Том Кланси, Мартин Хари Грийнбърг
Подводната война (11) (Стратегиите в подводните битки)

Осма глава
Патрулиране

Пренасянето на торпедата и ракетите от трюмовете на снабдителния кораб „Маккий“, който бе закотвен край бреговете на Бруней, защитаван по въздуха от изтребителите, базирани на самолетоносача „Индипендънс“, приключи още преди да е съмнало.

Както и при предишното зареждане на подводницата, капитан Макей посети каюткомпанията на „Маккий“, придружен от заместника си и от офицерите, ръководещи най-важните отделения, за да обсъдят плановете за новата акция. За разлика от предишната среща, този път към тях се присъединиха и по-младши чинове от екипажа на подводницата.

Екипажите на „Маккий“ и на „Чайен“ вече се бяха опознали и затова сега зареждането бе извършено доста по-бързо. От щаба на Седма подводна група настояваха на срещата да присъстват повече офицери от двата кораба. Само този признак бе достатъчен за Мак да се досети, че следващото, трето поред патрулно плаване ще бъде по-особено.

Мак и придружителите му от „Чайен“ обсъждаха предстоящите задачи със заместник-командира и с главния механик на „Маккий“, докато по-младшите офицери от двата екипажа разговаряха оживено на палубата на снабдителния кораб. Командирът на подводницата знаеше, че екипажът на „Маккий“ живо се интересува от последните схватки с неприятеля, но бе длъжен да остане сериозен и да не отговаря на всички любопитни подпитвания. Затова само кимна сдържано преди да се насочи към каюткомпанията.

Срещата се ръководеше от висш офицер, представител на щаба на Седма подводна група. Когато Мак и хората му влязоха в каюткомпанията, капитанът на „Маккий“ и офицерът от щаба вече бяха заели местата си на дългата маса. След размяната на обичайните поздрави подводничарите също се настаниха на столовете.

Обикновено на подобни срещи се разменя информация за приключените мисии и се обсъждат новите заповеди, но този път имаше още нещо: разузнавателните служби, не без активната подкрепа на ЦРУ, се бяха сдобили с толкова ценни сведения, че офицерите от щаба на Седма подводна група не бяха рискували да ги излъчат по стандартните канали за връзка.

Агентите на ЦРУ както от Пекин, така и от Владивосток, съобщаваха в донесенията си, че главнокомандващият на китайския флот настоявал лично да му докладват за всички поражения, нанасяни от торпедата и ракетите на „Чайен“. Но това не бе всичко, до което се бяха добрали хората на ЦРУ — по някакъв известен само на тях начин те бяха узнали, че китайците считали „Чайен“ за единствения виновник за загубите си по море. Според агентите не било изключено китайците да събират сведения от прекалено словоохотливите американски моряци от корабите и подводниците, базирани в пристанището на Йокосука, но флотското контраразузнаване още проучваше тази версия.

Тази хипотеза можеше коренно да промени ролята на „Чайен“, но засега нито една заповед не бе отменена. На „Чайен“ възлагаха да се впусне в следващото патрулно плаване преди в района да пристигнат други атомни подводници от ВМС на САЩ.

Видимо Мак не реагира на новините, но това не означаваше, че не се безпокои за съдбата на „Чайен“. От една страна, тайно изпитваше гордост, че командването разчита единствено на „Чайен“ за патрулиране в обширната морска зона. Това опростяваше комуникациите и навигацията, защото отпадаха защитните мерки за съгласуване на бойните действия (което винаги е проблем за всеки подводен флот). Освен това китайците вече бяха наплашени от дръзките атаки на „Чайен“. Единствената съществено важна новина бе предположението, че китайците доскоро упорито били вярвали, че в района на Южнокитайско море действали три американски ядрени подводници, но сега били разбрали, неизвестно откъде, че всъщност там се подвизава само една — „Чайен“, което автоматично означаваше, че ще съсредоточат усилията си върху нейното унищожаване.

Обаче пред бъдещите солови операции на „Чайен“ оставаше едно сериозно предизвикателство — досега никой не бе успял да открие как китайците попълват флотата си с нови и нови подводници „Кило“ и „Алфа“ — и двата класа руско производство. Мак с горчив хумор си припомни стария анекдот, че ако цялото население на Китай реши да навлезе в морето, ще се образува безкрайно дълга верига, защото на задния край ще се раждат повече китайци, отколкото ще се давят откъм предния. Не, това бе само шега — нали от десетилетия китайците упорито се стараеха да контролират раждаемостта, понякога дори с доста драстични мерки.

Докладващият офицер, който не бе спрял да говори от самото начало на срещата, спомена, че командващият Тихоокеанския флот на САЩ (CINCPACFLT), както и неговият колега — командирът на подводния флот на САЩ в Тихия океан (USCINCPAC), са много загрижени за мерките, които евентуално ще вземе главнокомандващият на китайските ВМС, ако се убеди, че за всички поражения на неговия боен флот е виновна само една-единствена американска подводница — „Чайен“. Но адмиралите от щаба не криеха радостта си от успехите на Мак и на неговия екипаж и не се страхуваха от ответната реакция на щаба на китайските ВМС.

