Александра Маринина
Пешките падат първи (8)

1.

Детството на Сергей Русанов премина в страх, че родителите му ще се разведат. Перспективата семейството да се разпадне се бе появила пред момчето, когато то беше на шест години. Тогава баща му за пръв път ги напусна заради друга жена и се върна чак след две години. За втори път това се случи, когато Серьожа навърши единайсет. Баща му ту ги напускаше, ту се връщаше, като молеше майка му за прошка и обещаваше това никога вече да не се повтори, после пак нещо го прихващаше и той ги напускаше и отново се връщаше.

Серьожа безумно обичаше родителите си и беше щастлив само когато ги виждаше заедно. Толерантността на майка си той приемаше като нещо, разбиращо се от само себе си, но с годините започна да се страхува, че един прекрасен ден тя няма да приеме обратно баща му. Самият Серьожа беше готов да му прости какво ли не, само и само всеки ден да го вижда вкъщи, до майка му, до себе си.

Бременността на майка си петнайсетгодишният Сергей възприе като знак за окончателното им сдобряване с баща му. Вече беше достатъчно голям, за да се сети от намеците и недомлъвките: майка му не може да реши дали да направи аборт, или да остави детето. Серьожа не можеше да се намесва в разговорите на родителите си на толкова деликатна тема, той само напрегнато се вслушваше в думите им, които те произнасяха между другото или шепнешком, и се молеше на Господ майка му да роди. Ако не остави детето, значи не е сигурна в баща му, тоест всичко отново може да се промени. Ако пък роди, значи е дошъл краят на кръшканията и любовните истории на баща му и те отново ще бъдат заедно, този път окончателно. Момчето интуитивно разбираше, че последната дума в тази ситуация ще има баща му: ще успее ли той да убеди майка му в любовта си, ще съумее ли да й докаже, че тя вече може да разчита на него?

Серьожа обожаваше малката си сестричка Леночка. За него тя беше символ и залог на стабилността на семейството, около нея се бяха съсредоточили всички негови чувства, всички радости, всички надежди. Ужасно се страхуваше, че баща му ще се дразни от неизбежните усложнения и грижи, които се появяват заедно с децата, и отново ще се връцне и ще направи някой от номерата си. Затова Серьожа пое всички грижи, които бяха по силите му: ставаше нощем, ако Леночка плачеше, переше пелени, тичаше за храна в детската кухня, едва ли не насила отпращаше родителите си вечер на гости или на кино, като се кълнеше, че ще се грижи за момиченцето не по-зле от тях.

Когато стана на двайсет, той разбра, че вече нищо не заплашва брака на родителите му, макар че проблемът бе загубил своята актуалност, а на двайсет и две — че на този свят за него няма по-скъпо същество от Лена. Фактически я бе отгледал той, беше израснала в ръцете му, тъй че трябваше да употреби доста усилия, докато я отучи да нарича по-големия си брат „тате“.

Когато на Русанов му се роди дъщеря, жена му искаше да я нарекат Елена, но Сергей се възпротиви. В неговия живот имаше само една Лена и това име не биваше да принадлежи на никого другиго.

— Ти съвсем си откачил по тази твоя сестра — недоволстваше съпругата на Русанов — Вера. — За теб тя е единственото светло нещо в този живот. За нея трябваше да се ожениш, а не за мен.

— Заради Альона съм готов да прегризя гърлото на когото щеш — повтаряше Сергей.

Същите думи каза и на Игор Лесников.

— Альона е най-скъпото, което имам. Смятай, че тя е първото ми дете. На никого не бих позволил да я наскърби. Само ако подозирах, че с Димка Платонов нещо не е наред, нямаше да допусна Лена да затрива младостта си с него. Но съм сигурен в Димка. Станало е някакво чудовищно недоразумение и аз искам да направим всичко възможно за неговото реабилитиране.

Лесников се мръщеше и тихо мърмореше в кабинета на Настя, че необективността на Русанов им връзва ръцете и им пречи. Настя се шегуваше, че биха могли да гледат на колегата от министерството като на филтър, през който не може да мине нито едно зле обосновано обвинение.

— Ако се окаже, че Платонов е виновен и работата стигне до адвокат, всички наши доводи ще бъдат подлагани на съмнение и критика. По-добре това да стане сега, а не в съда.

В понеделник Настя и Лесников обсъдиха получената в неделя информация с Русанов и Юра Коротков. Когато стана дума за мъжа с дипломатическото куфарче от тъмновинена кожа, Русанов видимо се оклюма.

— Колеги, не искам да ви преча на работата, затова няма да скрия — такова куфарче има Димка.

— Сигурен ли си? — попита Коротков.

