Александра Маринина
Пешките падат първи (9)

1.

На вратата се позвъни точно в момента, когато Настя Каменская се канеше да вземе горещ душ, за да се поотпусне и да накара сгърчените от нервното напрежение мускули на гърба и на врата си да отдъхнат. Тя ядосано смъкна от главата си пластмасовата шапчица, навлече пеньоара и тръгна към външната врата.

Даша нахълта в апартамента, понесла със себе си ароматите на пролетта, свежестта и горещата си младост. Целуна Настя по бузата и веднага свали свободния, напълно скриващ шестмесечната й бременност шлифер, след което се втурна като вятър към кухнята.

— Дашка, колко пъти трябва да ти казвам да не хвърчиш насам-натам като обезумяла! — упрекна я Настя, докато помагаше на младата жена да извадят покупките от огромната пазарска чанта.

— Това е полезно за здравето — авторитетно заяви Даша. — Сърцето трябва да се товари, инак ще стане мързеливо.

— Абе ти внимавай да не стане някоя беля — поклати глава Настя. — Имаш късмет, че скъпото ми братче не ти вижда как се качваш по стълбите без асансьор и мъкнеш тежки торби. Между другото какво става с развода му? Напредва ли?

— Не знам. — Даша безгрижно сви рамене. — Аз не го питам, а и той не ми казва.

— А защо не го питаш?

— Притеснявам се. Неудобно ми е някак си.

Настя внимателно погледна гостенката си. Нейното очарователно личице почти не бе загубило своята прелест, само руменината, която по-рано толкова нежно украсяваше бузите на Даша, явно бе се изгубила. Ала очите й бяха все така яркосини и огромни, а изразът на лицето й си оставаше приветлив и мил, както преди. Настя си спомни как преди половин година се запозна с Даша — момичето на природения си брат, и помисли, че Даря е невероятна лицемерка, защото такива жени, каквато тя й се стори от пръв поглед, просто не съществуват. Няма и не може да има в нашата съвременна руска действителност такава доброта и доброжелателност, такава нежност и безкористност, съчетани с бърз остър ум, наблюдателност и мъжество. Само Дашка със своя характер беше способна да се стеснява да попита човека, чието дете се готви да роди след три месеца, как вървят нещата с развода му и кога тя ще може да разчита, че ще стане законна съпруга на Александър Павлович Каменски, този преуспял и доста богат бизнесмен.

— Даря, държиш се глупаво! — каза й строго Настя. — Разбирам, не искаш всички да си мислят, че напираш да се омъжиш за богаташ, но и стеснителността си има граници. Ако не напомняш периодично на Саша желанията си, той ще си помисли, че всичко и така си е наред и това положение напълно те задоволява. Дашенка, мила, хората, които обмислят с удоволствие неприятни за тях неща, са невероятно малко на този свят. Основната маса човешки същества предпочитат да изтласкват неприятните мисли от съзнанието си и да разсъждават така, както на тях им харесва. Разводът е тягостно събитие за Саша, но не защото той е лош човек, а просто защото винаги и на всички хора им е тягостно да се развеждат, независимо от причината за развода и степента на собствената им вина. Тягостно е и толкоз. И ако един развод може да бъде избегнат, хората като правило гледат да си измислят всякакви поводи за протакане и отлагане, само и само да не тръгнат по тази крайно главоболна пътека. Нашият Саня може и да е гигант на деловата мисъл, но изобщо не е гигант на волята и мъжеството, тъй че ако ти си мълчиш и се преструваш, че всичко е прекрасно и го обичаш и ще го обичаш независимо от матримониалния ви статус, той никога няма да се разведе. Разбра ли ме?

— Няма да мога — тихо каза Даша и наведе глава. — Няма да ми се обърне езикът. Нали самата аз му казах, че ще го чакам толкова, колкото трябва, че винаги ще го обичам — без значение дали ще се ожени за мен или не.

— Но ти няма да се отречеш от думите си — възрази Настя и включи газта под чайника. — Да, готова си да чакаш колкото трябва, но въпреки това имаш право поне да знаеш колко точно трябва да чакаш. Нека ти каже например: „Даша, трябват ми пет години.“ Ти няма да започнеш да хленчиш и да крещиш, че пет години е прекалено много, че си готова да чакаш само пет месеца, нали така? Не, ти си готова да го чакаш пет години, но искаш да бъдеш сигурна, че след пет години нещата ще се уредят. Или той ще се ожени за теб, или ще го пратиш… ще ти запиша адреса, през тези пет години тъкмо ще го научиш наизуст.

— Хайде стига, не искам да говорим за тъжни неща — решително заяви Даша и скочи от табуретката. — Сватбата ти е след месец, а ти ми мътиш главата с разни глупости. Тръгвай да се заемем с гардероба ти.

Даша беше продавачка в отдела за дамско облекло в скъп моден магазин. Когато научи, че Настя най-сетне се е решила да се омъжи за своя стар приятел и любим Алексей Чистяков, тя решително се зае с подготовката на сватбения тоалет на бъдещата си роднина. Настя веднага категорично отказа да купува каквото и да било специално за сватбата, като се оправда със скромния си бюджет и вроденото си отвращение към разкоша и тържествеността. Отначало Даря се разстрои, защото вече беше харесала в своя магазин няколко много изящни и елегантни тоалета — баснословно скъпи, но пък напълно достойни да заменят бялата сватбена рокля с нейните безумни рюшчета и глупави дантелки.