Тъй като разчитаха безгранично на способностите на екипажа и на командира на „Чайен“, адмиралите от Главната квартира в Пърл Харбър уточняваха в новите си заповеди, че подводницата трябва да продължи на север към островите Спратли и да остане да патрулира в района, за да прочисти тази спорна зона от вражески подводници. Но се предвиждаше и подкрепление — на помощ на „Чайен“ щяха да бъдат изпратени още две подводници от клас 688: „Кълъмбия“ и „Бремертън“, но едва след като приключат с патрулирането си — първата в Японско море, а втората — в северозападната част на Тихия океан, около подстъпите към Петропавловск на Камчатка.

Още преди началото на срещата офицерът по планирането на бойните операции бе съобщил на капитан Макей, че се предвижда подмяна на ракетите „Томахоук“ тип TLAM-C (с конвенционални бойни глави) с тип TLAM-D, а всички TASM (за стрелба по кораби) ще бъдат сменени с ракети тип TLAM-D (за стрелба от корабна палуба по наземни цели). Мак веднага се досети, че командването е решило да бъдат атакувани наземни цели, по-специално военни летища, защото ракетите „Томахоук“ от модела TLAM-D с осколочни заряди бяха най-ефикасни именно за такива обекти — след тях по пистите оставаха десетки кратери и излитането на изтребителите се превръщаше в истински кошмар за летците.

Думите на офицера потвърдиха предположенията на Мак. Операциите щели да започнат веднага след като се уточнят координатите на китайските авиобази и се обработят данните за насочване на ракетите. Тогава „Чайен“ щяла да получи специална заповед по канала за свръхниска честота (VLF) и данни за насочването от разузнавателните спътници към електронна система CCS Mk-2^[1], пряко управляваща насочването на ракетите „Томахоук“. За тези данни грижата поемаше Центърът за планиране на бойните операции — част от разузнавателния център към щаба на CINCPACFLT^[2] в Главната квартира на Ред Хил на остров Оаху в Хаваите.

По лицето на Мак не трепна нито един мускул, макар той да не одобряваше решението на щаба. Опитният капитан предпочиташе всички данни за възможните траектории за изстрелване да бъдат въведени в компютрите на подводницата още отсега, за да може да ги използва според промените в обстановката, но това в момента се оказа технически невъзможно.

След като „Чайен“ достигнеше до тази фаза от плана, трябваше отново да използва координатите на филипинския остров Палауан като репер за изчисляване на навигационните данни, които щяха да очакват както компютърът за многоконтурно трасиране TERCOM, така и системата за цифрова корелация DSMAC. Разбира се, щеше да се наложи да се изчисляват и непрекъснато променящи се относителни координати на подводницата спрямо остров Палауан, но това нямаше да затрудни електронната система CCS Mk-2, която много облекчаваше работата на навигатора.

Засега новините не бяха успели да смутят Мак (с изключение на тревожното донесение на разузнавачите относно оценката на китайския главнокомандващ) и той вече се бе успокоил, когато следващите думи внезапно привлякоха вниманието му. Точно по времето, когато се очакваше „Чайен“ да приключи с третото патрулиране и да се върне за презареждане, щяло да се наложи да изпратят в района плаващия док „Аркоу“.

При тези думи Мак се намръщи. Не му допадаше скритият намек, че неговата „Чайен“ може би ще се нуждае от сериозен ремонт поради щети, нанесени от контраударите на китайците. Плаващ док се изпраща само при извънредни обстоятелства. Но се водеше жестока война, с най-съвременни бойни средства, а на всичкото отгоре китайците явно бяха решили да се справят окончателно с „Чайен“. Така че капитанът всъщност би трябвало да се радва на присъствието на „Аркоу“.

Мак още размишляваше за тази вероятност, когато неговият заместник тайно му пъхна в ръката бележка, на която имаше само четири букви: „ASDS“^[3].

Мак само кимна сухо, все още раздразнен от съобщението за бъдещата мисия на „Аркоу“, и попита:

— Предвижда ли се на борда на „Аркоу“ да има оборудване тип ASDS за аварийно пристигане на екипи от СЕАЛ?

— Този вариант все още се обсъжда в щаба, капитане — намеси се адмиралът от щаба на Седма подводна група. — Ние сме загрижени, защото взаимодействието между „Чайен“ и „Аркоу“ още не е изпробвано, макар че екипажът на подводницата успя да завърши подготовката за приемане на екипи от СЕАЛ преди да започне новото патрулно плаване.

Мак кимна разбиращо.

— Нима оценявате толкова зле шансовете на „Чайен“ да се справи сама с противника, при това с помощта на най-съвременното въоръжение?

— Да — призна адмиралът, — поне докато китайците имат превъзходство в Южнокитайско море по брой на бойните кораби и по огнева мощ.

— Плаващият док „Аркоу“ ще ни бъде много полезен — заяви Мак. — На всички присъстващи е известно, че операциите с този кораб са доста трудни в открито море. Ще се нуждаем от сериозни тренировки, преди да рискуваме с експерименти в суровите военни условия.

— Съгласен съм с вас, капитане — отвърна адмиралът. — И ще се погрижа за вашата загриженост да бъде уведомен лично командващият подводния флот на САЩ. — Той се спря за миг, после продължи с тревожен тон: — Ако екипите на СЕАЛ се намесят във войната и се наложи техните операции да бъдат засекретени от SOCOM^[4], вероятно ще научим за резултатите от действията на СЕАЛ чак след края на тази война, освен ако щабът не реши „Чайен“ също да бъде използвана за тези секретни задачи.