— Абсолютно — въздъхна Сергей. — Моята Альона ни купи и подари еднакви куфарчета. И аз имам вкъщи същото.

— Донеси го, ако обичаш — помоли го Настя. — Ще го покажем на шофьора. Впрочем не, по-добре вземи от жената на Платонов неговото собствено.

Тя още не можеше да реши дали да каже на Русанов за подозренията си относно убийството на Юрий Ефимович Тарасов. В края на краищата можеше да подхване нещата по заобиколен начин.

— Можеш ли да си спомниш всичко, свързано с Платонов, като започнеш от миналия понеделник? — попита по едно време с невинен тон.

— От понеделник насам ли? Ще се опитам — колебливо започна Русанов. — В понеделник още сутринта разговаряхме по телефона…

— Кога? Точния час, ако обичаш.

— Вера вече беше тръгнала за работа, тя излиза към осем и десет или осем и петнайсет. След това си изгладих панталона — това ми отне петнайсетина минути. После се обадих на две места по телефона, облякох се и вече щях да тръгвам, когато ми се обади Дима. Значи е било около девет. Може би към девет без пет, приблизително.

— За какво си говорихте?

— За Лена. Наближава рожденият й ден и Димка искаше да се посъветва с мен за подаръка.

— Защо, налага ли се да ти иска съвет за такива неща? — учуди се Игор Лесников. — Та той се познава със сестра ти достатъчно отдавна, за да може да се ориентира сам.

— Работата е там, че миналата година стана гаф. И двамата знаехме, че Альона обича украшения от гранат — и двамата като първи глупаци й поднесохме гранатови комплекти, и то почти еднакви. Та за да не се случи отново нещо подобно, Дима ми се обади.

— Ясно. Откъде ти се обади? От къщи ли?

— Вероятно от къщи. Не го попитах, но мисля, че от къщи.

— А защо е било необходимо да ти звъни сутринта, след като сте можели да обсъдите този въпрос в службата си? Нали работите в една сграда? Не ти ли обясни това?

— Каза, че искал на път за работа да мине през един-два магазина.

— Добре, продължавай.

— После го зърнах веднъж-дваж в министерството. Кабинетите ни са на различни етажи, но често се срещаме по коридорите, а естествено — и всеки понякога се отбива при другия…

Русанов продължи да си припомня къде, кога и колко пъти е виждал приятеля си в понеделник, вторник и сряда, за какво са си говорили, как е изглеждал Платонов, дали е бил в добро настроение или обратното — разстроен и потиснат. Настя си записваше в бележника и си мислеше, че Платонов май няма алиби за понеделник сутринта. Напротив, всичко изглеждаше крайно подозрително. Можел ли е Платонов да се обади на Русанов веднага след като е убил Тарасов? Можел е. В сградата на Международния център има колкото искаш телефони, включително и кабини. Освен това в сградата на Международния център има безброй скъпи магазини, в които човек може бързо да купи подарък за любимата жена. Съчетал е полезното с приятното — очистил е един прекалено информиран агент, купил е подарък за рождения ден на любовницата си и спокойно е тръгнал за работа. Вярно, за да го направи човек, трябва да е много стабилен и да има железни нерви, но кой е казал, че Дмитрий Платонов не притежава тези качества?

Шофьорът Стас Шуригин е видял как е тръгнала колата, която е закарала на улица „Володарски“ Слава Агаев. Но Игор Лесников абсолютно правилно предполага, че колата може да е свърнала в пресечката и да е спряла, а Платонов да се е върнал при блока, в който е влязъл Агаев и откъдето е излязъл след няколко минути. Във всеки случай той има куфарче от тъмновинена кожа. А шофьорът не е видял лицето на онзи човек… И за Международния център Платонов е разговарял с Русанов. И в сряда вечерта е бил някак угрижен, замислен, разговарял е разсеяно. Всичко съвпада. Много точно съвпада…

2.

Стас Шуригин не се зарадва много, когато видя Лесников, но се въздържа, не го показа.

— Още въпроси? — попита мрачно, като стисна вяло ръката на Игор.

— Нещо такова — усмихна се Лесников. — Сега с теб ще идем в прокуратурата, при следователя. Там имаме работа за петнайсет минути и си свободен.

— Защо? — мнително попита Стас. — Защо в прокуратурата? Не може ли тук?

— Не може. Че от какво се притесняваш? Ти си свидетел, а не обвиняем. Хайде, хайде да вървим, няма да боли.

