Александра Маринина
Пешките падат първи (12)

1.

Бабичките в този вход се оказаха словоохотливи до една. Дали децата и внуците им ги навестяваха много рядко, дали характерите на всички бяха открити, дружелюбни и любознателни, но така или иначе те знаеха много неща за своите съседи от входа и на драго сърце разказваха за тях.

Особено дълго й се наложи да седи у седемдесет и шест годишната Мария Фьодоровна Казакова, която живееше на първия етаж.

— Ох, горкото момиче! — нареждаше старицата и размахваше ръце, но при това не забравяше да долива на гостенката чай и да пълни чинийките със сладко. — Расте без майчина обич. Баща й е добър, достоен човек, ама по цял ден е на работа. А Верка не е майка, а змия. Всеки ден е пияна. Как още не е уморила момичето — и аз не разбирам. Освен чудо някакво да го пази.

— А защо не се лекува? — попита Настя и с удоволствие облиза от лъжичката сиропа от кайсиевото сладко.

— Ами не ще! — въздъхна Мария Фьодоровна.

— Сигурно ще е по-добре да се разведат? — предположи Настя.

— Ами, ще се разведат те! — безнадеждно махна с ръка бабичката. — Хем колко пъти сме му казвали: Вземай си щерката и подавай документи в съда — да ви разведат и да я лишат от родителски права.

— И той какво?

— Нищо. Само клати глава. Не мога, вика, така да резиля жена си. И за детето ми е жал. В училището веднага ще научат, че майка й е алкохоличка, лишена от родителски права. Нали знаете колко са жестоки децата, ще я изтормозят. А и учителите в наше време не са особено умни, не само че няма да я защитят от другите деца, ами и те ще налеят масло в огъня. Не, той постъпва добре, благородно. Сам си е избирал жената — сам ще си носи кръста, няма да го прехвърля на други рамене.

— Но нали детето расте! — възрази Настя. — Как ли се чувства това момиченце? То не си е избирало майката, защо трябва да страда от нейното пиянство?

— Вярно си е, и тъй да го мислиш, и другояче — все лошо — кимна в знак на съгласие Казакова. — И за дъщерята му е жал, и за жената, и срещу съвестта си не иска да тръгне. А съвестта му говори да не пъди жена си от къщи.

— Така значи? — усъмни се Настя. — А съвестта не му ли говори, че трябва да създаде на детето нормални условия за живот?

— Ох, дъще, объркана работа е тая. И тъй да го мислиш — лошо, и инак лошо. Той сам да си решава, не ни е работа на нас да го съдим.

— Е, какво говорите, Мария Фьодоровна, та аз не съм дошла при вас, за да го съдим! Аз помагам на участъковия, сега карам нещо като практика. Та той ме помоли да обиколя района му, да поговоря с хората — може някъде съседи да безпокоят съседите си или пък деца да живеят в тежки условия, семейни скандали, изобщо такива работи. Благодарение на вас сега знам, че това момиченце трябва да се наглежда, за да не попадне в лоша компания и да го изтървем. А пък да осъждаме бащата, че не може да излезе наглава с жена си — не е наша работа, тук сте много права.

— Хем и никога не повишава тон на Верка, види се, обича я все пак — каза Казакова.

— Ама никога? Наистина ли никога не й е повишавал тон? — усъмни се Настя. — Не ми се вярва. Не е възможно. Може би вие не можете да чуете?

— Е де, как да не чувам! — обиди се Мария Фьодоровна. — Блокът е панелен, строен е през седемдесетте — тук всеки шепот се чува, камо ли вик. А ако ти, дъще, си мислиш, че съм оглушала на стари години, то си е вярно, не чувам, когато съседите си шепнат. Но повиши ли някой тон — всяка дума мога да ти преразкажа.

Тя подъвка устни, няколко пъти отпи от чашата си, като с целия си вид показа, че е непростим грях да не се вярва на човек на нейната почтена възраст. Щом е казала, че мъжът на пияната Верка не й е повишавал тон, значи е така. После смутено премести погледа си от гостенката към прозореца и се окашля.

— Абе имаш право, дъще, случи се веднъж. Много силно й крещя. Ама само веднъж. Няма лъжа.

— И по какъв повод?

— Не мога да се закълна, ама ми се струва, че я хвана с мъж. Много се ядоса. Дори започнах да се страхувам, че ще вземе да я убие.

— Какво говорите, Мария Фьодоровна, нещо не ми се вярва! — отново предизвика старицата Настя. — Щом казвате, че тя пие отдавна, много и всеки ден, сигурно той е можел да я хваща с чужд мъж поне три пъти седмично. Повярвайте ми, знам го със сигурност. Всички жени алкохолички са еднакви. Не може мъжът й да я е хванал в такова нещо само веднъж. А ако това се е случвало много пъти, не е възможно да се е разгневил толкова заради поредния. Един повече или един по-малко — голяма работа! Щом търпи нейните запои, ще изтърпи и това. Не, Мария Фьодоровна, имало е нещо друго. Сигурно грешите.

