Джек Слейд
Червенокосият дявол от Ларами (8)

8.

Ласитър бе заспал от изтощение. Събуди го някакъв шум. Протегна се. През пролуките на вратата и през разместените дъски на тавана все още се прокрадваше дневна светлина. Не беше спал дълго.

Вратата изскърца и се отвори. Заслепиха го слънчевите лъчи. Беше Присила. Усети го по парфюма й. Слънцето стоеше ниско на запад.

Тя затвори вратата и внимателно тръгна към него. Изглежда се страхуваше.

— Ласитър — прошепна.

Той изчака, докато се приближи съвсем до него и положи ръка върху рамото му. Тогава отвори очи и я погледна.

— Кажи ми, че не е вярно, скъпи!

Той само преглътна.

— Ласитър! Кажи, моля те, че не е истина! — В гласа й звучеше безкрайно отчаяние.

— Не бива да се страхуваш — отговори мъжът от Бригада Седем. — Ще те отведа оттук.

Присила го гледаше недоумяващо.

— Къде? Какво имаш предвид?

— Никога ли не си мислила какво ще се случи с вас, когато се провалите и ви заловят? Наистина ли вярваш, че вечно ще продължи така и няма да се намери някой да ви изобличи и накаже? В живота всичко се заплаща, Присила. Сега вие сте на ред.

— Какво говориш? — Устните й потрепериха.

— Убивали сте хора, Прис! И в Елко. А това се заплаща с въжето. За съдията няма да има значение, че си жена.

— Ти ме предаде и измами, Ласитър! Злоупотреби с любовта и доверието ми. Не, кажи ми, че не е истина! Кажи ми! — заплака горчиво тя.

— Откажи се от бандата, Прис! Направи го веднага и ела с мен!

Тя се изправи. В погледа й се четеше погнуса и дълбоко презрение.

— Разочарована съм от теб, Ласитър! О, господи, къде гледах? Но ти ще ми платиш! Кажи всичко, каквото знаеш, или хората ми ще те смажат от бой. — Тя се извърна и тръгна към вратата. — Влезте! — извика разярена. — Той е ваш!

Ласитър се напрегна. Не можеше да й се сърди. Нищо не можеше да направи. Работеше за Бригада Седем и бе получил достатъчно ясна задача. Щеше да й го каже, но все не идваше подходящ момент. Времето бе прекалено кратко. А сега вече бе късно. Тези мародери и биячи щяха да се нахвърлят върху него, а той дори не можеше да се съпротивлява. Трябваше ли да се направи отново на припаднал?

Още преди да бе успял да си отговори на този въпрос, погледна слисан към вратата.

Присила също беше смаяна и не се помръдваше от мястото си. На прага стоеше само един мъж и се усмихваше досущ като дявола, изненадал цяла групичка голи монахини да се къпят в мрачната гора.

И този мъж не бе никой друг, а Анди Харингтън!

Изглеждаше ужасно слаб. Пълното му лице бе станало само кожа и кости. Бе толкова блед, че предизвикваше съжаление. Но той се засмя.

Ласитър добре познаваше този смях, който разсея и последните му съмнения.

Присила, напротив, само предполагаше с кого си има работа.

Нямаше и следа от хората, които трябваше да се справят с Ласитър. Тя отстъпи назад към стената.

Анди Харингтън влезе вътре и затвори вратата след себе си.

— Как си, Ласитър? — попита, без да отмества погледа си от Присила. — Радвам се, че мога да се реванширам. Винаги съм казвал: осланяй се на Бога, но разчитай на Анди Харингтън. — Той се приближи към него, коленичи, извърна го настрани и разряза въжетата. Потупа го по рамото, изправи се и прибра ножа си. — Размърдай се, приятелю! Нямаме много време. Как му се викаше на това: тя ми падна право в ръчичките! И сега неочаквано шансовете дойдоха на наша страна.

Присила се опомни твърде късно. Понечи да побегне към вратата, но Анди Харингтън веднага й препречи пътя и тя се блъсна в него. Той я хвана и я притисна към себе си.

