Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Джак Уест Младши (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Seven Ancient Wonders, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 49 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Еми (2014)
Допълнителна корекция и форматиране
hrUssI (2014)

Издание:

Матю Райли. Седемте смъртоносни чудеса

Американска. Първо издание

ИК „Бард“, София, 2006

Редактор: Иван Тотоманов

ISBN: 978-954-584-069-2

История

  1. — Добавяне

Статия

По-долу е показана статията за Седемте смъртоносни чудеса от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Седемте смъртоносни чудеса
Seven Ancient Wonders
АвторМатю Райли
Първо издание
Австралия
Оригинален езиканглийски
Видроман
СледващаШестте свещени камъка“;
Петимата велики воини

„Седемте смъртоносни чудеса“ е роман на австралийския писател Матю Райли. Той е първият от поредицата за Джак Уест-младши. Продължението му се нарича „Шестте свещени камъка“, а през 2009 г. се появява и третата част – „Петимата велики воини“.

Момичето, наречено Лили
Втора част

sedemte_smurtonosni_chudesa_momicheto_narecheno_lili_vtora_chast.jpg

Виктория Стейшън, Кения

2003-2006

Виктория Стейшън
Южна Кения
2003–2006

По време на престоя на екипа в Кения на кухненския шкаф бе стоял голям стъклен буркан.

Беше така нареченият „Буркан на ругатните“. Всеки път, когато някой уловеше член от екипа да ругае пред Лили, виновният трябваше да пусне в буркана долар.

И понеже все пак бяха войници, бурканът почти се напълни. Приходите от Буркана на ругатните отиваха за играчки, книги и балетни костюми за Лили.

Естествено, понеже в крайна сметка тя бе облагодетелстваната от тяхната недискретност, Лили обожаваше да ги улавя в използването на неблагопристоен език. Така постепенно всички свикнаха да чуват след всяка ругатня тъничкото й гласче тържествуващо да обявява: „Буркана!“.

Освен това й плащаха дребни суми за вършенето на домакинска работа из фермата.

Идеята бе на Уест и Магьосника. Искаха възпитанието й — то явно се развиваше по възможно най-необичаен начин — да изглежда, поне на нея, като възможно по-нормално. Къщната работа заедно с другите — да събира дърва с Дългоух, да помага на Мечо Пух в почистването на инструментите му, да храни Хор, отменяйки Уест — я караше да се чувства, като че ли и тя допринася с нещо, и по-важно — правеше я част от семейство. И най-вече й помагаше да израсне като свястно дете.

Колкото по-голяма ставаше обаче, толкова по-голямо бе и любопитството й и така започна да научава повече за хората, които я заобикаляха.

Научи например, че Мечо Пух е втори син на най-влиятелния шейх в Обединените арабски емирства.

Научи, че Магьосника някога е учил за католически свещеник, но така и не е изкарал обучението си докрай.

Разбра, че преди години Зоуи била прехвърлена от армията да изучава археология под ръководството на Магьосника в Тринити Колидж, Дъблин.

Явно и Джак Уест бе учил там по същото време — изпратен на свой ред от неговата родина да усвои знанията на канадския професор.

Родината на Уест.

Лили винаги бе изпитвала любопитство към всичко, свързано с Австралия. Още повече, че тази страна бе крайно удивителна и изтъкана от противоречия. Осемдесет процента от обширната й суша бе пустиня, но това не й пречеше да има супермодерни градове като Сидни, разкошни плажове като Белс и Бонди, уникални природни образувания като Улуру и Големия бариерен риф, който — открила бе тя — бил обявен за едно от Седемте природни чудеса на света.

С времето Лили започна да задава все по-сложни въпроси за Австралия — стигна дори до мястото й в международните отношения. Австралия имаше население само от 20 милиона души, така че въпреки голямата си географска площ си оставаше малка страна.

Но въпреки че и въоръжените й сили бяха съответно немногочислени, един техен аспект бе получил световно признание — всички бяха съгласни, че Австралия притежава най-добрите специални сили на света, САС — там, където бе служил Уест.

И друго разпалваше интереса й: през целия 20-и век Австралия бе избрала да е един от най-близките и лоялни съюзници на Америка. По време на Втората световна война, в Корея, Виетнам и Кувейт, Австралия винаги първа се бе отзовавала да застане редом със Съединените щати.

Но не и този път.

Това озадачаваше Лили и тя реши да попита Уест.

Един дъждовен ден влезе в кабинета му и го завари да работи на тъмно и в пълна тишина (Хор бе кацнал на рамото му), загледан в екрана на компютъра — дъвчеше несъзнателно края на молива, дълбоко замислен.

Лили се разходи свойски из кабинета и безцелно докосна книгите по полиците. Видя на бялата дъска вече познатите й изписани думи „4 ДНИ, ЛИПСВАЩИ ОТ МОЯ ЖИВОТ — КОРОНАДО?“, които явно не бе сметнал за нужно да изтрие. Забеляза още, че запечатания стъклен буркан с ръждивочервената пръст в него го няма.

Уест не показа с нищо, че е забелязал присъствието й, и продължи да гледа замислено екрана на монитора.

Тя заобиколи, застана зад него и видя изображението на екрана. Беше цифрова снимка на няколко гигантски йероглифа, изписани върху някаква стена. Лили бързо си преведе съдържанието им:

„Влез доброволно в прегръдката на Анубис и ще живееш

след пришествието на Ра.

Влез срещу волята си и народът ти ще царува една епоха,

но теб няма да те има. Не влизай и света не ще го има.“

— Ти как смяташ? — стресна я с въпроса си Уест, все така, без да я поглежда.

Лили замръзна.

— Аз… ами… не зная…

Уест се завъртя заедно със стола.

