Том Кланси, Мартин Хари Грийнбърг
Подводната война (4) (Стратегиите в подводните битки)

Първа глава
Първият сблъсък

На 12 август 1997 г., точно в 01 ч. 00 м., USS^[1] „Чайен“, щурмова ядрена подводница от Тихоокеанския флот на САЩ, от супермодерния клас „Лос Анджелис“, се освободи от въжетата на буксирния кораб, водата заля вълнореза и тя потегли на собствен ход сред мрачните води на залива Сан Диего, Калифорния. Изостанал зад кърмата на „Чайен“, буксирният кораб прибра въжетата и се насочи обратно към базата на ВМС в Сан Диего, където се намираше и щабът на Трети флот на САЩ^[2].

На борда на „Чайен“ цареше напрегната атмосфера, както преди началото на всяко бойно плаване. Екипажът беше разтревожен не само поради внезапното прекъсване на редовното патрулно плаване — всички признаци недвусмислено подсказваха, че се отправят към район, където в най-скоро време ще започнат бойни действия.

Преди няколко години, когато отпадна необходимостта от поддържането на постоянна бойна готовност в широки мащаби поради прекратяването на Студената война, Трети американски флот беше предислоциран от Пърл Харбър в Сан Диего. Но след китайската агресия на островите Спратли командването на „Чайен“ получи заповед от щаба на флота да се подготви за нова, изключително отговорна акция. И ето че сега огромната подводница неуморно гълташе миля след миля по дългия маршрут от базата на ВМС в Сан Диего към следващата база в Пърл Харбър на Хавайските острови, откъдето трябваше да се отправи към Южнокитайско море.

„Чайен“ бе най-модерната щурмова подводница в американския флот, последната от тази серия. На корпуса й бе изписан с едри бели цифри кодовият й номер SSN-733. Повече не се предвиждаше да се пускат на вода ядрени подводници от клас „Лос Анджелис“ — досега Конгресът на САЩ бе одобрил средства за шестдесет и две подводни лодки от този тип. Построяването им бе възложено на корабостроителницата в Нюпорт, в едноименното пристанище в щата Вирджиния. „Чайен“ респектираше дори само с размерите си — дължина 360 фута и водоизместимост 6900 тона. Оборудването й включваше най-модерното въоръжение и скъпи сонарни системи.

Не след дълго ядреният двигател на борда (модел S6G, с водно охлаждане, производство на „Дженеръл Електрик“) достигна максимална мощност, близка до критичната. Дежурният офицер подаде командата към целия екипаж да се подготвят за потапяне. Когато достигнаха нос Лима, където дълбочината вече беше достатъчна, „Чайен“ започна подготовката за спускане под вода. Не след дълго матросите от сонарната зала и от торпедното отделение докладваха, че при тях всичко е наред. Последният рапорт долетя в командната кабина от реакторния отсек — и „Чайен“ вече бе напълно готова за потапяне.

Командирът, капитан Бартоломю Макей или Мак, както го наричаха приятелите му, беше доволен и от подводницата си, и от екипажа. Беше едър, внушителен мъж. Бе служил като главен механик на подводници от по-стария клас 688, а по-късно като заместник-командир на „Грийнвил“, от усъвършенствания модел 688I, която по много показатели приличаше на „Чайен“. Кодовият номер на подводницата „Грийнвил“ бе SSN-772, което означаваше, че бе регистрирана в бойния регистър на корабостроителницата „Нюпорт Нюз Шипбилдинг“ непосредствено преди „Чайен“. Тогава Мак бе вече добре известен в затворения свят на подводничарите и само след две години бе удостоен с чин капитан — с безспорните си качества на опитен командир той безспорно бе заслужил преждевременното повишение.

Мак отлично знаеше, че слуховете за предстоящата война с Китай не могат да останат скрити от екипажа. Последните действия на китайската флота срещу „Бентик Адвенчър“, плаващ под американски флаг и изпратен от „Юнайтид Фюълс Корпорейшън“ в международните води около островите Спратли, бяха преценени от мнозина в САЩ като повод за обявяване на война. Още по-крещящо нарушение на международното право беше неочакваното нахлуване на китайците на територията на оспорваните острови Спратли.

Но на борда на „Чайен“ единствено Мак бе наясно, че за съжаление се оправдават опасенията на най-скептичните политически наблюдатели. От 2-ри август между двете суперсили — САЩ и Китай — в действителност се водеше война. От тази дата една щурмова ядрена подводница от китайските ВМС непрекъснато патрулираше в опасна близост около американския самолетоносач „Нимиц“, при това с очевидно враждебни намерения. За да подсили отбраната на „Нимиц“, спешно бе изпратен ескорт от американски подводници със задачата да потопят китайската подводна лодка.

Часовете бяха наситени от несекващия поток на събитията. Засега не съобщаваха за нови враждебни действия на китайския флот, което принуди мнозина от военните експерти да се замислят дали китайците внезапно не са се вразумили. Животът в патрулираща подводница е доста монотонен, обаче има едно важно предимство: на десетки метри под водата не си длъжен да се безпокоиш за последните новини. Щурмовите подводници често плават много продължително под вода — понякога едно плаване трае пет, дори шест месеца — и излизат на повърхността само за допълване на запасите вода и храна в предварително определени участъци в океана или във военноморски бази.