— Не самичка, лейди! Отсега нататък ще внимавам за всяка твоя крачка — изрече със сарказъм и злорадство, разкъса блузата й и извади от колана й револвер, който небрежно захвърли на земята. Опипа я за друго оръжие, но нищо не намери. — Нямаш ли нож, лейди? Такава змия, а без нож? Има още на какво да се учиш! — Той се обърна към Ласитър, който междувременно се бе изправил на крака и се отърсваше от последните въжета. — Виж дали двамата са още пред хангара. Ще се чупим надясно. Зад следващата къща ни чакат конете.

Анди даде на Ласитър револвер и се отдръпна с Присила настрани. Тя гледаше уплашено ту единия, ту другия и не знаеше на кого бе попаднала, но предчувстваше, че не я очаква нищо хубаво.

Ласитър претегли колта в ръката си и открехна вратата. Отсреща на стената лежаха двама мъже. Зад прозорците запалиха светлина. Той се огледа бързо наоколо.

— Какво има? — прошепна нетърпеливо Анди Харингтън.

Никой не се виждаше. Присила изстена уплашено. Когато Ласитър се обърна, Харингтън бе преметнал червенокосата жена като чувал с картофи върху рамото си. Държеше я с една ръка, а в другата стискаше колта.

— Да офейкваме оттук! Или нещо не е наред?

Ласитър погледна бързо Присила в лицето и тръгна. Вървеше вдясно край хангара, като се оглеждаше навсякъде. Анди Харингтън го следваше със своя товар. Ласитър се спря и се обърна към двамата с намерението да помоли приятеля си да му даде жената. Но Анди продължи и го избута напред да върви по-бързо. Слънцето отдавна беше залязло. Дърветата и къщите хвърляха черни сенки.

Незабелязано стигнаха до съседния двор, където зад една полусрутена плевня ги чакаха конете.

Анди Харингтън се бе оказал съобразителен мъж, при това информиран за всичко. Само не бе предполагал, че Присила сама ще връхлети в ръцете му, но бе действал решително.

Качиха се на конете. Анди повдигна жената, метна се зад нея и здраво я хвана, за да не може да му избяга. Веднага пришпори коня, а Ласитър го последва, като яздеше неотстъпно зад него. Движеха се покрай плетовете и дърветата. Скоро къщите на Майн стрийт останаха зад гърба им. Излязоха от града на запад, недалеч от линията. Вечерният влак се зададе с трясък срещу тях. Като огромна призрачна ръка се простираше лъчът на мощния прожектор върху релсите. Но преди да беше успял да ги заслепи, те се отместиха встрани. Скрити зад дървета и храсти, проследиха редицата от светлини на преминаващия влак.

Яздеха в предпланината на Сноу Ренч и малко след падането на мрака стигнаха до някаква колиба, в която грееше светлина и явно ги очакваха.

Анди Харингтън бе телеграфирал на трима стари приятели, както осведоми накратко Ласитър.

Единият се казваше Тим Латер. Другите бяха братя. Бе се запознал с тях преди няколко години в Роулинс и те се бяха оказали верни и благонадеждни другари. За голяма изненада на Ласитър мъжете знаеха за запланувания обир на тридесетте милиона и бяха решили да се включат в сделката заедно с него. Анди Харингтън все още възнамеряваше да постигне целта си с помощта на Присила. Естествено, нямаше намерение да я принуди да направи самопризнания, за да получи наградата. Сега искаше да изнуди с нея бандитите и да ги накара да включат него, приятелите му и Ласитър в сделката. Тим Латер и братята не бяха на себе си, защото бе довел от града не само Ласитър, но и Присила, най-големия коз в играта.

Колибата имаше две стаи. Мъжете оставиха Присила в едната и единият от тях остана да я пази пред вратата. Все пак тя им струваше няколко милиона.

Останалите се събраха около масата, където имаше храна и уиски. Ласитър попита Анди за раната му. Той му отвърна, че се чувства добре, дори никога досега не се бил чувствал по-добре. Ласитър, естествено, се съмняваше в това, но трябваше да признае, че приятелят му бе надвил слабостта си. Бе повалил на земята стражата зад кръчмата „Девилс Плейграунд“, бе го освободил и дори бе успял да отвлече червенокосата атрактивна лейди! Това беше твърде много за един тежко ранен човек.

На въпроса на Ласитър откъде бе научил за предстоящия обир, той само се усмихна скептично. Когато не искаше да издаде нещо, Харингтън просто не отговаряше.

