Джек Слейд
Червенокосият дявол от Ларами (13)

13.

— Чуйте ме, Ласитър! — настоя Джеси Кимбало. — Шансовете ви са равни на нула!

Ласитър се засмя.

— Аз не мисля така!

— Хората ми са прекалено много за вас!

Мъжът от Бригада Седем опря пушката под брадичката му.

— Дали твоите хора няма да се съобразят с това?

Джеси Кимбало погледна крадешком над цевта. Понечи да отговори нещо, но на вратата отново се почука.

— Да, отворено е! — извика Ласитър.

За голяма негова изненада влезе Присила. Но това учуди и Джеси Кимбало. Ясно си пролича.

— Какво искаш? — попита Ласитър.

— Нямаш никакви шансове! — каза бързо тя. — Мъжете искат теб! Кимбало е никой. Ще го застрелят така, както и Бой.

— Какви измишльотини приказваш? — прекъсна я Кимбало.

— Не те лъжа! Говоря ти истината! — отвърна разгорещено Присила.

Джеси Кимбало бе пребледнял. Гледаше невярващо ту към единия, ту към другия.

— Предай се, Ласитър! — продължи настоятелно Присила. — Моля те, направи го! Мъжете все още ме слушат.

— Докъде стигнахте там горе, Присила? — прозвуча гласът на Чарли Хамър от голямата всекидневна. — Ако не се предаде, ще се качим при вас. Има точно една минута на разположение. Разбра ли ме, Присила? Вече не е една минута.

— Чу ли? — попита жената.

— Ще размисля! — отвърна Ласитър. — Върни се при тях!

Нямаше никакво желание да спасява Присила. Не! Тя принадлежеше на тях, а не на него. Вече не. Иначе нямаше да избяга от обора.

Отстъпи с Кимбало назад, избута я през прага навън и затръшна вратата под носа й.

Джеси Кимбало бе онемял и само преглъщаше. Но когато се чуха изстрели, защото минутата беше изтекла, и Ласитър понечи да отвори вратата, той го хвана здраво с две ръце и каза:

— Те ще ни видят сметката! Това са безсърдечни животни. Няма да им мигне окото! Изведете ме някак оттук. И ако ме пуснете, после ще ви дам половин милион!

Половин милион! Ласитър занемя! „Оха!“ — можеше само да каже.

— Откъде минахте, че не ви забелязаха хората ми? — попита Кимбало с дрезгав глас и объркан поглед, от който ясно си личеше, че се страхува. — През тунел ли?

— Какъв тунел? — Ласитър се засмя и отвори вратата. — Влязох през покрива.

Кимбало зяпна.

— Ей сега идваме! — извика мъжът от Бригада Седем, хвана Кимбало за ръка, като продължаваше да държи дулото опряно под брадичката му, мина през прага и тръгна към стълбата.

Към тях побягнаха мъже, а най-отпред градският съдия-изпълнител.

— Ласитър, предайте се! Това е отвличане! В името на закона вие сте арестуван!

Ласитър спря с разбойника.

— Назад или ще стрелям!

Долу в салона проблеснаха и изгърмяха оръжия и куршумите изсвириха покрай главите на двамата и се забиха в стената. Мъжът от Бригада Седем светкавично се наведе и дръпна със себе си и Кимбало. На стълбата също изтрещяха оръжия. Той успя да зареди и опъна двата спусъка.

Двуцевният „Паркър“ изгърмя. Дълги светкавици се проточиха от дулата и куршумите излетяха, свистейки във въздуха, по стълбите надолу, като повлякоха всичко със себе си: мъжете, пътеката по стъпалата, дори и куршумите, които бяха изстреляли противниците, за да убият него и Кимбало.

Коридорът се изпълни с гъст пушек, който бързо се разнесе.

Двамата се бяха прострели на земята. Кимбало беше закрил ужасен очите си. Ласитър се търкулна настрани, отвори пушката, изтърси празните димящи гилзи и мушна два нови патрона.

Отдолу се чуха писъци. Мъжете разместваха ранените. Други скочиха и побягнаха по стълбата нагоре, но се спряха на средата, притиснаха се към стената и започнаха да стрелят като луди, въпреки че нито виждаха, нито можеха да улучат противника си. Ласитър ги остави да гърмят. Изправи се и се показа едва когато изстреляха всичките си патрони и започнаха да зареждат.

Те хукнаха презглава, като ругаеха и крещяха от ужас, но Ласитър ги пощади, залегна отново и запълзя бързо след Кимбало, който се опитваше да се скрие в спалнята си.

Хвана го и го издърпа обратно. От всекидневната се чуха нови изстрели и куршумите заплющяха по тавана.

— Освободете пътя или с Кимбало е свършено! — извика високо Ласитър. — Това е последното ми предупреждение.