Екипажът на „Чайен“ не се интересуваше от последните новини, защото бе зает с изпълнение на важна задача — да продължи до Пърл Харбър и там да остане в пълна готовност за бойни действия срещу враждебно настроения китайски подводен флот.

След като всичко бе проверено още веднъж, гигантската подводница започна да се потопява — отначало бавно, но после все по-бързо. Щом достигна зададената дълбочина, дежурният офицер промени курса на югоизток, т.е. направо към Пърл Харбър.

Едва когато „Чайен“ пое по дългия си подводен маршрут, Мак успя да се съсредоточи върху най-сериозното препятствие, което би могло да се изпречи на пътя му — не беше изключено някоя от модерните китайски ядрени щурмови подводници да циркулира в района, през който трябваше да премине „Чайен“. Ако се стигнеше до подобен крайно нежелан контакт, „Чайен“ бе длъжна да продължи при повишено внимание и да атакува само при необходимост от самозащита. С други думи, капитанът имаше право да заповяда да се открива огън единствено след като поверената му подводница бъде нападната от неприятеля. Засега САЩ все още не бяха в състояние на война, но в случая думата „засега“ звучеше твърде условно. Когато „Чайен“ акостираше в базата в Пърл Харбър, щяха да я заредят с храна и боеприпаси, достатъчни за продължителен курс — защото нямаше никакви гаранции, че няма да й се наложи да се намеси в бойни операции.

В подводниците никога няма достатъчно място за складиране на хранителни продукти, затова контейнерите се пълнят предимно с консерви — полагат се под временния под, върху който стъпват моряците. При по-продължителни плавания този временен под постепенно слиза все по-ниско, според количеството изядени консерви. Но дотогава коридорите си остават доста опасна зона за по-високите членове на екипажа — непрекъснато им се налага да се навеждат, за да избягват ударите в безбройните тръбопроводи и в скарите с кабели.

Докато се приближаваше до тясната каюткомпания — там свободните от вахта членове на екипажа се събираха за запознаване с промените в обстановката, — капитан Макей се усмихна при мисълта за консервите доматен сос или боб, които лежаха под краката му.

„Чайен“ плаваше вече от два часа и бе започнала да се отдалечава от залива на Сан Диего — при скорост 26 възела това правеше 52 морски мили.

Мак влезе в каюткомпанията и махна с ръка на офицерите да не стават.

— Както знаете — веднага започна той, — сега плаваме в крайно напрегната обстановка, и то заради неотдавна предприетите враждебни действия от страна на китайския военен флот. — Командирът държеше да се уточни, че агресивните ходове са дело на военните, а не на целия китайски народ, както понякога тръбяха медиите. — Току-що получих сведения, че изтребител-прехващач Орион P-3^[3], от канадските ВВС по време на тренировъчен полет в зоната около Сан Диего вероятно е засякъл неизвестна подводница, на около 237 мили югозападно от нас. Канадците са опитали да локализират целта чрез MAD-детектора^[4], но след двадесетминутно следене са изпуснали целта. Екипажът на P-3 е почти сигурен, че са попаднали на ядрена щурмова подводница. От флотското контраразузнаване са на мнение, че вероятно става дума за китайска подводница от клас „Хан“ или за още по-мощна ядрена щурмова подводница, но засега се въздържат от категорични изводи. Получих инструкции да бъдем нащрек за евентуален контакт, но да не намаляваме скоростта по маршрута към Пърл. Дотогава да избягваме всякакви действия срещу неизвестната подводница, освен, разбира се, ако тя не се опита да ни унищожи.

Офицерите приеха тревожната вест мълчаливо и не избързаха с коментарии и предположения, въпреки очакванията на командира. За всички беше ясно, че след броени минути целият екипаж ще бъде осведомен за надвисналата опасност — от този миг „Чайен“ трябваше да внимава за враждебна ядрена щурмова подводница, по всяка вероятност китайска, патрулираща доста близко до западните брегове на САЩ. Въпреки че се намираше в международни води, това криеше реални шансове за нарушаване на международното право.

За транзитния курс до Пърл Харбър „Чайен“ бе заредена само с минимален брой торпеда. Пълният капацитет на нейното торпедно отделение беше 26 торпеда — подводницата разполагаше с четири торпедни апарата, от които се изстрелваха торпеда от клас „Марк“, модел Mk 48^[5], както и ракети „Томахоук“ (за поразяване на наземни и надводни цели), противокорабни ракети „Харпун“, а понякога — макар и твърде рядко — подводни мини тип Mk 67. Но за този преход до Хаваите „Чайен“ разполагаше само с 12 броя торпеда тип Mk 48, от усъвършенствания модел ADCAP. При максимална скорост 50 възела и обсег на действие 27,4 км, тези торпеда от тежка категория наистина бяха ненадминати. Единственият им истински конкурент беше британското торпедо „Спиърфиш“^[6], прието на въоръжение в Кралския подводен флот.

