Александра Маринина
Пешките падат първи (7)

1.

В неделя Платонов се събуди още призори с чувството, че се е наспал и си е отпочинал прекрасно. Късно снощи Кира бе заминала при родителите си на вилата с обещанието да се върне с една от първите мотриси, тъй че Дмитрий прекара нощта сам и най-сетне можа да си позволи да се поотпусне, без да играе театър.

Той взе един хладък душ, грижливо се избръсна, приготви си простичка закуска, след което се зае да огледа жилището, в което му предстоеше да живее неизвестно колко време. Първата му работа бе да прекоси стаята до балкона, за да прецени възможностите да го използва в случай на непредвидени усложнения. Балконът се оказа миниатюрен, но не задръстен с натурии и в случай на необходимост той би могъл да опита да прескочи в съседния апартамент, стига времето да не се развали. Засега беше слънчево и топло, имаше надежда балконската врата на съседите да не е плътно затворена.

Стаята на Кира му хареса — просторна, светла, с малко мебели, но пък с много свободно място. Платонов приятно се изненада от рационалността, която цареше в жилището на скромната библиотекарка. Естествено с нейната заплата не би могло да се купи разкошна холова гарнитура, но мебелите, които имаше тук, бяха евтини и същевременно изглеждаха така, сякаш бяха специално конструирани и подбрани за това апартаментче. Тапицерията и килимът в сиво-сини тонове си хармонираха прекрасно, само дето тапетите не им подхождаха. Дмитрий разбра, че тапетите са лепени отдавна, а мебелите са били купени след това. Какво пък, ако Кира се съгласи да се направи ремонт, той ще й помогне да направи стаята перфектна.

Книгите не бяха много, но това беше разбираемо: когато работиш в библиотека, имаш достъп до всякакви книги, не е нужно да ги купуваш. Затова книгите, които Кира си бе купила, се сториха на Платонов особено важни. Щом ги беше купила, за да ги има подръка постоянно, значи те можеха да му отворят път към нейния характер. Изненада се, като не видя сред тях прочутите бели и жълто-сини книжки джобен формат — любовните романи, които четяха в захлас самотните московчанки. По рафтовете бяха подредени томовете на „Световен бестселър“ с романите на Сидни Шелтън, Вера Кауи, Джаки Колинс, Мейв Херан. Имаше няколко книги на Дийн Кунц, което, общо взето, учуди Платонов. Самият той не беше чел Кунц, само знаеше, че това е някаква мистика, фантастика и тем подобни „ужасии“, но неговият тринайсетгодишен син много се заплесваше по тези книги. Нима Кира има такъв детински вкус? Сред книгите имаше и криминални романи, но имената на авторите им не говореха нищо на Дмитрий. Принципът, по който Кира бе подбирала домашната си библиотека, остана неясен за него. Но той си изясни най-важното — тя не купува любовни романи, не се потапя в мечти за неземна любов с прекрасен принц–милионер, който има непременно тъмни коси и сини очи, ясно очертани устни и мъжествена брадичка. Когато му се случеше да пътува с обществения транспорт, Дмитрий обичаше да наднича над раменете на пътниците в книгите, които те четяха. Често срещаше жени, унесени в любовни книжки джобен формат, и не преставаше да се изненадва колко си приличат тези романчета: мъжът със сини очи и мъжествена брадичка се държи жестоко с нищо неподозиращата девойка — или я игнорира, или й се подиграва, или нещо друго, от което човек може да си направи извод, че не я харесва. После обаче се оказва, че той я обича безумно, естествено и тя го обича, те започват да правят любов, при което мъжът със сините очи дълго и дотегливо се занимава с гърдите на партньорката си и техните зърна, като дава възможност на писателката да се наслади на подробното описание на тези изискани занимания върху близо две страници. Всичко това ужасно развеселяваше Дима Платонов, дори се бе опитал да научи от Лена с какво толкова тези простички сладникави измислици привличат жените, но в отговор Лена му отправи разгневен поглед, изпълнен с такъв студ и презрение, че той дори се слиса.

— Щом не четеш добра литература, поне не се излагай с подобни въпроси — каза тя и снизходително разчорли с пръсти косата му. — Наистина ли смяташ, че съм способна да чета тези любовни глупости?