— А, не, не греша аз — развълнува се старицата. — Ми че аз чух всяка дума. Щото тя с неговия приятел… Затова толкова се ядоса. Точно така й го каза: че нали, когато се въргаляш пияна със същите боклуци като тебе — майната ти, това си е твоя лична работа! Аз отдавна си нямам работа с тебе, така че ако пипнеш някоя зараза, това не ме вълнува. Него обаче нямаше право да вкарваш в леглото си, той е слаб човек, поддал се е на глупостите ти и така нататък…

— И тя какво? Отговори ли му нещо?

— Ох, знаете ли, сигурно беше много пияна. Защото историята започна не защото той я хвана, а защото тя сама му разправи всичко.

— Как така?

— Ами на, така. Той й направи някаква забележка — съвсем безобидна, а тя се развилия заради нищо и никакво, че като започна… Че ти, нали, се интересуваш само от работата си, нищо друго не те засяга, поне да ходеше по жени, та да приличаш на нормален мъж, а така си ни риба, ни рак, нито педи, нито импотент. Виж, твоят Димка е мъж като мъж, веднага вижда какво иска една жена и умее да го направи така, че тя да е доволна. И тогава той започна да крещи. Честна дума, за пръв път през тези години го чух да крещи. Ей богу, честен кръст! А Верка го слуша и му отговаря разни несвързани работи, затова ти викам, че сигурно хич не беше на себе си. Той й говори за приятеля си, а тя за някаква сестра, неговата ли, нейната ли — не разбрах. Той й разправя, че е можела да зарази приятеля му, тоя Димка де, с нещо, а тя му отвръща, че чудо голямо, сестра му като кихнела, все едно ставала световна катастрофа. Види се, пиенето съвсем й е взело акъла, вече хич не разсъждава.

— Възможно е — съгласи се Настя само колкото да каже нещо.

Значи Дмитрий Платонов е преспал с жената на Сергей Русанов, уличница и алкохоличка. И Сергей, без ни най-малко да е засегнат от изневярата на жена си и от недостойното поведение на приятеля си, се е ядосал само от едно: страхувал се е да не би Дмитрий да се е заразил с някаква гадост от жена му и после да пренесе — ако вече не я е пренесъл! — тази гадост на неговата любима сестра Елена. Изглежда, Русанов наистина е много привързан към сестра си, както той самият го каза. Толкова силно, че тази привързаност е надделяла над всички емоции, свързани с постъпката на жена му и приятеля му. Толкова силна е била тази привързаност, че е могла да го накара да мрази Платонов, който е изневерил на Елена, като е паднал толкова ниско, че е влязъл в мимолетна връзка с пропилата се съпруга на своя приятел. В очите на Русанов Дмитрий отведнъж се е свлякъл с две стъпала по-надолу. Отрепка, защото си е имал работа със съпругата на приятел, близък и стар приятел. И глупак, защото е легнал с уличница, която е спала с кого ли не. Хем два пъти глупак, защото едно е да легнеш с уличница и да спреш дотам, и съвсем друго — после да отидеш при прелестно младо момиче, което те обича и ти вярва.

Русанов може да е намразил Дмитрий. А това вече би променило много неща…

2.

Дмитрий толкова болезнено усещаше, че времето тече, а той още нищо не е измислил, та му се струваше, че с всяка изминала минута от него си отива частица живот. Всяка изминала минута приближаваше връщането на Кира и той още не знаеше какво ще прави. Единствената вярна линия на поведение би била да се преструва, че нищо не се е случило. Само така можеше да опита да се спаси. Но само в случай че Кира не е луда. Тогава нейното поведение би могло някак да се прогнозира, да се предвиди, да се предскаже. Ами ако е луда? Ако е буйна маниачка, на която всеки момент може да й хрумне какво ли не?

„Трябва да го направя — повтаряше си Платонов, докато се луташе притеснено из апартамента, — трябва да събера сили и да го направя. Още повече че вчера сутринта намекнах за това. Трябва да продължа да следвам линията си, сякаш нищо не се е случило, сякаш нищо не знам, не съм виждал никакъв револвер и за нищо не се досещам. Сега разбирам защо не мога да я възприемам нормално, както винаги съм възприемал жените, особено красивите. Защото тя не е като тях. Господи, как да го направя? Откъде да събера мъжество? Откъде да взема мъжка сила? Ами ако не успея? Тогава тя веднага ще се сети, че всичко съм разбрал. Един нормален мъж не може да прави любов с жена убийца. И ако не успея, веднага ще стане ясно каква е причината.“

Той не разбираше защо Кира закъснява и се нервираше, защото не можеше да пресметне точно кога ще си дойде и има ли резерв от още малко време. Най-сетне успя да се овладее и мислено да състави схема на пиесата, която би трябвало да разиграе, когато се прибере стопанката на жилището.