Торпедото Mk 48 ADCAP тежи 1360 кг и се насочва с подводни кабели. Почти 20% от теглото му са за мощния експлозив PBXN. Едно от най-ценните предимства на Mk 48 е способността му да поразява с еднакъв успех както надводни, така и подводни цели, с което много се облекчава снабдяването на подводниците. Освен това повечето подводничари предпочитат тръпката, причинявана от насочването на торпедо след торпедо, вместо изцяло автоматизираните процеси при вертикалното изстрелване на модерните „Томахоук“ или „Харпун“.

Всяко торпедо тип Mk 48 се управлява по кабелна връзка, така че данните за координатите на целта непрекъснато циркулират между навигаторната електроника в торпедото и бордовия компютър на щурмовата подводница BSY-1, на който е поверена системата за управление на подводната стрелба. При финалния етап от атаката Mk 48 автоматично включва мощните си сензори за активно преследване на целта, за да внесе окончателни корекции в насочването, след което почти неминуемо поразява вражеския плавателен съд. Ако по някаква причина подводният кабел не се прекъсне, торпедото предава сведения към бордовия компютър до последната секунда преди взрива.

След краткото съвещание Мак се върна в командната кабина. При опасност от внезапна атака от вражеска ядрена подводница редно бе да се намали скоростта, т.е. да се откажат от планираните двадесет и шест възела, за да се „ослушат“ добре и евентуално първи да доловят приближаването на неканения гост. Тази тактика на „спринт и дрейф“, подобна на играта на „котка и мишка“ или на тактиката на пехотата за къси прибежки и залягане — когато подводницата за няколко часа напредва с пълен ход и с доста шум (при което сонарите са почти безпомощни), но после се спотайва в удобна стрелкова позиция за по-продължителен период, почти неподвижна и на практика безшумна, за да прослуша какво става наоколо — си оставаше един от най-сполучливите методи за гарантиране на благополучното пристигане в местоназначението, посочено в заповедите на щаба.

Сега „Чайен“ получи нова заповед от командната кабина: да се потопи на 400 фута. На тази дълбочина подводницата наистина плуваше „в свои води“, защото при това ниво под водата, в случай на необходимост, все още можеше да получава съобщения от щаба на флота чрез специалния ELF-канал (радиовръзка при свръхниска честота, осигуряваща качествено приемане на радиосигнали от потопени обекти). Но при извънредни обстоятелства или при излъчването на важни заповеди от брега, след приемането на краткотрайно, импулсно кодирано съобщение по ELF-канала, всеки командир е задължен да издигне подводницата си по-близо до повърхността, за да приеме следващата поредица от шифровани радиограми.

Не е възможно подводница да се придвижва със скорост 26 възела и да остане напълно безшумна. Корабният винт, наричан понякога от хората на сушата пропелер или витло, при такава скорост се върти бясно. Ако дълбочината е твърде малка, се образуват хиляди миниатюрни въздушни мехурчета, които под натиска на мощната струя се пукат рязко, със значителен шум. Този процес се нарича кавитация и може да издаде всяка подводница. Но сега Мак не беше толкова загрижен за прикриването на „Чайен“, защото имаше две много по-важни грижи: да открие неизвестната подводница, която се спотайваше някъде наблизо, неочаквано близо до западното крайбрежие на САЩ, и да доведе „Чайен“ невредима до базата в Пърл Харбър на Хавайските острови.

Всички на борда на „Чайен“ прекрасно знаеха, че не могат да избегнат шума, причиняван от кавитацията, който лесно можеше да ги издаде на дебнещия неприятел. Поради това често се налагаше скоростта да се намалява и да се заемат с проверка на глухата зона^[7].

На 12-ти август в 11 ч. 00 м. (само десет часа след отплуването от кея в Сан Диего) дежурният офицер намали скоростта на „Чайен“ с една трета. Точно 11 минути след забавянето на хода и обръщането на подводницата на север в сонарната зала настъпи неочаквано раздвижване.

— Сонарен контакт, азимут по оста на движение едно-осем-седем, при максимален ход на лъча — тревожно извика един от най-младите сонарни оператори. Сонарните екрани, изпълнени с неспокойни зеленикави фигури, неуморно подсказваха на операторите всяка промяна в обстановката.

След няколко секунди към екрана се приближи старши-операторът от сонарното отделение. Огледа внимателно екраните и веднага наведе глава над микрофона:

— Кабина, тук сонар. Вероятен контакт с неизвестна подводница, по азимут 187. Но засега тези данни все още не са потвърдени от другите системи.

Мак влезе в сонарната зала и се присъедини към петимата мъже, които го бяха изпреварили и вече се бяха скупчили около операторите и дежурния в сонарното отделение. Всеки от присъстващите бе очаквал да се сблъскат с китайска подводница, но знаеше също, че вероятността за подобно събитие никак не е голяма — китайските бойни съдове рядко рискуваха да се отдалечат толкова много от своите води. Това бе валидно с особена сила за техните подводни лодки, защото повечето от тях бяха от остарелите модели с дизелови двигатели, а малкото на брой по-съвременни ядрени подводници от клас „Хан“ бяха доста шумни.

Но ако наистина това бе китайска подводница, патрулираща около Западното крайбрежие на САЩ, тя несъмнено беше от клас „Хан“. Мак бе готов да се обзаложи за това. Флотското разузнаване беше докладвало, че само един вид китайски подводници са способни да постигнат толкова продължително плаване под вода — щурмовите ядрени подводници от клас „Хан“.