— Добре, щом си толкова упорита, ще ти комплектувам дреха за сватбата от това, което имаш в гардероба си — заяви тя твърдо.

— Защо е нужно? — учуди се Настя. — И сама мога да си извадя дреха от гардероба.

— Да бе, ти ще извадиш! — засмя се Даша. — Ако не стоя до теб и не си отварям очите на четири, ти ще отидеш в гражданското с дънки, маратонки и фланелка с някаква идиотска рисунка. Анастасия, след една година ще станеш подполковник, а у тебе няма сериозно отношение към живота дори като за младши сержант.

Днес Даря явно се бе настроила да изпълни заканата си. Отиде в стаята, отвори гардероба, с едно ловко движение събра всички окачалки с дрехи и ги хвърли на дивана. После се повдигна на пръсти и започна да измъква куфарите от надстройката. Щом видя това, Настя ужасена се втурна към нея.

— Дашка! Ти да не откачи! Махни се оттук незабавно! Аз ще ги сваля. Имаш ли поне малко ум в главата? Ами че те са много тежки!

Когато куфарите с отворени капаци и пътните чанти бяха подредени на пода, Даша си пое дъх.

— Това е. Сега марш в кухнята и не искам да ми пречиш, докато не те повикам!

Настя с облекчение напусна стаята и се зае с вечерята. Ако не беше дошла Даша, тя щеше да си направи две пържени филии с кашкавал и салам и да ги хапне с огромна чаша силно кафе. Но бременната Даша трябваше да се храни по съвсем друг начин. Впрочем деликатността на младата жена бе наистина безгранична. Понеже беше дошла на гости при сестрата на бъдещия си съпруг и знаеше, че тя твърде рядко влиза в магазин, а да готви изобщо не обича, Даря бе донесла със себе си всичко, което можеше и трябваше да яде: плодове, кисело мляко, извара, кашкавал, пълнозърнест хляб, две краставици и един огромен червенобузест домат за салатата.

Настя тъкмо бе започнала да прави десерт от извара, кисело мляко и ситно нарязани плодове, когато се обади брат й Александър.

— Здрасти, сестричке! Моята красавица при тебе ли е?

— Тук е. Санечка, докато тя не ме чува, искам да ти задам един нескромен въпрос: ти смяташ ли най-сетне да се разведеш или само мотаеш момичето? Между другото тя ще ражда след три месеца, ако не си забравил.

— Ася, ти май ме смяташ за абсолютна гадина. Прав ли съм?

— Абе не, мисля, че не те смятам за такъв. Но малко по малко започвам да си го мисля.

— Тогава искам да знаеш: нашето дете ще се роди в законен брак. Решил съм всички проблеми със съда, не си делим имуществото, оставям всичко на жена си и след три седмици купувам нов апартамент и премествам Дашка там. С гражданското съм се разбрал — поради бременността на младоженката ще ни регистрират без изпитателен срок, буквално в деня на подаването на заявлението. Ще отидем, ще попълним анкетите и след половин-един час ще ни дадат брачното свидетелство. Най-много до месец всичко това ще стане.

— А защо Даша не знае нищо? Защо не си й казал това, което каза сега на мен?

— Ася, трудно е да ти обясня…

— Хайде опитай! — ядосано каза Настя. Изпитваше срам, задето бе таила такива лоши мисли за брат си, а се ядосваше и на него, задето със своята потайност я бе принудил да си мисли всичко това.

— Обещай ми, че няма да се смееш.

— Обещавам.

— Исках да бъде като в приказка. Както няма нищо и изведнъж — раз! — всичко е готово. Разбира се, ако Дашка ме беше попитала, щях честно да й кажа, но тя не ме пита и аз си помислих, че така дори е по-добре. Нека да не знае, че всъщност вече почти всичко е приключено. И ето че в един прекрасен ден ще отида при нея, ще я кача в колата и ще я заведа в гражданското, а оттам — в новия апартамент.

— Саня, ти…

— Какво?

— Не знам как да го кажа… но не си прав.

— Защо?

— Защото Даша носи твоето дете и от всяко положение е по-добре да живее в радостно очакване, в приповдигнато настроение, да бъде щастлива, а не потисната. Защото сега тя не знае нищо и се измъчва, нима не разбираш това?

— Но аз искам да й поднеса едно чудо — като в приказка, разбираш ли?

— Всичко разбирам, но, Санечка, миличък, едно чудо от локален мащаб може да поднесе на хората не празник, а неудобство.

— Не те разбрах? — полувъпросително каза Александър Каменски.

— Ами представи си, че един прекрасен ден отиваш да вземеш Даша, за да я заведеш в гражданското. А кой ще бъде свидетел от нейна страна? Обикновено жените канят за тази цел някоя близка приятелка и изобщо в гражданското се канят поне двама-трима близки хора. И значи ти се явяваш като ангел от небесата, за да заведеш Даря в гражданското, а тя няма нито свидетелка, нито приятелки, нито рокля, и изобщо точно този ден изглежда зле или нещо не се чувства добре и трябва да отиде на лекар. Да си се сещал случайно за такава възможност?

— Благодаря ти, че ме подсети — сухо каза Саша. — Ще поговоря предварително с нейните приятелки и ще отида заедно с тях. Твоята приземеност може да развали настроението и на най-оптимистично настроен глупак.