Мак се успокои, макар и не докрай. Никак не му допадаше идеята да му отнемат командването на „Чайен“ и да я зачислят към свръхсекретното управление SOCOM, но предпочете да замълчи.

 

 

Така започна третото патрулиране на „Чайен“ в Южнокитайско море.

Първият патрулен маршрут беше ограничен между островите Спратли и Кам Ран Бей^[5]. Флотското разузнаване подозираше, че по този морски път китайците снабдяват своите войски, дислоцирани на островите Спратли, и същевременно пренасят оборудване за новите си военновъздушни бази на сушата. От щаба не разрешиха на „Чайен“ да торпилира товарните кораби — само настояваха екипажът на подводницата да събира сведения за китайската активност в района. Вероятно тези данни бяха нужни на политиците от Вашингтон, за да изобличат Виетнам в скрито сътрудничество с Китай.

На север от новата зона за патрулиране морското дъно се спускаше постепенно от 1000 на 2200 клафтера. Мак беше доволен, защото по-голямата дълбочина облекчаваше операциите на „Чайен“ — скрита дълбоко, тя можеше по-безопасно и неусетно да се доближи до целта, без да рискува да бъде открита от руските подводници клас „Алфа“. Капитанът подозираше, че зоната на запад от рифа Квартерон е пълна именно с „Алфи“.

Макар титановият корпус на „Алфа“ да й позволява да се потапя по-дълбоко от „Чайен“, Мак не вярваше това да се случи в действителност. Руснаците не бяха свикнали да оперират на значителни дълбочини, а именно от тях се бяха учили командирите и офицерите на китайските подводници.

Така че засега се налагаше да се уповава на тези надежди. Ако се окажеше, че предположенията му са оправдани, неговата „Чайен“ щеше да има, макар и само отначало, важни тактически преимущества. Но ако бе сгрешил… е, тогава много скоро щеше да му се наложи да плати скъпа цена за грешката си.

 

 

Наближаваше полунощ. Капитанът бе прехвърлил задълженията си на своя заместник. Още не бяха приключили настройките на електронната система за насочване на ракетите, когато сонарчиците докладваха, че с помощта на буксирната платформа TB-23 са засекли подозрителни шумове. Звуците много напомняха на записаните от сонарните оператори при последната среща на „Чайен“ с онази „Алфа“, преди китайската подводница да се изгуби в слоя близо до повърхността край подводната плитчина.

Доколкото азимутът на новия контакт можеше да се определи чрез буксирната платформа, звуците не идваха само от един подводен обект, а от няколко лъча, но всичките от източна посока. Най-удивителното бе, че всичките напомняха по звуков спектър на данните за подводници от клас „Алфа“.

Дежурният офицер знаеше, че има само един начин да си изясни ситуацията — да допусне, че някъде пред тях се спотайват две „Алфи“. Щом апаратурата регистрира още данни, той се увери, че е така. Подводницата, която се чуваше по-близо до източното направление, бе по-близо до „Чайен“, но не се стремеше да се доближи към нея, за разлика от втората „Алфа“. Разкриването на точното местоположение се затрудняваше от значителната дистанция до двете „Алфи“ — засега те оставаха на повече от 60 000 ярда от „Чайен“.

Дежурният офицер безпомощно вдигна ръце и повика капитан Макей.

Както винаги, Мак не се колеба дълго преди да вземе решение — когато се води безмилостна война, никой, особено командир на атомна подводница, няма право да се суети излишно.

„Чайен“ се приближаваше към първата „Алфа“ откъм запад. Мак не промени посоката, защото знаеше, че тя вече може да е засякла акустичния спектър на „Чайен“. Оставаше му само един изход — да насочи „Чайен“ така, че да принуди втората „Алфа“ да остане в зоната източна от сегашната позиция на „Чайен“, което осигуряваше важно предимство за американската подводница — двете вражески подводни лодки нямаше да могат да я атакуват фронтално. Освен това „Чайен“ печелеше от възможността да изненада втората „Алфа“.

Командирът заповяда да приведат в пълна бойна готовност всички торпедни апарати още преди разстоянието до по-близкия контакт да се намали до 40 000 ярда.

— Торпедно отделение, огневи пулт, пригответе торпедни апарати номера едно и две за стрелба. Отворете външните торпедни люкове. — Верен на навиците си, капитан Макей и този път не забрави да напомни на дежурния офицер да подготви торпедните апарати много преди да се доближат на разстояние, позволяващо да се атакува противникът — така Мак предпазваше „Чайен“ да не бъде засечена при отварянето на външните торпедни люкове.

Както винаги, капитанските заповеди веднага бяха потвърдени:

— Слушам, сър, да подготвим за стрелба торпедни апарати номера едно и две. Да отворим външните торпедни люкове.

— Много добре — похвали ги Мак.

Първата „Алфа“ зави надясно, но вече бе късно да се скрие от сонарите на „Чайен“. Затова веднага щом операторът на бордовия компютър BSY-1 и координаторът на огневите системи уточниха данните за целта, капитанът рязко заповяда:

— Готови за стрелба по Мастър-69!