Разбира се, капитан Макей, както всеки опитен командир на американска подводница, беше запознат, макар и само в общи линии, с техническите данни на подводниците „Хан“. А през последните дни, когато се заговори упорито за възможната война с Китай, офицерът от разузнаването към SUBRON^[8] от Пета подводна група набързо бе приготвил справка за всичко, което бе известно на ВМС на САЩ за тези китайски подводници. Според рапорта, строежът на тези подводници бил спрян след пускането на вода на първите пет заради прекалено високия радиационен фон около реакторния отсек, но първите пет броя все още били на въоръжение в китайския подводен флот. Китайците ги бяха номерирали съответно 401, 402, 403, 404 и 405. Преди по-малко от месец една от тях бе извадена от строя след опит за атака на американска ядрена подводница. Флотското разузнаване все още не бе сигурно кой точно е бил кодовият номер на тази китайска подводница, но се предполагаше, че е 402, т.е. втората подводна лодка от този клас. Тези предположения се основаваха на данните от сателитното разузнаване — Номер 402 беше проследен от напускането на кея на базата на китайските ВМС в Нин Бо в Източнокитайско море четири дни преди „Нимиц“ да се включи в активните бойни действия.

Торпедните отделения на тези подводници бяха снабдени с по-старите торпедни апарати, наричани още тръби или цеви, но не беше изключено да са монтирани и по-нови модели системи за изстрелване на самонасочващи се торпеда, руско производство. Според рапортите на флотското разузнаване Номер 401 и Номер 402 бяха въоръжени само с торпеда, но последните три подводници от клас „Хан“ — 403, 404 и 405 — притежаваха и противокорабни ракети YJ-1 (Йънг Джи), известни и под името „Ийгъл Страйк“ („Атакуващ орел“). Много бързи, те често тревожеха сънищата на командирите на корабите от американската флота. В последните сведения на разузнаването се споменаваше, че тези ракети са много опасни за бойните кораби от класически тип, но че имат един значителен недостатък — че китайските подводници трябва да изплуват на повърхността, за да ги изстрелят. А всеки подводничар прекрасно съзнаваше колко уязвима мишена е подводницата в този момент.

За разлика от най-новите подводници от клас „Сийуулф“^[9], „Чайен“ не бе снабден със сонарната система WAA^[10] — последната дума на техниката, затова екипажът щеше да е принуден да изчислява чрез триангулация положението на пасивния контакт, току-що засечен от сонарите, за да изчисли с максимална точност скоростта, азимута и разстоянието до целта. Но необходимите за засичането маневри трябваше да бъдат извънредно безшумни, особено ако контактът, вече кодиран като Мастър-1, също ги бе засякъл. А това означаваше, че им предстоят неизвестно колко бавни и мъчителни часове на дебнене и ослушване.

— Капитане — намеси се старши-операторът, — възможно е тази подводница да ни е засякла, но после да е изгубила следите ни — може би когато забавихме хода. При тази значителна дълбочина може да се очаква конвергентна зона в радиус от 75 000 ярда около нас. Според мен те сега подозират, че сме ги задминали, и понеже са по-бавни от нас, ще включат пълен напред, за да се опитат да ни настигнат и да възстановят контакта.

Това бе уместно предположение, ала засега си оставаше само догадка. На Мак му се искаше да разполага с повече данни. Върна се в командната кабина и нареди на дежурния офицер да въведе данните в бордовия компютър BSY-1, за да могат по-лесно да се изчислят относителните координати на целта. Дежурният офицер бе длъжен — при такава заповед — да се заеме с маневрите на подводницата, за да засекат нов контакт при друго местоположение, според който да се преизчисли азимутът на целта според новите координати, получени от външните сонарни сензори, закрепени на буксирните платформи.

Освен това Мак нареди на дежурния да прибере буксирната платформа TB-16 и да я смени с по-удобния модел TB-23: при него кабелът достига до 818 м дължина и носи 100 хидрофона, като завършва с мрежа с обща дължина на проводниците 283 метра. После пак отиде в сонарната зала.

— Капитане, ако се съди по шума от техния корабен винт, скоростта на Мастър-1 е постоянна, около 18 възела — докладва му старши-операторът. — Засякохме по-богат спектър от честоти, включително и от сонарите на буксирната платформа. Определено мога да заявя, че пред нас не плува американска подводница. Тоновете приличат на посочените в каталога на флотското разузнаване за китайската подводница от клас „Хан“, Номер 402.

Мак се сепна.

— Но нали нашата подводница, онази от ескорта на „Нимиц“, е потопила именно 402?

— Да, така поне твърдяха разузнавачите — кимна старши-операторът. — Но според мен са сбъркали номерата. И друг път се е случвало.

Капитанът веднага се свърза с дежурния в командната кабина.

— Веднага се заеми с изтеглянето на TB-23. Ако кабелите се заплетат, това ще ни върже ръцете.

Буксирната платформа с десетки сонари беше незаменима за безшумно подслушване на пасивни контакти, но Мак, както и повечето командири на подводници, предпочиташе да прибере ценната платформа преди очакваната схватка с вражеската подводница.

Мак излезе от сонарната зала и се върна в командната кабина, за да провери новите координати на целта пред тях.