Настя почувства как бузите й пламват. Да, природата явно не я е надарила с тактичност. Едно грозновато и необичано от никого момче е израснало в грозноват и необичан от никого мъж, чиято съпруга се е омъжила за него по сметка. И ето че той е имал късмета да срещне невероятното момиче Даша, което го обича предано и безкористно. И нима той може да надвие изкушението да се изяви в ролята на прекрасния принц? И може ли някой да го упрекне за това? Може би денят, моментът, когато той ще влезе при Даша, ще я хване за ръка и ще я качи в колата, за да я заведе в гражданското, ще бъде неговият звезден час. Може би това ще бъде изобщо най-хубавото нещо, което той ще съумее да направи в живота си…

— Извинявай — виновно каза тя. — Не исках да те обидя. Да повикам ли Даша на телефона?

— Няма нужда. Кажи й, че ще мина да я взема в единайсет. А, и друго исках да ти кажа, Ася…

— Да?

— Макар и това да е в разрез с твоите принципи, моля те, не й казвай нищо.

— Разбира се.

Когато приключи с приготвянето на вечерята, Настя отиде на пръсти до стаята и надникна през открехнатата врата. Даша съсредоточено подреждаше дрехите й: светлите и тъмните блузки и сака — на дивана, светлите и тъмните поли и панталони — на единия фотьойл, роклите — на другия, шаловете, кърпите, коланите и другите аксесоари — на бюрото, до компютъра.

— Даря, вечерята е готова — извика я Настя и направи няколко крачки назад към кухнята.

След като хапнаха набързо, те пристъпиха към онова, което Настя мразеше с цялата си душа — пробването на дрехите. Благодарение на безупречния вкус на майката на Настя — Надежда Ростиславовна, която работеше в Швеция, дрехите, които тя й бе изпращала или донасяла, бяха елегантни, стояха великолепно на високата слаба фигура и прекрасно се съчетаваха една с друга. Даша успя доста бързо да подбере поне четири тоалета, с които не би било срамно да идеш не само на собствената си сватба, но дори на прием в английското посолство. Особено изискано изглеждаше дългата перленосива рокля с коприненото сако миши цвят.

— За тези тоалети трябва много внимателно да се гримирам — недоволно каза Настя, докато се оглеждаше в огледалото. — Моята безцветна физиономия е в състояние да развали всеки тоалет. И косата ще трябва да си боядисам, за да не се слива със сакото.

— Е де, не си измисляй! — възмути се Даша. — Имаш прекрасна коса с цвят на платина, с нищо не се слива.

— Косата ми не е платинена, а сива — невъзмутимо я поправи Настя. — Не е нужно да ме ласкаеш.

— Не те лаская, истината ти казвам. Ама защо толкова не се обичаш?

— Че за какво да се обичам? За лицето, което е невъзможно да се запомни — толкова е неизразително и банално? За безцветните очи? За белезникавите вежди и ресници? Отвори си очите, Дашенка! Друг е въпросът, че нямам никакви комплекси по повод собствената си непривлекателност. Знам, че ако си загубя два-три часа, мога да се превърна в красавица от суперекстра категория — и понякога го правя, когато е крайно необходимо. Но инак ме мързи да се занимавам с това, не ми е интересно как изглеждам и дали мъжете ме харесват.

— А какво ти е интересно?

— О, това е много дълга и широка история, ако взема да ти разказвам — разсмя се Настя. — Ето ти например обичаш ли пролетта?

— Много — тръсна глава Даша.

— Както си вървиш по улицата и си мислиш, че ето, пролет е, април, небе, кокичета и така нататък, нали?

— Разбира се. Мисля си за тези неща и се радвам, старая се да дишам по-дълбоко, за да попия пролетта в себе си. Ами ти, Настя?

— А аз, слънчице, съм морален изрод. Ето, вървя си днес по улицата и си мисля, че през март в Московска област са извършени четири убийства и април започна със съвършено същото убийство, и ми е интересно как настъпването на пролетта ще повлияе на този загадъчен убиец. По-агресивен ли ще стане, както се случва с хора, които имат зле лекувана черепно–мозъчна травма, или ще омекне и ще се отплесне по някаква любовна история? Ще окаже ли промяната на метеорологичните и природни условия извън града някакво влияние върху неговата престъпна активност? И дали същата тази промяна ще окаже влияние върху нашите възможности най-сетне да заловим това чудовище!

— Слушай, а поне от време на време не се ли сещаш за сватбата си?

— Разбира се, всеки ден. Щом бъде извършено ново престъпление или започваме разследване, си мисля: добре че не се омъжвам днес. Сърцето ми просто усеща, че на тринайсети май, точно в момента, когато ще трябва да изляза от къщи, ще се случи някакво престъпление на века и аз ще започна да се тормозя, че вместо да тръгна за местопрестъплението, за да видя всичко с очите си и да започна работа, ще трябва да отида в глупавото гражданско за някаква глупава сватба.

— Не за глупава, а за собствената ти сватба — укорително я поправи Даша. — Не е хубаво да си толкова бездушна, Анастасия.

— Не съм бездушна, просто съм неправилно устроена — възрази Настя. — Знаеш ли например колко ме боли душата за хората, които тепърва може да погуби този краймосковски убиец! Боли и не спира. Е, хайде, Дашуня, давай да прибираме на мястото му това пиршество на красивите парцалки, след двайсет минути ненагледният ти Саша ще дойде да те вземе.

— Да, но на какво се спря? Избра ли си нещо или пак да дойда някой път?

— Не знам, слънчице, не мога да реша. Бих предпочела вариант, при който ще трябва да положа минимален труд над лицето и косата си. Сивият комплект наистина е много хубав, но той и задължава много по отношение на грима и прическата.