— Аз смятам, че тук се говори за смъртта и за живота след нея, под формата на обръщение от страна на Амон към приличащия на Исус герой — Хор. „Прегръдката на Анубис“ несъмнено е смъртта. Ако Хор доброволно приеме смъртта, ще се възроди и ще донесе на народа си полза. Нали се сещаш — като смъртта на Христос на кръста. Но да оставим това. Какво те води днес тук, фъстък?

Последва обстойна дискусия за австралийско-американските отношения, за изгряването на Америка като единствена свръхсила и безпокойствата на Австралия, че нейният приятел постепенно се превръща в нещо като световен побойник.

— Понякога добрият приятел — опита да й обясни Уест — трябва да сдържа обичта си. И освен това за предпочитане е да получиш суров урок от приятел, отколкото от враг.

Замълча за миг и рязко смени темата:

— Лили, има нещо, което трябва да ти кажа. Когато нещата загрубеят и ако всичко се развие, както се надявам, вероятно ще ми се наложи да се изпаря за известно време…

— Да се изпариш? — обезпокоено попита Лили.

— Да. Да се скрия. Да отида на място, където никой да не може да ме намери. Да изчезна.

— Да изчезнеш… — Тя тежко преглътна.

— Но искам ти да можеш да ме намериш, Лили — усмихнато каза Уест. — Сега няма да ти кажа къде ще бъда, но мога да ти дам насока за мислене. Ако успееш да решиш тази гатанка, ще ме намериш.

И й подаде лист хартия, на който бе написано:

„Новият ми дом е дом на тигри и на крокодили.

За да го намериш, плати на лодкаря,

рискувай с кучето и влез

в челюстите на Смъртта,

в устата на Ада.

Там ще ме намериш, пазен от голям злодей.“

— Това е всичко, което ще ти кажа, фъстък. Сега марш оттук.

Лили изтича навън, стиснала листа. Щеше да мисли над гатанката на Уест месеци — дори щеше да въведе всяка отделна дума в „Гугъл“ — за да я реши.

 

 

Имаше и други въпроси обаче, на които получи отговори.

Например откъде Уест имаше Хор.

— Предишният собственик на Хор някога бил учител на Уест — разкри й Магьосника веднъж, докато двамата седяха под палещото африканско слънце. — Лош човек, казвал се Маршал Джуда. Джуда бил американски полковник и на едно място, наречено Коронадо, научил Джак как да бъде по-добър войник. Джуда обикалял из Коронадо с Хор на рамото си и крещял на войниците. И за да им даде урок, биел птицата, ако тя не изпълнявала каквото била обучена да прави. Казвал: „Единственият начин да получиш подчинение е чрез дисциплина и груба сила!“. На Ловеца това не му харесвало. Не обичал да гледа как Джуда се държи грубо със сокола. Така че когато Уест си тръгнал от Коронадо, откраднал птицата от клетката й в кабинета на Джуда. Оттогава се отнася към Хор с грижи и любов, а той му отвръща десетократно със същото… Лили, когато пораснеш, ще разбереш, че на този свят има хора, които изобщо не са добри. Те предпочитат грубостта пред добрината, властта пред споделянето, гнева през разбирането… Тези хора мислят само за себе си. Тяхната цел е да господстват над другите, но не в името на другите, а за да утолят собствената си жажда за власт. Лили, един ден ти ще си много могъща… много могъща… и се надявам, че ще научиш поне едно нещо от нас тук: истински великите хора мислят първо за другите и чак накрая за себе си… Пример за това можеш да почерпиш от Ловеца и Хор. Пребитата птица се подчинява на господаря си само от страх. Но за добрия господар тя е готова да умре.

 

 

Един ден Лили помагаше на Магьосника да подреди част от древните си ръкописи.

Тя обичаше тези стари неща — пергаментите, плочките. За нея те съдържаха в себе си всички мистерии на отдавна отминали времена.

Та онзи ден Магьосника събираше на едно място всичко, свързано с египетските архитекти, носещи името Имхотеп.

Лили забеляза някакви строителни планове за мина в някакво място, наречено Нубия, с четири нива и голям брой капани, задействани от вода. На плановете бяха маркирани с описание всички капани, а в един конкретен случай на капан, активиран от стъпването върху определени плочи, тя забеляза пет числа, изписани с египетски йероглифи: 1-3-4-1-4. Магьосника прибра тези плановете в папка с надпис „Имхотеп V“.

Тя обърна внимание също и на един наистина стар чертеж, който изглеждаше като играта „Стълби и змии“. Надписът му бе „Вход през водопада — рефортификация от Имхотеп III по времето на Птолемей Сотер“, а самият чертеж представляваше следното:

sedemte_smurtonosni_chudesa_chertej_vhod_prez_vodopada.jpg

Магьосника забеляза интереса на Лили и започна да й разказва интересни неща за различните Имхотеповци.

Имхотеп III например живял по време на Александър Велики и неговия приятел Птолемей I, и имал прозвището Майстора на рова, защото бил известен с това, че отклонявал цели реки от коритата им, за да защити строежите си с непреодолими наводнени ровове около тях.

— Този вход през водопад — обясни Магьосника — сигурно е представлявал красива декоративна каскада в нечий дворец в древния Вавилон, който се е разполагал в съседство с днешен Багдад в Ирак. Начертаните линии показват откъде е минавала стичащата се вода. Тъжно е, че нищо такова не е открито по време на разкопките на Вавилон. Наистина много жалко.

Лили прекара деня сгушена зад някакви кашони в ъгъла на кабинета на Магьосника, зачетена във всевъзможни ръкописи. Околният свят бе престанал да съществува за нея.

Затова не забеляза кога е влязла Зоуи. Заслуша се, едва когато в разговора й с Магьосника бе споменато името на Уест.

— Радвам се, че отново се срещнах с него — каза Зоуи. — Макар че ми изглежда значително променен от времето, когато учихме заедно в Дъблин. Станал е още по-мълчалив, а той и тогава не говореше много. Чух също, че е напуснал армията.

