Джек Слейд
Червенокосият дявол от Ларами (9)

9.

Оставаше час до началото на деня. Присила се нуждаеше от почивка. Спряха се в подножието на една скала и тя се облегна на рамото му.

— Мислех, че това, което беше между нас, е любов, истинската голяма любов — каза след известно време и отпусна глава на рамото му. — Но тя наистина не съществува.

— Прис, избий си, моля те, тези мисли! Не бива да се връщаш повече в Ларами.

— Ти си луд! — прекъсна го остро тя. — Знаеш ли от какво ме караш да се откажа?

— Законът е по петите ви, Прис! Ще свършиш на въжето.

— Законът е в ръцете ни! Мъжът в офиса на Ларами е наш човек!

— Вие прекалихте! Престъпленията ви са регистрирани вече в столицата. Аз работя за правителството. Затова знам, че с вас е свършено.

Тя се отдръпна.

— Ти ни предаде!

— Върша си работата, Присила! Но не искам да те видя на въжето. Имаш още време! Ще те заведа в Шеридан. Там имам приятели и познати, които ще се погрижат за теб. Ще си смениш името за известно време, докато се забрави тази история. Имам връзки. Във Вашингтон има много театри, където можеш да излизаш като певица. — Засмя се, дръпна я към себе си и я погали по рамото. — Само трябва да смениш репертоара.

— Не знаеш колко добре се чувствам в Ларами.

— Сама си си виновна. Ако те заловят там, ще увиснеш на въжето.

— Могат да обесят някого само ако го хванат! — засмя се изкуствено тя. — Не можеш да ме изплашиш толкова лесно.

— Бъди разумна!

Тя замълча и двамата дълго не проговориха.

— Кой е човекът с дрезгавия глас, когото видях за първи път, когато се върнахме от Шайен?

— Кимбало! Джеси Кимбало! От него наех кръчмата „Девилс Плейграунд“ — кача тя за голяма изненада на Ласитър.

— Винаги съм мислел, че кръчмата е твоя!

— Само съм я наела.

— Тогава значи Кимбало е шефът!

— Защо мислиш така?

— Всички изпълняват това, което каже, и то веднага. Бой ти противоречи понякога, Чарли Хамър — също. Само срещу него няма никакви възражения. Затова и стигнах до този извод.

Присила замълча и това му говореше достатъчно красноречиво. Ужасно се радваше за нея. Значи не беше тя шефът на шайката, а този Кимбало, който я беше извадил напред, за да може сам да остане в сянка. В такъв случай щеше да отговаря това копеле, а не тя.

— Ела, трябва да вървим! — каза накрая, изправи се и й помогна да стане.

Не можаха да стигнат далече, скали и камъни се изпречиха пред тях. Но на изток започваше вече новият ден. Продължиха да вървят покрай отвесните скални стени, за да изчакат, докато стане светло и могат да виждат.

Постепенно предметите около тях започнаха да изплуват от мрака на нощта.

Ласитър бе твърдо решен да я отведе дори и насила. Нямаше смисъл да я убеждава. Не искаше да се заблуждава. Но преди това щеше да информира шерифите покрай железопътната линия за намеренията на бандитите.

Първо обаче трябваше да се измъкне от лапите на Анди Харингтън и приятелите му и хората на Присила. Нямаше големи шансове. Беше пеша, а преследвачите му, цяла глутница, бяха на коне и отдавна се движеха по петите му и сигурно го настигаха вече. Затова и не посрещна с особена радост настъпващия ден. Щеше да вижда най-после ясно, но враговете му — също.

— Прис, местността ти е позната! — каза той, когато жената изтощена се облегна на скалата. — Има ли тук наблизо някакво ранчо или ферма, откъдето бихме могли да си купим коне?

Присила го погледна и поклати глава, но той знаеше, че лъже.

Продължиха след десетина минути, смениха още веднъж посоката и навлязоха в скалите на север, за да се изкачат на височина, от която да имат широк поглед наоколо. Но преди да стигнат до платото, Ласитър забеляза сивкав дим да се издига нагоре и да виси прав като конец на фона на лазурното небе.

Беше пушек от комин!

Качиха се още петдесет фута нагоре и стигнаха до малко плато, откъдето се виждаше имението. Беше ранчо. Наоколо пасяха говеда, а където имаше говеда, имаше и коне.