Дмитрий с нежност се сети за Лена и изведнъж се улови, че не изпитва към нея ни най-малко чувство на вина. Отиде в сряда вечерта, пренощува, в четвъртък сутринта си тръгна — и изчезна. Не й се обади по телефона, за нищо не я предупреди — просто изчезна и толкоз, а сега беше вече неделя сутринта. Альона сигурно не е на себе си от тревога. Интересно — дали Серьога й е казал, че приятелят им се крие, или и той се преструва, че нищо не разбира? Не, Платонов не се тревожи за Альона, до нея е Сергей Русанов, който няма да я остави да потъне в отчаяние, в краен случай ще я излъже нещо. Обаче Валентина… Разбира се, това не се случва за първи път, но тя винаги много се тревожи, вълнува се за него. Сега я тормозят за тези странни пари от „Артекс“, а той с нищо не може да й помогне — нито със съвет, нито с някаква реална постъпка, нито просто с морална подкрепа.

Платонов чу как в бравата се завъртя ключ, вратата тропна. Кира се бе върнала.

— Добро утро! — весело извика тя от антрето и си свали якето и маратонките. — Дима, време е за ставане!

Платонов излезе насреща й от стаята — избръснат и благоухаещ на скъпа тоалетна вода.

— Отдавна станах. А ти сигурно не си спала половината нощ? — грижовно попита той, като се вгледа в умореното й и леко пребледняло лице.

— Вярно — усмихна се тя. — Докато стигна до вилата, беше станало един и нещо. Старците се подплашиха, помислиха, че крадци се опитват да влязат в къщата. А още в пет станах, за да хвана мотрисата в шест. Няма страшно. Дима, изтрий скръбта от челото си! Сега ще се напия хубаво с топло кафе, после ще си направя един дебел омлет с мляко и сметана, после пак кафе — и съм във форма за през целия ден. Честна дума, не се съмнявай. Измислил ли си ми задачи за днес?

— Още тази сутрин трябва да се обадиш на Сергей Русанов, да му кажеш, че номерът на клетката е друг. А довечера имаш поне две обаждания: на Каменская и пак на Русанов — да го попиташ получил ли е документите. Между другото помисли ли си за ремонта?

— Сега, Дима, почакай десет минути, а? След мотрисата и бъхтенето по онези вилни пътеки съм ужасно мръсна. Бързичко ще взема един душ.

Тя се шмугна в банята, а Платонов, почувствал се неудобно от затрудненията, които бе причинил, се зае да вари кафе и да прави дебел омлет с мляко и сметана. Докато разбиваше в паницата яйцата и постепенно добавяше при тях брашно, мляко и сметана, той току поглеждаше към печката, за да следи кафето, и по навик се вслушваше в звуците, които идваха откъм банята, като се опитваше да си представи какво прави Кира в момента. Ето онзи мек „пластмасов“ звук — тя съблича пуловера си и нашитите по него декоративни мъниста тропват по пластмасовата шнола, с която Кира е събрала във високо кокче гъстите си дълги коси. Ето, нещо зашумоля, тихо щракна магнитчето на вратичката на огледалното шкафче, което виси на стената над ваната. Рязък и кратък звук — свали ципа на дънките. Зашумя водата, през първите две-три секунди звукът беше равен, водата безпрепятствено падаше върху дъното на ваната, после характерът на шума се промени: Кира бе застанала под душа. Платонов напрегна слуха си, но не долови лекото, специфично „сухо“ шумолене, което се чува, когато водата от душа пада върху шапчицата, в която си прибира косата. Би могъл да се закълне, че Кира си мие главата. И отново с лекота си представи дългокракото й стройно тяло с леко мургава кожа — и отново нищо не почувства.

След няколко минути тя излезе от банята с дългия копринен пеньоар, с порозовяло лице и блестящи очи. На главата й се кипреше увит на тюрбан пешкир, скриващ мокрите й коси, и Платонов за пореден път похвали себе си за добрия слух и наблюдателност.

2.