— Джоел Уаксмен, когото добрата случайност направи съдия-изпълнител на Ларами, ще поеме сега на мястото на Присила ръководството на бандата — каза той и Тим Латер и братята наостриха слух. — Познаваш го! Познаваш и останалите и затова предлагам ти да водиш преговорите с тях. Но само ако си съгласен, Ласитър! Никой не те принуждава.

Мъжът от Бригада Седем си спомни за Бой и човека с дрезгавия глас, но нищо не каза.

— Какви претенции трябва да предявя пред тях? — попита той.

— Толкова е просто! — потри ръце Анди. — Ще участваме заедно с тях и ще искаме половината.

— Петнадесет милиона! — възкликна Ласитър.

Тим Латер, братята и Харингтън се засмяха.

— Той можел да смята! — забеляза развеселено по-младият от братята.

Ласитър махна с ръка.

— Въпросът не е в смятането, а дали тази жена им е толкова скъпа. Петнадесет милиона! Питали ли сте се вече?

Мъжете се спогледаха.

Ласитър се усмихна.

— Това трябва да се предвиди при всеки заложник.

— Но тя е шефът на бандата! — забеляза Харингтън.

— Сигурен ли си?

— Разбира се!

— Бихме могли да я попитаме! — намеси се Тим Латер. — Нали е при нас.

— Ако не иска да отговори, ще започнем да й извиваме врата — каза по-малкият от братята. Той бе едно ужасно дебело и противно момче на около двайсет години. Имаше мазна дълга коса, обичаше да си гризе ноктите и постоянно да си човърка в носа.

— Имаме още един коз! — продължи Анди Харингтън.

Всички го погледнаха в очакване.

Той се усмихна и положи ръка върху рамото на Ласитър.

— Информирани сме за всичко, приятелю! Ако жената не им е толкова скъпа… добре! Те още нямат тридесетте милиона. А ние сме осведомени за всичките им планове. Дори в последния момент бихме могли да провалим удара само ако се обадим на шерифа в Шайен или информираме съдия-изпълнителското бюро в Роулинс. И тогава тези кучи синове никога няма да се доберат до тридесетте милиона. Това трябва да им обясниш, Ласитър! Вместо тридесет милиона ще получат тридесет годинки. Обърни им внимание!

Тим Латер погледна Ласитър с ледено изражение.

— Той просто не иска да отиде в града. Напълни гащите, това е! Страхува се от бандитите.

— Аз ще отида и ще говоря с тях — предложи по-възрастният от братята, който се казваше Сан. Бе с цели десет години по-голям от дебелака и имаше значително по-приятна физиономия. Подаде ръка на Ласитър. — Но никаква вражда между нас! Ако желаеш, върви! Иначе аз ще замина. Когато им дадем да разберат, че можем да провалим удара, сигурно ще станат по-предпазливи. Освен това не вярвам да жертват жената. Не е толкова просто. Впрочем, бихме могли първо да се позабавляваме с нея. Всички знаем, че тя е курва и няма да я заболи. Напротив, ще направим точно това, което очаква от нас.

— Видяхте ли как ме изгледа преди малко? — обади се Тим Латер и се усмихна многозначително. Беше едър снажен мъж към четиридесетте. — Разбира се, не трябва непременно да съм първи — обузда похотливостта си той. — Но по-бързо, че да дойде и моят ред!

— Ако никой няма нищо против — дебелакът се надигна, облиза жадно устните си и се запъти към вратата, — ще я оправя за пет минути. Можете да броите на глас.

Но бе направил сметката си без своя брат, който го дръпна назад и така го удари в гърдите, че той излетя и се просна върху сандъка, служил му преди малко за стол.

— По ред! Но ти не си първи? Най-младият си от нас, за това се овладей!

Тим Латер се изправи и дръпна нагоре панталоните си.

— Ако възрастта има предимство, аз ще й поизкарам въздуха! — накани се да върви, но Анди Харингтън извика гръмко:

— Спри!

Мъжете се огледаха. Той се обърна към Ласитър и добави:

— Моят приятел има нещо против!

Всички се вторачиха в Ласитър.

— Какво означава това? — попита заплашително Тим Латер.