Разстоянието до там бе най-малко три мили. Трябваше да слязат от скалите, но тогава щяха да се озоват на открит терен и на Ласитър му беше ясно, че трябва особено да внимава.

Анди Харингтън сигурно щеше да предположи, че няма да извървят целия път до Ларами пеша. Щеше да го дебне или някъде край железопътната линия, или тук, в това ранчо. Той добре познавате местността и щеше да се досети откъде може да се покаже човек, търсещ спешно коне.

Но когато слязоха в долината, се натъкнаха не на Анди Харингтън и приятелите му, а на група конници от бандата на Присила.

Бяха шестима и сигурно ги бяха забелязали още горе на скалите. Водеше ги Бой, копелето от Минесота.

Ласитър искаше да се върне и да се скрие с жената в скалите, където лесно щеше да се справи с шестима мъже. Но гърмежите сигурно щяха да привлекат още хора, които несъмнено се навъртаха наоколо. Затова просто спря, дръпна Присила към себе си и опря револвера на врата й.

Конниците се приближиха и също спряха. Слезе само Бой, хвърли на един от хората си юздите и се приближи към двамата.

— Спри, където си! Достатъчно близо е! — извика остро Ласитър, когато между тях останаха десет фута.

Бой се закова на място. Гледаше само към Ласитър, сякаш Присила не съществуваше. Тя забеляза това и безпокойството й нарасна. Той си даваше сметка, че действията им можеха да са само блъф, за да го изиграят.

И Бой веднага го потвърди.

— Трябваш ни ти! Не бих желал да ставам причина за смъртта й, Ласитър. Но ми е наредено да не се съобразявам с нея, ако мога да те заловя. Трябва ли да загине и тя? Не си такъв егоист, нали? Затова по-добре я пусни и да поговорим като истински мъже!

Ласитър се прицели в него.

— Не искаш да се съобразиш с нея, така ли? А със собствения си живот?

Бой изкриви лице.

— Хайде, Ласитър! Ако умра, секунди по-късно ще лежиш и ти мъртъв на земята.

— И какво значение ще има това за теб?

— Не ме разсмивай!

— Бой, не се шегувам! Хората ти трябва да се разкарат оттук или ще натиска спусъка.

Той притисна още по-здраво Присила към себе си и побягна към него. Бандитът понечи да отстъпи, но не беше достатъчно бърз. Ласитър опря цевта на револвера под брадичката му.

— Е, какво ще кажеш сега?

Бой го погледна в очите.

В този момент един от конниците спокойно вдигна пушката и стреля.

Куршумът улучи Бой в кръста и той се свлече на земята мъртъв.

Ласитър погледна към конника. Присила издаде приглушен писък и се впи ужасена в него. Той я хвърли на земята и стреля към бандитите, които също откриха огън.

Куршумите запищяха покрай ушите му, но неговите попадения бяха точни. Събори от седлата двама един след друг. Останалите ужасени скочиха от конете, едни залегнаха на земята, а други побягнаха да се скрият.

Ласитър скочи към Присила, хвана я за раменете и я изправи на крака. Понечи да побегне с нея към конете, но мъжете отново откриха огън. Стреляха като обезумели. Нямаше друг избор, освен да се върне обратно с Присила и да се скрие в скалите.

Хвана я здраво, а тя се вкопчи в него. Приведени, те побягнаха назад. Жената бе изпаднала в шок. Хората й ясно дадоха да се разбере, че няма да се откажат от плячката нито заради нея, нито заради Бой.

Спряха се зад висока колкото човешки ръст скала. Господи, Присила се чувстваше толкова потна и изтощена!

— Сега вече трябва да ми вярваш, Прис! Желая ти доброто! Искам да си щастлива. Те щяха да те убият. Рискуваха живота ти.

Изстрелите действително бяха привлекли и други от бандата. Появиха се още шестима, но Ласитър не можеше да разбере кой ги води.

Той се заизкачва с Присила отново нагоре, докато тя съвсем загуби сили и не можеше да продължи по-нататък. Хвана я за ръка и я заведе в подножието на една пресечена скала. Междувременно слънцето бе изгряло.

Присила плачеше. Най-после бе осъзнала какво става. Животът й не струваше пукната пара. Хората й искаха тридесетте милиона и за да се доберат до тях, бяха готови на всякакви жертви. Така, както застреляха Бой, щяха да постъпят и с всеки друг от бандата им.