В кабинета на следователя съобщиха на Стас, че сега в присъствието на поемни лица ще му покажат няколко дипломатически куфарчета и той ще трябва да каже кое от тях прилича на онова, което е видял в ръцете на спрелия пред колата човек. На една маса бяха подредени шест различни куфарчета от кожа с различни оттенъци — от яркочервена до тъмновинена. Следователят помоли да спуснат завесите, та в кабинета да стане здрачно, и да запалят една мощна лампа, чиято светлина да е насочена към масата с куфарчетата.

— И защо се прави това? — учуди се Шуригин.

— За правилно възприемане на цвета — обясни му Лесников. — Нали се е здрачавало, а ти си видял куфарчето под светлината на фаровете. Така ми каза, нали?

— Ами… да — потвърди Стас.

— При такава светлина цветът се възприема различно, не както през деня. Разбираш ли?

— Аха, разбирам.

Стас внимателно разгледа всичките шест куфарчета и уверено посочи едно от тях.

— Ето, такова беше, точно такова — без колебание каза той. — И цветът, и металната обковка.

След като пусна Шуригин и поемните лица, Лесников притеснено поклати глава. Куфарчето, което посочи свидетелят, беше взето тази сутрин от съпругата на Платонов — Валентина. Именно него миналата година бе подарила на Платонов Лена Русанова.

3.

Привечер Андрей Чернишов позвъни на Настя на служебния й телефон. По гласа му тя разбра, че той неслучайно се бе страхувал от поредния понеделник.

— Пак ли? — попита само.

— Пак — отчаяно потвърди той. — Деветмилиметров револвер „Стечкин“, изстрел в тила от около двайсет и пет метра разстояние.

— Къде?

— Ох, Аска, изобщо не е там, където си мислиш. Вече гледах на картата, която ми разпечата от твоя компютър. Според първите четири точки с тебе получихме Хорошевския район, а когато се прибави петата, предполагаемият център се измести на изток. Приблизително около улиците „Беговие“, Беларуската гара, „Тверская“. Бившият Фрунзенски район или пък Свердловски. Нищичко не разбирам.

— И кой е потърпевшият?

— Местен жител, отивал е към гарата да вземе мотрисата. Работи в Москва, майстор на цех в обувна фабрика. Господи, на кого може да е пречел този човек?

— Андрюшенка, ако си имаме работа с луд маниак, на него може да му попречи всеки — дори родната му майка. Затова е маниак. Само че стреля прекалено добре за луд човек, не намираш ли?

— Вече го намерих и си го имам наум. Е, кого ще разработваме на първо място? Психически болни или състезатели по спортна стрелба?

— И едните, и другите.

— Ей, голяма идеалистка си! — тъжно се позасмя Андрей. — Откъде ще взема толкова хора? Не разполагам с инкубатор, инак щях лично да седя и да ги мътя.

— Слушай, а защо твоето ръководство не постави въпроса за създаване на съвместна група с нас? Убийствата се извършват в областта, но нали потърпевшите са московчани — само без последния.

— Абе имат си някакви свои съображения, нещо се правят на интересни, ставало дума за лоялност и така нататък. Знам, че въпросът е повдиган, но засега няма резултат. Защо, ти отказваш ли да ми помагаш без официална заповед?

— Разбира се, че не, моля ти се, ще направя всичко, което ти трябва. Нали отношенията помежду ни не са просто служебни! Я да взема аз да те свържа с Боря Шалягин, той сега е командир на отряд със специално предназначение, бил е европейски шампион по спортна стрелба. Той ще те ориентира на първо време. Искаш ли?

— Искам. Благодаря ти, Асенка.

4.

Кира се прибра късно и Платонов се изтормози, докато я чакаше. Сутринта тя бе отишла в службата си, за да вземе отпуск, после се обади на Каменская, както я бе помолил Дмитрий.

— Засега не мога да кажа нищо определено — каза й Каменская. — Онова, което ми съобщихте вчера, отчасти се потвърди, но трябва да проверим още някои неща. Може би Дмитрий има някакви версии, обясняващи кой и защо може да е убил Агаев?

— Не знам — притеснено отговори Кира. — Нищо не ми е казвал.

— Ами попитайте го. Кажете му, че аз го моля да ми отговори на този въпрос.

— Добре, ще го попитам — машинално отговори Кира и веднага се сепна: — Вярно, не знам кога ще ми се обади, нямам връзка с него.

— Разбира се, разбира се — миролюбиво се съгласи Каменская, сякаш не бе забелязала нейната грешка. — Разбирам ви. Но ако случайно се обади, попитайте го.

— Ще го попитам — послушно повтори Кира.

Вкъщи тя честно преразказа на Платонов целия разговор с Каменская, без да крие от него грешката си, която очевидно ужасно я бе разстроила.