— Точно така! Аз също искам да знам — присъедини се Сан.

— Предполагам, че се позовава на по-стари права — отговори Анди Харингтън и се ухили дяволито.

— Всички сме на един кораб, а тази жена е курва! — отбеляза запотен дебелакът. — Курвата на града! Прави го за пари, а понякога и само за добри думи, както съм чувал, но в повечето случаи за пари. Да не би да искаш да й плащаме, Ласитър?

— Чак дотам няма да стигнем! — възпротиви се брат му и изгледа злобно едрия мъж. — Освен това претенции може да има единствено Анди. Тебе никой не те пита, Ласитър! Анди ще реши. Тим е най-възрастният. И така, Анди, може ли Тим да върви при нея?

Харингтън се ухили широко.

— Който иска да се позабавлява с нея, трябва да получи първо съгласието на приятеля ми Ласитър.

— Никой не иска да й навреди или да посегне на живота й! — каза Сан и погледна жадно към Ласитър. — Няма да я убием, напротив, ще й направим хубавото.

Мъжете се разсмяха. Ласитър — също. Само Тим Латер остана сериозен, вперил пламтящите си очи в едрия мъж.

— Ако ти позволи, нямам нищо против! — изпревари го Ласитър.

Тим си пое дълбоко въздух.

— Ако ми позволи, така ли?

— Да, ако е съгласна!

— Трябва да питаме тази курва? — процеди през зъби той.

— Да!

— Ще се пукна от смях! — произнесе злобно Латер, обърна се и тръгна с широки крачки към вратата.

— Не бързай да си събуваш панталоните! — предупреди го Ласитър. — После ще ти е трудно да бягаш.

Тим Латер се закова на място, сякаш пред него изведнъж се бе появила стена. Другите щяха да избухнат в смях, но се въздържаха, защото не искаха да предизвикват съдбата. Без да губи време за приказки, Тим се извърна и с гневен вик се нахвърли върху Ласитър, размахвайки юмруци.

Мъжът от Бригада Седем го очакваше разкрачен и с ръце, свити за отбрана. Но Латер беше силен, проби защитата му и стовари юмруците си върху лицето му. Ласитър полетя към стената. Братята изръкопляскаха насърчително, но одобрителните им викове веднага секнаха, когато Ласитър се съвзе и с двоен удар го повали на земята. Той се стовари по гръб и не се помръдна повече.

Братята се втурнаха през сандъците и старото кресло, на което седеше Анди Харингтън. Той се отдръпна от пътя им. Двамата се спуснаха отляво и отдясно на Ласитър и така се нахвърлиха върху него, че и тримата се озоваха на земята. Сан впи ръце във врата му, а дебелакът се опита да го притисне към пода с тежестта си.

Ласитър остана без въздух. Отчаяно се мъчеше да се освободи от хватката, но този човек притежаваше великанска сила. Опита се да му нанесе челен удар, но Сан го избегна и се ухили дяволски. Ласитър осъзна, че първо трябваше да се освободи от Били, дебелака, за да надвие брат му. Сви краката си в коленете и ги заби в тялото му. Той се търкулна настрани и сега вече Ласитър имаше поле за действие. Повдигна се и удари Сан с чело в лицето. Последният охлаби за миг хватката и Ласитър отскубна ръцете му от врага си и нанесе два удара вляво и вдясно. Сан се преобърна тежко назад.

Дебелакът междувременно се бе изправил на крака, бе докопал тежък дъбов стол и с все сила замахна с намерението да го стовари върху главата на Ласитър. Но той го изпревари и със страничен удар го довърши. Разнесе се трясък и трополене, когато огромният мъж се стовари заедно със стола в ръцете на земята.

През това време Сан се бе съвзел, стоеше приведен с кръстосани ръце, сякаш искаше да се предаде. Но от това положение той изведнъж се стрелна напред и се опита с две крошета да събори Ласитър на земята. Но Ласитър добре беше внимавал да избегне ударите, така че Сан, увлечен от собствената си тежест, загуби равновесие и буквално прелетя покрай него. Той успя да му нанесе в движение удар в тила и го повали на земята. Сан повече не се помръдна.

Ласитър си отдъхна. Пот се стичаше от пялото му тяло. Тази схватка го беше изморила, но той излезе победител! И тримата лежаха на пода и никой повече не беше в състояние да отиде при Присила и да я насили.