Лили слушаше заинтригувано, макар да не вдигна глава от ръкописа в ръцете си.

Магьосника се облегна на стола си.

— Господи… Дъблин. Кога беше това… през осемдесет и девета? Двамата тогава бяхте толкова млади. А Джак оттогава не е спирал.

— Защо не ми разкажеш?

— Напусна армията скоро след Пустинна буря. Но за да разбереш защо, трябва да знаеш защо изобщо преди това отиде в армията, а причината е, че искаше едновременно да достави удоволствие на баща си и да му се противопостави… Бащата на Джак навремето бил голям войник, но Джак беше още по-добър. Баща му искаше той да постъпи в армията веднага след гимназията, а Джак искаше да учи, да следва в университет. Все пак се подчини на желанието на баща си и… скоро се превърна в много по-забележителен боец от баща си. Издигна се, защото в САС често го повишаваха. Особено добър се оказа в пустинните операции и дори постави нов рекорд по време на курса за оцеляване в пустинята — издържа четирийсет и четири дни, без да бъде заловен… Но за разлика от баща си, не му харесваше да е онова, в което постепенно го превръщаха — машина за убиване, изключително добра машина за убиване. Началниците му усещаха тези настроения, безпокояха се, че един ден ще напусне… и го изпратиха да учи при мен в Дъблин. Надяваха се, че като утоли интелектуалната си жажда, ще се върне в полка. И струва ми се, че бяха налучкали правилния подход към него.

— Чакай, чакай — спря го Зоуи. — Чакай малко. Веднъж Джак ми каза, че баща му бил американец. Но доколкото схващам, той самият е постъпил в австралийската армия, нали така?

— Именно — потвърди Магьосника. — Работата е там, че майката на Джак не е американка. Така че, за да угоди на баща си, той постъпва в армията, но за да му се противопостави — избира армията на родината на майка си: Австралия.

— Аха… — Зоуи поклати глава. — Добре, продължавай.

— Както знаеш, Джак е изключително умен, така че започва да анализира критично живота в армията. Аз обаче си мисля, че на него много повече му харесваше да изучава древна история и археология. Във всеки случай нещата започнали да се скапват непоправимо, когато през деветдесета година го изпратили да участва в поредица съвместни международни учения на специалните сили в Коронадо. Домакини на ученията били американците, а мястото на провеждането им — базата на така наречените „тюлени“. Били поканени екипи от всички съюзнически страни и действията се разгръщали на фона на високотехнологични „военни игри“. Началник на ученията бил Маршал Джуда, който не пропуснал веднага да забележи потенциала на Джак… Само че в Коронадо се случило нещо, за което и аз не знам всички подробности. Джак бил ранен по време на инцидент с хеликоптер и останал на легло в болницата към базата цели четири дни. Нека уточня — бил в безсъзнание. Прословутите четири губещи се дни от живота на Джак. Когато се свестил, го върнали у дома без сериозни травми, а след няколко месеца отново се върнал на активна служба — точно навреме за Пустинна буря през деветдесет и първа. Джак Уест бил сред първите кацнали в Ирак и се заловил да взривява радиокомуникационни кули. След две седмици обаче отново се озовал на подчинение на Джуда. Както изглежда, Джуда лично настоял пред Пентагона Джак Уест да бъде прехвърлен под негово командване. Австралия — както винаги лоялен съюзник на Америка — се съгласила… И така Джак Уест-младши се прочул по време на операция „Пустинна буря“. На негово име се водят няколко невероятни акции в тила на врага, в това число чудотворното му бягство от базата за ракети „Скъд“ в Басра, където — това трябва да се каже специално — Джуда и американците го зарязали, смятали го за убит. Но когато всичко свършило и Джак се прибрал у дома, отишъл направо в кабинета на своя командир, генерал-лейтенант Питър Косгроув, и го уведомил без увъртания, че няма да поднови договора си с полка. Трябва да ти кажа, че с Косгроув се познаваме от доста време. Той е крайно умен мъж и благодарение на мен знаеше за тази предстояща мисия. Поставен натясно и в ситуация, изискваща бързи решения, той веднага измислил начин да направи Джак щастлив и едновременно с това да не допусне пълен разрив на отношенията му с армията — и този начин бил да го командирова при мен, за да вземе участие в дългосрочна мисия с отворен край като член на археологическо проучване, имащо за цел откриването на Пирамидиона… Така двамата с Джак се събрахме отново, този път, за да работим заедно. И пак заедно точно ние намерихме ръкописите от Александрийската библиотека, а след това Лили и така злощастно загиналата й майка. Това е обяснението за неговото участие в тази мисия.

Зоуи и Магьосника обсъдиха още някои несвързани с тези тема дреболии, след което Зоуи си тръгна.

Магьосника отново се залови с работата си и… едва тогава си спомни за скритата зад кашоните Лили. Завъртя се заедно със стола си към нея.

— Ей, фъстък, съвсем забравих, че си тук. Спотаила си се там като мишка и не издаваш звук. Не знам дали успя да чуеш нещо, но ако си чула, това е отлично. Важно е да знаеш повече за нашия приятел, Ловеца, защото той е свестен човек, крайно свестен човек. И макар че едва ли с нещо ти го е показал, той страшно много те обича… обича те от първата секунда, когато те взе в ръцете си в сърцето на онзи вулкан. И държи на теб повече, отколкото на всичко друго на този свят.

 

 

Това бе ден, в който Лили научи много неща.

Много по-забавен обаче се оказа денят, когато научи откъде Уест има самолета си.

„Халикарнас“ отдавна будеше любопитството й. Но когато порасна достатъчно, за да разбере какво означава „джъмбо-джет“ — и особено колко струва! — й се стори крайно странно, че човек може да притежава собствен 747.

— Откъде имаш самолета? — попита го тя на една закуска.