Командата бе потвърдена и координаторът, без да откъсва очи от екрана на BSY-1, докладва за курса, скоростта и дистанцията на мишената.

— Кабина, тук сонар. Готови!

— Сонар, тук кабина, пълна готовност!

— Проверете азимута на целта и стреляйте от торпедни апарати номера едно и две!

— Слушам, сър, да проверим азимута на целта и да стреляме от торпедни апарати номера едно и две!

След кратка пауза офицерът за огневите системи рапортува:

— Двете торпеда са във водата и се движат нормално, по права линия. — Старши-операторът от сонарната зала не закъсня със съобщението, че двете торпеда са изпълнили правилно програмираните маневри за опъване на кабелите. Засега се движеха бавно, но щяха да увеличат скоростта, когато сензорите им успееха да „уловят“ целта. След като навлязат в повърхностния слой, торпедата се ускоряват до скоростта на атака.

— Много добре, сонар — възкликна Мак. — Време за достигане на целта?

— Петнадесет минути и двадесет секунди, капитане.

Увлечени в преследването на двете „Алфи“, офицерите в командната кабина мълчаха, без да откъсват погледи от екраните. С всяка минута нарастваше опасността „Чайен“ да бъде открита. Мак не помнеше някакви си петнадесет минути да са изтичали така бавно. Струваше му се, че вече е изтекла цяла вечност, когато най-после чу глас:

— Торпедата засякоха целта.

— Кабина, тук сонар. Мастър-69 се обръща към нас и увеличава скоростта си. Засичаме ускорена кавитация.

Мак още не бе успял да осмисли какво би могло да означава това донесение, когато вторият сонарен оператор докладва, че от „Алфа“ са изстреляни няколко шумогенератора.

Мак кимна и веднага нареди да се проверят координатите, подавани на двете торпеда, за да не бъдат заблудени от неприятелските шумогенератори. Не забрави и да промени курса на „Чайен“ дясно на борд на 90°. Искаше да осигури максимално точно насочване на двете торпеда, а за тази цел се нуждаеше от уточнение на азимутите на първата „Алфа“ и на нейните шумогенератори.

След по-малко от пет минути в командната кабина вече знаеха новата ъглова скорост. Но за капитана нямаше време за отдих. Офицерът от огневия пулт внезапно прекъсна рапорта си и съобщи разтревожено, че тъкмо когато двете торпеда са се насочили към Мастър-69, зад корабните винтове сонарите на „Чайен“ са засекли контакт с втората „Алфа“.

— Прережете кабелите, затворете външните торпедни люкове и веднага презаредете апарати номер едно и две — не закъсня командата на капитана. — Апарати три и четири в пълна бойна готовност! Отворете външните торпедни люкове.

Но изведнъж всичко се обърка.

— Кабина, тук сонар. Торпедо във водата! Не, две са… три… четири! Азимути 285, 290, 110 и 105. Всяка от двете „Алфи“ е изстреляла по две торпеда към нас!

— Проверете сонарния азимут и стреляйте по Мастър-70 веднага щом са готови торпедни апарати три и четири!

Нямаше никакво време за губене. Незабавно трябваше да се уточнят всички координати и да се предприемат спешни контрамерки. Щом докладваха на Мак, че торпедата от апарати три и четири са изстреляни, той заповяда да затворят външните торпедни люкове и да се започне презареждането. Устремените към новата цел торпеда три и четири сами щяха да довършат задачата си.

— Пълен напред! Но без кавитация! Спуснете на 1000 фута. — След потвърждението Мак добави: — Пригответе подводницата за защита от подводни мини. — Нямаше значение, че всъщност ги заплашваха вражески торпеда, а не подводни мини — тази фраза бе останала в подводничарския жаргон от ранните години на този рискован занаят и никой не мислеше да я заменя с нова.

Мак се стараеше да направи всичко, което му бе по силите. Планът му бе да остави шумогенераторите да изпълнят предназначението си, докато екипажът се опитва да измъкне подводницата от застрашения район.

„Чайен“ достигна максимална скорост, с курс 015, на дълбочина 1000 фута, докато изстреляните от китайците руски торпеда навлязоха в глухата зона зад кърмата й. Навреме предприетите контрамерки — изстреляните от „Чайен“ шумогенератори — бяха изпълнили задачата си: да подмамят китайските торпеда и да спечелят ценни минути, необходими на „Чайен“ да се измъкне невредима.

Това бяха добрите новини. Но имаше и лоши: сонарните оператори не бяха успели да засекат шумовете от последните две торпеда, изстреляни от „Чайен“ през вертикалните улеи до кърмовите стабилизатори и не можеха да твърдят със сигурност, че торпедата са наближили Мастър-70. Понеже кабелите към двете торпеда вече бяха прекъснати, операторът на бордовия компютър BSY-1 също нямаше информация.

Следващите няколко минути изтекоха, бавно и мъчително. После внезапно се обади старши-операторът от сонарната зала:

— Кабина, тук сонар, две експлозии! Едната по азимут едно-седем-пет, втората откъм глухата зона!