— Добре, разбрах какво искаш — въздъхна Даша. — Ето виж. Вземаш късата черна пола от този костюм, черната блузка с яката „апашка“ и дългото бяло сако от ето този костюм. Запомни ли?

— Добре де — кимна Настя, като наблюдаваше внимателно Даша. — А не може ли друга блузка? Онази с високата затворена яка — тя повече ми харесва.

— На тебе може всичко да ти харесва. На тебе изобщо би ти харесало да тръгнеш гола, за да не си губиш времето за обличане. Мързелана с мързелана! Затворената висока яка не става за дневно тържество, трябва непременно да си откриеш шията и да окачиш на нея нещо изящно, но безумно скъпо. Например брилянт в платинена обковка.

— Брилянт в платинена обковка?! — Настя избухна в смях. — Какъв размах имаш, за бога! — успя да изрече, докато бършеше сълзите си, избили от лудешкия й смях.

— Ти в твоя магазин си свикнала да си имаш работа със съпруги на милионери, а аз съм обикновено руско ченге и цялата ми заплата с надбавките и процентите за стаж не надминава сто и петдесет долара на великата страна САЩ. Имам златна гривна и златни обици с изумруди, подарък са ми от Льошка, и една златна верижка. Но това е всичко. И в близките години не се очаква да се сдобия с нещо друго.

— Ти да не си полудяла! — възмути се Даша. — Нима е възможно на черно-бял комплект да се носи злато? Нито една уважаваща себе си жена не би си го позволила. Ако нямаш платина, тогава сребро, но много добро качество. И непременно комплект — колие, гривна, обици. Не слагай пръстен.

— Защо?

— Все пак това е сватба, не е като да тръгнеш на кино, и венчалната халка този ден трябва да е главният и единствен пръстен на ръката ти. Но маникюрът ти трябва да бъде безупречен, не забравяй. И да не ти е минало през ума да си лакираш ноктите с нещо просташкорозово или червено.

— А с какво тогава? — озадачено попита Настя, протегна ръце пред себе си и внимателно заразглежда дългите си пръсти с бадемовидни нокти.

— Сребристобял лак, три-четири пласта. Купи си „Орифлейм“ или „Артмалик“, те се нанасят добре и са трайни.

— И ти мислиш, че с късата черна пола и дългото бяло сако ще мога да не се тормозя да си подновявам физиономията и главата? — недоверчиво уточни Настя, докато събираше определените от Даша дрехи на отделна окачалка, та после да не обърка нещо.

— Разбира се — уверено отвърна Даша. — Късата пола ще открие краката ти, а жена, която има такива умопомрачителни крака, може да си позволи да бъде грозна колкото си ще, защото твоите крака засенчват всичко. Само не забравяй да обуеш чорапогащник в телесен цвят и обувки на висок ток. Второ, черната блузка ще подчертае бледата ти кожа и ще я направи ослепителнобяла. И пак ще кажа — жена с такава кожа може да си позволи да не прилича на Лолобриджида. Бялото сако и украшенията ще създадат усещане за празник и тържественост. Това е цялата премъдрост…

Докато я слушаше, Настя качваше в надстройката куфарите и саковете. Внезапно един от куфарите се изплъзна От ръцете й и падна на пода, като я удари лошо по крака.

— Оу-у! — изстена тя, седна на пода и заразтрива удареното място.

— Боли ли? — уплашено се втурна към нея Даша.

Настя не отговори. Тя седеше на пода, подвила единия си крак и обхванала с ръце глезена, и се олюляваше, сякаш изпаднала в транс. Очите й бяха устремени някъде към ъгъла, а по лицето й бяха застинали недоумение и обида. Даша се опита да проследи погледа й, но в ъгъла, в който бяха вперени светлите и изведнъж станали огромни очи на Настя, не видя нищо, освен чифт домашни пантофи четирийсет и пети номер, очевидно собственост на бъдещия съпруг Алексей Чистяков.

— Какво има, Настя? — повтори Даша и внимателно я докосна по рамото.

— Нищо — отговори тя с глас, лишен от каквато и да било интонация. — Колко е просто! Пола от един костюм, сако от друг, безстопанствена блузка — а всичко заедно се оказва елегантен празничен тоалет, нужни са му само малко фантазия и едно скъпо украшение. Боже мой, колко е просто!

2.

Синът на генерал Заточни, шестнайсетгодишният Максим, очакваше да се обади приятелката му, затова се втурна към телефона още при първото позвъняване. Гласът в слушалката беше женски, но не и онзи, който младежът бе очаквал да чуе.

— Добър вечер — учтиво поздрави жената. — Може ли да говоря с Иван Алексеевич?

— Тате, за теб е! — извика Максим и тихичко се примоли: — Но ще свършиш бързо, а, нали? Мила трябва да ми се обади.

— Добре — обеща шепнешком баща му. — Слушам ви, говорете.

— Иван Алексеевич, обаждам се във връзка с Платонов. Можете ли да ми кажете нещо?

— Не. А вие какво искате да ви кажа?

— Много жалко. Ако всички звена от веригата бяха пълноценни, вече щяхте да ми кажете, че Платонов е невинен и може да не се крие повече. Търсете гнилото звено, Иван Алексеевич. Ще ви се обадя след известно време.

Жената затвори. Търсете гнилото звено! Лесно е да се каже. Но как да се изпълни? Заточни бързо извади от джоба на сакото, окачено на облегалката на стола, бележника си и набра номера на полковник Гордеев.