Когато тя се върне, той ще се престори, че спи. Ще полежи тихичко, ще послуша какво прави тя, после ще се „събуди“, ще я повика, ще я помоли да седне с него на дивана и…

Не, май не е добре така. Ще седи в кухнята и ще се преструва на дълбоко замислен. Няма да стане да я посрещне, няма да излезе в антрето, а ще седи и ще чака тя да дойде при него. Ще започне с трагичен тон да говори нещо сърцераздирателно, като показва с целия си вид колко страда. Ще опита да пробуди съжалението й, ще й разказва колко му е тежко, че всичко е станало така, че не може да се изяви като истински мъж, да я ухажва така, както е редно да се ухажват красиви жени, защото интриги на недоброжелатели са го принудили да седи заключен в нейния апартамент…

А може да застане в антрето като истукан, мълчаливо да я гледа с тъжни очи, а после почти нечуто, но изразително да промълви: „Господи, Кира, скъпа, толкова се страхувах, изведнъж се уплаших, че няма да дойдеш — и разбрах колко много означаваш за мен…“

След като прехвърли в ума си много възможни варианти за бързо сближаване, Дмитрий така и не можа да се спре на нищо конкретно и в края на краищата реши да остави нещата на случая. Както дойде.

3.

Неделята незабелязано отиваше към края си и Настя имаше чувството, че се влачи вече три денонощия. Дали защото се бе събудила в четири сутринта, в осем вече се разхождаше из парка с генерал Заточни, а в единайсет започна да обикаля апартаментите в блока, където живееше Сергей Русанов, дали защото през цялото това време мислите й много пъти сменяха посоката си и й предлагаха за обмисляне няколко различни, коренно различни схеми, но към пет часа тя се почувства смачкана и болна. По обяд дъжд смени нощното застудяване, а сега иззад бързо подгонените от вятъра облаци вече надничаше слънце, тъй че рязката смяна на налягането й се отразяваше с неприятни усещания и обща слабост. Ръцете й започнаха да треперят, зави й се свят и най-много от всичко на света й се искаше да се увие в топло одеяло и да заспи.

Когато се прибра след разговора със словоохотливите пенсионерки, тя поговори по телефона с Игор Лесников, седна пред компютъра и за да убие времето, започна отново и отново да разглежда картата на Московска област с обозначените по нея места на убийствата, извършени от неизвестния снайперист. Точките на картата бяха вече шест и Настя се взираше в тях, като се мъчеше да долови поне каква да е закономерност в разположението им.

Обади се Льоша Чистяков, тя разсеяно побъбри с него петнайсетина минути, като понякога отговаряше не на място и продължаваше да си мисли за снайпериста, убил внука на най-великия Трофим.

— Ася, съвземи се! — подвикна й Льошка. — Къде витаеш? Питам те колко още време ще седиш пред компютъра.

— От оградата до обяд — пошегува се тя, като си спомни стария виц за армейския старшина, съумял да обедини пространството и времето.

— Ако дойда днес, ще ме пуснеш ли при машината за един час? Сигурно пак стоиш гладна, ще ти донеса продукти, ще те нахраня, но ще трябва да поработя малко.

— Какво? — разсеяно попита тя и изведнъж възкликна: — Льошик, ти си гений. Идвай! Обичам те.

— Не си с всичкия си, момиче! — измуча уж недоволно Чистяков, но Настя беше сигурна, че той се усмихва.

— Поне хляб имаш ли?

— Не. Всичко е празно. Хайде, Льошенка, целувам те, идвай!

Затвори рязко телефона и се втурна към компютъра. Да съединиш пространството и времето. Ама разбира се! Господи, колко е просто!

Настя отново скочи и се върна при телефона.

— Андрюша — подхвана тя възбудено, когато чу в слушалката гласа на Андрей Чернишов, — бързо намери разписанията на крайградските мотриси от всички московски гари и тичай при мен.

— Защо?

— Трябва! Моля ти се, Андрюшенка, не ме питай нищо, да не губим време. Съгласен?

— Добре. Всъщност Кирил не ми е нахранен и трябва да го разходя…

— Чернишов, ти да не искаш да получа инсулт?! — разкрещя се тя в слушалката. — На главата ти висят шест трупа, а ти за какво мислиш? Качвай Кирил в колата, вземи храната със себе си и тръгвай! Ще го нахраниш и разходиш тук.

— Ти си един ситен русоляв тиранин — недоволно промърмори Андрей повече проформа, защото добре знаеше: щом Анастасия Каменская го вика като на пожар, значи работата е сериозна. А щом повишава тон, значи пожарът е тотален.