Неделният ден на Настя Каменская започна много по-късно. Тя беше истинска сова — заспиваше много късно, но пък ранното ставане беше голямо изпитание за нея и ако й се предоставеше възможност, спеше до десет часа.

Към единайсет тя поговори по телефона с Лесников и Коротков, разказа им за снощното обаждане и ги помоли да й направят два списъка: на хората, живеещи на улица „Володарски“, и на хората, отлетели в сряда, 29 март, вечерта за САЩ. Към един часа двата списъка бяха пред нея и Льошка изрази готовност да помогне „като чирак“. Към пет часа беше установен гражданинът Ловинюков, който живееше на улица „Володарски“ и на 29 март заминал с вечерния самолет за Вашингтон. Към седем се разбра, че гражданинът Ловинюков трябва да се завърне в Москва на 2 април, тоест точно днес, със самолет, който ще кацне в девет и половина вечерта. Игор Десников тръгна за Шереметиево, като обеща на Настя да й се обади веднага щом разговорът му с Ловинюков проясни нещо.

3.

Григорий Иванович Ловинюков се оказа подвижен белокос човек, нисък на ръст и с масивни очила с дебели стъкла. Беше много уморен от дългия полет, искаше по-скоро да се прибере вкъщи и перспективата да разговаря със служител на милицията никак не го зарадва. Наистина високият красив детектив предложи да закара Григорий Иванович до дома му и тогава Ловинюков поомекна.

— И какви въпроси имате към мен? — добродушно попита той, настанявайки се в разкошното беемве на Лесников.

— Григорий Иванович, имате ли роднина на име Агаев?

— Имам. Моят втори братовчед Павел Агаев и цялото му семейство. Те живеят на Урал. Защо, какво има?

— Значи Вячеслав Агаев ви се пада…

— Ами да, племенник — подзе Ловинюков. — Син на втория ми братовчед. Между другото — и той работи в милицията като вас. Почакайте — изведнъж се сепна той, — да не се е случило нещо със Славик? Хайде, отговорете ми, какво е станало с него?

— Кога го видяхте за последен път? — избяга от отговора Лесников.

— В сряда, точно преди да замина за Щатите. Едва не се разминахме с него, вече бях в антрето, обличах се. Бил в Москва в командировка и трябваше да дойде вкъщи да вземе едно лекарство за дъщеря си, бях му го донесъл от Швейцария.

— И какво стана после, когато той дойде?

— Ами всъщност нищо особено. Аз много бързах, пред входа ме чакаше кола. Прегърнахме се, целунахме се, бързо му дадох лекарството и двамата излязохме. Предложих му да го закарам докъдето иска, но той отказа, отвърна ми, че бил в друга посока и изобщо искал да се поразходи пеша. Аз се качих в колата, Славка ми махна с ръка — и това беше всичко. Ама кажете ми ясно: какво е станало?

Ловинюков започна да нервничи, но Игор упорито мълчеше.

— Нещо лошо ли се е случило? — плахо попита Григорий Иванович. — Кажете ми най-сетне, не ме измъчвайте.

— Лошо е, Григорий Иванович. Със Слава се е случило нещастие…

Григорий Иванович потиснато се умълча, докато осмисляше чутото и се опитваше да се примири с него. Игор караше мълчаливо по посока на Таганка и се чудеше дали неговият пътник ще бъде в състояние да продължи разговора, или ще е безполезно да се опитва да получи от него смислени показания.

— Искате ли да ме питате нещо друго? — изведнъж прекъсна мълчанието Ловинюков, сякаш прочел мислите на Лесников.

— Григорий Иванович, Слава е бил убит пет-десет минути след като сте се разделили. Дори не е успял да стигне до края на улицата, на която живеете. Постарайте се да си спомните всичко — до последната дума, какво ви каза той през тези няколко минути, когато сте били заедно.

— Ами… общо взето, говорихме си за семействата си, за неговата дъщеря, за моя син, който сега живее в Щатите. Само няколко минути… Нищо особено не ми е говорил.

— С какви думи ви каза, че е в друга посока и изобщо иска да се разходи?

— С какви думи ли? Не си спомням… Струва ми се, аз му казах, ако е по посока на Ленинградския проспект, да се качи, ще го хвърля дотам. А той каза: Благодаря, в друга посока съм, пък и искам да се поразходя пеша, имам нещо да обмисля.