— Кой се занимава с убийството на Агаев и издирването на Платонов? — попита той.

— От моите — Лесников, Корорюв, Каменская. От министерството — подполковник Русанов. А вие вероятно наблюдавате разследването?

— Смятайте, че е така. Официално то е в ресора на Главното управление за борба с углавните престъпления. Но аз го следя много внимателно.

— Мога ли да знам защо?

— Защото Платонов е мой подчинен. Виктор Алексеевич, можем ли да се срещнем с вас?

— Спешно ли?

— Много спешно.

— Утре сутринта? — предложи Гордеев.

— Става.

— Кога да дойда?

— Ако нямате нищо против, по-добре аз ще дойда при вас. В осем часа удобно ли е?

— Ще ви чакам.

Заточни отиде в кухнята и седна на широкия перваз — любимото му място за задълбочени размисли. Четирима души, тримата от Московското градско управление на вътрешните работи, единият — от министерството. Неизвестната жена, която вече за втори път му се обаждаше по телефона, нарече някого от тях гнило звено. И той, генерал Заточни, трябва да разбере какво е имала предвид. Тази жена бе предала в неговите ръце съдбата на Дмитрий Платонов.

Какво ли означаваха думите й? Само едно: тя се обажда най-малко на двама от четиримата и им дава различна информация. Само събрана в едно, тази информация може да хвърли светлина върху историята с Агаев и Платонов. Може би дори се обажда и на четиримата. И тази информация трябва да се събере в неговите ръце — ръцете на Заточни. Но кой знае защо, никой от тази юначна четворка не идва при него да му разкаже за обажданията на тайнствената непозната. Добре, да речем, хората от „Петровка“ изобщо не се познават с него — генерал Заточни, и през ум не им минава да се обърнат към него. Но поне на шефа си — полковник Гордеев, е трябвало да кажат. А Гордеев непременно би дошъл при генерала, защото знае, че именно Иван Алексеевич включи в групата Сергей Русанов. Може би точно така е и станало и гнилото звено е именно Гордеев? Неприятно. Но и това трябва да се има предвид като възможен вариант.

Утрешният разговор на „Петровка“ щеше да бъде сложен, Иван Алексеевич го предчувстваше. Не бива да се обиждат хората. Но и на никого не бива да се вярва.

Телефонът отново иззвъня и го откъсна от тежките му размисли. След няколко секунди в кухнята надникна синът му.

— Татко, пак е за тебе. Пак жена.

— Същата ли? — сепна се генералът.

— Не, друга. Ти какво така, на стари години нещо?…

— Глупчо! — Генералът шеговито чукна с пръст темето на Максим и бързо отиде в стаята, където беше телефонът. — Заточни на телефона.

— Иван Алексеевич, обажда ви се майор Каменская от Московската криминална милиция. Извинете, че звъня толкова късно, но въпросът не търпи отлагане…

3.

Призори времето рязко се развали. Докато преди това цяла седмица беше топло и слънчево и всичко говореше за ранна бурна пролет, от тази сутрин отново настъпи кална и кишава зима, убиваща из корен доброто настроение и пораждаща само едно желание: да си вземеш гореща вана, да се увиеш в дебело одеяло и да спиш, да спиш, да спиш…

По пътя за работа Настя намокри краката си, понеже от разсеяност стъпи в покрита с тъничък лед дълбока локва и потъна в нея до глезените. Но тя дори не обърна внимание на това — беше погълната от мисли за предстоящия разговор със своя началник и началника от министерството. Снощи идеята я озари твърде късно, но въпреки това тя се обади на Житената питка — Гордеев, а той я посъветва да се свърже с генерал Заточни и дори й даде телефонния му номер.

— Заточни наблюдава разследването и утре сутринта е решил да ни кастри — съобщи й Виктор Алексеевич. — Дай му храна за размисъл, та да не си губи времето напразно и да не сънува сладки сънища.

— Нещо май не го обичате? — попита Настя, изненадана от този обрат.

— Че за какво да го обичам? — рязко отвърна Гордеев. — Нали той настоя с вас да работи Русанов, който сега ви е увиснал като гюлле на ръцете и не ви оставя да събирате улики срещу Платонов! Всичко е ясно: иска да защити подчинения си, не можем да го упрекваме за това, но същевременно този факт не допринася за обичта ми към него. Макар че естествено ако му бях подчинен, щях да разсъждавам другояче. Инак бил свестен, чувал съм много хубави неща за него. Но не ми харесва тази утрешна сбирка, дето я е замислил. За какво трябва да се вижда с мен? Да ми разправя колко лоши и некадърни служители имам? Аз знам по-добре от него какви са служителите ми. Да ми дава съвети как да разкрием убийството на Агаев и да намерим Платонов? Защо обаче се мота толкова време, ако е знаел как да го направим? Да беше казал от самото начало. Или нещо е научил — нещо, което коренно променя картината? Тогава хем твоята информация ще му влезе в работа, хем утре вече няма да си губи времето да събере нишките в едно, а ще го е направил още през нощта. А на сутринта ще довтаса на „Петровка“ да вади зайци от шапката си.

— Виктор Алексеевич, нещо ме е страх — призна Настя. — Представете си, че е заинтересовано лице? Платонов ми се довери и ако наистина не е виновен, аз може да дам поверителна информация в лошите ръце. Нали може да се случи и така?