— Застреляхте съдия-изпълнителя! — обади се някой от прикритието си. — Аз съм заместникът Хигинс! Настоявам да се предадете! Вие сте арестуван, и то в името на закона на Уайоминг! Гарантирам Ви, че ще получите някоя и друга годинка, ако не сложите веднага край на тази комедия.

Мъжът излезе иззад камината и бавно тръгна нагоре. Ласитър бе преместил вече пушката в лявата ръка, а с дясната бе извадил револвера. Когато лицето на заместника се покача над перваза, той натисна спусъка и простреля шапката му, при което мъжът уплашено извика и моментално изчезна.

— Вие ще получите годинки, заместник! — викна Ласитър след него.

— Спрете там горе! — обади се отново Чарли Хамър. Ясно си личеше, че старият мошеник кипи от яд. — Предай се, Ласитър! Хвърли оръжието и слез или Присила ще бъде мъртва. Тя ти е любовница! Знаем го всички. Така че по-добре слез или ще й прережем гърлото.

Ласитър изруга. Очакваше го и беше абсолютно убеден, че копелето го казва просто така, и то със съгласието й. Въпреки това се подразни. Ами ако го мислеха на сериозно? Нямаше да си го прости цял живот.

— Ласитър, всички ще я оправим и ти пак ще се предадеш! — извика разярен Чарли Хамър.

— Не се знае, старче! — отговори той, хвана Кимбало за яката, издърпа го и двамата тръгнаха приведени по коридора. Едва сега забеляза, че всички врати бяха разтворени, защото хората, които спяха в стаите бързо се бяха изнесли.

Спря се до малката стълбичка и бандитът погледна нагоре.

— През покрива ли? — попита уплашен Кимбало като видя дупката.

Ласитър тръгна нагоре по стълбите и дръпна Кимбало със себе си.

— Но… не можем да се качим на покрива! Как ще слезем долу?

Ласитър издърпа един сандък пред стълбата. Отгоре сложи старо кресло и подкани Кимбало да му помогне. Трябваше да действат по-бързо. Бариерата щеше да забави мъжете и да му осигури необходимото предимство.

Ласитър помогна на Кимбало да мине през дупката и го последва. И навън имаше хора. Чу ги да разговарят високо. Но всичките се намираха от другата страна и не можеха да забележат фигурите на покрива.

Ласитър показа на Кимбало как да слезе на дървото. Страхът караше шефа на бандитите автоматически да се подчинява.

В къщата настана шум. Чу се чак навън. Никъде наоколо не се забелязваше стража. Явно всички бяха влезли вътре, когато се разнесоха първите изстрели.

Двамата се смъкнаха от дървото, скочиха на земята и останаха приведени. Тръгнаха към навеса. Едва тогава мъжът, който стоеше на задните врати, ги забеляза. Той веднага се обърна, побягна в къщата и извика колкото глас имаше, секунди по-късно отново се показа и започна да стреля по тях.

Ласитър и Кимбало се скриха зад стария пощенски файтон. Мъжът продължаваше да лежи и не се помръдваше.

Ласитър също стреля. Куршумът му улучи целта. Бандитът се свлече и остана да лежи на прага. Миг след това останалите се втурнаха навън, като прескочиха трупа му.

Ласитър се опита да продължи с Кимбало, но хората му откриха ожесточена стрелба, така че трябваше да се скрият. Джеси Кимбало искаше да се измъкне, докато Ласитър отговаряше на огъня с намерение да ги притисне обратно в къщата. Той го забеляза и изруга. Опита се да го настигне, но собствените му хора го улучиха в гърба и Кимбало падна по лице. Ласитър бързо се изправи и започна да стреля с пушката и револвера. Мъжете бяха наскачали и напираха напред. Куршумите му събориха едновременно четирима и останалите побягнаха обратно към къщата. Той се целеше в краката им, а те бягаха в зигзаг, за да избегнат куршумите. Скриха се само за миг.

Ласитър зареди пушката — старата кримка му осигури респект и необходимото време да си поеме въздух, приближи се към Кимбало и го повдигна за раменете, след което напусна навеса. Беше чул заминаващия от гарата влак на изток, но не бе обърнал внимание на това. Сега обаче разбра, че този влак бе спасението му. Въпреки товара той хукна и прегази храсталака. Локомотивът вече беше минал. С непрекъснато увеличаваща се скорост влакът излизаше от града. Ласитър побягна край него, настигна първата платформа, наклони се върху нея, метна тежко ранения мъж, хвана се с една ръка, пробяга още няколко крачки и се метна отгоре.

Зад плета загърмяха револвери и пушки. Прозорците на влака се изпочупиха, но нямаше ранени. Някои от бандитите яхнаха конете си и се опитаха да настигнат влака. В началото се приближиха застрашително, но когато влакът мина и покрай последните къщи, вече се движеше много бързо, и ездачите нямаха никакви шансове. Двама кондуктори излязоха от вагона и помогнаха на Ласитър да вкара ранения в купето и да го сложи върху седалките.