4.

Голямата фамилна къща в покрайнините на Москва беше оградена с чугунена решетка, през която всеки желаещ можеше да види всичко, което трябваше да види, за да загуби веднъж завинаги желание да проникне през оградата. Къщата се охраняваше по всички правила, което ни най-малко не поощряваше излишното любопитство.

Виталий Василиевич Сайнес не обичаше да идва тук, защото в тази къща особено остро чувстваше своята нищожност. Стопанинът се отнасяше към него с добре скрито пренебрежение, но колкото по-внимателно криеше истинското си отношение, толкова по-ясно то се усещаше. Сайнес беше зависим от стопанина на къщата, затова търпеше.

— Нашите чуждестранни партньори са крайно недоволни, задето се наложи да ликвидираме и втората фирма. Те не обичат забавянията и най-вече не им харесва, когато толкова често възникват усложнения. Време е да предприемем нещо радикално — каза стопанинът на къщата, като отпиваше на малки глътки минерална вода от висока запотена чаша.

— Но всъщност нещата не стоят чак толкова зле — нерешително възрази Сайнес. — В течение на нашите работи бяха само трима души. Двамата от тях са мъртви, третият също ще бъде премахнат в близките дни. Документите, свързани с приборите и златосъдържащите отпадъци, са у нас. Смятам, че вече можем за нищо да не се тревожим.

— Забравяте, че Платонов е посветил в своите работи някаква жена. За нея погрижихте ли се?

— Разбира се. Тя ще бъде премахната заедно с него, едновременно.

— И смятате, че това е достатъчно, за да можем спокойно да продължим работата? — раздразнено попита домакинът. — Вие, Виталий Василиевич, очевидно напълно сте забравили, че още един човек е в течение на събитията. И оригиналите на документите се намират именно у него, а ние имаме само копията. На какво основание го изключвате от сметките си?

— Но той е наш човек! — искрено се учуди Сайнес. — Нали работи в наша полза, а не против нас.

— Така си мислите вие — злобно се подсмихна домакинът. — Не можем да бъдем сигурни в никого. Човек, който се е продал веднъж, може да го направи отново. Той твърде лесно сменя посоката и предава позициите си, на него не може да се разчита.

— Защо мислите така?

— Ами спомнете си как започна всичко. Този човек тръгна по следите на Платонов, за да разбере с какво дело се занимава той в Уралск. Замисляли ли сте се някога защо го направи? Не сте ли? Тогава аз ще ви кажа. Той искаше да провали това разследване и да постави Платонов под ударите на нашия любим Наказателен кодекс. Какво, да не си мислите, че го направи от обич към нас? Или заради парите, които му плащаме? Уви, любезни ми Виталий Василиевич, това далеч не е така! Той си има лични сметки за разчистване с Платонов. Нашият приятел Русанов искаше да го провали и да го вкара в затвора, или поне да му създаде един милион неприятности. Само затова е тръгнал по следите му и стигна до уралските документи. А при нас попадна чак после, когато нашите хора от Уралск ни съобщиха, че пръв във веригата е Платонов, който проверява сигнала от този глупак Сипко, а по петите го следва някой си Русанов. Точно тогава ние се заинтересувахме от този Русанов, поканихме го, поговорихме си с него и се разбрахме — за радост и на двете страни. Самите ние сме заинтересовани разследването, което води Платонов, да рухне като къщичка от карти. И бяхме много доволни, че това неприятно задължение бе поето от квалифициран специалист, който при това има личен интерес да го прави. Ние му плащаме и той съчетава полезното с приятното. Но, драги ми Виталий Василиевич, вие трябва да се съгласите, че едно нещо са личните мотиви, а съвсем друго — съзнателното сътрудничество с хора, извършващи икономически престъпления. Това са, както се казва, две големи разлики плюс една малка. Русанов се продаде на нас и не съществуват никакви гаранции, че няма да започне да работи против нас. Знае ли се какво може да му хрумне в един момент? А сега помислете: това е човек, който знае всичко и в чиито ръце се намират оригиналите на документите. В такава ситуация можете ли да си позволите да планирате своя утрешен ден? Я си спомнете Берлиоз на Патриаршеските езера!

— Искате да кажете, че… — нерешително подзе Сайнес.

— Именно, уважаеми Виталий Василиевич, именно. Това трябва да се направи, и то колкото може по-скоро. Едва тогава ще можем да се чувстваме относително спокойни.

— Но аз вече нямам към кого да се обърна, човекът, който ми помогна, бе сполетян от голямо нещастие — загина единственият му внук, сега не мога да го безпокоя.