Останалите край масата — а това бяха Зоуи, Стреч и Магьосника — едва не се задавиха от смях.

Нетипично за него, Уест изглеждаше смутен.

— Не казвай на никого. Откраднах го.

Откраднал си го! Откраднал си цял самолет?! Лошо е да се краде!

— Лошо е, разбира се — намеси се Зоуи. — Но Ловеца открадна „Халикарнас“ от много лош човек.

— От кого?

— От Саддам Хюсеин — включи се в разговора и Магьосника. — Бившият президент на Ирак, ужасен човек, наистина. Ловеца му го е откраднал през 1991 година.

— И защо открадна самолета на господин Хюсеин? — настоя да научи всичко Лили.

Уест помисли, преди да й отговори, сякаш държеше внимателно да подбере точните думи.

— Бях близо до един град, Басра, и имах големи проблеми. А самолетът на господин Хюсеин бе единственият начин да се измъкна оттам жив. Той го държеше да му е подръка, в случай че му се наложи да избяга от страната си. — Уест намигна. — Освен това аз знаех, че си има много други самолети, разпръснати из цял Ирак все със същата цел, така че не мислех, че ще му притрябва точно този.

— А защо си го нарекъл „Халикарнас“? Това на името на Мавзолея в Халикарнас ли е?

Уест се усмихна на лекотата, с която детето боравеше с древните имена.

— Не съм сигурен, но мисля, че да. Всъщност името е дадено от господин Хюсеин — запазих го, защото ми харесва. Не мога да ти кажа защо го е кръстил така, но господин Хюсеин гледаше на себе си като на велик управник на персите, каквито са били Мавзол и Навуходоносор. Само че изобщо не беше като тях. Беше голям гадняр. — Уест се обърна към Магьосника. — Като стана дума за „Халикарнас“, да те попитам — как върви ремонтът и монтирането на новите неща? Монтираха ли вече двигателите за обратна тяга „Марк 3“?

— Приключваме — отговори Магьосника. — Намалихме общото тегло с една трета, а всичките осем външни турбореактивни двигатели са монтирани и минаха изпитания. Що се отнася до „Марк 3“, те паснаха на съществуващите двигатели на 747 прекрасно — изобщо разпределението на тежестта при „Боинг“ е направо изключително удачно за вертикално излитане и кацане, ако разполага с достатъчно гориво, разбира се. Със Скай Монстър ще опитаме това-онова в събота, така че си пригответе тапи за уши.

— Няма страшно. Но искам да знам резултата.

Лили нямаше представа за какво си говорят.

 

 

О, интересът на Лили към балета не беше угаснал.

Тя направи няколко представления — представления на малка сцена с истински завеси, които можеха да се вдигат и пускат. Всяко от тези представления бе изпратено с бурни аплодисменти от целия екип.

На едно от тях Лили обяви възбудено, че ще опита да удържи трудна поза на пръсти в продължение на цяла минута. Но удържа само 45 секунди и беше горчиво разочарована.

Но въпреки това всички й ръкопляскаха.

Така, както правят семействата.

Черният молла на Кабул
Въздушното пространство над Атлантика

17 март 2006

3 дни преди настъпването на Тартар

Дванайсет часа след наглото нападение над „Гуантанамо Бей“ и след продължително криене в усамотен хангар на ямайските ВВС из околностите на Кингстън — откъдето прибраха Магьосника, Лили и Хор — зареденият с гориво „Халикарнас“ излетя над Атлантика пак на път към Европа, Африка и опасностите.

И пак всички се събраха в широк кръг в салона.

В центъра на кръга се намираше молла Мустафа Заид, Черният молла на Кабул.

Веднага след измъкването им от „Гуантанамо Бей“ Уест бе взел цифров спектрален анализатор AXS-9 — устройство с пръчковидна сонда, с което се проверяват стаите за монтирани в тях подслушвателни устройства — и го бе прекарал по кожата на Заид.

И както очакваха, около врата му устройството сякаш обезумя, разнесоха се остри звуци и писукания, които можеха да означават само едно — там, под кожата на Заид, беше монтиран GPS чипът, който позволяваше този човек да бъде проследен до всяка точка на земното кълбо.

Не се налагаше хирургическа намеса. Уест можа да неутрализира чипа, като го „изпържи“ с мощен електромагнитен импулс от „пушката“ за обезвреждане на електронните устройства на противника. Чипът се превърна в пасивно парче пластмаса.

В момента Заид беше сред тях и докато всички го гледаха с интерес и смесени чувства, той не сваляше поглед от Лили.

Гледаше я по начина, по който хиената наблюдава новородена антилопа — с глад, желание и смайване, че толкова съблазнително ястие може да се намира точно срещу него.

Външният му вид бе отвратителен, макар да се бе изкъпал и да бе облечен в нови чисти дрехи.

С избръснатата си глава, наболата четина по брадата, дълбоко хлътналите си очи и жилавото си тяло той повече приличаше на призрак, отколкото на човек, и бе олицетворение на фразата „ходещ скелет“. Но друго и не можеше да се очаква — три години престой в лагер „Делта“ са в състояние да направят това с всеки човек.

В ярко осветения салон можеше лесно да се забележи още една отличаваща го физическа особеност: половината от лявото ухо на Заид, цялата долна половина, меката част на ухото, бе отрязана.

Изведнъж той сякаш дойде на себе си и внимателно огледа многонационалния екип на Уест.

— Ммм. Колко интересно, колко страшно интересно — проговори най-сетне. — Мишките надигат глава. И се опитват да се справят с двата лъва — Европа и Америка. — Погледна Магьосника. — Виждам Канада. И Ирландия. — Кимна към Зоуи. — Колеги експерти по древните текстове. — Когато видя Стреч, гласът му стана тих. — И забелязвам Израел. Е, каца Коен, майстор-снайперист, радвам се да се видим пак. Последния път, когато се видяхме, беше в Кандахар, от две хиляди метра. Много нетипичен пропуск от твоя страна. — Стреч се озъби, демонстрирайки неприязънта си към Мустафа Заид, който посочи останките от ухото си. — Само сантиметър все пак.