— Нищо, нищо — утеши я Дима. — Ако Каменская е толкова умна, за каквато я представят, тя и без това разбира, че никъде не съм заминал. А пък ако не се е сетила сама, значи и грешката ти не е забелязала.

— Ами ако съм ти направила беля?

Днес Кира беше с рокля от светъл трикотаж с бродерия на якичката, с която приличаше на ученичка. Огорчената й физиономия и пълничките устни още повече засилваха впечатлението, като й придаваха вид на нажалено провинило се момиченце.

Платонов я изпрати по магазините да търси тапети, бяла боя, лепило и други материали за ремонт. На връщане тя трябваше да се обади на Русанов и Дмитрий очакваше с нетърпение резултатите от този разговор.

Кира се върна, натоварена с ролки тапети.

— Наложи се да взема такси — бъбреше тя, докато вкарваше покупките си в апартамента. — Пак добре, че случих на свестен шофьор, обикаля с мен чак до Москворецкия пазар, после ми помогна да изберем плочки, защото аз нищо не разбирам от плочки — кои са за под и кои за стени. Извинявай, че се забавих доста.

— Обади ли се на Русанов?

— Да. Дима, засега всичко е много лошо. Той каза да кротуваш и да не си подаваш носа навън, много сериозно те подозират. Някакъв шофьор те е видял близо до мястото, където е бил убит Агаев.

— Но аз наистина бях близо до това място — сви рамене Платонов. — Нали закарах Славик дотам и не го крия.

— Ето, виждаш ли, а те точно затова те подозират. С една дума той поръча да ти предам, че прави всичко, което е по силите му, за да ти помогне.

— Знае ли, че си се обаждала на Каменская?

— Аз не съм му казвала.

— А по думите му усеща ли се, че знае?

— Ох, Дима, не знам! Та аз не съм детектив, не разбирам от тези неща. Сигурно нямам усет. А това важно ли е?

— Разбираш ли, за мен е важно да знам дали Каменская разказва на останалите за твоите обаждания. Ако да, тогава тя вярва безрезервно на колегите си и не вярва твърде на мен. Ако не — значи допуска, че ти й казваш истината, а тази истина пречи на някого.

Докато го слушаше, Кира сръчно режеше зеленчуци за салатата и едновременно поглеждаше кюфтетата, които се пържеха в тигана.

— Сигурно съм глупава, но не разбирам много добре какво имаш предвид — виновно каза тя и посегна за солта и пипера.

— Че какво има за разбиране! — натъжено въздъхна Платонов. — На фирмата, в която работи жена ми, са били преведени пари, и то страшно много пари. После беше убит мой агент. После, два дни по-късно, убиха помощника ми. Как може да се обясни това?

— Е, как? — попита Кира, без да откъсва поглед от бързо движещия се нож.

— Първо обяснение: всичко това е чиста случайност. Парите от „Артекс“ са дошли във фирма „Натали“ абсолютно законно или обратното — по погрешка, но и в двата случая не са били предназначени да ме подкупят. Тарасов е бил убит по една причина, Славка Агаев — по съвсем друга, просто съвпадение по време. Вярно, съмнително е, но какво ли не се случва в този живот! Второ обяснение: някой иска да съсипе делото за приборите и златните отпадъци, но тъй като аз съм отишъл в разследването си твърде далече и знам прекалено много, този човек трябва да измъкне от ръцете ми цялата доказателствена база и всичките ми квалифицирани помощници, и то да го направи така, че да обвинят пак мен. Разбираш ли?

— Разбирам, Дима. Само че какво общо има тук Каменская? Ако обичаш, извади дълбоките чинии, за да сипя борша.

— Да ти помогна с нещо? — сепна се Платонов, който едва сега се сети, че Кира, която цял ден е била на крак, обикаляла е града с такси и пеша, още с прибирането си вкъщи беше застанала край печката като примерна съпруга на лош съпруг, а той седи на табуретката и философства. „По дяволите, Валентина много ме е разглезила! — помисли си той с досада. — Винаги когато отива в кухнята, ме вика — да съм поседял с нея и да съм й говорел, докато тя готви.“

— Не, няма нужда, вече всичко е готово. Не ми отговори за Каменская. Внимавай, че боршът е горещ. Вземи си малко сметана.