— Сантименти! — рязко го прекъсна стопанинът на къщата. — Сълзи и сополи. Внукът си е внук, а работата си е работа! Днес вие ще съжалите него, а утре вас кой ще ви съжали? Не и той, гарантирам ви го. В тази глутница законите са вълчи. Толкоз, Виталий Василиевич, разговорът е приключен. Действайте! И не протакайте!

5.

Най-сетне Кира намери у себе си сили да стане от скамейката. Тя дори не бе забелязала, че седя на булеварда почти три часа. „Колко бързо отлита денят! — помисли си тъжно. — Ей така ще дойде и сряда сутринта — докато се обърна и… Трябва да направя нещо. Но какво?“

Помисли да се обади или на Каменская, или на генерал Заточни. Те можеха да й помогнат, със сигурност знаеха как да го направят, как тя би могла да се измъкне от тази клопка, в която сама влезе. Но почти веднага се сети, че такъв сериозен и опасен разговор не може да се води по телефона, а е рисковано да се срещне с тях. Оставаше Русанов, единственият човек, с когото тя не се страхуваше да се срещне, защото той беше приятел на Дмитрий и следователно нямаше да стане нищо страшно дори той да я проследи след срещата и да научи къде се крие Платонов. Да, реши тя, трябва да се обадя на Сергей. Само той остава.

Потътри се бавно по булеварда, като си съставяше мислено началото на разговора. По пътя си виждаше телефонни кабини, но ги подминаваше. Кира си спомняше, че на две пресечки оттук, точно до киното, се намира кабината, от която веднъж вече се бе обаждала на Русанов. Това й се стори обнадеждаваща поличба. Ще се обади именно от този телефон — нека той отново й донесе късмет.

Влезе в една телефонна кабина, извади портмонето от чантичката си и затърси жетон. Хвърли поглед по изписаната с телефонни номера стена, усмихна се, като прочете отново изписаната със сложни красиви завъртулки фраза: „Лена, умирам за тебе, защо не вдигаш слушалката?“ Миналия път пак бе гледала така тази фраза и се бе усмихвала. Малко по-нагоре, доколкото си спомняше, трябваше да бъде записан телефонът на някаква дама с екзотично име. Да, ето го, със син флумастер върху светлата пластмаса е изписано: Сауле Мохамедияровна, 214–10–30…

Остра болка прониза Кира, сякаш някой заби в гърлото й тънък нажежен шиш и я прободе чак до бедрата. Тя си спомни. И разбра защо след онова обаждане на Русанов се бе чувствала неуютно, бе изпитвала някаква смътна тревога, която дори Дима не можа да не забележи. Тогава тя каза на Платонов, че й се струва, че е направила нещо не както трябва, а той я успокояваше, говореше й, че то е нормалното усещане на човек, който за пръв път върши нещо, с което не е свикнал.

Тогава тя трябваше да каже на Русанов: „Не бива да забравяте три пъти по трийсет плюс десет.“ Точно когато започваше фразата, погледът й се спря върху записания с флумастер телефонен номер 214-10-30 и тя машинално каза: „Не бива да забравяте три пъти по десет плюс трийсет.“ Имаше чувството, че и в момента чува гласа си да произнася неправилните числа. Но нали смисълът на казаното се състоеше в информацията, че документите се намират не в двайсет и седма, а в сто двайсет и седма клетка! А три пъти по десет плюс трийсет не прави сто, а само шейсет. Значи Русанов е трябвало да търси документите в клетка номер 87. Как тогава ги е намерил там, където ги сложи Кира? Нали същата вечер той потвърди, че е взел документите от гардероба на гарата!

Излиза, че той от самото начало е знаел къде са. Защото след първото й обаждане е изпратил на гарата хора, които са я проследили и са видели къде тя сложи документите. Можела е да му каже всякакви числа, можела е дори да сбърка гарата — въпреки всичко той щеше да получи плика с документите. Защото те му трябват. И защото изобщо не играе в един отбор с Дмитрий. Не му вярва. Те не са приятели, а противници. А пък Дима толкова му вярва!

Кира бързо излезе от кабината и закрачи към метрото. Трябваше да се прибере бързо вкъщи. Трябваше да види Дима и да му каже всичко, да му каже, че се е лъгал в приятеля си, че той го е предал. Че нещата стоят много по-зле, отколкото са предполагали, защото най-вероятно Кира е била проследена още тогава, преди седмица, и сега те искат да пратят при тях наемен убиец…

Не, не бива да казва това. Тя не може да знае за убиеца. Но въпреки това непременно ще каже за Русанов.