— Кабина, тук сонар. Контакт Мастър-1 преди три минути спря корабния си винт.

Изминаха още седем тягостни минути, през които сонарните оператори на „Чайен“ внимателно дебнеха всеки тон, отделян от охлаждащите помпи към реакторния отсек на китайската подводница. Тези помпи не можеха да се изключват, за да не се влоши топлинният режим на реакторната обшивка — един от малкото недостатъци на новите поколения подводници с ядрени двигатели. Обикновените подводници — тези без атомни реактори — можеха да застинат като мъртви в океанските дълбини и да захранват само най-необходимите консуматори от мощните си никел-кадмиеви акумулаторни батерии, като остават абсолютно безшумни. Обаче една ядрена подводница, като „Чайен“ или „Хан“-402, е длъжна непрекъснато да използва охлаждащите помпи към реактора, за да избегне пренагряването. Това понякога причинява любопитен парадокс — по-лесно е да се преследва атомна подводница тип SSN, отколкото класическа дизел-електрическа подводна лодка, особено ако атомната подводница е от по-старите модели, като „Хан“ от седемдесетте години, при които има доста проблеми около реакторите.

В притихналата сонарна зала отекна като изстрел внезапният вик на старши-операторът:

— Кабина, тук сонар! Уловихме мощен единичен импулс от Мастър-1. Вероятно са включили активен сонар^[11]!

Само след секунди бе засечен и втори подобен импулс.

Мак веднага заповяда торпедното отделение да бъде в пълна готовност за стрелба, след което отново отстъпи стола пред микрофона на дежурния офицер.

От торпедното отделение докладваха, че са готови за стрелба, и координаторът на огневите системи, който бе длъжен да ръководи изстрелването на всяко торпедо от така наречения огневи пулт, рапортува на капитана:

— В момента Мастър-1 е засечен с азимут едно-шест-девет. Бордовият компютър е включен за анализ на всички данни с диапазон до 22 000 ярда. Все още не сме се натъкнали на конвергентна зона.

На борда на „Хан“-402 китайският командир притеснено потриваше чело — досещаше се, че не му остават много шансове за измъкване, но нямаше право да отстъпи. Неговият сонар бе засякъл само един временен контакт с американската подводница, маневрираща в тази зона, и той се нуждаеше от още данни, за да получи по-точни координати на противника. Вече бе наясно, че някъде в мрака пред него се укрива американска подводна лодка, но не знаеше къде точно, нито пък се досещаше, че може да е именно супермодерната ядрена подводница „Чайен“. За негово нещастие и за зла участ на целия му екипаж, той не знаеше, че е много по-близо до американците, отколкото предполага. Разстояние от 22 000 ярда под водата бе непреодолима дистанция за всяко торпедо, намиращо се на борда на китайската подводница, но не беше пречка за мощните торпеда Mk 48, с които бе въоръжена „Чайен“.

Двата мощни импулса веднага издадоха местоположението на „Хан“, ала това всъщност бе добре пресметнат риск, дръзко поет от китайския командир. Той знаеше, че неговата подводница е шумна като бик в магазин за китайски порцелан, и очакваше американците да се втурнат да го преследват. След като се увери, че американската подводница ги е засякла, очакваше янките да не се откажат от преследването. Но знаеше и още нещо, нещо много важно — ако сега се забавеше, безвъзвратно щеше да пропусне шансовете си да атакува пръв.

На борда на „Чайен“ Мак се опитваше да разгадае ходовете на китайския капитан. Беше убеден, че екипажите на китайските подводници не могат да ги надминат в тънкостите на сонарното разузнаване, но не очакваше, че тактически са толкова изостанали — китайският командир издаде точното си местонахождение с използването на активен сонар. Не, това бе лишено от всякакъв смисъл! Ако китайският капитан знаеше, че са по петите му, вероятно щеше допусне, поне за миг, че подозират къде се намира, и да реши, че не му остава нищо друго освен да започне игра на криеница — да рискува да им подскаже накъде се отправя само и само за да научи нещо повече за координатите им.

Но най-важното бе фактът, че китайската подводница започна активна игра с американската и че и двете подводници вече бяха напълно готови за стрелба. Мак не очакваше китайският командир да пропусне тази възможност. „Хан“ все още не можеше да ги застигне със свое торпедо, но това можеше да се промени след броени минути.

— Кабина, тук сонар. „Хан“ току-що отново се задвижи. Ускори на 25 възела. Приближават се към нас.

Капитан Макей нареди да се смени курсът, за да избегнат приближаващия се враг, след което заповяда:

— Торпедно отделение, апарати номер едно и две готови за стрелба. Заредете ги с торпеда Mk 48, отворете външните торпедни люкове.

След отварянето на външните люкове и изравняването на налягането в двете торпедни камери Мак отново насочи подводницата си към „Хан“ и увеличи скоростта до максималната. И двете подводници се насочиха право една срещу друга — би могло да изглежда като детска игра, ако не предвещаваше зловещото начало на Третата световна война.

— Кабина, тук сонар. Към нас се насочва торпедо! Тип SET-53, азимут едно-шест-три. Торпедото е с активиран търсещ сонар, капитане.