— Почакай да видиш следващия път — изръмжа Стреч.

— По-спокойно, каца. Аз съм ваш гост, при това ценен, предполагам. След всичките рискове, които поехте, за да ме изведете, евреино… — погледът на Заид стана леден, — би трябвало да си малко по-гостоприемен. — Извърна се рязко и изгледа Мечо Пух. — А… един добър мюсюлманин. Ти си синът на шейх Анзар Абас, нали? Великият капитан Рашид Абас, командир на елитния Първи десантен полк на ОАЕ…

— За жалост не съм — прекъсна го Мечо Пух. — Рашид Абас ми е брат. Аз съм Захир Абас, скромен сержант и втори син на шейха.

— Шейхът е благороден слуга на Аллах. — Заид се поклони с уважение. — Имаш моите почитания, че носиш в жилите си неговата кръв.

Накрая Заид се обърна към Уест, който седеше с Хор на рамото му.

— И ти… Джон Уест-младши. Капитан Джон Уест от австралийските САС. Ловеца. Името, което витае из Близкия изток като дух. Подвизите ти се разказват като легенди, а бягството ти от Басра вбесяваше Саддам години наред. До деня, в който го заловиха, той не спираше да повтаря, че си иска самолета. Само че ти се скри някъде. Изчезна от лицето на земята. Крайно необичайно…

— Достатъчно — прекъсна излиянията му Уест. — Чудесата: Зевс и Артемида. Къде са те?

— О, да, извинявам се. Чудесата. А и Тартар наближава, ммм… Извини ме, капитан Уест, но аз така и не схванах на какво се основава вярата ти, че ще искам да помогна в борбата за тази кауза.

— Съединените американски щати вече притежават три части на Пирамидиона — простичко отговори Уест. — Те са добре екипирани, отлично информирани и на път да се сдобият с целия Пирамидион. Това как ти се струва като основание?

— Напълно достатъчно. — Заид кимна. — Кой командва американския отряд? Маршал Джуда?

— Да.

— Респектиращ противник. Умен и лукав. Убива, без да се колебае. Впрочем известна ли ти е любопитната му слабост?

— Каква е тя?

— Страх от височините. Само че аз се отвличам. Въведи ме в случилото се досега. Предполагам, че използвате Текста на Калимах. Което значи, че най-напред сте намерили Колоса. Най-десният медальон, нали?

— Да… така е — отговори Уест удивен.

— Ммм… След което дойде ред на частите от Фара и Мавзолея, нали?

— Откъде ти е известно, че това е редът, в който са щели да бъдат намерени?

Заид престорено въздъхна:

— Това е елементарно. Текстът на Калимах е написан на Словото на Тот — много древен и много сложен език. Самият език съдържа в себе си седем нива на увеличаваща се сложност — диалекти, за по-просто. Младата ви читателка — той кимна към Лили — може да чете запис по запис. Това е така, защото всеки следващ запис в Текста на Калимах е написан на все по-труден вариант на Словото на Тот. Записът за Колоса е на Тот I — най-лесния диалект. Записът за частта от Фара е на Тот II — съвсем малко по-труден. Оракулът, разбира се, един ден ще може да чете всички варианти едновременно, но това няма да се случи изведнъж.

— И ти можеш да четеш Словото на Тот? — недоверчиво попита Магьосника.

— Да, мога да разчитам първите четири варианта.

— Но как?

— Научих се сам — отговори Заид. — С търпение и самодисциплина. О, забравих, че в декадентския Запад търпението и дисциплинираността вече не са таланти, заслужаващи уважение.

— А откъде ти беше известно, че частта от Мавзолея и тази от Фара ще са на едно място? — поинтересува се Зоуи.

— Прекарах последните трийсет години в издирване на всеки свитък, всеки надпис и всеки документ, имащи отношение към Бенбен. Някои от тях — като Текста на Калимах, от който имам копие от девети век — са прочути, други — не толкова, понеже са написани от скромни мъже, чието желание е било просто да оставят за поколенията отчет за великите дела, които са извършили, като построяването на покрив над цяла пукнатина в брега на океана или транспортирането на мраморна колона в сърцето на дремещ вулкан. Колекцията ми е огромна.

— Само че Текстът на Калимах не ни помага в случая с частите на Зевс и Артемида — напомни Уест. — Зевс е загубен. А за Артемида вярваме, че се намира някъде в базиликата „Свети Петър“, но не знаем точно къде. Имаш ли някаква представа къде биха могли да са?

Заид присви очи.

— Изтеклото време и многото войни са разделили тези две части, но… да, мисля, че знам къде най-сетне те са намерили покой.

Мечо Пух се наведе напред:

— Щом знаеш толкова много, защо досега не си се захванал сам да търсиш частите?

— Щях да го направя, ако можех, скъпи ми мюсюлмански приятелю — без замисляне отговори Заид. — Само че тогава не бях толкова чевръст, колкото съм сега. — Заид дръпна нагоре десния крачол на панталона си и показа грозните белези от тежко обгаряне под коляното. — Съветска осколочна граната в Афганистан през осемдесет и седма. Няколко години след това едва ходех. А човек със затруднения в придвижването е безпомощен в подземни кариери и затрупани пукнатини. Докато възстановявах с много упражнения мускулите си през деветдесетте години, изследвах всичко, което можах, за Пирамидиона. Истината е, че по време на атаките срещу Ню Йорк и Вашингтон обучавах в Афганистан екип от муджахидини. Но тогава дойде единайсети септември и Афганистан бе запратен във водовъртежа на хаоса. А аз бях пленен от американците. Но сега кракът ми е здрав.

— Частите от Зевс и Артемида — повтори търпеливо Уест. — Къде са?