— Разбираш ли, ако някой иска да ми подложи крак, той вероятно е от нашата система, от милицията. Впрочем не, трябваше да започна другояче. Човекът, който иска да съсипе делото, е заинтересован от него, тоест това е човек, който печели от машинациите с приборите и отпадъците. Като е наблюдавал действията на Славка Агаев в завода в Уралск, той е можел приблизително да предположи в каква посока рови той и кого подозира. Славка се вижда отвсякъде и тези хора спокойно може да са го убили и в това няма нищо невероятно. Но те не може да са знаели за Юрий Ефимович. За да откриеш, че Тарасов е мой агент, трябва да си детектив, и то опитен детектив, а не начинаещ и не апаратчик, а за страничен човек и дума не може да става. Значи в операцията по провалянето на делото се е включил служител от милицията. Откъде да знам от какво ниво е този служител? От нашето министерство ли е? От Московското градско управление на вътрешните работи ли е? От районното ли? От Уралск? Един дявол знае откъде е. Може да е всеки. Между другото — включително и Каменская. Затова за мен е важно да знам как постъпва тя с информацията, която ти й даваш. Ако я споделя с останалите, значи и през ум не й минава, че може всичко срещу мен да е скалъпено, значи изобщо не разсъждава на това ниво. Ако пък не я споделя, за мен е важно да знам защо. Защото предполага, че всичко може да е скалъпено ли? Или защото е заинтересована да ме натопи?

— Но, Дима, щом не вярваш на никого, защо тогава ме накара да се обадя на този генерал — Заточни? Нали и той може да е заинтересован делото да бъде провалено! Или в него си абсолютно сигурен?

— Абе в никого не съм сигурен. — Платонов притеснено хвърли лъжицата на масата и подпря брадичка върху събраните си длани. — Фактът, че Сергей Русанов е бил включен в групата по инициатива на Иван Алексеевич, означава, че Иван пази детективите си, грижи се за тях, цени ги, а не ги предава на първия срещнат при първото поискване. Ако Заточни искаше да ме провали, той по никакъв начин нямаше да допусне Русанов до това разследване, защото разбира: Серьожа ще даде мило и драго само за да ми помогне.

Известно време Кира мълчаливо дъвка салатата, без да повдига очи от чинията. Мълчанието изведнъж стана неловко и тягостно. Без да си продумат, двамата приключиха с обяда, Платонов помогна на Кира да измият чиниите и да разтребят масата.

— Хайде да пием чай в хола — неочаквано предложи тя. — Сега по телевизията ще започне „Джентълмени с късмет“, много обичам този филм.

— Разбира се — зарадва се Платонов. Слава богу, атмосферата се бе поразведрила, макар че той изобщо не можеше да проумее кое бе причинило внезапното напрежение преди няколко минути.

Докато помагаше на Кира да подредят на малката холова масичка чашите, захарницата, плетената кошничка с бисквитите, чинийките за сладко, нарязания лимон, той улови върху себе си един кос поглед и потръпна, сякаш се опари. Отново този загадъчен пламък гореше в тъмнокафявите очи на жената. Той събра сили, извърна се и я погледна право в лицето. Нищо. Спокойно лице, спокойни кафяви очи. „Изглежда, сторило ми се е — помисли си той. — Всъщност това е разбираемо. Ситуацията наистина е деликатна, уж бях заявил, че я желая, а пък не правя нищо в тази посока, нещо повече — гледам да не създавам условия тя да направи нещо в тази посока. Жените имат великолепна интуиция и Кира не може да не усеща това. Тя сигурно не разбира каква игра играя и това я кара да се напряга, а може и да я плаши. Именно затова е неспокойна. Може би най-сетне трябва да го направим и напрежението да поспадне? Трябва, трябва, разбира се, но Господ вижда колко не ми се иска да го направя. Интересно — защо ли? Та тя е толкова симпатична, добра и после — много е красива. Защо тогава не ме възбужда?“

Те изгледаха популярната комедия, като от време на време си разменяха реплики и Дмитрий се чудеше, че Кира нито веднъж не само не се засмя, но не се и усмихна, макар да беше казала, че обича този филм. Едва накрая тя се извърна и избърса сълзи от страните си.

— Кира, какво се е случило? — разтревожено я попита той. — Разстроена ли си от нещо?

— Не, не, всичко е наред — бързо отговори тя, без да извърне глава.

Платонов виждаше част от лицето й и по напрегнатите й мускули разбра, че жената с всички сили се сдържа да не избухне в плач. „Е, приятелко, та ти си много зле с нервите! Къде си ги разклатила така при твоя, общо взето, спокоен живот? Библиотекарка с тиха и спокойна работа, никой от близките ти не е умрял и не е болен, а ти плачеш, когато на екрана са Вицин и Крамаров.“ Дмитрий реши да не задава никакви въпроси, за да не разстрои Кира още повече. Може би този филм беше свързан с някакви спомени, например ако го е гледала с мъж, когото е обичала и който вече е извън живота й? Знае ли човек…

5.