— Разстояние до Мастър-1 21 000 ярда — докладва офицерът, ръководещ изстрелването на торпедата.

Мак огледа командната кабина. В очите на по-младите моряци, постъпили във флотата само преди шест месеца, се долавяше зле прикрит ужас.

— Стоп машини! — заповяда той.

— Йес, сър, стоп машини! — повтори рулевият и след няколко секунди добави: — От машинното потвърдиха спирането на хода.

Класическият метод за изстрелване на торпедо изисква първо да се пусне торпедото, а после подводницата да смени посоката и да се отдалечи с максимално възможната скорост. Но това се случва само при класически ситуации.

При най-строга тайна флотското разузнаване бе успяло да откупи от руснаците три броя от самонасочващото се торпедо тип SET-35, в замяна на някакъв нов, високотехнологичен продукт на съвременната американска електронна индустрия. От изпитанията на торпедата от този тип бе установено, че те не могат да се отдалечават от подводницата, която ги изстрелва, на повече от 5 морски мили или по-точно: 10 000 ярда. Дори и тези изчисления да бяха грешни, дори това разстояние да се удвоеше до 10 мили, Мак бе уверен, че е невъзможно китайското торпедо SET-35 да стигне до корпуса на „Чайен“.

Имаше обаче и друга опасност, която го принуждаваше безпомощно да стиска юмруци: това нападение не само бе началото на войната между Съединените щати и Китай, но и бе пряко насочено срещу неговата подводница, срещу неговия екипаж, лично срещу него.

Но засега, макар и само засега, „Чайен“ не бе застрашена. Затова капитанът, без да повишава тон, заповяда на дежурния офицер:

— Пригответе подводницата за дълбоко потапяне.

Китайският капитан беше принуден да се примири с тази доста неизгодна ситуация. Китайските лидери, заслепени от желанието си да демонстрират военната си мощ пред американците, бяха заповядали на „Хан“-402 да напада всяка американска подводница, която й се изпречи на пътя, а също и бойните кораби от ВМС на САЩ, плуващи в тази зона. Капитанът на „Хан“-402 стриктно изпълняваше заповедите на своя щаб… но не искаше да приеме простата истина — адмиралите от щаба на китайската флота бяха решили да пожертват подводница „Хан“-402, макар отдавна да бе ясно, че всяка атака срещу ядрена подводница от клас „Лос Анджелис“ е равносилна на опит за самоубийство. Ако се опиташе да се доближи до „Чайен“, за да я порази с торпедата си, китайският капитан би рискувал да се озове на дъното заедно с целия си екипаж. Но ако предпочетеше да остане на по-безопасно разстояние и да изстрелва торпеда, поне би могъл да докладва, че се е опитал да изпълни задачата си, макар и безуспешно. След което да се потопи на по-голяма дълбочина, за да избегне ответните удари на американската подводница, а когато опасността се размине, да се заеме с много по-безопасното преследване на бойните кораби на повърхността.

Но щом мощните сонарни импулси откриха местоположението на „Чайен“, китайският капитан разбра, че американската подводница е прекалено далеч, за да се надява на успех при торпедна атака. Същевременно той се беше разкрил и сега трябваше да очаква мощен контраудар, а това бе ужасен риск. Оставаха му само два изхода — или да побегне колкото е възможно по-бързо на изток, или да атакува пръв, а след това пак да поеме към родния бряг. Първият вариант му допадаше повече, но заповедите го задължаваха да избере втория.

Капитанът на „Хан“-402 заповяда да се изстреля само едно торпедо и веднага след това обърна курса дясно на борд. В тези напрегнати минути само този план му се стори единствено възможен: след атаката да обърне „Хан“-402 на изток и да избяга по-далеч от разгневения екипаж на американската подводница.

В това време Мак не преставаше да се опитва да отгатне какво означава опитът на китайците да изстрелят торпедо срещу „Чайен“. Стрелбата бе започнала без никакви провокации от американска страна, следователно китайците наистина бяха решили да ескалират конфликта. Всеки момент из огромния басейн на Тихия океан можеха да се очакват още по-враждебни действия — не бе изключено Китай да хвърли целия си подводен флот срещу американските кораби, както военните, така и търговските, но най-вече срещу американските подводници, и то веднага след излизането им в открито море.

Тогава би трябвало да се очакват повсеместни китайски атаки — навсякъде, където китайски кораби и подводници се озоват в близост до американски плавателни съдове, щяха да се леят потоци кръв. Този китайски капитан обаче бе направил най-лошия избор, като се бе опитал да нападне ядрена подводница, вместо да атакува някой безпомощен търговски кораб, плаващ под американски флаг.

Ала вече бе прекалено късно да променя решението си.

Мак веднага схвана какви са намеренията на китайския капитан: сега се опитваше да отклони курса си към Сан Диего, а това можеше да означава само едно — от този момент Китай е в състояние на необявена война със Съединените щати.

— Кабина, тук сонар. Китайското торпедо спря да се движи — радостно рапортува старшият сонарен оператор. — Ако съдим по времето от изстрелването му, торпедото би трябвало да се намира на 6000 ярда от нас.

Успокоен, Мак кимна. Китайците бяха изиграли своя ход. Сега бе ред на „Чайен“.