Заид се усмихна лукаво.

— Най-забавното е, че тези две части, които така успешно се противопоставят на вашите търсения, не са нито скрити, нито маскирани. И двете се намират пред очите на хората… е, разбира се, ако човек знае къде да гледа. Частта от храма на Артемида… да, тя действително е в „Свети Петър“ в Рим, най-святото място за култа към Амон Ра. Що се отнася до частта от статуята на Зевс… — Той се облегна на стола си и цитира по памет:

„Той не поразяваше със светкавици,

не се гневеше, не постигна победи.

Всъщност само Победата в дясната му ръка

го правеше велик.

О, крилата жено, накъде отлетя?“

Погледна Уест.

— Бил е велик само благодарение на Победата в дясната му ръка.

Уест се опита да проследи логиката:

— За статуята на Зевс в Олимпия се е смятало, че е държала в дясната си ръка по-малка статуя на Крилатата победа — гръцката богиня Нике, жената с крила на гърба, която приличала на ангел и често била слагана на носа на корабите. И понеже статуята на Зевс била грамадна, то за Крилатата победа се смятало, че била с човешки ръст.

— Правилно — одобри Заид. — И ако точно тя го е правила велик, значи трябва да търсим не статуята на Зевс, а тази на Победата. Нали това се пита и в куплета: „Накъде отлетя?“… Да продължим обаче нататък: сигурен съм, знаете, че са намерени много статуи в човешки ръст на Крилатата победа. Но след изчерпателно изследване на произведенията на Фидий, скулптора на статуята на Зевс, установих, че съществува само една статуя на Победата, притежаваща всички характеристики на неговия изключителен стил: фини черти, идеални форми и рядката способност да пресъздава в мрамор мокро облекло… Образецът, който успях да намеря, е най-великолепният запазен пример на гръцка скулптура в света, но по ирония на съдбата западните учени продължават да го приписват на неизвестен творец. Намерен е през 1863 година от френския археолог Шарл Шампоазо…

— О… не, това е невъзможно… — възкликна Магьосника. — Не може да бъде…

Заид кимна.

— Точно за нея говоря. Шампоазо я намерил на гръцкия остров Самотраки, така че днес тази статуя носи името на острова: Нике от Самотраки… Била отнесена във Франция, където гениалната й изработка била веднага подобаващо оценена, и след това била предадена на Лувъра. Там и стои до ден-днешен, за да краси това място, поставена на просторна стълбищна площадка в горната част на стълбището Дару, под високия купол на крилото „Денон“ в Лувъра, Париж.

 

 

„Халикарнас“ летеше към Франция.

Беше решено екипът да се раздели на две.

Уест щеше да води единия подекип в Париж към частта, от статуята на Зевс, а Магьосника щеше да е начело на по-малък втори екип в Рим, със задачата да бъде открита частта от Храма на Артемида. Заид, надеждно завързан, щеше да остане при Скай Монстър на „Халикарнас“.

Всички се разпръснаха по самолета, някои — да починат, други — да съберат допълнителна информация, трети — просто да се приготвят за предстоящите мисии.

Случи се така, че Мечо Пух трябваше да приготвя оръжията си непосредствено до окования за стола си Мустафа Заид.

— Здравей, братко — прошепна Заид. — Нека Аллах те благослови и опази.

— И теб — отговори Мечо Пух, повече заради стандартния отговор, отколкото, защото си го мислеше.

— Баща ти, шейхът, е велик човек — продължи Заид. — И примерен мюсюлманин.

— Какво искаш?

— Тревожи ме присъствието на евреина — простичко каза Заид и кимна към Стреч в другия край на салона. — Мога да разбера защо баща ти се е съюзил с тези западняци — това е тактически ход — но не бих повярвал, че би приел да работи за обща кауза с еврейската държава.

— Израилтяните не бяха поканени да се присъединят към мисията — обясни Мечо Пух. — Но някак си ни откриха и заплашиха да разкрият мисията ни, ако не се съгласим да ги приемем.

— Много типично за тях — изсъска Заид. — Тогава съм двойно по-доволен, че ти си тук, приятелю. Второто сглобяване на Пирамидиона ще се превърне в един от най-великите моменти в цялата човешка история. И преди да настъпи финалът, всички ще разкрият картите си. Така че когато дойде моментът, братята в името на Аллах трябва да се държим заедно.

Мечо Пух не отговори, дори не вдигна поглед.

 

 

В кабинета на Уест в задната част на самолета Уест, Магьосника, Зоуи и Дългоух разглеждаха кафявия дневник в кожена подвързия, който Уест бе намерил в Убежището на Хамилкар. Бележникът на Херман Хеслер описваше в големи подробности премеждията му в търсенето на Седемте чудеса по време на Втората световна война.

Превеждаха от немски и намериха няколко важни препратки:

Словото на Тот — няколко варианта (диалекта) с нарастваща трудност… за точен превод трябва да бъде намерен Оракулът…

Католическа църква — Култът към Амун Ра

Колосът — третият медальон в огърлицата

Експедиция за загадъчен строеж през 85 г.пр.н.е.

Имхотеп VI + 10000 работници;

♦ Всички заминали на запад до тайно място на брега близо до Картаген;

♦ Намерен в Розета папирус на работник, където се споменава участието му в необичаен строителен проект: покриването на цяла пукнатина в брега и маскирането й като част от крайбрежната ивица;

♦ Хората, поставили две покрити съкровища в най-вътрешната камера, били екзекутирани;

♦ Частите от фара и Мавзолея???“

Между страниците с тези последни записи в дневника имаше получена по телетайп заповед от самия Хайнрих Химлер, упълномощаваща Хеслер да използва германска подводница, за да обходи цялото средиземноморско крайбрежие на Северна Африка в търсене на маскираната пукнатина.