Виталий Николаевич Кабанов отвори вечерното издание на вестника и отново прочете краткото съобщение от рубриката „Криминална хроника“. Още едно убийство на територията на Московска област, човекът е бил убит с изстрел в тила. Ей, страхотен снайперист! Упорит, не отстъпва от целта си. Явно иска да печели големи пари, а за целта трябва да получава високоплатени поръчки. Но такива поръчки се дават само на хора, потвърдили репутацията си на хладнокръвни убийци, които никога не допускат грешки. Петият труп е достатъчно доказателство за това.

Помощникът му Гена, който му беше и телохранител, и шофьор, както обикновено, седеше неподвижно до вратата и наблюдаваше Кабанов.

— Чете ли това? — попита Виталий Николаевич и посочи с пръст вестника.

Гена мълчаливо кимна и смени позата си — преметна крак връз крак и скръсти на гърдите си своите жилави, гъсто окосмени ръце.

— И какво ще кажеш?

Гена неопределено сви рамене, като с целия си вид показа, че не желае да разсъждава на тази тема.

— Мълчиш, а? Аз мисля, че просто завиждаш, Генадий — пошегува се Кабанов. — Какво упорство, а? Целеустременост, хладнокръвие и абсолютна безнравственост. Безценен кадър. Не си ли съгласен?

— Трябва да почакаме — упорито процеди през зъби Гена.

— Ще видим, ще видим. Какво имаме още да вършим днес?

— Човекът на Трофим. Обади се сутринта, помоли да го приемете. Аз ви докладвах.

— А, да, спомних си. В колко часа му определих да се видим?

— В осем у Лариса. Аз вече се обадих, предупредих.

— Браво на теб! Сигурно е време да тръгваме? Минава седем.

— След около петнайсет минути — лаконично отвърна Гена. — Оттук до Лариса имаме точно двайсет и пет минути.

— Тръгваме сега.

Кабанов тежко се надигна, прибра книжата в сейфа, после помисли малко и измъкна от чекмеджето на бюрото опаковка с някакво лекарство.

— Не се ли чувствате добре, Виталий Николаевич? — загрижено попита помощникът. — Да взема да се обадя на Александър Егорович утре да дойде да ви прегледа?

— Няма нужда — намръщи се Локомотива. — Вземам го за всеки случай, ако случайно не се почувствам добре при Лариса. Но ти все пак се обади на Егорич, да намери време през седмицата. Моята Светка нещо започна да се оплаква от болки под ребрата, страх ме е да не е черният дроб. По десет чаши кафе пие на ден и непрекъснато дъвче шоколад, а после я боляло. Не слуша това момиче — и това си е.

Дъщерята на Кабанов — Светлана — беше вече позастаряваща мома, но очевидно изобщо не страдаше от това обстоятелство, по цели дни се търкаляше на дивана с книжки в ръце и кутия шоколадови бонбони до нея.

През целия път Виталий Николаевич мълча, потънал в мислите си. Когато спряха пред ресторанта, той с усилия измъкна тежкото си тяло от колата и бавно тръгна към входа. Лариса веднага изхвърча насреща му, млясна го по бузата и го хвана под ръка. Тя знаеше, че Локомотива кани гости в нейния ресторант само в особено конфиденциални случаи, винаги напълно оправдаваше доверието му, но за сметка на това си позволяваше леко приятелско отношение към могъщия мафиот и дори известна фамилиарност.

— Разцъфтявате, Виталий Николаевич! — чуруликаше тя, докато водеше Кабанов към салона за частни приеми на втория етаж. — Моля се и аз да изглеждам така на вашата възраст.

Локомотива леко плесна Лариса малко под кръста и я прегърна през талията.

— Още си далеч от моята възраст, а за твоите трийсет си същинско цветенце. С какво ще ни нахраниш днес?

— Приготвили сме менюто, което обичате — усмихна се жената. — Геночка ме предупреди още сутринта, че ще дойдете, така че успяхме да приготвим всичко, като се съобразявахме с вашия вкус.

— Браво! — Той одобрително потупа Лариса по рамото. — Ако продължаваш да се държиш така, ще ти намеря истински съпруг, та до него да се чувстваш стабилна.

— Ами сегашния къде да го дяна? — засмя се тя. — Да го удавя като болно коте ли?

— Е, и на него ще му изберем нещо подходящо, та да не се сърди. Къде искаш да си прекараш живота — в Европа или в Америка?

— В Сингапур. Разправят, че там било невероятно чисто и имало голям ред. И престъпност нямало. Можете ли да ме уредите, а, Виталий Николаевич?