Щурмовата подводница клас „Лос Анджелис“ започна стремително да набира скорост, за да се озове зад кърмата на „Хан“-402. Китайската подводница се опита да избяга, ускорила до максимум хода си, за да се укрие някъде далеч към Западното крайбрежие, но американският командир твърдо бе решил да не допусне жертвата да му се изплъзне.

Максималната скорост на „Хан“ е 25 възела, а на „Чайен“ — 31 възела, затова разстоянието до Мастър-1 намаляваше бързо. И двамата командири знаеха, че е само въпрос на време американците да се приближат на огнева дистанция.

Пред китайския капитан отново оставаха само две възможности: или да продължи да отстъпва панически, колкото да удължи агонията, или да обърне носа на подводницата си към „Чайен“ и да приеме схватката.

Последните му заповеди бяха отсечени, произнесени с ясното съзнание, че от повече заповеди неговият екипаж няма да се нуждае. По негова команда „Хан“-402 бавно обърна корпуса си точно срещу посоката, от която връхлиташе „Чайен“.

Това бе благороден, но безплоден жест. Капитанът на „Хан“-402 бързаше да попадне в диапазона, достъпен за неговите торпеда, макар да бе наясно, че американските Mk 48, особено тези от най-модерната серия ADCAP, имат двойно по-дълъг обсег от руските SET-53.

— Кабина, тук сонар. Още две торпеда във водата, и двете SET-53, с азимут едно-шест-пет.

Координаторът на стрелбата рапортува, че до Мастър-1 разстоянието е вече 18 000 ярда.

Но Мак не се изплаши. Опитният командир отлично разбираше, че това е отчаян опит на китайския капитан да спаси кожата си. Противникът искаше да го въвлече в продължителна схватка с единствената надежда по някаква случайност да се измъкне невредим и после да напусне района с максимална скорост. Тъкмо затова китайците бяха рискували да изстрелят още две торпеда — наивно си мислеха, че това им осигурява някакви шансове.

„Чайен“ вече наближаваше огневата дистанция, но Мак не бързаше със заповедта за откриване на огън. Все още имаше две възможности за китайците да спечелят безмилостния подводен дуел — но само ако SET-53 наистина можеха да поразяват целта до 20 000 ярда. Капитан Макей отново повтори заповедта си да подготвят за изстрелване два торпедни апарата и да пуснат във водата две маскировъчни мини ADC Mk-2^[12].

Тези мини се изстрелват от миниторпедни цеви и точно изпълняват това, което им се възлага — да отклоняват вражески торпеда по-далеч от своята подводница. Китайските торпеда изминаха цялата максимална дистанция, без да се натъкнат на целта. А когато изчерпаха енергийните си запаси, бавно поеха към дъното на океана заедно с последните надежди на екипажа на „Хан“-402.

Макар Мак да бе тренирал почти през цялата си военна кариера как да обстрелва неприятелски подводници, едва сега почувства какво в действителност предстои да се случи. Но той, както и останалите членове на екипажа на „Чайен“, си оставаше професионалист. Произнесе последната команда с хладен тон:

— По Мастър-1, торпедни апарати първи и втори, огън.

Операторът пред пулта на бордовия компютър BSY-1 веднага му докладва координатите на целта.

— Да се свери азимутът на целите с операторите от сонарната зала и да се изстреля по едно торпедо от апарати номер едно и две — повтори командата офицерът, ръководещ стрелбата.

Само с няколко бутона от пулта подчинените му изстреляха две торпеда Mk 48. Мощните дизелови двигатели веднага се задействаха. Секунди след изстрелването помпите в двете торпедни камери започнаха бясно да изпомпват водата.

— Първи и втори апарат задействани — рапортува офицерът от торпедното отделение.

Гигантската подводница започна да обръща курса веднага след като двете торпеда изчезнаха в океана. Мак предполагаше, че ще се наложи да обърне подводницата си на 90°, за да не смущава напредването на торпедата, но те бяха от най-новата версия ADCAP, със свръхчувствителни търсещи сензорни глави, и можеха да се справят с много по-трудни ситуации. Дори и закъснелият опит на „Хан“-402 да отклони курса си нямаше да им попречи да го застигнат.

— И двете торпеда наближават Мастър-1 — съобщи офицерът, ръководещ стрелбата. Двете Mk 48 бяха открили целта с помощта на сонарите си и вече не се нуждаеха от насочване от борда на „Чайен“ по свързващите кабели.

— Прекъснете кабелите, затворете външните торпедни люкове, презаредете торпедни апарати едно и две — заповяда капитан Макей.

В командната кабина проехтяха възторжени викове, но капитан Бартоломю Макей не се присъедини към подчинените си. Моряците не бяха на себе си от радост, че са се разминали на косъм със смъртта, но Мак не беше спокоен, защото единствено той осъзнаваше значението на отминалата схватка.

Войната с Китай вече бе факт.