Имаше и няколко изписани йероглифа, които Магьосника преведе на глас:

„Изборът на човека.

Може да се избере само единият от двата ритуала. Единият носи мир, другият — власт.

В последния ден трябва да бъде направен избор.

Избор в присъствието на самия Ра, който ще определи съдбата на човека.“

Магьосника се облегна на стола си и каза:

— Става дума за двете заклинания — ритуалите. Но когато Пирамидионът бъде поставен на върха на Голямата пирамида, може да бъде изпълнен само един от двата.

Имаше обаче други неща, които не разбираха. Например следния заплашително звучащ надпис:

1-ви надпис от гробницата на Имхотеп III:

„Каква невероятна постройка бе това,

проектирана като огледален образ,

където входът и изходът са еднакви.

Боли ме, че моята задача — какво ще стане с шедьовъра на моя живот — беше         да скрия този забележителен строеж.

Но аз изпълних дълга си.

Запечатахме големия сводест портал със свлачище. Както ми бе наредено,         входът за жреците остава отворен, така че те да могат да се грижат за         светините вътре…

На жреците бе казан редът на капаните.“

 

2-ри надпис от гробницата на Имхотеп III:

„Само най-смелият духом

ще премине през кладенците на крилатите лъвове.

Но се пази от Ямата на Нингизида.

На тези, които ще влязат в ямата на змея-повелител,

мога да дам само този съвет:

Забравете всяка надежда,

защото оттам няма измъкване.“

 

Крилати лъвове: Често срещана асирийска статуя в Персия/Месопотамия.

Нингизида: Асирийски бог на змейовете и змиите. Възм. Да се имат предвид ВГ на Вавилон???“

Няколко страници по-нататък имаше две надраскани рисунки с надпис „Безопасни маршрути“:

sedemte_smurtonosni_chudesa_bezopasni_marshruti.jpg

По-нататък имаше още един превод, който накара Магьосника да каже:

— О-о-о… тук става дума за единия от ритуалите, които трябва да бъдат изпълнени в последния ден.

Преводът гласеше:

Ритуалът на властта

„На високия олтар на Ра,

под сърцето на принасяния в жертва,

който лежи в ръцете на отмъстителния Анубис,

изсипи в сърцето на бога на смъртта

един дебен от твоята родна земя,

произнеси онези древни нечестиви думи

и цялата земна власт ще бъде твоя за хиляда години.“

— „Един дебен от твоята родна земя“? — Дългоух се намръщи. — Това пък какво би трябвало да означава?

Зоуи започна да обяснява:

— „Дебен“ е древноегипетска мерна единица, равняваща се на около 100 грама. Предполагам това следва да се интерпретира като…

В този миг обаче Магьосника скочи на крака, неспособен да откъсне поглед от следващия текст, в който се казваше:

От тайното евангелие на Св. Марко

„На разсъмване в деня на страшния съд, този ужасен последен ден,

в единствения храм, който носи и двете имена,

прекарай мощта на Ра през ушите

на извисяващите се игли на великия Рамзес,

от втория бухал на първата

към третия на втората…

… при което ще се открие гробницата на Искендер.

И там ще намериш първата част.“

Под този запис Хеслер беше надраскал нечетливо:

„Гробницата на Искендер — мястото, където е погребан Александър Велики. Александър е бил погребан с първата част!“

— „Тайното евангелие на Марко“. — Зоуи погледна Уест. — Еретическо евангелие.

— Ще обясни ли някой? — помоли се Дългоух.

— Това не е широко известно, но докато бил в Египет, Марко в действителност е написал две евангелия — започна Уест. — Първото е онова, което всички знаем, защото е част от Библията. Обаче, когато обявил второто, то разбунило духовете и предизвикало такива брожения, че били изгорени почти всичките му копия. А самият Марко едва не бил пребит до смърт с камъни.

— Но защо?

— Защото в него се споменавали няколко други деяния на Христос, докато бил жив — подхвана обяснението Зоуи. — Ритуали. Заклинания. Странни епизоди. Най-скандалният сред които бил така нареченият „хомосексуален инцидент“.

— Какъв инцидент?! — извика Дългоух.

Зоуи продължи:

— Според Марко Исус се усамотил с млад мъж и го посветил в „старите обичаи“. Някои търсачи на сензации интерпретират това като хомосексуален акт. Повечето учени обаче са на мнение, че става дума за ритуал от култа към Амон Ра, впоследствие приет и използван при церемонията на посвещаване на франкмасоните — друга вяра с обожествяване на Слънцето, тръгнала от Древен Египет.

— Разбираш ли сега защо го наричат Еретическото евангелие?

— Аха… — каза Дългоух. — Но… момент… франкмасоните. Мислех, че те са срещу католицизма.

— Така е — потвърди Зоуи. — Но франкмасоните мразят католическата църква, както могат да се мразят само децата на една майка. Те са като съперничещи си братя, защото и двете религии имат еднакъв произход. Също както Йерусалим е свещен както за юдаизма, така и за исляма, така и франкмасонството и католицизмът имат един и същ източник. Това са две вярвания, родени от една вяра-майка: египетското обожествяване на Слънцето. Просто в развитието си са се раздалечили в интерпретациите си на тази първична вяра.

Уест потупа Дългоух по рамото.

— Сложничко е, приятел. Представи си го по следния начин: Америка е земя на масоните, Европа — на католиците. Само че сега и двете се съревновават за най-голямата възможна награда: Пирамидиона.

— Америка да е земята на масоните? Нали е предимно християнска. Библии по хотелите и така нататък…

— От това, че населението е с християнско вероизповедание, не следва, че и страната е. Всъщност какво е една страна? Група хора с общо културно наследство, събрали се заедно, за да постигнат взаимен просперитет и сигурност. И ключовата дума е сигурност. Нали се сещаш: страните имат армии, религиите — не. А кой командва въоръжените сили на конгломерата, който наричаме Съединени щати?