— Не искаш ли и на мен да ми покажеш реда? — попита Анди Харингтън зад гърба му.

Обърна се. Анди стоеше с колта в ръка и се усмихваше широко и доволно.

— Мислех, че нещата между нас са ясни!

— Наистина ли? — попита Анди Харингтън напрегнато.

— Така мисля! — сви рамене Ласитър.

— Сега и между тебе и тях всичко е ясно. Затова и не се намесих! — забеляза съдружникът му и прибра револвера в кобура. — Вече знаят реда си.

— Съжалявам! — каза мъжът от Бригада Седем и замахна с юмрук.

Харингтън бе ужасно изненадан, за да реагира. Той погледна Ласитър с широко отворени очи.

— Заради реда! — добави Ласитър и стовари юмрука си.

Ударът му беше точен. Едрият мъж се стовари в безсъзнание на земята.

Ласитър изкриви лице и потри кокалчетата на пръстите си. Прескочи натъркаляните тела и отвори вратата на Присила. Вътре беше тъмно, по през пролуката влезе достатъчно светлина. Присила седеше до стената върху постеля от кожи. Повдигна глава и го погледна въпросително. Беше чула шума, но, разбира се, нямаше представа какво става.

Ласитър се приближи към нея и й помогна да стане.

— Да вървим! Не мога да се оправя сам тук. Не знам къде сме. Дано ти знаеш!

Изведе я от стаята. Присила се спря, когато видя натъркаляните мъже, и погледна към Ласитър.

— Възнамеряваха да принудят теб и твоите хора да ги включите в сделката за тридесетте милиона — обясни й той.

— И сега? — попита рязко.

— Ела с мен!

Тя не се помръдна.

Ласитър посочи мъжете.

— Искаха един след друг да се забавляват с теб. Просто да убият времето си. Докога ще търпиш подобно отношение? Хората ти при всички случаи ще оценят плячката по-високо от тебе и ще те оставят в ръцете на тия негодници.

Подаде й ръка и тя я пое. Изгаси лампата и отвори вратата.

Нощта беше ужасно тъмна.

— Ще вървим пеша. С коне едва ли ще успеем в тази тъмнина — каза той, когато излязоха в мрака пред колибата и се огледаха, за да се ориентират. — Но мъжете ще се съвземат по-бързо, отколкото е желателно, затова и пеша нямаме големи шансове.

— Пеша поне няма да си строшим главите! — каза тя. — Изток! Къде е изток?

Той я хвана за раменете и я извъртя в посоката, която определи по звездите.

— Там е Ларами! — Само това можеше да й каже. — Искаш ли да се върнеш по същия път?

— Само малко.

— Та да си помислят, че сме тръгнали пеша към Ларами?

— Да! Ще се спрем някъде. Убедена съм, че хората ми ще ни намерят през деня.

— Това не ме радва, благодаря!

Тя го погледна.

— Прис, избий си тези тридесет милиона от главата! Прекалено много хора знаят за тях. Не само Брус Гоусет! Но и хора като мъжете в колибата. И това не е всичко. Те знаят съвсем точно, че вие стоите зад този заговор. Обзалагам се, че и други имат информация. Например шерифът на Шайен.

— На когото си ни предал! — прекъсна го тя.

— Не съм ви издал на никого. В противен случай нямаше повече да мога да те спася.

— И в Ларами побягна направо към офиса! — изсъска злобно тя. — Добре, че имахме свой човек там. Ти си подъл предател!

Искаше да каже още нещо, но вратата зад тях изскърца и тя веднага млъкна, сграбчи ръката на Ласитър и се сгуши в него.

Беше Анди Харингтън, който се олюляваше пред вратата.

— Ласитър! — извика с креслив глас. — Ласитър! — Спря и се огледа. — По дяволите! — изруга, прибра се и затръшна вратата след себе си.

Двамата се отдалечиха бързо на изток. Присила се държеше здраво с две ръце за Ласитър. Той я прегърна и я притисна към себе си, за да не стъпи накриво или да падне.

След като се отдалечиха на повече от стотина ярда от колибата, зад прозореца се появи светлина. Те продължиха бързо напред.