Сонарните оператори не разполагаха с необходимите данни за азимута, затова старши-операторът не съобщи на капитана колко е в момента разстоянието до Мастър-70. В сонарното отделение никой не бе сигурен всъщност коя от двете противникови подводници е улучена — не можеше да се изключи вероятността някое от американските торпеда да се е натъкнало на китайски шумогенератори. На всичкото отгоре контактите с двете „Алфи“ бяха изгубени поради влиянието на глухата зона зад кърмата на „Чайен“. За Мак нямаше нищо по-мъчително от това — определянето на координатите на двете „Алфи“ сега бе от жизнено значение за оцеляването на „Чайен“ и за успеха на нейната нова задача.

По негови заповеди подводницата намали ход, предпазливо се издигна до повърхностния слой и прочисти глухата зона зад кърмата. Но никъде нямаше и следа от двете китайски „Алфи“ — сонарната апаратура отчиташе само реверберациите от експлозиите.

После сонарните оператори откриха, че експлозиите не са били две, а три — първата, чийто сигнал беше регистриран с много смущения заради глухата зона зад кърмата на „Чайен“, всъщност се оказа комбиниран сигнал от две експлозии, прозвучали почти едновременно.

Капитанът не разполагаше с много варианти за анализ на ситуацията. Или и двете „Алфи“ бяха изплували на повърхността, или и двете вече бяха потопени. Мак не допускаше третата възможност — да са напуснали зоната в панически бяг. Бяха изстреляни общо осем торпеда — четири от „Чайен“ и още толкова от противника. Но при само три регистрирани експлозии никой не можеше да гарантира, че и двете китайски „Алфи“ са унищожени.

Но в момента дори и това не можеше да се прецени поради недостатъчно данни — налагаше се да се изчака, защото записите от магнитните ленти в сонарното отделение се анализираха с часове и едва след това можеше да се стигне до достоверно заключение.

 

 

На дълбочина 700 фута, при пълна готовност на огневите системи за посрещане на внезапни атаки от китайски подводници, „Чайен“ прекоси зоната, където бе обикаляла при второто патрулиране. Обичайното събиране на целия офицерския състав бе отложено с половин час, защото Мак и дежурният офицер бяха заети с анализа на отминалото сражение.

Както капитанът, така и дежурният офицер разбираха добре, че командващият на китайския подводен флот бе заповядал „Чайен“ да бъде унищожена на всяка цена. Само така можеше да се обясни дръзката челна атака на двете „Алфи“, които не побягнаха, когато насреща им връхлетяха американските торпеда Mk 48.

Мак винаги бе ненавиждал настървението, с което руските подводници преследваха целите, поставени от тяхното командване, особено така наречените маневри „Лудият Иван“^[6], но с китайците бе още по-зле — налудничавите им действия вече наподобяваха самоубийствената тактика на японските пилоти камикадзе от Втората световна война.

Най-после всички офицери се събраха в каюткомпанията. Старши-операторът от сонарното отделение вече бе оставил на масата отпечатаната справка за анализа на записите от магнитните ленти. На диаграмите ясно личаха моментите на двете експлозии, причинени от Mk 48 ADCAP PBXN-103^[7] — едната откъм глухата зона, втората с азимут 175. А третата експлозия, също засечена на излизането от глухата зона, се оказа причинена от торпедо с бойна глава с диаметър 53 см — сонарчиците се бяха научили да определят колко е бил експлозивът според продължителността и децибелите на звуковите вълни.

 

 

При възстановяването на траекториите на целите и на преследващите ги торпеда офицерите единодушно заключиха, че е много вероятно и двете „Алфи“ да са били засегнати. А китайските торпеда са били отклонени както от третата експлозия, така и от шумогенераторите, изхвърлени от „Чайен“. Ако системата за насочване на едно торпедо загуби ориентация, върху нея започват да влияят всякакви смущения — отразени сигнали или шумове, причинявани от Доплеровия ефект, при което електрониката често се оказва безпомощна.

По интеркома капитан Макей информира екипажа за изводите на офицерския състав относно последното сражение. Този път, заяви той, китайското командване бе поело огромен риск, от който „Чайен“ се бе възползвала умело. Двете „Алфи“ са били решени на всяка цена да потопят „Чайен“, без оглед на загубите. Но при следващия сблъсък… не, той не искаше току-що отминалият кошмар да се повтори и не се доизказа, защото не биваше да всява ненужни опасения сред подчинените си.

След кратка пауза той продължи, че „Чайен“ ще поддържа в готовност всички огневи системи и ще стреля по максимално далечни цели веднага след получаването на тревожни данни от всички сонарни уреди. Че на всички е известно колко малко държат китайците на човешкия живот и как дръзко рискуват своите хора, но че той никога няма да възприеме китайската тактика на кървава вендета независимо от броя на жертвите.

След края на речта му екипажът остана мълчалив. Всички на борда на „Чайен“ отлично разбираха, че войната се затяга и им предстоят още много и много подводни битки с китайците по време на патрулиранията в тези опасни води. Единствената надежда беше по-скоро да им се притекат на помощ другите две американски подводници — „Кълъмбия“ и „Бремертън“.

Зоната за второто патрулиране на „Чайен“ бе разположена на 200 мили югоизточно от плитчината Маклесфийлд, където дълбочината варира от 2000 клафтера до 40 фута. Подводницата бързо достигна до тази плитчина, без да бъде обезпокоявана от китайски кораби.