За пръв път от много години насам я заля вълна от съчувствие и нежност. Кира Левченко никога никого не бе обичала — освен бившия си съпруг, беше твърде студена и невъзмутима, за да обича. Беше изпитвала интерес към някои мъже, беше им позволявала да я ухажват, беше спала с тях, сдържайки с усилие откровената си скука, но никой от тях не бе пробудил у нея топли чувства, никой не бе я подтикнал да тъгува по него и с нетърпение да очаква следващата им среща. А днес, след като разбра, че не може да убие Платонов, тя внезапно проумя, че е успяла да се привърже към него, че той не й е безразличен, че се е заиграла на измислената от самата нея игра, в която бе превърнала Дмитрий в източник на необичайно остри усещания, подхранващи хазарта й, а в резултат се е озовала в ролята на майка, която се грижи за детето си и трепери над него, помагайки му да се измъкне от сложна и опасна ситуация.

Кира крачеше все по-бързо и накрая почти тичаше по ескалатора. Ако не измисли как да спаси себе си и Дмитрий, ако не измисли нищо до сряда сутринта, още до същата вечер двамата пак ще бъдат убити. Имената и адресът им се знаят, няма нищо сложно. И на двамата им остава да живеят две денонощия и половина. Да живеят. Да живеят…

6.

Андрей Чернишов пристигна, повел за каишката огромния Кирил — любимата си овчарка, в чиито родословни документи беше записано дълго и трудно за произнасяне име, което обаче съдържаше буквите „к“ и „р“, и именно това бе позволило на стопанина й да не се съобрази с правилата и да даде на кучето човешко име.

— Ще ми повредиш кучето — започна той още от прага. — Едно хубаво куче трябва да се храни само у дома си и само от своята паница. Донесох паницата.

— А донесе ли разписанията? — попита Настя и нежно погали Кирил по врата.

Това куче не бе особено приветливо, но допускаше Настя до себе си, защото тя му бе стара позната. Първо, когато веднъж я отвеждаше по-далеч от огнестрелната зона при задържането на опасен престъпник, Кирил я принуди ужасно силно да си удари рамото в една незаключена желязна врата, поради което Настя падна, разби коляното си и си счупи тока, а кучето още дълго се чувстваше виновно. Второ, когато преди половин година престъпници заплашиха Настя с факта, че притежават ключове от апартамента й, Кирил прекара с нея цяла нощ и не само я пазеше, но я и успокояваше. А рано сутринта Андрей Чернишов смени бравата и си взе кучето.

— Донесох ги. Ето, вземи. — Той й подаде девет тънки брошурки. — Ще ми обясниш ли сега какъв е този пожар около теб?

— Аха — смотолеви неясно Настя и седна пред компютъра. — Ела тук. Ето виж, това са местата, където са били намерени застреляните от снайпериста хора. Ние с теб изхождахме от предположението, че този човек е свикнал да пътува на едно и също разстояние и така се опитвахме да определим поне приблизително района, в който живее. А може би номерът не е в разстоянието, а във времето? Той убива там, докъдето може да стигне, да речем, за два часа. И наистина си е създал навици, но не за километрите, а за часовете и минутите. Сега схващаш ли разликата?

— Ами… горе-долу — неопределено кимна Андрей. — Обясни ми по-подробно.

— По-подробното обяснение е, че всичко зависи от това на какво разстояние от гарите живее той. От всички гари влаковете се движат с еднаква скорост, но до една от тях пътят му е пет минути, а до друга — цял час. Затова в една от посоките той пътува цели сто километра, а в друга — убива на двайсет километра от града. Сега ние с теб ще отворим разписанията и ще направим сметка колко минути пътуват мотрисите до гарите, където са извършени убийствата. Ще приемем, че най-далечната гара е свързана с гарата в Москва, намираща се най-близо до мястото, където живее стрелецът. И така нататък. Ясна ли ти е идеята?

— Ясна е. Само не ми е ясно как ще я разработим.

— Какво не ти е ясно сега? — започна да се ядосва Настя, която не можеше да понася да я спират точно когато се е развихрила.

— Разбрах как ще пресмятаме минутите. Ами по-нататък какво?

— Андрюша, не се затормозявай с това — махна с ръка тя. — Аз ще го направя, ако ти не знаеш как. Ти само ми помагай.

— Добре — въздъхна Чернишов. — Вечно ме унижаваш, Анастасия. Правиш ми интелектуални фокуси и си умираш от кеф да ме гледаш, зяпнал от изненада, вместо да седнеш и търпеливо да обясниш на другаря си как го правиш.

— Как не те е срам! — разсмя се тя. — Такова голямо момче, пък с такива комплекси. Ето, аз например не умея да върша безброй неща — да тичам, да стрелям, нямам никакви пояси и данове, а ти правиш всичко това за отличен и отгоре. Е, какво сега, да се обеся ли? Да те мразя? Ти умееш едно, аз — друго, и слава богу, че е така. Приятели сме, нали? И да не си посмял да ми се цупиш!

Те отвориха брошурите, въоръжиха се с моливи и започнаха да смятат. После Настя състави някаква таблица, която само тя си разбираше, извади на екрана карта на града със схема на метрото и тържествуващо посочи с пръст Северния район.

