Джек Слейд
Червенокосият дявол от Ларами (2)

2.

Ларами се намираше в подножието на над осемдесет хиляди фута висок планински масив. Градът, някогашен търговски център, се бе променил много с годините. Живееше от многобройните ранчота и ферми, от мините, дърводобива и златодобива, а от няколко години и от железницата от трансконтиненталната линия, която свързваше Ларами с много други градове и с два океана. Това се усещаше по атмосферата, която цареше тук, и не оставаше скрито и за чужденците, независимо дали пристигаха на коне, с дилижанса или с влака. Ласитър не идваше за първи път в този град, чийто пулсиращ живот винаги го омагьосваше. И Анди Харингтън не се чувстваше по-различно.

Отдавна бе минал обяд, когато двамата, яздейки един до друг, пристигнаха.

Кръчмата на Бети още съществуваше, въпреки че старата пияница отдавна бе предала богу дух. Как ли изглеждаше новата Бети? Със сигурност по-млада. На мястото си беше и бръснарницата на Ханк, само че жалка и мизерна в сравнение с новата, която бе по-голяма и модерна и в която се извършваше къдрене и боядисване на коси — за блондинките — с помощта на кислородна вода. Освен това салонът държеше вратите си денонощно отворени за изисканата клиентела. С такава конкуренция старият Франк сигурно трудно се справяше.

Той имаше навика да разказва на клиентите си всевъзможни истории. Режеше косите и приказваше ли, приказваше и когато беше готов с прическата, историята често още не беше свършила, което принуждаваше клиентите да седят до края й. А Ханк имаше само един стол. Сигурно се бе научил да разказва по-бързо.

Кръчмата „Девилс Плейграунд“ беше построена наскоро и представляваше най-голямата забележителност на Майн стрийт, по-голяма и от най-новия универсален магазин. Намираше се точно срещу гарата и бе построена навътре между високи дървета, с просторно място за каруците и конете. Тук идваха хора отдалече, особено на платежния ден на фермите и стопанствата. Тогава в кръчмата „Девилс“ настъпваше истинско оживление. В задните стаи се играеше настървено, печалбите бяха високи, но много повече бяха загубите. На един печеливш се падаха десет изгубили. Естествено, на вратата пишеше точно обратното.

Освен това тук беше Присила, тази червенокоса съблазнителна лейди. Тя се стараеше да измъкне парите на господата, като ги караше да пият все повече и повече.

Когато Ласитър, след като наеха с Анди Харингтън стая в хотела, влезе в салона, на сцената тъкмо бе излязла Присила.

Залата приличаше на лудница. В гъсти редици около подиума се тълпяха миньори, златотърсачи, каубои, горски и полски работници, които направо я засипваха с парите си. Поне така се стори на Ласитър.

А песента дори не беше нова.

„Покажете си крачетата, покажете си обувчиците и погледнете трудолюбивите перачки“ — пееше тя с тембър, който рядко се срещаше. Трябваше да й се признае, че бе изключително надарена артистка.

Тълпата бушуваше.

Тогава съблазнителната красавица започна да се съблича и да представя какво може да принадлежи към бельото на една жена.

За всеобщо удоволствие тя имаше пет поли. Когато Ласитър се приближи към бара и си поръча уиски, и петте поли лежаха на пода, а пред замаяната публика се показаха стройни, дълги бедра.

„Те перат ли перат през целия ден и, ах, по дяволите, какво трябваше да се свали съвсем набързо?“ — пееше тя, а красивите й очи искряха.

— Големите сутиени, точно те трябва да се свалят!

Тогава Присила метна във въздуха розовия корсет с черни пайети и закрачи напред-назад по сцената с дългите си бедра и голи гърди.

А как само се мятаха тези прелестни гърди, въртяха се в кръг и се люлееха надолу-нагоре!

Мъжете крещяха, ръкопляскаха, тропаха с крака, а някои от тях, напълно загубили контрол, се премятаха между столовете и масите. Ласитър бе убеден, че тези полудели хора направо биха се застреляли, стига да пожелаеше атрактивната лейди.