Когато „Чайен“ най-после се озова в югозападния край на зоната, командирът нареди на дежурния офицер да спусне SSXBT — специална батисфера, която се издига до повърхността и след това бавно се спуска към дъното, за да измери температурата на водата при различни дълбочини. Батисферата предаваше данните по тънък кабел, подобен на кабелите за насочване на торпедата Mk 48, към записващ уред в командната кабина. Оттам информацията се прехвърляше в паметта на бордовия компютър BSY-1 за корекциите при анализа на данните от сонарната апаратура и за насочване на огневите системи. Освен това командирът на „Чайен“ можеше да избира най-безопасната дълбочина на потапяне, понеже сонарите на противника често се влияеха от температурите на отделните подводни слоеве.

При първото патрулиране Мак не разполагаше с достатъчно време, за да изследва температурата на подводните течения с помощта на батисферата SSXBT — прекалено опасна бе изненадващата среща с двете китайски „Алфи“. Но сега, когато всичко това бе отминало и след като капитанът бе взел предпазни мерки срещу внезапни нападения, можеше да се отдели време за измерванията с помощта на тази батисфера — температурата на водните слоеве понякога е от голямо значение за анализа на данните от сонарите, а оттам и за насочването на торпедата и ракетите.

 

 

Три от четирите предвидени спускания на батисферата SSXBT приключиха едва когато дежурният офицер осведоми капитана, че сонарите са доловили слаби, но приближаващи се сигнали откъм север, напомнящи за спектрите на подводниците от клас „Алфа“. Операторите допускали това да са сигнали от три неприятелски подводници.

Мак изслуша рапорта привидно спокоен, но тази новина никак не му хареса: ако в зоната проникваха „Алфи“ от северна посока, това би могло да означава, че руснаците са изпратили нови ядрени подводници в Китай.

След няколко минути, докато Мак разговаряше със своя заместник пред командната кабина, на вратата се показа разтревоженият дежурен офицер — по свръхнискочестотната връзка постъпила спешна радиограма. Мак и заместник-командирът веднага отидоха в радиозалата, която бе непосредствено до командната кабина.

„Лошо, много лошо“ — каза си Мак след като прочете радиограмата. Не им стигаха тревогите с преследващите ги „Алфи“, а ето че сега от щаба заповядваха на командира на „Чайен“ да приготви за изстрелване ракетите „Томахоук“. Това означаваше да се издигнат на перископна дълбочина, за да приемат данните за насочване на ракетите от сателитната система SSIXS.

Тази задача никак не го зарадва. Ако нямаше пречки, екипажът бързо щеше да се справи с нея — щеше да издигне подводницата, да поеме радиотрафика по каналите на SSIXS и веднага след това „Чайен“ щеше да се гмурне на безопасна дълбочина, за да не бъде открита от китайските „Алфи“. Но за съжаление ситуацията сега беше доста тревожна. Заповедта за изстрелването, приета чрез плуващата антена, с категоричния си тон не допускаше никакво отклонение от предписанията. „Чайен“ бе длъжна да остане на перископна дълбочина и да изстреля 12 ракети колкото е възможно по-бързо, т.е. веднага след като операторите пред компютрите на системата CCS Mk-2 уточнят относителните координати на целите спрямо избраната реперна точка — остров Палауан.

Капитанът не одобряваше това решение, но бе длъжен да се подчини. Без да губи нито минута, той нареди на дежурния офицер да издигне „Чайен“ на перископна дълбочина.

Щом радистите започнаха приемането на данните за насочване на ракетите, капитанът заповяда да се подготвят системите за изстрелване, а после по интеркома обясни на екипажа новата ситуация: „Чайен“ трябваше да изстреля една дузина „Томахоук“ модел TLAM-C по набелязаните военни летища, преди там да се съсредоточат китайски изтребители. Допълнително щяха да бъдат изстреляни и ракети TLAM-D, специално разработени за разрушаване на бетонните писти на аеродрумите, за да не могат китайците да предислоцират от Параселските острови опасните прехващачи Су-27^[8].

Стрелбата трябваше да бъде напълно изненадваща, затова се изискваше висока точност на попаденията. От щаба бяха избрали такъв час от денонощието, когато летателният състав в китайските бази спеше — за разлика от летците в бившия СССР, китайските пилоти не летяха нощем. Освен това от метеорологичния център към щаба на флотата предвиждаха обилни дъждове за следващите две денонощия, с начало на валежите преди зазоряване.

Капитанът се постара психически да подготви екипажа за вероятни атаки от страна на връхлитащите ги „Алфи“. Шумът от вертикално изстрелваните ракети нямаше да остане незабелязан за китайските сонарчици. Ако пък тези китайски подводници се съпровождаха от надводни бойни кораби и противолодъчни хеликоптери, огнените струи на ракетите в мрачното нощно небе щяха да ги насочат към зоната, в която се укриваше „Чайен“.

Накратко казано, никой не се съмняваше, че задачата им е твърде опасна. Ако пък щастието не се окажеше на тяхна страна — направо смъртоносна.

Координаторът на огневите системи, застанал пред екрана на компютърната система CCS Mk-2, рапортува, че подготовката за изстрелване на ракетите е приключена. След като получи разрешението на командира, офицерът включи захранването на системите за изстрелване, докато капитанът с напрежение изчакваше момента на старта. Координатите на всички цели бяха проверени и съгласувани с местоположението на „Чайен“ чрез най-новите корекции, получени от системите TERCOM и DSMAC, при отчитане на разстоянията до реперната точка на остров Палауан. Полетът на ракетите нямаше да трае повече от два часа.