Изстрелите бяха довели още една група. Когато Ласитър и Присила навлязоха по-навътре в скалите, към тях се заизкачваха около десетина мъже.

Мъжът от Бригада Седем виждаше конете, но не можеше да се приближи към тях. Стрелбата ги притискаше все по-навътре. Присила вървеше плътно до него. Той ясно усещаше, че тя се страхува да не бъде застреляна от собствените си хора, които искаха да се доберат до него, защото той бе в състояние да провали плановете им.

Ласитър го забеляза и се надяваше, че тази горчива констатация ще я вразуми.

Така изглеждаше поне в момента!

— О, господи, отведи ме на сигурно място! — проплака умолително тя.

— Не се страхувай! — опита се да я успокои Ласитър.

Тя го целуна горещо и пламенно.

— Измъкни ме оттук! Спаси ме! Отведи ме на сигурно място! Моля те! Нали те обичам и ти мене!

Какви бяха тези отчаяни вопли! Това беше истинската Присила, такава, каквато той я познаваше.

— Нищо лошо няма да ти се случи, нищо, докато съм жив, Прис!

Тя се притисна към него и се сгуши в обятията му.

Той се огледа за преследвачите. Засега им се бяха измъкнали, но това още нищо не означаваше. Намираха се в отдалечена от пътя скалиста местност. Можеха да се движат само нагоре, но Ласитър трябваше да слезе в долината, ако искаше да стигне до ранчото и да си набави коне. И за железопътната линия трябваше да мине по този път.

След като Присила си почина малко, потърсиха пътека на изток. Но накъдето и да тръгнеха, винаги стигаха до отвесно падаща или издигаща се скална стена.

Междувременно слънцето се бе изкачило високо в небето. Беше станало непоносимо горещо и никъде не падаше дори малка сянка.

Доникъде не стигнаха. Трябваше да се върнат и да потърсят изход на юг или на север. Присила се спря развълнувана, когато вятърът от равнината довея до скалите сигнала на локомотив. Преминаващият влак се чуваше слабо.

Линията! Това беше трасето на трансконтиненталната железопътна линия, която свързваше два океана и по която всички спирки имаха телеграфни връзки. Затова целта на Ласитър бе да се добере до нея. Тогава можеше от всяка спирка да информира шерифа на Шайен за предстоящия обир на Централната банка на фермерите и железничарите.

Върнаха се обратно и смениха още веднъж посоката, за да избегнат хората на Присила, които трескаво ги търсеха. Изведнъж той забеляза на десетина фута под тях конете им. Бяха около двадесетина. При тях стояха двама пазачи, а от останалите нямаше и следа.

Как можеше да се добере до там? Пред него се намираше стръмна, почти отвесна скала.

Изруга наум. По дяволите, трябваше да има все някакъв път до там! Присила също видя конете и бързо отгатна мислите му.

— Чакай тук! — обърна се към нея и се огледа внимателно. — Скрий се между скалите и не мърдай! Може би има път надолу, който не можем да видим оттук.

Радостна, че ще си почине малко, Присила се отпусна между две стърчащи нагоре скали.

Никой не се забелязваше и не се чуваше никакъв звук.

— Не мърдай! — прошепна Ласитър и заслиза надолу по ръба на скалата.

— Не ме оставяй дълго да чакам! — извика тихо след него Присила.

Той внимателно се спусна надолу. Стремеше се да не отрони камъни или пръст. Враговете му можеха да го дебнат зад всеки ъгъл. След десетина минути спря. Пътят продължаваше стръмно надолу, но Ласитър откри тясна пукнатина в скалата, която водеше до конете. Оттук трудно би минала жена. Но ако просто я вземеше на гръб? Можеше да я пренесе, но какво щеше да се случи, ако пазачите или други от бандата ги забележеха? Тогава не само щеше да се окаже в капан, но копелетата със сигурност щяха да си устроят малко състезание по стрелба.

Трябваше да намери друг път. Закатери се обратно.

Когато се върна, Присила я нямаше. Чу шум и понечи да се скрие, но беше твърде късно. Пред него иззад скалата се появи Анди Харингтън с насочен револвер. Зад гърба му, без съмнение, бяха другите двама, а четвъртият се криеше някъде с Присила.

Анди Харингтън се ухили.