— Точно така ли каза? Че има да обмисли нещо?

— Да, точно така.

— А не спомена ли случайно, че например има среща някъде наблизо?

— Не, не каза нищо такова.

— Григорий Иванович, припомнете си, моля, кого видяхте на улицата, когато излязохте от блока заедно с Агаев и докато се качвахте в колата?

— Ами не съм се оглеждал… Не, не си спомням.

— Чакала ви е кола?

— Да, служебната.

— Познавате ли шофьора?

— Разбира се. Нашият шофьор беше — Стас Шуригин.

— Имате ли неговия телефонен номер и адреса му?

— Да, сега ще ви ги запиша. А той за какво ви е?

— Може да е видял някого, докато ви е чакал на улицата пред вашия блок.

— Боже мой, боже мой, Славик… Какво нещастие!… — въздъхна Ловинюков.

4.

В жилището на Стас Шуригин имаше много гости — беше организирал малък купон. Още с влизането си Игор Лесников се сблъска с полугола и абсолютно пияна мацка, която май още не бе навършила пълнолетие.

— Маце, може ли да ми повикаш Стас? — обърна се към нея Игор.

— Ами ти кой си? — тъпо се зачуди мацката. — Познавам ли те?

— Разбира се — уверено отвърна Лесников. — С теб сме се виждали сто пъти, а ти всеки път не можеш да ме познаеш. Та къде, казваш, е Стас?

— Отиде да посрещне някого. Сега ще се върне. Искаш ли да пийнеш нещо?

— Не, рожбе, вече пих днес, стига ми. Ще ида да почакам Стас.

Игор тихичко излезе от апартамента, чиято врата, както му се стори, изобщо никога не се заключваше, и се настани на широкия перваз на стълбището между етажите. След петнайсетина минути се затръшна входната врата, чуха се високи гласове и стъпки. Като видя двамата мъже и момичето, които се изкачваха по стълбището, Игор стана. Момичето и единият от мъжете не му обърнаха ни най-малко внимание, другият го погледна втренчено и позабави крачка. Нормална реакция на човек, който познава всички съседи от входа си и веднага забелязва непознатата физиономия.

— Стас? — полувъпросително каза Лесников, когато мъжът се изравни с него.

Онзи мълчаливо кимна и погледна въпросително непознатия, който го причакваше на стълбището.

— Да поговорим пет минути. Можеш ли?

— Непременно тук ли трябва да говорим? — недоволно попита Шуригин.

— Може и вътре, но там е много шумно. Тук ще стане по-бързо.

— Да влезем вътре — упорито каза Стас и Игор разбра, че мъжът се страхува. Нищо чудно — когато работиш във фирма и около теб се въртят големи пари. Никога не знаеш къде те дебнат неприятностите.

Влязоха в апартамента и антрето веднага се изпълни с весели пийнали младежи и момичета, изскочили да поздравят новите гости. Стас мълчаливо побутна Игор за лакътя и му кимна към банята. Те странишком хлътнаха зад ъгъла и се затвориха в просторната баня, съчетана с тоалетна. Домакинът пусна върху тоалетната чиния капака с тъмносин мъхнат калъф и с жест го покани да седне. А той се поотдалечи, доколкото позволяваха размерите на банята, и остана прав.

— Аз съм от криминалната милиция — представи се Игор и извади удостоверението си. — За да не се притесняваш излишно, веднага ще ти кажа какво ме интересува. Миналата сряда, на 29 март, си откарал Григорий Иванович Ловинюков до летището, така ли е?

— Имаше такова нещо — кимна утвърдително Шуригин, вече явно успокоен.

— В колко часа трябваше да отидеш на улица „Володарски“?

— В осем без петнайсет. В девет трябваше да сме вече в Шереметиево.

— И ти в колко отиде?

— Към без двайсет, може би в осем без двайсет и три. Спомням си, че когато пристигнах, погледнах часовника си и си помислих, че съм дошъл пет минути по-рано, значи все още не познавам добре маршрута, не съм могъл да си преценя времето.