— Стасенка, винаги има такава вероятност, но хайде по възможност да разсъждаваме трезво. Онзи, който е заинтересовано лице, трябва да действа срещу Платонов — това е основната му цел. Защо Заточни ни пробута Русанов? Защото Русанов е близък и стар приятел на Платонов и ще даде мило и драго, за да го спаси. Да го спаси, детко, а не да го натопи. Ако беше заинтересована страна, Заточни никога не би ни пратил Русанов. Съгласна ли си?

— В общи линии — колебливо отговори Настя.

— Щом е така, набирай номера и се обаждай на генерала. И от нищо не се бой.

Тя го направи и сега с нетърпение очакваше срещата с Иван Алексеевич.

В осем без пет Настя седеше в кабинета на началника си Гордеев, обута в униформени черни обувки, с които бе сменила маратонките, оставени да съхнат. Виктор Алексеевич мълчаливо стоеше до прозореца, обърнат с гръб към нея, и съсредоточено съзерцаваше мокрия сняг, който се слягаше върху тротоара. В осем без три минути влезе генерал Заточни. По неговото недоспало лице и двамата веднага разбраха, че снощи той наистина не е сънувал сладки сънища. Настя реши да спази субординацията, скочи от фотьойла и се изопна в стойка „мирно“.

— Добро утро — някак по домашному ги поздрави генералът и подаде ръка на Настя, която беше по-близо до него от полковник Гордеев. — Вие ли сте майор Каменская?

— Тъй вярно, другарю генерал.

— Не е необходимо, Анастасия Павловна. — Заточни смешно сбърчи нос. — Тъй като вие се движите изключително в цивилни дрехи, а сте обули униформените обувки само защото сте си намокрили краката, за вас от днес ще бъда просто Иван Алексеевич.

Той весело се разсмя, обгръщайки Настя от главата до петите с топлия поглед на жълтите си тигрови очи, и това я накара да се почувства много особено. Заточни пристъпи напред, за да стисне ръката на Гордеев, и загледана в гърба му, Настя с ужас проумя, че този човек й харесва. Интересно — откъде ли е разбрал за намокрените маратонки? За никого не е тайна, че тя, Анастасия Каменская, ходи през цялата година с дънки и пуловери или фланелки и фактът, че генералът е осведомен за това, означава, че не е тръгнал за „Петровка“ „напосоки“, а се е постарал да научи едно-друго за хората, с които щеше да разговаря тази сутрин. Разбира се, това е огромен плюс за генерала, защото означава, че дори на своя ръководен пост той е останал първокласен детектив, а не се е превърнал в самовлюбен, сит и мързелив апаратчик. Но как е разбрал, че тя си е намокрила краката? Видял я е как на идване насам от метрото цопна в тази отвратителна локва? Забелязал е, че тогава е била с маратонки, а сега е с обувки? Но в такъв случай той щеше да дойде на „Петровка“ едновременно с нея, а не десет минути по-късно. Впрочем може да е влязъл в някой друг кабинет, преди да дойде при Гордеев.

Но най-поразена остана Настя от очите му, които живееха някакъв свой особен живот — топли като две малки слънца, озарили внезапно сухото, скулесто лице на генерала с ярка, радостна светлина.

— И тъй — започна генералът, след като се настани до дългата маса за съвещания, — да направим равносметка на всичко, което имаме събрано до вчерашния ден. Някаква жена ми се обажда по телефона и ми казва, че аз съм централното звено и към мен от различни страни ще се прикачат други звена, а в резултат ще се получи верига и точно тази верига ще докаже невинността на Дмитрий Платонов. По-нататък: тази жена се обажда на вас, Анастасия Павловна, и ви съобщава, че Дмитрий не е виновен, че той се е срещнал с Агаев, прегледал е донесените от него документи за приборите, съдържащи благородни метали, откарал го е на улица „Володарски“ и си е заминал. Имайки предвид тези сведения, вие, Анастасия Павловна, проверявате показанията на Платонов. Частично те се потвърждават: Агаев наистина е отишъл в посочения час при своя роднина на улица „Володарски“, излязъл е от блока заедно с него и до този момент е бил жив и здрав. Нещо повече — той наистина е пристигнал там с кола, съвпадаща по описание с колата на Платонов. Но има една неприятна подробност: известно време след като тази кола си е заминала, пред блока, в който е влязъл Агаев, се появява мъж с дипломатическо куфарче — наглед същото, каквото има Платонов. Според протокола от разпита на Стас Шуригин и протокола от идентифицирането — така беше, нали?

Настя, която напрегнато следеше всяка дума на генерала, мълчаливо кимна.

— По-нататък. У Агаев не са намерени никакви документи за бракуването на приборите. Тази част от разказа на Платонов не се потвърждава. Нещо повече — аз успях да изясня, че Агаев наистина е работил заедно с Платонов за разкриване на машинациите с тези прибори в завода в Уралск-18, но замесената в злоупотребите фирма „Артекс“ вече не съществува. Тъй че работата по приборите е изгубила своята актуалност. И това се е случило доста отдавна. Тъй че едва ли е правилно да свързваме смъртта на Агаев с тези прибори. Платонов, изглежда, иска да привлече вниманието ни към документите за бракуване на приборите, за да не го спрем върху нещо друго. Нямате ли такова чувство?

Генералът се обърна към Настя и я погледна с жълтите си очи, които този път излъчваха неловкост и молба да бъде извинен за това толкова кощунствено предположение.