— В Шайен има много лекари — каза железничарят, симпатичен млад мъж с къдрава коса и мустаци. — Всичко ще организираме от гарата.

— Тим Тейлър още ли е шериф в Шайен? — осведоми се Ласитър.

— Да, Тейлър е шерифът! — отговори младият мъж. — Ще го известим веднага.

Ласитър благодари и седна до Джеси Кимбало. Кондукторите се отдалечиха.

Кимбало отвори очи.

— Какво се случи?

— Ранен сте!

— Да! Но…

— От своите хора! Някой от тях изпрати куршум в гърба ви. Но не се тревожете. Намираме се във влак и пътуваме за Шайен. Там веднага ще дойде лекар и ще се погрижи за вас.

— Направих ви предложение, Ласитър! И още държа на него. За бога, да не слизаме в Шайен, а да продължим до Джулесбург. Там също има лекари. — Той се вкопчи в ръката на Ласитър. Очите му горяха, като че ли бе трескав. — Обещах ви половин милион! Държа на думата си.

Старият подлец искаше да спаси кожата си. Това беше всичко.

— Ласитър, да слезем в Джулесбург!

— Няма да издържите до там. След два часа сме в Шайен.

— Аз съм жилав и скоро няма да хвърля топа. Знам, сигурно се притеснявате за парите. Ще получите обещаните половин милион от мене…

Искаше да каже още нещо, но гласът му постепенно отслабна и той изведнъж заспа.

 

 

Тим Тейлър бе все още шериф в Шайен. Да, този проклет Брус Гоусет неведнъж се бе опитвал да го подкупи, но старото куче не се поддаваше на подобни примамки. Радваше се да види отново приятеля си и докато Ласитър говореше, те видяха как лекарят превърза Джеси Кимбало. Куршумът бе преминал високо горе през лявото рамо и не бе предизвикал големи усложнения. Бе загубил кръв. Щеше да има възможност да си почине върху нара в килията, както забеляза Тим Тейлър. Той осведоми Ласитър, че отдавна преследва бандитите, и съжаляваше, че не бе стигнал до Ларами. Тъкмо бе арестувал Брус Гоусет, защото бе разбрал, че участва в заговора за обира на банката, но Джеси Кимбало беше главатарят на бандата! Той и Гоусет започнаха веднага да се обвиняват взаимно. Тим Тейлър и Ласитър ги оставиха и тръгнаха към офиса. Шерифът събра група доброволци и издейства извънреден влак за Ларами, който получи без никакви затруднения от железопътните служби. В края на краищата бяха спасени техните пари.

И така, Ласитър се върна отново в Ларами малко след обяд. Слезе с двадесет въоръжени мъже. Със светкавична скорост се отправиха към кръчмата „Девилс Плейграунд“ и заловиха всички бандити, които намериха там.

Докато доброволците се суетяха около бандитите, записваха имената им, слагаха белезниците и ги приготвяха за транспортиране за Шайен, Ласитър обиколи всички помещения в кръчмата, но не можа да намери Присила. Никой от мъжете не знаеше къде бе останала красивата червенокоса жена.

Ласитър отиде с тях до гарата, но не се качи на влака. Бе изпълнил мисията си. Бандата бе разбита. Сред мъжете бе заместникът на шерифа Чарли Хамър и Хенри Уорън, също и Грег Делейни и други познати лица, чиито имена не му бяха известни. Те бяха решили да свидетелстват против шефа си, така че нищо не спираше вече отмъщението на Немезида.

Ласитър се сбогува с Тим Тейлър и проследи с поглед влака, докато той напълно се скри. После се върна в хотела.

Там бе пристигнало нареждане от Вашингтон. Трябваше незабавно да се яви при някакъв главен офицер от Бригада Седем в Шеридан. Каква ирония на съдбата! Мислеше да заведе там Присила и да я настани при свои приятели, а сега се налагаше да пътува в същата посока, но сам.

Той продаде коня си и запази място в дилижанса за следващата сутрин.

Сиво и мрачно беше утрото, когато Ласитър тръгна от хотела за пощенската станция, следвайки пиколото, който не му позволи сам да си носи багажа, защото Ласитър бе раздал щедри бакшиши на персонала. Пощенският файтон тъкмо тръгна, когато някой изтича и кочияшът отново дръпна юздите. Беше жена. Ласитър галантно й отвори вратата и онемя, когато разбра, че това е Присила. Тя се качи мълчаливо, седна до него и също така мълчаливо се притисна в него. Той я прегърна и удари с юмрук по тавана. Конете тръгнаха и файтонът потегли.

Ласитър притисна силно красивата червенокоса жена и я целуна. Тя обви с ръце шията му, усмихна се щастлива и затвори очи.

Не, нямаше защо да говорят.

Сега думите бяха излишни.