— Ловинюков навреме ли слезе?

— Малко закъсня.

— Колко малко, припомни си по-точно.

— С десетина минути.

— Значи си стоял пред неговия блок около петнайсет минути?

— Ами… плюс-минус.

— И какво прави през тези петнайсет минути? Спа ли? Чете ли?

— Нищо не правих. — Стас сви рамене. — Мислех си за разни неща.

— Оглеждаше ли се наоколо?

— А, разбира се. В нашата фирма това е закон: всеки шофьор отговаря за личната безопасност на пътника, когото вози. Ако, не дай си боже, с Гриша се случеше нещо по време на качването му в колата, аз щях да отговарям.

Стас извади цигари, щракна със запалката и смукна дълбоко от цигарата.

— Запалете, ако искате — предложи той и разпръсна дима с ръка.

— Благодаря, не пуша.

Някой опита да влезе, после затропаха по вратата.

— Заето — извика Шуригин.

— Стас, Алка сега ще се напикае, излизай по-бързо! — чу се зад вратата женски кикот.

— Стас, припомни си всичко, което си видял през тези петнайсет минути. Дори да ти се струва, че е било дреболии, пак ми ги разкажи подробно.

— Абе нищо не си спомням… — обърка се Стас. — Гледах само за подозрителни личности, от които може да се очаква нападение, а инак…

— Добре, да започнем с подозрителните — съгласи се Игор. — Кого видя?

— Спря една кола, бяла жигула шесторка. Понапрегнах се, защото вътре имаше двама души. Но единият слезе и влезе във входа, където живее Гриша, а шофьорът обърна и си замина.

— Да си спомняш случайно номера на колата?

— Не, не го погледнах. Ако шофьорът беше останал да чака, тогава щеше да ми се види подозрително и щях да запомня номера. Но щом си тръгна, значи не е бил по моята част.

— Добре. Да си видял нещо друго?

— Минаха и някакви хубави мацки, три броя — позасмя се Шуригин. — Винаги виждам такива неща, дори да съм заспал.

— Стас, оценявам чувството ти за хумор — хладно каза Игор, — но днес е неделя, от сутринта съм на крак, уморен съм и съм гладен, а вкъщи ме чакат любимата ми съпруга и двегодишното ми дете. Хайде да не се разсейваме, а?

Шуригин се пообиди, но не го показа.

— Имаше и един мъж с тъмновинено дипломатическо куфарче. Не ми направи особено впечатление, в него нямаше нищо подозрително, но се спря точно пред моята кола, само затова го видях.

— Какво видя?

— Ами тъмновиненото дипломатическо куфарче. Приличаше на дамска чанта.

— Каза, че той се е спрял. Защо се беше спрял?

— Търсеше нещо в куфарчето. Нали знаете — мъжете обикновено повдигат коляно, слагат куфарчето на бедрото си и ровят вътре, а този остана прав, откопча го и както го държеше с едната ръка за дръжката, с другата придържаше дъното, сякаш искаше не да извади нещо, а просто да се убеди, че то е там, на мястото си.

— Запомни ли физиономията му? — с надежда попита Лесников.

— Не, лицето му не се виждаше. Беше почти осем вечерта, мръкваше се, а фаровете ми бяха запалени. И под лъчите им попаднаха точно ръцете на тоя мъж и куфарчето, а главата му беше по-нагоре. Не го видях в лицето.

— Добре, поне фигурата му каква беше? Висок? Дребен? Дебел? Слаб?

— Беше нормален. — Стас неопределено сви рамене.

— Среден. Като всички.

— Нещо друго не видя ли?

— После Гриша излезе заедно с онова момче, дето пристигна с жигулата. Прегърнаха се, сбогуваха се, Гриша се качи, онова момче му помаха с ръка и тръгнахме. Това е — нищо друго не се случи.

— Ловинюков каза ли ти кое е било това момче?

— Каза, че бил негов роднина, някъде от Урал. Дъщеря му била сериозно болна и Гриша го снабдявал с лекарства. Защо не ми кажете в края на краищата какво е станало? Понеже като някоя маймуна отговарям на въпросите ви и не знам — може да си подписвам смъртната присъда!