Той плати и изпи уискито. Тази жена бе пленително красива, трябваше да й се признае.

Умееше да грабне ума на повече от четиристотин мъже!

Ако тя беше главатарят на бандата, както твърдеше Анди Харингтън, то Ласитър бе дошъл в Ларами изключително заради нея. Но не и за да се наслаждава на изпълнението й. По-добре не!

Бе излязъл от хотела с намерението да намери шерифа, но го привлече шумът от „Девилс Плейграунд“. Крайно време беше да върви. Стана и се отправи към вратата, а мъжете викаха и крещяха до пресипване.

Присила продължи играта си.

„Покажете си крачетата, покажете си обувчиците… ох, по дяволите, какво още трябваше да се махне“…

— Чорапите, чорапите, те са наред! — изрева тълпата в един глас. — Да, те трябва да се свалят! Искаме да видим голи крака…

Ласитър се спря на вратата. Номер ли беше това! Присила се обърна с гръб към разбеснялата се публика, нави надолу единия чорап и така завъртя задника си, че мъжете закрещяха от възторг.

Той бързо излезе навън и затръшна вратата. Екстазът на тълпата ехтеше на улицата като буря. Ласитър се отдалечи.

В офиса на шерифа Франк Хакер светеше.

Мъжът от Бригада Седем не го познаваше. Той трябваше да е информиран за пристигането му и да е готов да му окаже всякаква помощ.

Франк Хакер бе нисък слаб мъж на около петдесет години. Той се изправи, излезе иззад бюрото и огледа късния гост от главата до петите.

— Вие ли сте Ласитър?

— Да! Нещо не е ли наред?

Шерифът седна върху бюрото и кръстоса ръце.

— Казаха ми, че сте висок, но чак толкова…

— Първите впечатления често лъжат!

— Седнете!

Ласитър зае посоченото място, като държеше шапката си в ръка.

— Знам, че трябва да ви помогна — заговори отново шерифът, — и веднага ще го направя, само ми кажете с какво.

— Разбойниците са задигнали в Елко два милиона.

— Чух за това. Може би очаквате от мен да зная къде са тези два милиона?

Ласитър се засмя.

— Кои са бандитите? В момента е много по-важно да си отговорим на този въпрос. Току-що бях в „Девилс Плейграунд“. Жената, която излиза на сцената, изглежда, е шефът на бандата. Вярно ли е?

— Ласитър, мислите ли, че ако бях сигурен, досега нямаше да я натикам зад решетките?

— Тя има ли нещо общо с грабежа?

— Това също не мога да докажа!

— Но имате свое предположение!

— Да, дори повече. Знам нещо, но за съжаление не мога да го докажа пред съда.

— И какво е то?

— Каквото и вие знаете.

— Шерифе!

— Тя е главатарят!

— Присила?

— Да, но нямам доказателства! — наблегна на думите си шерифът. — Отново старата песен.

Ласитър само кимна.

— Всеки престъпник използва всевъзможни хитрини и номера, за да се изплъзне от закона, а ние сме задължени строго да се придържаме към него! — недоволстваше шерифът. — Смешно, нали? Чакам наистина да се появи някой, който хич да не му дреме за това и да действа по същия начин като бандитите, да залови един от тях и така да го притисне, че онзи да признае всичко.

Ласитър се усмихна. Същият подход като на Анди Харингтън. Шерифът ясно му даваше да разбере, че трябваше да започне така, за да продължи по-нататък. Какво ли знаеше този човек за Бригада Седем! Ласитър беше разочарован. Надяваше се, че ще научи нещо повече. Това, което говореха, предполагаха и мислеха, че знаят хората, не му помагаше с нищо.

— Не се ли опасявате, че след успешния удар в Елко бандата се е разпръснала доволна?

Шерифът се усмихна снизходително.

— Искате да кажете, че вече са си напълнили гушите и са достатъчно богати, за да продължат по същия начин?

— Възможно е!

Шерифът се изсмя високо.