— Локомотива може всичко, стига да има желание. Уф, виждаш ли, само двайсет стъпала изкачих и се задъхах. Здравето ми никакво го няма, тъй че не ми завиждай — стар човек съм вече, стар…

В частния салон Виталий Николаевич седна на любимия си диван, отметна глава на облегалката и притвори очи. Искаше да се съсредоточи върху предстоящия разговор, защото предварително разбираше, че срещата с човека, изпратен от Трофим, не обещава нищо приятно. Кабанов беше вечен длъжник на Трофим и му връщаше дълга с разни услуги, всяка от които му струваше нови бели косми и безсънни нощи. Ала на Трофим не може да се отказва, в техния кръг съществуват собствени правила, чието единствено нарушение е равносилно на смърт.

Гостът пристигна точно в осем — и това беше едно от ненарушимите правила. Беше висок и строен мъж, стегнат като спортист, макар наглед да бе вероятно връстник на Кабанов.

— Казвам се Виталий Василиевич — представи се той. — Адаши сме с вас.

— Много се радвам — сдържано отговори Кабанов. — Седнете, моля.

Обслужваше ги лично Лариса, в този салон не се допускаха сервитьори. Докато тя подреждаше предястията и отваряше напитките, Виталий Николаевич и неговият гост си разменяха незначителни фрази. Когато Лариса излезе, Кабанов бавно започна да похапва, като пропусна ритуалния етап „да вдигнем чаши“. И причината не беше, че Локомотива изобщо не пиеше, не, напротив — той беше ценител на добрия алкохол и го употребяваше с удоволствие, но никога и при никакви условия не позволяваше на когото и да било да му диктува кога, какво и колко да пие. И ако искаше да зарадва организма си с няколко глътки или чашки хубав коняк или ледена водчица, за такова нещо не му беше нужна компания, не вдигаше наздравици и му беше дълбоко безразлично дали сътрапезниците му пият заедно с него, или броят мухите по тавана.

— Е, слушам ви, Виталий Василиевич. С какво мога да ви бъда полезен?

Сайнес едва не подскочи, сякаш не бе очаквал началото на разговора, макар че бе дошъл тук именно за този разговор.

— Интересува ме човекът, за когото редовно, веднъж седмично, съобщават вестниците и телевизията.

— Какъв е този човек? — недоумяващо повдигна вежди Кабанов.

— Онзи, дето оставя след себе си мъртви тела по територията на областта. Разбирате ли сега за кого говоря?

— Не.

Кабанов внимателно остави вилицата и се облегна назад. По-лошо от това нямаше накъде. Беше очаквал от човека, изпратен от Трофим, всякакви молби, само не и тази. Да я приеме и да се съгласи да помогне означаваше да подпише смъртната си присъда. Да не я приеме — резултатът щеше да бъде същият. Единственото, което можеше да се направи при тази ситуация, беше да не се даде възможност на госта да изрази молбата си в смъртноопасна форма. В никакъв случай не биваше да допусне един ден този строен висок човек, свързан с Трофим, да може да каже, че се е обърнал към Локомотива Кабанов с молба да му намери наемен убиец и Кабанов му е помогнал. Но Виталий Василиевич явно не смееше да продължи, явно разчиташе Кабанов сам да продължи недоизказаното. Не бива да му помага, дано пък, дай боже, няма кураж да довърши страшната си молба, която и да изпълниш би било смъртноопасно, и да не я изпълниш — пак невъзможно.

След като хвърли в пространството своето равнодушно „не“, Кабанов впери поглед в чинията на госта, където сиротно скучаеха два пилешки котлета с орехи, чесън и листенца от зеленчуци.

— Имам предвид човек, който умее добре да стреля в тила от двайсет метра. Който е да е той — не е задължително да е същият, за когото пишат вестниците.

— И от каква гледна точка ви интересува този човек? — лениво попита Кабанов. — Искате да напишете биографична книга за него ли? Да снимате художествен сериал за телевизията?

— Искам да му предложа работа по специалността — спокойно отвърна Сайнес. — Добре заплатена работа.

— Аз не ръководя бюро за наемане на кадри. Аз търгувам с печатарско оборудване. За да наемете на работа човека, който ви е необходим, не се нуждаете от моето посредничество.

— Напротив, Виталий Николаевич, напротив — възрази Сайнес, — вашето посредничество ми е много необходимо. Аз не мога да намеря такъв човек. А вие можете.

— Откъде ви хрумна това?

— Каза ми го приятелят, който ми даде вашия телефонен номер. Той ми гарантира, че непременно ще ми помогнете.

— Но този човек повече от месец е издирван от милицията. Нали разбирате, че моите възможности са несъизмерими с онова, което може милицията. И щом те и до днес не са го намерили, то аз…

— Но аз не настоявам човекът да бъде именно той. Напълно ще ме задоволи всеки друг, но от същата класа. Намерете ми такъв човек, Виталий Николаевич, и ще получите своята комисионна.