— Начало на процедура по изстрелване на TLAM-C и TLAM-D, от ракетни гнезда с номера 5 до 16 включително — заяви капитанът. Изминаха няколко секунди преди координаторът на стрелбата да постави ключа за изстрелване в гнездото и да натисне стартовия бутон. Сонарните оператори вече бяха готови да посрещнат оглушителния шум, придружаващ ракетите, устремили се с бясна скорост към мрачния небосвод.

Но Мак не се тревожеше за полета на ракетите. Много повече го измъчваше мисълта, че този шум ще издаде присъствието на „Чайен“ пред трите „Алфи“, които бродеха нейде наблизо в морската пустош. Опитният капитан бе убеден, че не след дълго ще трябва да се подготви за отблъскване на поредната вражеска атака.

Люкът над ракетния VLS-силоз номер пет се отвори хидравлично и освободи междинното пространство, което винаги поемаше по-голямата порция от шума при детонацията на стартовия експлозив. Изпреварвайки нахлуването на водната маса, първата ракета TLAM-C моментално разкъса тънката пластмасова мембрана пред отвора на дулото — последната преграда пред морската вода.

TLAM-C много бързо се добра до повърхността, до която оставаха само 30 фута. Миг преди носът на ракетата да изскочи над водата, се задейства нейният двигател и за части от секундата силната топлина изпари последните капки вода по корпуса на ракетата. Ракетата много бързо се ускори до 5000 възела и изчезна отвъд хоризонта.

На борда на „Чайен“ автоматиката веднага напълни ракетно гнездо номер пет с вода, за да компенсира загубата в теглото, след което люкът плавно се затвори. Едва тогава компютърът, управляващ изстрелването, подаде сигнал, разрешаващ стартирането на ракетата от силоз номер шест.

„Остават още единадесет“ — помисли си Мак. Винаги му бе допадал фактът, че на борда на една подводница всичко се извършва сравнително бавно. Дори и фантастичните 40 възела, които можеше да вдигне една „Алфа“, бяха нищожни в сравнение със скоростта на ракетите „Томахоук“.

Сега обаче му се струваше, че последователността на изстрелването на ракетите ще трае още цяла вечност, защото проклетите „Алфи“ се приближаваха… Най-сетне „Чайен“ приключи с операциите в опасната перископна дълбочина и веднага се укри под втория повърхностен слой, намали скоростта, за да се опита да засече трите „Алфи“ (доста по шумни от „Чайен“), и подготви за стрелба всичките си торпедни апарати.

Трите китайски подводници от часове се движеха с максимална скорост. Когато най-после те намалиха ход, за да се ослушат техните сонарни оператори, шумовете от изстрелването на американските „Томахоук“ вече бяха заглъхнали.

Но и на борда на „Чайен“ бяха изгубили следите на контактите, затова тя също намали скоростта си. Поради големите разстояния се долавяха слаби сигнали само чрез буксирната платформа. Но Мак не беше изненадан — той знаеше, че руските подводници клас „Алфа“ не са снабдени с буксирни платформи, затова не могат да засекат от такава дистанция доста по-тихоходната „Чайен“.

Отново започваше играта на дебнене и налучкване, на изчакване и криене, за която американската подводница беше по-добре подготвена. Най-добре би било, ако „Алфите“ намалят скорост и се опитат отново да попаднат на следите на „Чайен“. Мак го очакваше, защото вече бе опознал тактическите прийоми на китайските командири. Не след дълго те щяха да се приближат максимално до „Чайен“, което обаче щеше да ги изложи на неминуемата контраатака с мощните торпеда Mk 48 ADCAP.

Трите „Алфи“ наближаваха опасната зона, в която попадаха в обсега на американските торпеда, като поддържаха дълбочина 50 фута, подредени в една редица, с междинно разстояние само 4000 ярда. Но Мак реши да не избързва. За тях бе подготвил смъртоносен комплект от шест торпеда Mk 48, така че можеше да изчака спокойно приближаването на преследвачите.

Когато дистанцията спадна на 25 000 ярда, от „Чайен“ изстреляха по едно торпедо от първи и втори торпеден апарат. Щом останаха, само 18 000 ярда, Мак заповяда да стрелят от трети и четвърти апарат, но този път торпедата не потеглиха с минимална, а със средна скорост. При 10 000 ярда американският екипаж изстреля още две торпеда от презаредените първи и втори апарат (кабелите към първата двойка торпеда отдавна бяха прекъснати, след като бе сигурно, че те са поели по верните следи). Последният чифт торпеда се устреми във водата с максимална скорост. Резултатът от тази комбинация осигуряваше почти едновременното пристигане на всички торпеда, при пълно покриване на диапазоните, в които китайските подводници можеха евентуално да маневрират по дълбочина и по азимут.

От сонарното отделение съобщиха, че първите две торпеда са увеличили скоростта си, което бе сигурен признак, че техните сензори са уловили мишената. След няколко минути по кабелите долетяха сигнали, потвърждаващи, че три от останалите четири торпеда ще достигнат целите.