— Ето виж. Тук има една територия, от която може за пет минути да се стигне до перон „Дмитровская“ по Рижкото направление, за осем минути — до Савьоловския път и за десет — до Ленинградския, на перон „Петровско-Разумовская“. И именно по тези направления убийствата са извършени най-далеч от града. Почти два часа път. Сега погледни тук. По Киевското направление той е пътувал само четирийсет и четири минути, по Ярославското и Казанското — също съвсем малко. И по едното, и по другото — по петдесет и осем минути. Тоест така е съвършено очевидно, че времето за път от дома му до мястото на убийството винаги е почти едно и също. Ако се съобразявахме с километрите, бихме получили Западния район, който постепенно се измества по посока на Централния. Ако се съобразим с времето, излиза Северният. И то не целият, а именно частта, която е разположена близо до Ленинградския, Савьоловския и Рижкия път.

— Не те разбрах — защо смяташ, че той живее именно близо до тези перони? Съгласен съм, че е приблизително на еднакво разстояние, но защо смяташ, че разстоянието непременно е малко? Смяташ, че живее ето тук, а той спокойно може да живее и тук. — Андрей посочи Североизточния район, където е проспект „Мир“.

— Рижката гара, не е далеч и „Каланчовская“ по Ленинградския път, а направо по „Сушчевский вал“ може много бързо да се стигне до Савьоловската гара. Защо изключи този вариант?

— Защото мога да броя до пет, драги. Мястото, което посочи ти, е съвсем друго разклонение на метрото и по това разклонение разстоянието до Киевската гара и до Комсомолския площад, където са разположени Ярославската и Казанската гара, е много различно. А ако нашата хипотеза е вярна и цялата работа не е в километрите, а във времето, тогава за стрелеца пътят от дома му до тези гари трябва да отнема едно и също време. Тоест той трябва да живее на територията покрай Серпуховската линия на метрото. А по този път той е стигнал… ехей, колко далече! Значи по Ярославското и Казанското направление човекът е тръгвал от гара, до която предварително му е трябвало около един час за път, а по Ленинградското — от перон, намиращ се в близост до дома му.

Чернишов стана от ниския фотьойл, който бяха преместили до бюрото, за да вижда и той екрана на монитора, разкърши скования си гръб и костите му изпукаха. После дяволито погледна Настя и се облещи срещу нея в страховита гримаса:

— Да, обаче аз стрелям по-добре от тебе!

Тя вече щеше да му отвърне с нещо смешно, но в същата секунда на вратата се позвъни.

— Ето — тържествуващо изрече Андрей, — пристига Чистяков и носи месо. Сега ние с него ще измайсторим такава гозба, каквато ти, дорде си жива, не можеш да сготвиш, та да не се надуваш толкова и да не се мислиш за най-умната на тоя свят. Край тебе мъжете стават интелектуални импотенти от страх пред могъщия ти мозък!

Но Андрей не позна. На прага стоеше не бъдещият съпруг на Настя, а Игор Лесников, който мълчаливо й подаде нотна тетрадка, иззета преди половин час от Елена Русанова. От една от страниците й отстрани липсваше отрязана ивица.

7.

Когато чу звука на ключа, поставен в бравата, Платонов внезапно се уплаши. Да, знаеше, че този момент рано или късно ще настъпи, защото Кира от всяко положение трябваше да се прибере вкъщи. Ала едва сега разбра, че дълбоко в душата си се бе надявал това да се размине някак. При което дори не се бе опитвал да си представи какво точно би означавало „да се размине“. Някоя кола да прегази Кира? Да я арестуват? В Москва да кацне космически кораб с пришълци от друга планета? Какво би могло да се случи, та на него да не му се наложи да остане насаме в жилището с една хладнокръвна убийца, която може би е луда? Вярно казват хората — надеждата умира последна.

Входната врата се отвори, а Платонов така и не бе решил какво да прави, как да се държи, как да накара тялото си да направи онова, което трябва да направи, за да спаси живота си. Стоеше мълчаливо, опрял гръб о вратата на кухнята, и гледаше влизащата в апартамента жена. Веднага забеляза колко бледа е тя.

— Дима — каза Кира с неочаквано прегракнал глас.

От него не останаха скрити нито тази внезапна дрезгавина, нито треперещите устни, нито нейният страх. Той напрегнато мълчеше и се опитваше бързо да намери обяснение за особеното й състояние.

— Дима — повтори тя, протегна ръце към него и той усети в гласа й не само страх, но и желание.

Нещо ги хвърли един към друг без всякакви думи и прелюдии. Платонов рязко дръпна ципа на якето й и го смъкна от Кира, без да откъсва устни от нейните, после намери с ръка ципа на дънките й. След две минути, премахнал всички пречки, той я облада тук, в антрето, без да произнесе нито дума, без да издаде дори звук. Чуваше се само тежко дишане и скърцането на стола, на който Кира бе опряла ръце.

