеликоптера бе излъчил мощен импулс, за да „напипа“ дали във водата под него има нещо съмнително. Тръпки полазиха по гърба на командира. Отново се намръщи. Съмненията за неразумното им демаскиране го връхлетяха като грабливи птици.

— Кабина, тук сонар, току-що засякохме подводница на повърхността! Да, ето, тя вече се спуска под водата!

Мак веднага изкрещя да заредят торпедните апарати. В сонарното отделение всички се надвесиха над екраните, с угрижени, мрачни лица, и с трепет зачакаха следващите сигнали. Не им се наложи да чакат дълго. Но новините не бяха добри.

— Кабина, тук сонар, още един контакт — рапортува старши-операторът. — Прилича ми на „Ромео“! Може би се спотайва, за да ни заблуди, преструвайки се на мъртъв кит… Триста дяволи, досега нищо не се чуваше от тази посока!

Мак бързо определи този съмнителен контакт като Сиера-21 (код за второстепенна цел), а подводницата „Ромео“ — като Мастър-21.

Специалните бойни хеликоптери, предназначени за борба с подводниците, винаги създават много проблеми — трудно се откриват от сонарните оператори на борда на преследваната подводница — а всеки потопяем сонарен буй^[22] може да събере безценни данни за местоположението на криещата се подводна лодка, особено за най-големите ядрените подводници клас „Лос Анджелис“. Сега по всичко изглеждаше, че именно с това е зает китайският хеликоптер.

„Ако проклетият хеликоптер е в обсега на ракетите на «Чайен», защо да не се опитам да го сваля? — запита се Мак. — Макар че това окончателно ще провали днешния ден…“

— Разстоянието до „Ромео“, Мастър-21, е 17 000 ярда — докладва дежурният офицер, отговарящ за огневото отделение.

— Сонар, тук кабина. От какъв клас е другата подводница? Онази, която току-що се потопи?

— Звучи ми като „Ромео“. Хм, сега я чувам по-близко… Да, сър, азимут 027. Да я маркираме ли като Мастър-22?

Операторът на бордовия компютър BSY-1 бързо изчисли координатите — между двете вражески подводници имаше само 5000 ярда. „Чайен“ беше точно между тях. Ако китайските подводничари я засечаха, на техните сонарни екрани тя щеше да е с азимут 206.

В този миг отново се задейства активният сонар, спуснат от хеликоптера, но този път точно над главите им.

Мак се усмихна. Невидимият пилот на хеликоптера им оказа неоценима услуга, при това точно в най-решителната фаза. Не бе изключено двете китайски подводници вече да са по следите на „Чайен“, но последният „писък“ на хеликоптерния сонар само можеше да им попречи, докато мощните трептения на техните корпуси се улавяха прецизно от дебнещите сонари на „Чайен“. Бордовият компютър BSY-1 непрекъснато коригираше прицелите за двете „Ромео“.

— Торпедни апарати номер едно и номер две готови за изстрелване! — заповяда капитан Макей. — Отворете външните торпедни люкове! Прицел за апарат номер едно: Мастър-21. Прицел за апарат номер две: Мастър-22. — Мак бе решил да насочи първото торпедо към по-близката китайска подводница, а второто — към по-отдалечената.

Заповедите му веднага бяха потвърдени от дежурния офицер в торпедното отделение.

— Да се провери азимутът с данните от сонарното отделение и да се изстреля торпедо от апарат номер едно по Мастър-21 и от апарат номер две по Мастър-22.

— Слушам, капитане. Да проверим азимута и да изстреляме от апарат номер едно торпедо по Мастър-21, а от апарат номер две — по Мастър-22.

Двете торпеда бързо достигнаха целите си.

Мак изслуша рапортите на дежурните офицери.

— А сега по-бързо да се махаме от тази зона, преди да са ни нападнали. Прережете кабелите, затворете външните торпедни люкове и презаредете торпедни апарати номер едно и номер две. Заден ход, обръщане дясно на борд, спускане на дълбочина 800 фута, курс 180° — заповяда Мак с уверен и спокоен тон, а опитните моряци веднага потвърдиха командите и се заеха с изпълнението им. Всеки знаеше отлично какво се иска от него и никой не промълви нито една излишна дума. „Чайен“ послушно се подчини, действайки като безупречно настроен механизъм.

 

 

В небето, високо над зоната, към която се отдалечаваше „Чайен“, един самотен F-14 „Томкет“, излетял от самолетоносача „Индипендънс“, засече с радара си китайския хеликоптер. Екипажът на хеликоптера не подозираше каква участ го очаква, защото американският изтребител беше много далече. Пилотът на F-14 рапортува за радарен контакт с китайски хеликоптер, който явно бе решил да преследва „Чайен“, и поиска разрешение от кулата за управление на полетите на „Индипендънс“ да претърси сектор 000–045. Получил одобрението на офицера за тактически операции да открие огън по хеликоптера, пилотът ускори изтребителя до свръхзвукова скорост и щом целта се очерта по-ясно на екрана, натисна бутона за изстрелване на ракета въздух-въздух и съобщи по микрофона:

— Феникс-1 изстреляна!

От задната седалка се обади радарният оператор, който непрекъснато следеше мишената чрез локатора:

— Феникс-1 улучи целта! Командирът на подводницата ни дължи едно попадение.

На борда на „Чайен“ старши-операторът в сонарната зала все още не можеше да си обясни какво всъщност става над водата.

— Кабина, тук сонар — докладва той, — в небето кръжи хеликоптер, и то точно над нас… Я, май току-що бе улучен! Нещо едро се стовари във водата… Сонарните от TB-23 вече не улавят шум от двигатели на хеликоптера.

— Според мен ние опровергахме закона на Мърфи — отвърна Мак, както винаги спокоен и уверен в успеха. — Не винаги е вярно, че ако някаква неприятност може да се случи, тя непременно ще се случи.

Мак реши да не маркира хеликоптера като цел с „Мастър“-номер — това бе задача за летците. Обаче хеликоптерът остана записан в бордовия дневник на „Чайен“, кодиран като второстепенна цел със „Сиера“-номер — един от многото сонарни контакти, с които се бе сблъскала „Чайен“ по време на патрулирането си около островите Спратли.

 

 

За радост на капитана и на екипажа, останалата част от прехода им до южната зона на Южнокитайско море премина без нито един инцидент. Мак още не можеше да повярва, че са се разминали с всички опасности, че никой не ги преследва и че вече може спокойно да остави дежурния офицер в командната кабина.

Когато най-сетне се срещнаха с „Индипендънс“ северозападно от остров Натуна, узнаха, че и двете техни торпеда Mk 48 са достигнали целите си и че сега китайският флот е останал с още две подводници по-малко. Мак научи и историята за кръжащия над „Чайен“ китайски хеликоптер и изпрати донесение за този контакт до координатора за подводните действия на борда на самолетоносача с молба да предадат благодарностите на целия екипаж на пилота на F-14, с обещание да му поднесат бутилка от най-хубавото вино, когато войната свърши и се приберат у дома.