— Тези нещастници никога не могат да задоволят апетита си. И защо да престават? Сега се чувстват по-сигурни отвсякога. Съжалявам, но не мога да ви помогна. Надявам се, че ме разбирате, господин Ласитър!

Той се изправи и двамата си подадоха ръце. Ласитър му пожела лека нощ и напусна офиса.

Навън бе станало тъмно. Уличните лампи бяха запалени. Прозорците светеха. Все още се забелязваха минувачи. Напразно се бе срещнал с шерифа. Съжали, че не остана в кръчмата на бара. Поне щеше да слуша циничните песни на Присила.

Сцената беше празна, но залата бе все още претъпкана. Бе толкова шумно, че едва ли някой чуваше и собствените си думи. Даде знак на бармана с ръка. Мъжете чакаха второто появяване на Присила. На сцената висеше табела, на която беше написано:

„Уважаеми господа, нашата Присила ще ви засвидетелства внимание след петнадесет минути.“

Петнадесет бе изписано с цифри. На всеки пет минути по сцената пробягваше забързан служител, изтриваше числото и пишеше ново, всеки път придружаван от все по-силни аплодисменти. Когато мъжът написа нула, ръкопляскането стана извънредно бурно. Кръчмата отново заприлича на лудница. Мъжете се струпаха около подиума. Някои бяха толкова пияни, че стояха на краката си само защото тълпата ги поддържаше.

Ласитър не вярваше, че градусът на еуфорията можеше да нарасне повече. Но когато най-после се появи червенокосата красавица, въодушевлението прие небивала форма. Мъжете отпред се сбиха, защото някои от обезумелите се спуснаха към сцената, за да докопат съблазнителната жена, а други им препречиха пътя.

Настана такава блъсканица и бутане, че чашата на Ласитър изведнъж се оказа празна, без въобще да бе пил от нея. Настъпи нетърпима врява, докато мъжът на пианото удари няколко такта и Присила зае поза.

Все още човек трудно можеше да чуе приказката си, но духовете се поукротиха. Присила запя песента за стройната Мери-Лу, заради която големите кораби не можели да отплават, защото екипажът непрекъснато се връщал пред вратата й. Песента беше известна, цялата пияна и развилняла се тълпа ревеше в хор. Нищо повече не можеше да се разбере.

Ласитър си поръча още едно уиски и този път успя да отпие, без да бъде блъснат или настъпен.

В припева се разказваше как Мери-Лу отваряла вратата на своята спалня и посрещала поредния моряк от екипажа.

„Влез, мое малко момче, и ме хвърли така на леглото, че да полетят парите от джобовете ти. Иначе няма да съм мила с теб!“ — пееше Присила и около четиристотин мъже в кръчмата и още двеста на улицата пригласяха заедно с нея.

Този уличен шлагер имаше десетина строфи. Но и десет строфи свършваха все някога. Тогава се спуснаха келнерите с пълни табли и си запробиваха път към онези, които не бяха платили сметката.

Присила се готвеше за следващия номер. Навлече още няколко поли и наметна голите си рамене със златист воал. Всички знаеха какво ще последва. Песента за перачките. Мъжът зад пианото изсвири първите тактове, докато келнерите и преди всичко Присила станат готови.

Разнесе се бурно ръкопляскане, когато на светлината на рампата се появи червенокосата жена.

Тя повдигна ръка и изчака, докато настъпи тишина.

— Момчета, вие я знаете! — извика със съблазнителен глас. — „Покажете си крачетата…“

Бурни аплодисменти заглушиха останалата част.

Някой потупа Ласитър по рамото. Той се обърна и видя симпатичен мъж, който се усмихваше.

— Ти си Ласитър, нали? — запита непознатият.

— Да — отговори той и кимна с глава, в случай че не го чуе.

— Анди Харингтън е тук отзад! Ела с мен, ще те заведа при него — каза мъжът с любезна усмивка.

Ласитър пъхна празната чаша в ръцете на стоящия до него, който нищо не забеляза, защото отпред на сцената паднаха първите поли. Червенокосата красавица остана почти гола. Не, Присила не се скъпеше. Уискито в нейното заведение струваше скъпо, но затова пък тя предлагаше нещо повече.