Мак провери състоянието на всички торпедни апарати и заповяда да изплуват на перископна дълбочина. С помощта на сателитната система за комуникация SSIXS той се свърза с щаба на Тихоокеанския флот на САЩ и докладва за първото сражение. Новината без закъснение беше предадена в Пентагона и в Обединения щаб на началник-щабовете на сухопътните сили, на ВМС и ВВС „Джей-3“. Както се бе опасявал, сателитният трафик беше претрупан от спешни съобщения, което бе сигурен признак, че сражението, което току-що беше приключило, не е изолиран инцидент, но на „Чайен“ се бе паднала ролята да поеме един от първите удари на китайския военен флот. От Пентагона потвърдиха, че опитите на Пекин да наложи нов световен ред са поставили началото на всеобща безмилостна морска война.

От щаба отново потвърдиха заповедите до „Чайен“: да поддържа курс към Хавайските острови при спазване на най-строги мерки за безопасност, след което да се присъедини към американските бойни единици в Южнокитайско море. Но към предишните заповеди имаше и едно важно допълнение: сега капитан Макей получи пълномощия да атакува незабавно всички кораби и подводници от китайските ВМС, които срещне по маршрута до Хонолулу.

 

 

Останалата част от плаването до Пърл Харбър премина напрегнато. Всеки момент можеше да се очаква началото на нова схватка. Скрита на 400 фута под повърхността, подводницата вече се насочваше към най-големия остров от Хавайския архипелаг и дежурният офицер я издигна на по-малка дълбочина, за да се разпъне плуващата антена — преди да изплуват, трябваше да са наясно какви са последните събития за бойната обстановка. Новините не се оказаха добри.

Преди три дни два американски разрушителя — „Флечър“ (DD 992) и „Джон Юнг“ (DD 973) отплували от Пърл Харбър заедно с патрулния катер от бреговата охрана „Миджит“ (WHEC 726). Хеликоптер SH-60 „Сийхоук“^[13] излетял от палубата на „Флечър“, спуснал във водата сонарни шамандури на 150 мили южно от Хонолулу и открил съмнителен сонарен контакт. Веднага проверили маршрутите и акустичните спектри на всички подводници в зоната, но контактът, засечен от „Сийхоук“, явно не бил породен от американска подводница.

Друг „Сийхоук“, зачислен към „Джон Юнг“, вече приближавал района на тревожния контакт. Екипажът на хеликоптера получил заповед на всяка цена да установи какво са надушили сонарните сензори.

„Чайен“ излезе на перископна дълбочина. По перископната антена се получи заповед, кодирана с шифъра „Navy Red“ (използван само при бойна тревога) — единият от двата хеликоптера съобщаваше, че на 42 мили от „Чайен“ е възможно да се спотайва вражеска подводница. В рапорта се споменаваше също, че корабите с нетърпение очакват „Чайен“ да се намеси с преследването. Мак не можеше да остави подводницата си в ролята на пасивен наблюдател и незабавно заповяда да се спуснат на оперативна дълбочина и да се насочат към посочената зона.

Точно след четиридесет и седем минути един от сонарите към теглената на буксир от „Чайен“ платформа подаде сигнал за акустичен контакт. Но още бяха далеч и не можеше да се прецени със сигурност. Сонарните оператори само подозираха, че там някъде се крие неизвестна подводница, която явно се стараеше да бъде колкото е възможно по-безшумна.

На повърхността двата американски разрушителя и катерът от бреговата охрана внимателно следяха за нови сонарни контакти. Корабите на повърхността бяха длъжни да останат на безопасна дистанция, за да не пострадат от внезапна торпедна атака. Но това не заплашваше хеликоптерите, които не преставаха да кръжат над съмнителния участък. В 13:40, т.е. минути след като корабите потвърдиха, че контактът вероятно е от китайска ядрена подводница, на борда на „Чайен“ засякоха звуците от спускането в океана на две торпеда Mk 50.

— Кабина, тук сонар, торпедо във водата. Още едно! Това са наши, Mk 50, азимут нула-едно-седем. От всеки „Сийхоук“ са спуснали по едно торпедо към подводния контакт Мастър-2.

След няколко минути малките торпеда, изстреляни от двата хеликоптера, активираха търсещите си глави. В сонарната зала на „Чайен“ ясно се чу изстрелването на два маскировъчни шумогенератора^[14], после засякоха бясна кавитация около китайската подводница, безуспешно опитваща се да избегне връхлитащите Mk 50.

— Кабина, тук сонар. Регистрирахме две експлозии, с азимут нула-две-три.

— Радист, говори капитанът — отсечено заговори Мак. — Изпрати моите поздрави на пилотите на хеликоптерите. Всъщност… не, не само моите поздрави, но и от името на цялата флота — за успешното потапяне на вражеската подводница.

Екипажът на „Чайен“ имаше пълни основания да се гордее — току-що бяха станали свидетели на унищожаването на втора китайска подводница. Може би този път не беше така възбуждащо както при първата схватка, защото сега не бяха преки участници в двубоя, но затова пък доверието им в колегите по оръжие, летящи на хиляди метри над тях за пореден път се беше затвърдило.

Освен това моряците от подводницата се гордееха с факта, че не бяха допуснали никакви повреди — по корпуса на „Чайен“ нямаше дори една драскотина. Мак се разпореди да продължат към Пърл Харбър. Там трябваше да попълнят запасите си, отново да проверят най-важните системи, от които зависеше оцеляването им под водата, и да се подготвят за следващата операция — дългият преход към Южнокитайско море, където техните врагове щяха да плуват в свои води.