— Избраният президент и неговите съветници.

— Точно така. Американският народ е съставен от честни християни, но американските водачи още от времето на Джордж Вашингтон са изключително франкмасони: Вашингтон, Джеферсън, Рузвелт, баща и син Буш. Вече над двеста години франкмасоните използват въоръжените сили на така наречените Съединените американски щати като собствена армия за собствените си цели. И какво се получава на практика: една религия се е снабдила с армия, а населението дори не подозира.

Уест продължи:

— Можеш да видиш примери за масонско богослужение на Пирамидиона във всичко в Америка. Нещо повече, с годините американските франкмасони са построили копия на всяко от Седемте чудеса на света.

— Няма начин…

Уест започна да брои на пръсти:

— Статуята на свободата, построена от един от най-видните френски франкмасони, Фредерик-Огюст Бартолди, възпроизвежда Родоския колос почти точно — тя дори държи в ръката си факел, както е било с оригиналната статуя. Сградата Улуърт в Ню Йорк обезпокоително наподобява Фара. Форт Нокс е построен с разпределението на Мавзолея в Халикарнас. Статуята на Зевс — величествена фигура, седнала на трон — е мемориалът Линкълн. Храмът на Артемида — Върховният съд… Висящите градини на Семирамида не могли да бъдат точно възпроизведени, понеже никой няма представа как са изглеждали, така че в Белия дом била създадена специална градина за разтуха — по алеите й се разхождал първо Джордж Вашингтон, после Томас Джеферсън и по-късно Франклин Рузвелт. Президентът католик Джон Кенеди се опитал да премахне градината, но така и не успял в намерението си. Само че, за разлика от нея, той не оцелял. През годините е имала много имена, но в момента й казват Розовата градина.

— А Голямата пирамида? Не съм чувал за монументални пирамиди в Щатите.

— Това е така — потвърди Уест, — в Америка не могат да се намерят величествени пирамиди. Но когато египтяните спрели да строят пирамиди, знаеш ли с какво се захванали?

— С какво?

— С обелиски. Обелиските се превърнали във върховния символ на обожествяването на Слънцето. А Америка притежава един наистина колосален обелиск: паметника на Вашингтон. Любопитното е, че е висок точно 555 фута — нали това е тяхната мерна единица. Голямата пирамида е висока 469 фута, тоест е с 86 фута по-ниска. Но ако се вземе предвид височината на платото Гиза в мястото, където е издигната Голямата пирамида — 86 фута — ще установиш, че върховете на двете постройки са на еднаква надморска височина.

 

 

По време на целия този разговор Магьосника замислено гледаше текста в бележника.

— „В единствения храм, който носи и двете имена…“ — мърмореше си той. И в един момент очите му светнаха. — Това е Луксор. Храмът в Луксор.

— О, да! Браво, Макс. Страхотен си! — Зоуи го потупа по рамото.

— Определено подхожда — съгласи се Уест.

— Какво подхожда? — отново полюбопитства Дългоух, който пак не бе разбрал за какво си говорят.

— Храмът на Амон в Луксор в Южен Египет, който е по-известен като Храма в Луксор — обясни Зоуи. — Това е една от най-големите туристически атракции в Египет. Забележителен е с колонния си вход, двете колосални статуи на седящия Рамзес II и самотния обелиск отпред. Намира се на източния бряг на Нил в Луксор или — както някога са го наричали — Теб… Храмът в Луксор бил построен от няколко от по-старите фараони, но Рамзес II го построил наново, което му дало основания да заяви, че бил негово творение. Впоследствие към него достроявал не друг, а самият Александър Велики. Което е причината…

— … да е единственият храм в цял Египет, в който Александър Велики е изписан като фараон — не издържа и се намеси Магьосника. — Само в Луксор името на Александър е изписано с йероглифи и е обградено в елипса, както се обграждали само имената на фараоните. Единственият храм, който носи и двете имена — да, Луксор е единственият храм, в който са изписани имената и на Рамзес II, и на Александър Велики.

— А какво в такъв случай означава да прекараш мощта на Ра през ушите на извисяващите се игли на великия Рамзес?

— „Извисяващите се игли“ са обелиските — отговори на поредния му въпрос Уест. — „Мощта на Размзес“, предполагам, е слънчевата светлина. Светлината на зазоряване в Деня на Страшния съд: деня на завъртането на Тартар. Този текст ни казва, че в деня на завъртането утринното слънце ще хвърли лъч през двете съответстващи си дупки в обелиските и ще освети мястото на гробницата.

Дългоух се обърна към Зоуи:

— Но ти нали каза, че в Луксор имало само един обелиск?

— Така е — потвърди Зоуи.

— Тогава сме прецакани. Без два обелиска няма да можем да видим как слънцето свети през тях, така че никога няма да намерим гробницата на Александър.

— Не е точно така — намеси се Магьосника и с блеснал поглед изгледа Уест и Зоуи.

И двамата му се усмихнаха в отговор.

Отново единствен Дългоух нямаше никаква представа какво става.

— Какво има? Кажете де…

— Вторият обелиск при Храма в Луксор все още съществува, Дългоух, само че не е на оригиналното си място — смили се над него Магьосника.

— И къде е?

— Подобно на много други египетски обелиски е бил даден на една западна държава. Тринайсет обелиска заминали за Рим и станали собственост на служещата на слънцето католическа църква. Два отпътували за Лондон и Ню Йорк — това са обелиските, станали известни като Иглите на Клеопатра. Вторият обелиск от Храма в Луксор обаче бил даден на французите през 1836 година. Той сега гордо се издига на площад Конкорд в самия център на Париж, на осемстотин метра от Лувъра.

— Частта от статуята на Зевс и обелискът — заключи Зоуи. — Както се оформя, в Париж ще трябва доста да се потрудим.

— Париж — каза Уест — няма и да разбере какво му се е стоварило.