— Не, нямам такова чувство — твърдо заяви Настя, като се стараеше да не среща погледа на Заточни. — За сметка на това имам чувството, че убитият миналата седмица в Международния център Юрий Ефимович Тарасов е бил агент на Платонов именно по проблеми, свързани с уралския завод. И ако Тарасов е продължавал да изпълнява някаква задача на Платонов, това означава, че работата по Уралск не е изгубила своята актуалност. И аз бих искала да знам каква е тази история. Защото ако Тарасов е бил убит, тъй като е научил нещо крайно опасно за престъпниците, това означава, че те продължават да действат. И на нашите въпроси може да отговори само Платонов, защото Слава Агаев е убит, убит е и Юрий Ефимович, а е абсолютно сигурно, че никой друг не разполага с информация за едно толкова сложно разследване, защото един нормален детектив не би я споделил с никого.

— Какво пък, Анастасия Павловна, вие сама отговорихте на всички въпроси — усмихна се Заточни. — Онова, което толкова ви липсва, е именно информацията, която трябваше да постъпи при мен, но кой знае защо — не постъпи. Вие се оказахте добро, стабилно звено, обаче друго някое или може би други звена се оказаха негодни. Информацията, която е дал Платонов, не е минала през тях и аз не съм я получил. И ето какъв въпрос искам да ви задам: Кой? Кой може да е бил такова звено? Лесников? Коротков? Русанов?

— Можете веднага да елиминирате Русанов — мрачно се обади Гордеев. — Остават моите момчета.

— И какво решихте в такъв случай? — с виновен тон попита генералът, сякаш наистина му беше ужасно неудобно, че заради глупавия каприз на генерал Заточни такъв уважаван човек като полковник Гордеев сега е принуден да подозира в нещо много неприятно своите любими подчинени.

— Какво можем да решим? С Анастасия ще проверяваме. Ще привлечем и Русанов.

— Ще вземете ли и мен в компанията?

И Заточни отново се обърна към Настя и я сгря с топлината на жълтите си очи. И тя отново потрепери като от студ, защото жълтите тигрови очи на генерал Заточни й внушаваха някакъв безпричинен страх.

— Разбира се, добре сте ни дошли — измъчено се усмихна тя.

— Прекрасно.

Заточни се надигна от стола с лекота, сякаш в колената му бяха монтирани пружини, и пристъпи към вратата. После се спря и се обърна към Настя:

— В колко часа провеждате сутрешната оперативка?

— В десет.

— Сега е девет и петнайсет. Къде бихме могли да си поговорим с вас?

— С мен ли?

Настя изтръпна като от токов удар. Сюрпризите започват, ужасена си помисли тя. За какво може да разговаря с нея генерал от едно главно управление при министерството? Ще се опита да я поразпита за Игор Лесников и Юра Коротков? За Юрка тя знае практически всичко, но ще бъде ли правилно да го разказва на генерала? Докато за Игор, напротив — знае твърде малко…

— Доколкото знам, имате самостоятелен кабинет. Мога ли да разчитам на чаша кафе?

— Заповядайте, Иван Алексеевич.

Тя направи гостоприемен жест, канейки генерала да я последва. В кабинета си го настани на своето бюро, включи бързовара, извади чашките, кутията с нес кафе и кутия с бучки захар.

— А вие къде ще седнете? — попита Заточни, след като огледа малкия кабинет.

— На стола до прозореца. Тук е удобно.

— А защо не до бюрото, срещу мен? Мисля, че тук е още по-удобно.

— Прекалено близо е до вас. Това е опасно — усмихна се Настя.

— Така ли? И защо?

— Първо, вие сте генерал и ръководител от министерството.

— И второ?

— Второ — твърде привлекателен мъж сте и това ме притеснява.

— Така било значи — замислено каза генералът. — Следователно не са ме излъгали.

— Тоест?

— Казаха ми, че един от най-опасните похвати, с които Каменская поваля противника, е нейната фантастична прямота. Тя нарушава всички конвенционални норми на общуването и казва на глас неща, които обикновено никой никога не казва. Включително не се притеснява да каже на човека, че не му вярва.

— А мога ли да узная кой ви разказа всичко това за мен? За дънките, за самостоятелния кабинет, за кафето, за похватите, които използвам?

— Не можете, Анастасия Павловна. Всеки от нас си има по един Юрий Ефимович Тарасов. Впрочем не само по един.

— А кой Тарасов ви каза, че тази сутрин си намокрих краката?

— А вие не се ли сетихте сама?

— Не — честно си призна Настя.

— Аз имам добро зрение, Анастасия Павловна, и забелязах, че обувките ви са обути на бос крак. Ако — както разказват за вас — и зиме, и лете ходите с дънки не от бедност, а защото най-високо от всичко цените телесния си комфорт, вие никога не бихте обули обувките си без чорапи, за да не си ожулите краката. И щом сте го направили, съвършено очевидно е, че сте го направили не по собствена воля, а по принуда. Нататък всичко е ясно.

— Браво, Иван Алексеевич! — от сърце се усмихна Настя. — Сложете си кафе, водата вече завря.

Тя наля вряла вода в чашата на Заточни, после направи кафе и на себе си и се отдръпна с чашата си до прозореца.

— Все пак решихте да седнете далеч от мен, така ли?

— Добре, щом настоявате, ще седна до бюрото — раздразнено каза Настя, премести стола и седна точно срещу Заточни.

— Благодаря, Анастасия Павловна. Кафето ви е хубаво — похвали я генералът.