Дмитрий много искаше всичко да мине добре. Защото се страхуваше да не пробуди подозрение. За пръв път не правеше любов с жена, а се съвкупяваше с нея, спасявайки живота си. Струваше му се, че всичко става мъчително дълго, че никога няма да свърши, че е обречен; отсега нататък да стои вечно така, хванал за бедрата една гола жена и извършвайки всички необходими движения на тялото, защото спре ли — ще трябва да умре. Жената ще го убие. И единственият начин да не я остави да го убие е постоянно да бъде слят с нея. Кошмарното видение беше мигновено, но толкова ярко, че Платонов пламна целият и му се стори, че силите му секват. За щастие в този момент Кира глухо застена и той се поуспокои, като разбра, че е успял, справил се е, не се е издал.

Лампата в антрето не светеше, Кира не бе успяла да я запали, когато влезе. Мълчаливо, без да се поглеждат, те събраха дрехите си от пода. Платонов отиде в стаята, Кира — в банята. В апартамента се възцари напрегната, неприятна тишина.

Той бързо се облече, среса набързо косата си, включи телевизора и седна във фотьойла до ниската масичка. Чуваше как Кира взема душ, после вратата на банята се отвори и той обърна внимание, че този път не се чу щракването на райбера. За пръв път, откак бяха заедно, Кира не се бе заключила отвътре, докато се къпеше.

„Идиот! — наруга се мислено Платонов. — Трябваше да отида с нея, както постъпват всички прилични любовници. Абсолютно очевидно е, че го е очаквала. А аз се държах като последната свиня, задоволих нагона си и седнах пред телевизора. Но не можех да отида в банята с нея, защото съм добър детектив, но лош актьор, можеше да не надвия себе си и да започна, без да искам, да поглеждам към шкафчето, където се намира револверът.“

Кира така и не влезе при него в стаята и започна да готви нещо в кухнята. Платонов разбра, че трябва да предприеме нещо, инак ситуацията ще стигне до задънена улица, от която после трудно ще се измъкне. Той вдиша дълбоко, рязко издиша и тръгна да се извинява на Кира.

Тя стоеше до прозореца и разсеяно гледаше някъде в пространството.

— Да не те обидих? — започна Платонов без предисловия. — Прости ми, мила, знам, че се държах грубо и невъздържано, не биваше да… Прости ми, Кира. Нали още първия ден те предупредих, че много те харесвам, вярно, обещах да се владея, докато ти сама не пожелаеш нашата близост, но не съм от желязо. Много те желаех. Още веднъж те моля да ми простиш.

Кира се обърна към него и някак странно се усмихна.

— Желаеше ме? А сега вече не ме желаеш, така ли? — спокойно попита тя.

— А сега те желая още повече — пошегува се той, случайно налучкал остроумната реплика. — С какво мога да компенсирам вината си?

— Трябва да убиеш Русанов — каза тя с приблизително същия тон, с който би могла да каже: „Трябва да заковеш онзи рафт и да изгладиш чаршафите.“

„Боже мой, значи все пак е луда!“ — отчаяно си помисли Дмитрий. Ако е така, той вероятно няма да се спаси, освен ако веднага не побегне оттук, от това мило апартаментче. Но нямаше къде да избяга.

— Не те чух добре — каза той колкото можеше по-равнодушно. — Какво трябва да направя?

— Трябва да убиеш приятеля си Сергей Русанов. Защото твоят приятел Сергей Русанов не ти вярва и иска да ти навреди. Прости ми, Дима, направих една грешка, но тази грешка днес ми помогна да разбера кой е истинският ти враг.

— Ама какво приказваш, Кира — меко я укори Дмитрий, — това не може да бъде. Серьожа ми е приятел от дълги години, защо ще иска да ми навреди…

Той машинално продължаваше да произнася някакви ненужни думи, като се стараеше да убеди Кира, че греши, но в главата му с всяка секунда укрепваше мисълта: може да бъде, това може да бъде. „Може да бъде. Защото ако е така, всичко веднага се изяснява. Серьога може да е открил Тарасов, защото той, първо, е опитен оперативен работник, и второ, защото прекалено добре познава характера ми. Серьога може да е убил Агаев, защото аз не скрих от никого, че ще се срещам със Славик, и телетипното съобщение изпратих от нашата дежурна част, и излязох заедно с него от министерството. И тогава става ясна самоликвидацията на фирма «Вариант». Аз си помислих, че Русанов не е бил достатъчно предпазлив и се чудех как опитен и квалифициран специалист е могъл да допусне такава грешка. Ами ако не е било грешка? Но защо? Боже мой, защо го е направил? Какво може да го е накарало?“