Ласитър последва мъжа, който си пробиваше път към задната врата. Измъкнаха се от навалицата, но вместо да тръгнат по стълбите нагоре, заслизаха надолу. От двете им страни светеха фенери с очернени от сажди стъкла, за да приглушават прекалено ярката светлина. Непознатият го въведе в голямо помещение.

Ласитър се опита да спре още на прага, но зад него изведнъж се появиха други, които опряха револвер в гърба му и го избутаха напред.

Ситуацията беше недвусмислена. Анди Харингтън лежеше в ъгъла. Бе смлян от бой. Гледаше към Ласитър с изцъклени очи, а от устата и носа му течеше кръв.

Посрещнаха го четирима високи и широкоплещести мъже на не повече от тридесет години. Всички те се усмихнаха злобно и се приготвиха за бой. Юмруците им бяха като ковашки чукове.

Предводителят им беше рус мъжага с четинест мустак и белези от шарка. Той се приближи, размахвайки ръце към Ласитър.

— Слушай ме добре, глупако. Анди Харингтън не искаше да си отвори устата и сега го виждаш на какво дередже е. Накрая се раздрънка като кречетало, но много късно. Кажи си името, откъде си и кой те праща. Но не се опитвай да ме заблуждаваш, защото лошо ти се пише!

Ласитър си помисли за револвера, но в този момент някой зад гърба му го измъкна от кобура.

Нямаше никакво желание да бъде пребит и да остане да лежи в ъгъла като Анди Харингтън. Бяха много, но това не го обезкуражи. Пред него стояха четиримата, смлели Анди Харингтън, до него беше мъжът, който го доведе и когото послушно последва. А зад гърба му чакаха още двама с револвери в ръце. Всичко това премина за секунди през главата му, но в следващия момент той се поддаде на войнствения си инстинкт и се хвърли напред със свити юмруци.

Очите на бандитите заблестяха триумфиращо. Това беше по вкуса им! Насреща им бе излязъл човек, който искаше да мери сили с тях. Охо! Те настървено се спуснаха към него, за да покажат на кучия син колко струва. Но сметките им излязоха криви.

Нахвърлиха се всичките едновременно. Седем наведнъж. Но Ласитър започна да се съпротивлява, да удря и рита като фурия. Стовари юмруците си върху двама от тях и събори още един на земята, преди да бъде засегнат чувствително.

Но в следващия момент получи странично кроше, което го залепи за стената. Това беше десницата на големия рус мъж. Проклетникът си разбираше от работата. Той се ухили дяволски и се опита с двоен удар да го срине на земята.

Ласитър избегна удара, събра сили и с дясно кроше го събори на пода. Мъжът остана да лежи проснат по гръб и не се мръдна повече. За съжаление, Ласитър не можеше да се наслади на този миг. Те все още го превъзхождаха. Размаха юмруци и ги стовари с все сила върху един от тях, но самият той получи челен удар, който го свали на земята.

Светът се завъртя пред очите му, чу да тичат хора и да се удрят врати. Изведнъж до слуха му достигна песента на Присила.

„Капитанът беше пръв, бе наперен като лъв.

Но когато Мери Лу го изпрати по зори,

той си тръгна изцеден, с поглед изнурен.“

Какъв глас имаше само! Но ревът на публиката го заглушаваше.

Още веднъж се хлопнаха врати и повече нищо не се чу. Ласитър се повдигна, изправи се на колене и остана неподвижен. Бе тъмно като в рог. Но тогава някой простена.

— Анди? — извика той тихо, взря се напрегнато в посоката, от която дойде звукът, но нищо не можа да забележи.

Някой се размърда.

— Ласитър? — бе Анди Харингтън.

Мъжът от Бригада Седем се изправи и пипнешком се запъти към него.

— Кои бяха тези хора? — попита, запали кибритена клечка и се огледа за лампа.

— Нямам представа — изпъшка Анди.

— Какво? — Ласитър се загледа в него объркан. Клечката догоря и опари пръстите му. Той изруга и я захвърли на земята. Драсна нова и запали лампата на стената.