— Не моето кафе, а на фирма „Несле“. Та за какво искахте да си поговорите с мен, Иван Алексеевич? Вече е девет и половина, след половин час ще трябва да се разделим.

— Исках да ви попитам вярно ли е, че след един месец се омъжвате.

Настя се задави и едва не разля кафето си върху бюрото. Бавно остави чашата, внимателно измъкна пръста си от извитата й дръжка и чак тогава вдигна поглед към Заточни. Физиономията на генерала изразяваше крайна заинтересованост и приятелско любопитство.

— След месец и половина — отвърна тя с внезапно прегракнал глас и устни, които не я слушаха.

— И защо?

— Какво „защо“?

— Защо ще се омъжвате за човек, с когото и без това нищо не ви пречи да бъдете заедно? Какво ще промени фактът на вашето бракосъчетание?

— Нищо — сви рамене тя. — Просто той иска така и аз не виждам повече поводи да отказвам. Напълно сте прав — това наистина нищо няма да промени за мен, ето защо, след като той настоява, защо да не се съглася? Иван Алексеевич, вие ме поставихте натясно, като ми зададохте неочакван въпрос, накарахте ме да се стъписам и поради това да започна да обсъждам с вас проблеми, които не смятам за нужно да обсъждам с когото и да било. Вече се съвзех след смайването, тъй че закриваме дискусията относно моето семейно бъдеще.

— Много жалко. — Генералът ослепително грейна в своята прочута слънчева усмивка, която бе разтопила не едно жестоко и каменно сърце.

— Защо така?

— Защото ако бяхте свободна, щях да ви поканя да излезем някъде. Например на театър.

Настя все пак изпусна чашата и горещото кафе се разля по тъмния линолеум.

— Иван Алексеевич, вие какво, провеждате си с мен психологически експерименти ли? — попита тя, докато си сипваше в чашата нова доза кафе и я заливаше с вряла вода. — Как да наречем това, което си позволявате с мен?

— Изпробвам върху вас вашето собствено оръжие, което се нарича „Убийствена прямота“. Първо, искам да видя как действа, защото самият аз никога не бях го употребявал. Второ, искам вие върху собствения си гръб да изпитате онова, което карате другите хора да изпитват. Казаха ми, че понякога сте жестока и си помислих, че никак няма да е зле за няколко минути вие да застанете от другата страна на бариерата.

— Правите опити да ме възпитавате? — ядно попита тя. — Знаете ли, отдавна надхвърлих трийсетте, затова начинанието ви е обречено на провал. Закъснели сте.

— Ни най-малко, Анастасия Павловна, разговаряйки с вас, аз просто проверявам доколко точно са ви охарактеризирали моите еквиваленти на Юрий Ефимович. Проверявам тяхната способност да дават пълен и квалифициран психологически портрет.

— А аз имам чувството, че ме използвате като опитно зайче.

— Не сте ме слушали внимателно, Анастасия Павловна — отново се усмихна генералът, този път още по-топло и ласкаво. — Нали ви казах, че изпробвам собственото ви оръжие — прямотата. Просто ви казвам истината — чистата истина, абсолютно неприкрита. Голотата шокира — това е вярно, но за сметка на това никого не мами. Още веднъж ви повтарям, ако все пак не сте ме чули: ВСИЧКО, КОЕТО ВИ КАЗАХ В ТОЗИ КАБИНЕТ, Е ИСТИНА.

По гърба на Настя отново полазиха тръпки, после внезапно лицето й пламна. Тя впери поглед право в жълтите тигрови очи, които бяха заприличали на разтопено злато.

— Вие наистина ли бихте искали да ме поканите на театър?

— Бих искал. Но само ако не възнамерявахте да се омъжвате.

— Какво общо има това? Нали не става дума да се жените за мен?

— Откъде знаете? — дяволито се усмихна генералът.

— Още не сме обсъждали този въпрос. Колкото до театъра, предполагам, че ще бъдете принудена да лъжете годеника си, за да му обясните с кого и къде сте ходили. Защото ако му кажете, че сте ходили на театър с почти непознат генерал от министерството, с когото не ви свързва и не може да ви свързва нищо друго — това едва ли ще задоволи годеника ви. Нито един нормален човек няма да повярва в това, защото такива неща просто не се случват. Значи ще трябва да лъжете, да измисляте несъществуваща приятелка или нещо друго. А аз никак не обичам хората да лъжат и да се оправдават заради мен. Имаме на разположение още десет минути, затова нека преминем към нашите общи проблеми. Как ще работим по-нататък с вас? Имате ли предложения?

— Още не съм мислила за това.

— Ами добре, всъщност вече ми казаха, че мислите бавно. Напоследък нямам много вяра на телефоните, затова предлагам да се срещаме всеки ден — или сутрин, или вечер, след работа. Как ви е по-удобно?

— Само не сутрин — бързо отговори тя. — Сутрин много ми се спи, всяка минута сън ми е скъпа.

— Добре, тогава вечер. Къде живеете?

— На „Шчолковская“.

— Прекрасно, аз пък — на „Измайловская“. Ще ми се обаждате вкъщи и ще определяме удобен час и място. Ако ме няма вкъщи, предайте на сина ми — той вече е голямо момче и няма да обърка нищо. Разбрахме ли се?

— Разбрахме се.

Иван Алексеевич стисна ръката й и си тръгна. До оперативката оставаха пет минути, предстоеше й дълъг и тежък работен ден, а Настя Каменская вече се чувстваше абсолютно скапана.