— Онова момче, дето е дошло при Григорий Иванович, е било намерено убито петнайсет минути по-късно. Точно там, на улица „Володарски“.

— Стига бе?! — ахна Стас и се отпусна на края на ваната. — Как така? Кой?…

— Точно това се опитвам да изясня — кой! Затова те питам — може да си видял нещо важно. Още веднъж хубавичко си помисли. Интересуват ме двама души: шофьорът на жигулата, с която е пристигнал роднината на Ловинюков, и мъжът с тъмновиненото куфарче. Възможно ли е да е бил един и същи човек?

— Че как така? — искрено се учуди Стас. — Нали шофьорът си замина.

— Откъде знаеш? — бързо попита Игор.

— Ами нали видях как замина.

— Нищо подобно. Видял си как е потеглил, отишъл е до завоя и е свърнал в пресечката. Толкова. Не си видял нищо повече. Нали така?

— Да — поклати глава Стас. — Човек не може да ви измами вас.

— Затова напълно допускам, че може да е свърнал в пресечката, да е слязъл от колата и да се е върнал на улица „Володарски“, при входа, където живее Ловинюков. Затова те питам: възможно ли е да е бил един и същи човек?

— Не знам, не искам да ви заблудя — неуверено отвърна Шуригин. — Не видях физиономиите нито на единия, нито на другия. Може и да е бил.

— Добре, Стас — въздъхна Лесников и стана, — вече е късно, да приключим за днес. Ето ти моя телефон: ако си спомниш още нещо, непременно ми се обади. Разбрахме ли се? В теб ми е цялата надежда.

Те излязоха от банята. Веднага насреща им изхвърча хубавичка млада жена, избута Стас и изтропа с райбера на тоалетната.

— Ура! Алка устиска! — разнесе се някъде откъм стаята пиянски смях.

— Ама кой се беше заключил в банята?

— Стас с някакъв мъж.

— Стига лъга! — авторитетно заяви нечий глас. — Стас е нормален, сто пъти е проверено.

— Я стига, голямата проверителка! — насмешливо се обади някакъв мъж. — Тебе човек да те целуне зад ушенцето — и си вече готова…

Шуригин недоволно извъртя рамо и погледна към стаята, откъдето се чуваха гласовете, обсъждащи неговите мъжки достойнства.

— Какво, да не развалих репутацията ти? — засмя се Лесников. — Е, ще прощаваш.

— Няма нищо, не е смъртоносно. Слушайте… — Той се запъна.

— Да?

— Нали казахте, че от сутринта сте на крак и сте прегладнели…

— Благодаря, Стас, оценявам гостоприемството ти, но трябва да побързам да се прибера. Вече е дванайсет, а ще ставам в седем, утре съм на работа.

— Поне един сандвич, а? Ще ви го завия — да хапнете в колата. Работа за минутка. — Младежът се скри в кухнята.

На Лесников му стана неудобно и реши да изчезне по-бързичко, но не бе слязъл и един етаж по-долу, когато вратата на апартамента на Шуригин се отвори и се чуха припрени стъпки.

— Къде хукнахте? — укорително каза Стас и подаде на Игор увит в станиол пакет. — Нали ви казах — работа за минутка, а вие избягахте. Да не би милицията да не взема от шофьорската трапеза?

Лесников никога не забравяше всички детективски правила, едно от които гласеше: не бива да се караш със свидетелите, свидетелят трябва да те обича и да иска да ти помогне — само тогава от работата с него може да има полза. Човек, който не иска да ти помага, не ще иска и да си спомня, а човек, който не иска да си спомня, може да забрави и собственото си име.

— Благодаря ти, Стас — каза Игор колкото можа по-сърдечно, взе подадения му пакет, разви го и веднага с апетит захапа сочното месо. — Гладен съм като вълк. Извинявай, че си тръгнах, не исках да те затруднявам. О, много е вкусно!

Шуригин омекна:

— Ще се обадя, ако се сетя нещо.

— Непременно се обади. Хайде всичко хубаво!

Игор Лесников излезе от гостоприемния дом на Стас Шуригин, качи се в лъскавата си кола и тръгна да търси телефонна кабина, за да се обади на Настя. Сигурно и тя не спеше, вълнуваше се, чакаше съобщения от него.