— Редът от вчера не важи! Трябва наново да го съставяме, а ти имаш ужасно слаби карти. Хората й са наблизо — Харингтън посочи през рамото си и махна с ръка.

— Негодниците няма да се съобразят с нея! — каза Ласитър. — Тази сутрин стреляха по мене. Бях се прицелил в един от тях, за да ги сплаша, но те му видяха сметката, без да им мигне окото. Истинско чуло е, че тя е още жива.

— Остави на мен тази грижа!

— Само един изстрел и всички ни ще пипнат!

— Може би и аз искам това — подхвърли едрият мъж. — Един точен изстрел в главата ти ще те направи със сигурност по-сговорчив.

— Така си мислиш. Но знаеш ли с какво ще ти отговорят? С олово!

— Знам, че много ти се иска да стане така! Но сега ти си натясно. Да вървиш по собствен път винаги се заплаща високо. — Той поклати глава. — Не става така в нашия занаят. Повярвай ми!

Ласитър погледна встрани покрай него и бързо приклекна.

— Внимавай! — извика гой.

Братята бяха застанали зад него. Когато Анди Харингтън се обърна, двамата също се хванаха на стария номер и проточиха шии в оная посока, в която се бе извърнал водачът им, и никой в този момент не гледаше към Ласитър.

Той извади колта, хвърли се на земята и се претърколи. Дебелакът нададе креслив писък и револверите на тримата изтрещяха едновременно.

Мъжът от Бригада Седем също стреля. Когато по-малкият брат натисна спусъка, куршумът на Ласитър вече го беше стигнал и се заби в гърдите му. Със следващия изстрел Сан се простря на земята.

Анди единствен стреля за трети път. След като първите два пъти не улучи, сега вече трябваше да успее. Но когато револверът му изгърмя, Ласитър вече го беше уцелил. Той се стовари мъртъв и остана да лежи по корем с изпънати ръце и крака.

Ласитър бързо се надигна и зареди оръжието. Ехото на гърмежите още се носеше между скалите на Сноу Ренч.

Остана за миг приведен и се огледа наоколо. Къде се криеше Тим Латер, този кучи син, който го държеше в шах с Присила? Трябваше да го открие, преди другият да го забележи, за да го изненада. И то незабавно! Хората на Присила продължаваха да го търсят и той лесно можеше да си представи как бързат по най-непроходимите пътеки, за да стигнат възможно по-скоро там, откъдето се чуха изстрелите.

Пристъпи две крачки напред и провери в следващата цепнатина. Но от тях нямаше и следа. Огледа се на изток, откъдето се чуха гласове. Хората на Присила! Идваха вече! По дяволите, къде да се скрие?

Обърна се и побягна назад. Когато прескочи телата на братята и продължи нататък, видя Тим Латер проснат на земята със забит нож в корема.

Изруга.

От Присила нямаше и следа, скалите се издигаха почти стъпаловидно пред него. Изкатери се нагоре и когато стигна върха, забеляза групичката от хората й. Сред тях бе и Чарли Хамър. Това мършаво копеле водеше бандитите. Видя и още познати лица, но имената не можеше да си спомни. Те нададоха вик, когато го забелязаха, и няколко револвера веднага изгърмяха.

Ласитър мигновено се обърна и на един скок взе стъпалата надолу от другата страна.

— Прис! — извика отчаян.

Но тя не се обаждаше. Ядоса се и се огледа наоколо.

— Прис! Прис! Присила!

Криеше се сигурно някъде и си мълчеше. Явно отново бе размислила. Да върви по дяволите!

Хората й се приближаваха. Първите вече се появиха вляво от него върху тясното плато. Разстоянието не бе повече от сто ярда. Той побягна приведен между скалите и се спусна надолу по каменния сипей, склонът ставаше все по-стръмен. Ласитър размахваше ръце, но въпреки това изгуби равновесие и падна точно в момента, когато започнаха да гърмят зад гърба му.

Затъркаля се надолу все по-бързо, докато накрая потъна в един улей.

Три фута над него префучаха куршумите и се забиха в скалата, а някои от тях рикошираха в друга посока.

Чу виковете на мъжете, които на висок глас коментираха накъде беше изчезнал. Междувременно броят на преследвачите му бе нараснал.

Ласитър запълзя на четири крака по продължение на цепнатината. Слънцето стоеше ниско на запад и скоро щеше да залезе.

Това беше спасението му!

Поне за този ден.