— Никак не съм сигурен, че ще мога да го направя — сви рамене Кабанов. — А аз никога не давам твърди обещания, ако не съм сигурен, че ще мога да ги изпълня. Може би ще бъде по-умно да се обърнете към другиго, към човек, който определено ще може да ви помогне.

— Обръщам се към вас, защото Трофим е сигурен във вашите възможности. Той знае, че това е по силите ви. Знае също, че никой друг не би се справил по-добре от вас.

— Трофим не може да бъде сигурен в това — възрази Кабанов. — Просто защото аз никога не съм получавал подобни молби. Нищо не мога да ви обещая. Добре си помислете по този въпрос.

— Виталий Николаевич, вие сте си спечелили прякора Локомотива именно защото можете да свършите всякаква, дори и най-безнадеждната работа. Много разчитам на вас.

— И в какъв срок разчитате да получите резултата?

— Седмица. Най-много — десет дни.

— Тоест искате аз да свърша за десет дни това, което цялата милиция не можа да свърши за цял месец? Притежавате завиден оптимизъм, Виталий Василиевич.

— Не ме разбрахте. Аз искам за десет дни, а още по-добре — за седмица — този човек да изпълни поръчката. Колко време ще го търсите вие — пет минути или девет денонощия и половина — това не ме интересува. Днес е сряда, пети април. До следващия петък, тоест до четиринайсети, поръчката трябва да бъде изпълнена. Но ще бъде по-добре тя да бъде изпълнена още до вторник. И именно вие ще предадете поръчката на този човек. Аз не смятам да влизам в контакт с него.

— Не мога да поема подобен ангажимент — поклати глава Кабанов. — Това е прекалено голям риск. Ако се случи нещо неприятно, аз ще изляза виновен. Вие няма да хукнете да ме защитавате, нали?

— Естествено — надуто изхъмка гостът. — Всеки има своя риск и своите доходи. И тъй, Виталий Николаевич, моята поръчка е следната: мъж и жена, едностаен апартамент на третия етаж в четвъртия вход на блока, където се намира магазин „Даровете на океана“. В Москва има само един такъв магазин, не може да стане грешка. Собственичката на апартамента и госта й — очевидно неин любовник.

„Не назовава нито имената, нито адреса — помисли си Кабанов. — Страх ли го е? Или не ги знае? Ако се съди по това колко настойчиво изложи молбата си, той не се страхува почти от нищо в този живот, освен може би от онази двойка в едностайния апартамент. Явно има зад гърба си високи постове и могъщи сили. Опасно е човек да си има работа с него, ох, опасно е! Ала тройно по-опасно е да откажеш на Трофим. По дяволите, как можах да се натреса в такова нещо!“

Той мълчаливо изчака Лариса да сервира второто, като използва тази пауза, за да обмисли ситуацията. Гостът, напротив, не прояви никакви признаци на напрежение. Впечатлението, което той бе създал у Кабанов в началото, се оказа измамно. Кой знае защо, Виталий Николаевич изведнъж се запита откъде ли всъщност Трофим може да знае със сигурност, че Локомотива е в състояние да изпълни такава молба. Дали Трофим вярва безпрекословно в неговото могъщество и деловите му способности? Или е надушил отнякъде за снайпериста, който бе дошъл при Кабанов да предложи услугите си и с когото Локомотива си бе направил майтап, като му бе казал, че правото на скъпи поръчки трябва да се заслужи със солидна репутация на човек, който не допуска грешки и винаги стреля точно? Ако е така, кой се е изтървал? Въпросът се стори на Кабанов безсмислен, защото за снайпериста знаеха само двама: самият той и Генадий. Нима Генка служи на двама господари? Ах, подлецът! Впрочем не е възможно да го изобличи в това, камо ли да го упрекне. Защото той е пропял не пред милицията, а пред самия Трофим, мастития и закоравял мафиот, на когото е достатъчно да му хрумне — и ти си вече труп, лежиш си и бавно изстиваш.

— Мисля, че се разбрахме за всичко — каза най-спокойно гостът, вдигна чашката с коняк и направи нещо като приветствен жест. — Не смея да ви отнемам повече време.

Той гаврътна коняка, стана и като се поклони учтиво на Кабанов, излезе от салона.

Виталий Николаевич се загледа с омраза подире му. Класическа ситуация, която в световната литература е получила наименованието „асансьор към ешафода“. Накъдето и да обърнеш поглед — пътят е един: или към подсъдимата скамейка, или към гробищата.