5.

Ето че още един ден измина, без да донесе облекчение. Платонов правеше всичко според плана и разбираше, че ще трябва да почака за резултатите, но му ставаше все по-трудно и по-трудно да чака.

Сутринта Кира пак отиде в центъра и се обади на Серьожа Русанов, за да му каже, че не бива да забравя три пъти по трийсет плюс десет. Ако се съди по реакцията, Серьога веднага разбра каква е работата, не зададе излишни въпроси и не поиска да му повтарят нищо. После Кира се прибра вкъщи, двамата обядваха и съставиха списък на материалите, които Кира трябваше да купи, ако все пак реши да направят ремонта. Вечерта отново излезе да се обади. Първо на Русанов, за да разбере дали той е получил документите, после на Каменская. Не се случи нищо неочаквано, Серьога я помоли да предаде, че е получил документите и благодари, а Каменская каза, че първоначалният етап от проверката засега потвърждава думите на Платонов, но тази проверка още не е завършила и ако Кира се интересува какъв е резултатът, може да й се обади по всяко време.

Кира изглеждаше угрижена, сякаш някаква мисъл не й даваше покой.

— Тревожи ли те нещо? — внимателно се заинтересува Платонов.

— Да — призна тя. — Днес нещо се случи — и аз не мога да разбера какво именно, но това ме безпокои. Някакво чувство, че нещо не беше наред, но не мога да разбера откъде идва.

— Може да ти се е сторило, че някой те следи? — предположи Дмитрий, като се молеше на Господ това да не излезе вярно.

— Възможно е — съгласи се тя. — Нали ти казвам — не мога да разбера какво ме безпокои, но нещо определено не е както трябва.

— Това е от липса на навик — успокои я Платонов. — Когато започнах работа в милицията, още в самото начало, и на мен ми се струваше, че нещо не е наред, че нещо съм сбъркал, нещо не съм доразбрал или не съм свършил както трябва. Нормална реакция при всяка нова дейност.

— Нали не ме лъжеш?

— Честна дума. Така че не се тревожи и не си късай нервите.

Кира видимо се успокои. Сега седеше в кухнята и изсипала на масата цял килограм елда, методично вадеше от нея разни боклучета и черни зрънца. Дмитрий гледаше телевизия в хола, излегнат в удобния нисък фотьойл. Когато на екрана се замяркаха титрите на прочута кинокомедия, спечелила няколко „Оскара“, Платонов извика:

— Кира! Остави тази елда, филмът започва!

Минаха десет минути, но тя така и не дойде.

— Кира! Чуваш ли ме? — отново извика Платонов.

— Чувам те — обади се тя.

— Защо не дойдеш да гледаш филма? Не искаш ли?

— Ще дойда, не се безпокой.

Това не хареса на Платонов. Той рязко скочи от фотьойла и бързо отиде в кухнята.

— Ти какво така? — попита я тихо и се загледа в наведената глава на Кира и нейните бързо сновящи дълги тънки пръсти. — Да не съм те обидил с нещо?

— Не, глупости! — отговори тя спокойно, без да повдигне глава.

— Какво има тогава? Нали ми каза, че искаш да гледаш този филм! Не искаш да стоиш в една стая с мен ли? Да не би да те дразня?

Кира най-сетне вдигна глава и с усмивка го погледна право в очите.

— Дима, не обръщай внимание, имам глупавия навик никога да не изоставям една работа, докато не я довърша. Това се проявява дори в дреболии, в разни щуротии. Знам, на мнозина изглежда смешно, но аз съм си такава. Ето, не мога да зарежа тази глупава елда, щом съм я започнала. Хем ще я мразя, ще я проклинам, но зарежа ли сега всичко и дойда ли да гледам филм — и филмът няма да ми достави удоволствие, ще се въртя, сякаш седя на игли, и постоянно ще си мисля за недопочистената елда. Честна дума ти казвам — това няма никакво отношение към теб.

— Не ме ли лъжеш? — с нескрито подозрение попита Дмитрий.