— Намираме се в „Девилс Плейграунд“, Анди! Наистина ли не знаеш кой те подреди така?

— Не. — Той протегна ръце, Ласитър се приближи и му помогна да стане.

Почука се.

Двамата се спогледаха. Мъжът от Бригада Седем откри револвера си върху една от масите и бързо го взе.

— Да? — извика той.

Вратата се отвори и пред тях се появи непознат човек.

— Нося поръчката, сър!

Беше един от келнерите. Носеше храна и пиене, и то най-малко за десетина души. Той избута напред количката за сервиране. Заедно с него в стаята нахлу и шумът от салона.

— Но аз нищо не съм поръчвал! — възмути се Анди Харингтън.

Келнерът го изгледа пренебрежително.

— Тогава е бил някой друг от вас — отговори той и избута количката до средата на стаята. — Не се вълнувайте, всичко е платено — каза той и напусна помещението. В стаята за миг отново нахлу шумотевицата от салона.

Ласитър издърпа един стол, седна и започна да яде.

— Не е за нас! — забеляза Анди.

Но той го покани с недвусмислен жест.

— Сядай и започвай! Те те пребиха. Приеми го като обезщетение.

Харингтън опипа сцепените си устни и изкриви лице от болка.

— Смаза ли ги от бой?

— Съборих някои от тях на земята, после и аз паднах. Когато се опитах да се изправя, всички бяха изчезнали. До един! Наистина ли не ги познаваш? Какво те питаха?

— Кои сме ние — ти и аз!

— Какво?

Анди Харингтън се засмя и сви рамене.

— Не познавам никого от тях. Ако бяха от бандата на Присила, щях да видя поне едно познато лице и ти нямаше да имаш възможност да ги пратиш по дяволите. Но да оставим това. — Очите му блеснаха. — Знаеш ли къде се намираме?

Ласитър се досети за какво намекваше Анди и изкриви лице.

— Нищо не сме подготвили — отбеляза той.

— Какво толкова има да подготвяме? Веднага щом я заловим, нейните хора няма да смеят да ни нападнат. Ще изчезнем нанякъде с техния файтон. Все ще ни хрумне накъде. Важното е, че ще е в ръцете ни.

— Намираме се в кръчмата й, но това не означава, че сме се добрали до нея.

— Да опитаме!

Ласитър посочи към празния му кобур.

— Нямаш дори револвер.

Анди Харингтън се ухили, бръкна под якето си и извади втория „Колт“, който мъжете не бяха намерили.

— С какво друго мога да услужа? — попита подигравателно той.

Ласитър продължи да яде и отпи глътка уиски. Бе се съгласил на партньорство, но съвсем не бе имал предвид, че толкова бързо ще бъде поставен пред дилемата дали да пристъпи закона. Отвличането на хора се наказваше със смърт, а съвсем не беше сигурно, че Присила е шефът на бандитите. Не се знаеше дори дали е от тях. Действията им щяха да бъдат оправдани единствено ако това се окажеше вярно.

Но той въобще не споделяше увереността на Анди Харингтън. Не бе в стила му да разчита на предположенията на един непознат.

— Престани да ядеш и ела с мен! — настоя Харингтън.

— Ако ни забележат, всичко отива по дяволите — промърмори, дъвчейки, Ласитър.

Реакцията му изненада Анди.

— Какво ти стана? Шубето ли те хвана?

— Нищо не сме подготвили — напомни Ласитър.

— Какво има да приготвяме? Ще се качим горе при нея. Ако някой ни попита какво желаем, ще излъжем, че сме нейни обожатели. Чуваш ли? Изглежда е слязла от сцената. В салона е настъпила тишина. Значи ще я спипаме!

Анди Харингтън почака още миг, но когато видя, че Ласитър не се помръдна, тръгна бързо и решително към вратата.

Мъжът от Бригада Седем го последва. След като беше казал А, трябваше да каже и Б. Нищо не можеше да промени. Анди Харингтън се ухили доволен.