Екипажите на китайските „Алфи“ бяха смаяни, когато обичайната потискаща тишина в сонарните зали внезапно се замени с пронизителните, изнервящи импулси от сигналите, отразявани от корпусите на неумолимо напредващите торпеда. Не помогнаха нито отчаяните маневри в последните минути, нито резките смени на дълбочината и курса.

Връхлитащите торпеда прекосиха топлия повърхностен слой и се спряха там, защото многобройните шумогенератори, изстреляни от китайските подводници, не успяха да ги заблудят. Хитроумната електроника в самонасочващите системи на усъвършенстваните торпеда от серията ADCAP позволяваше да се отсейват смущенията, внасяни в акустичния спектър от шумогенераторите, без да се губят координатите на началните цели.

Всичко стана само за няколко минути. И трите „Алфи“ бяха пострадали сериозно и сега се опитваха отчаяно да се доберат до повърхността. Две от тях не успяха да изплуват, защото морската вода нахлу в машинните им отделения, турбините им блокираха и вследствие на това двигателите им излязоха от строя.

Двете смъртноранени „Алфи“ се устремиха с кърмата надолу към дъното, на дълбочина повече от 12 000 фута.

„Чайен“ се върна на перископна дълбочина, за да докладва в щаба за успешното изстрелване на ракетите „Томахок“ и за отблъскването на атаката на трите „Алфи“. Макар на екипажа да му се струваше, че е изтекла цяла вечност, всъщност всичко стана за по-малко от два часа. Ракетите още не бяха достигнали целите си, но преди няколко минути бяха получили коригирани данни за относителните координати чрез системата за съгласуване на корелациите DSMAC, така че сега, докато летяха над морските простори към китайските военновъздушни бази, за насочването им се грижеше сателитната навигационна компютърна система GPS.

Екипажът на „Чайен“ трябваше да изчака потвърждението на операторите от специализираната служба BDA^[9], за да узнае резултатите от нападението. Понякога такива резултати се чакат доста дълго. Ако тропическите дъждове се проточеха с дни, пораженията по летищата на континента за дълго щяха да останат скрити за камерите на разузнавателните спътници. Така че не бе изключено командването на „Чайен“ да се запознае с ефекта от ракетния удар едва след 4 денонощия, когато приключеше третото патрулиране и подводницата отново се срещнеше със снабдителния кораб „Маккий“.

Радистите на „Чайен“ успяха да се свържат с щаба по сателитната система SSIXS и капитан Макей получи заповед да спусне подводницата под повърхностните слоеве и да я насочи към зоната за третото патрулно плаване, на североизток от плитчините и на югозапад от Субик Бей, където до 1992 г. имаше база за зареждане на американски подводници (с изключение на ядрените). Целта на това патрулиране бе да се провери дали китайски подводници няма да се опитат да попречат на пристигането на плаващия док „Аркоу“.

След последното си акостиране до кея в Йокосука и след прекосяването на западната част на Тихия океан, „Аркоу“ трябваше да се насочи на юг, западно от Филипинските острови, за да се срещне с „Маккий“. За целта плаващият док трябваше да мине през морето Сулу, по-далеч от вероятните зони за набези на китайските подводни лодки, които досега кръстосваха предимно около островите Спратли.

На борда на „Чайен“ понякога имаше и по-спокойни дни — моряците се събираха да побъбрят в каюткомпанията след приключване на дежурствата. Доста често темата на разговора се въртеше около отношенията между САЩ и Филипините. Тази островна държава също претендираше за владение над оспорваните острови Спратли и филипинското правителство не криеше одобрението си за подводната война, в която едно от главните действащи лица засега бе именно тяхната „Чайен“. Представители на филипинските ВМС вече бяха подписали секретно споразумение в щаба на CINCPACFLT в Макалапа, с което разрешаваха полетите на „Томахоук“ над остров Палауан. Всъщност този акт имаше предимно символично значение, тъй като ракетите лесно можеха да бъдат препрограмирани да заобикалят въздушното пространство над този филипински остров. Но въпреки това бе разумно да се подсигурят всички мерки срещу нарушаването на филипинското въздушно пространство, за да не се наруши графикът на международните полети.

Някои от по-младшите офицери на „Чайен“ бяха готови да се обзаложат, че филипинците отново ще предложат военноморската база Субик Бей за ползване от американските подводници, поне докато трае войната с Китай, за да осигурят защита на търговския си флот. А пък Съединените щати можело да се съгласят, при това охотно, стига филипинците да не поискат прекалено висока цена. На което винаги се намираше някой да възрази, че щом ВМС на САЩ осигуряват защитата на бреговете около Субик Бей, не било редно да си плащат за тази закрила.

Мак слушаше с интерес разпалените спорове на младите офицери. Капитанът знаеше, че пристигането на „Аркоу“ в Субик Бей ще осигури на „Чайен“ много улеснения при извършването на ремонтите близо до зоните на патрулиране, което е от голямо значение за всяка атомна подводница, снабдена със сложна, супермодерна техника.

Мак се усмихна и сви рамене. „Явно ще се наложи да заплатим, ако не сега, то в близко бъдеще“ — каза си той. Всъщност какво значение имаха тези подробности? С или без помощта на „Аркоу“, с или без помощта на екипите на СЕАЛ, неговата „Чайен“ щеше да потегли натам, накъдето й заповядат, за да изпълни всички заповеди.