— Не те лъжа. — Тя се усмихна обезоръжаващо. — Върви да гледаш филма, после ще ми го разкажеш.

— Искаш ли да поседя с теб в кухнята? — предложи Платонов.

— Защо? — неподправено се смая Кира.

— В знак на солидарност — пошегува се Дмитрий, — за да не ти е скучно.

— На мен никога не ми е скучно — много сериозно отговори тя и отново наведе глава, за да продължи своята прекъсната работа. — По-добре върви в хола, гледай комедията — поне ти да изпиташ удоволствие. Едва ли ще ти е толкова интересно да си приказваш с мен. Аз, когато върша нещо еднообразно, толкова потъвам в себе си, че отговарям напосоки и изобщо почти не чувам какво ми говорят и какво ме питат.

Когато дойде време да си лягат, Платонов отново се притесни, но всичко мина, както през първата нощ. Кира му постла в кухнята на походното легло, пожела му лека нощ и отиде в стаята си. Очите й през цялото време си останаха спокойни и матови, в тях не гореше странният огън, който толкова плашеше Дмитрий. Явно тя наистина не си бе доспала на вилата, защото не чете книга, преди да заспи. Копчето на аплика щракна веднага след като Платонов чу меката въздишка на пружините под тежестта на тялото й.

6.

Виталий Василиевич Сайнес подреди пред себе си копията на документите, оставени вчера в гардероба на Киевската гара. Ей, голям хитрец бил този Платонов! Дявол да го вземе, беше изровил отнякъде всички актове, фактури, сметки, експертизи. Каква хала, а! Обаче нищо де, няма още дълго да се разхожда на свобода. Подкуп от двеста и петдесет хиляди долара и убийство на служител от милицията не са какво да е. Докато се оправдае човек, може да пукне.

И тъй, какво имаме в крайна сметка? Платонов живее при някаква мадама, имаме адреса й, утре сутринта ще имаме и името. Както и да е, докато седи там заключен, не е опасен. Притежава документите по златосъдържащите отпадъци, които съвсем недвусмислено водят към фирма „Вариант“. Това вече е лошо. „Вариант“ ще трябва да изчезне, както преди това изчезна „Артекс“ — всички документи ще бъдат унищожени и ще започнем нов живот. Механизмът е регулиран, планът ще протече нормално.

Но за Платонов трябва да се реши нещо. Прекалено нахално е това момче, вре се в краката ни, пречи на работата. А сега и тази мацка му помага, очевидно той й е разказал всичко, посветил я е в подробностите. Платонов е стара пушка, може да ни направи гадост, но не и да допусне глупост. Ами мацката? По всичко личи, че няма милиционерска школовка, в гаровия гардероб се издаде, както никой професионалист не би го направил. И после довлече „опашката“ чак до дома си, нищо не забеляза. Не, не е милицайка, а тогава значи е още по-опасна, защото като не разбира правилата на играта, може да направи някоя глупост. Платонов и неговият помощник Агаев бяха абсолютно наясно: докато нямат в ръцете си всички уличаващи документи, всички до един — ни гък, ни мък: щом не можеш да докажеш нищо, на кого е потрябвал излишен шум? Това не са ти застойните времена, когато пуснеше ли се приказка за нещо такова — ти ли си откраднал, от тебе ли са откраднали, — сбогом на репутацията! Днес, докато съдът не произнесе присъда, ти си честен човек и спокойно продължаваш дейността си, включително и политическата. А някои дори и в Думата ги избират, докато са под следствие в Лефортовския затвор, охо! Така че докато детективчетата не разполагат с целия комплект документи, можем спокойно да си работим, да измъкваме парите от страната и да ги прехвърляме на Запад. И детективчетата разбират това, и техните противници в играта го разбират. А почне ли някой дилетант да се прави на умен и да крещи с цяло гърло за машинациите, крехкото равновесие се нарушава и понякога се стига до необходимостта този дилетант да бъде премахнат. Тогава вече се започват сложнотиите: кой го е убил, пък защо го е убил…

Виталий Василиевич още веднъж прегледа документите и взе решение да почака няколко дни. Ако вълната не улегне, въпросът с Платонов и неговата мацка ще трябва да се реши по най-радикален начин.