Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Джак Уест Младши (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Seven Ancient Wonders, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 49 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Еми (2014)
Допълнителна корекция и форматиране
hrUssI (2014)

Издание:

Матю Райли. Седемте смъртоносни чудеса

Американска. Първо издание

ИК „Бард“, София, 2006

Редактор: Иван Тотоманов

ISBN: 978-954-584-069-2

История

  1. — Добавяне

Статия

По-долу е показана статията за Седемте смъртоносни чудеса от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Седемте смъртоносни чудеса
Seven Ancient Wonders
АвторМатю Райли
Първо издание
Австралия
Оригинален езиканглийски
Видроман
СледващаШестте свещени камъка“;
Петимата велики воини

„Седемте смъртоносни чудеса“ е роман на австралийския писател Матю Райли. Той е първият от поредицата за Джак Уест-младши. Продължението му се нарича „Шестте свещени камъка“, а през 2009 г. се появява и третата част – „Петимата велики воини“.

Втора мисия
Фарът

sedemte_smurtonosni_chudesa_vtora_misia_tunis.jpg

Тунис

15 март

5 дни преди настъпването на Тартар

Като едно от Чудесата на света, Фарът на Александрия може би ужасно незаслужено винаги е бил вечният втори.

Той е втори по височина след Голямата пирамида в Гиза — само с 29 метра по-нисък.

Стоял е непоклатим и действащ цели 1600 години, но през 1300 година от новата ера бил поразен от земетресение. Само Голямата пирамида е оцеляла по-дълго.

Поне в едно отношение Фарът надминава Пирамидата: бил е полезен.

А понеже е просъществувал толкова дълго, за него са останали много описания: гръцки, римски, ислямски.

По днешните стандарти е бил с височината на небостъргач.

Построен е на три колосални нива и със своите 117 метра представлява еквивалента на 40-етажна сграда.

Първото ниво било с квадратно сечение — широко, плътно, могъщо. Нивото на основата.

Второто ниво било осмоъгълно и кухо.

Третото и най-горно ниво било цилиндрично и също кухо — през него до върха изкачвали гориво.

На върха на кулата се намирала гордостта й — шедьовъра на Сострат, огледалото.

Три метра високо и с формата на съвременна сателитна антена, огледалото било монтирано върху масивна основа и можело да се върти на 360 градуса. Вдлъбнатата бронзова повърхност отразявала слънчевите лъчи и така предупреждавала приближаващите кораби за опасните плитчини и подводните скали в морето около Александрия.

Нощем пред огледалото горял голям огън и фарът изпращал лъча си на двайсет километра в тъмното море.

Любопитното е, че също като Родоския колос — няколко години по-късно — Фарът бил построен по искане на Птолемей I Египетски — близък приятел и военачалник на Александър Велики.

Въздушното пространство над Африка

15 март 2006, 02:00

5 дни преди настъпването на Тартар

„Халикарнас“ се носеше към Кения.

Огромният черен 747, „настръхнал“ с ракетите и оръдейните си кули, представляваше зловеща гледка в небето. Изглеждаше като гигантска хищна птица, олицетворение на понятието „летяща смърт“.

Многонационалният екип на Уест се възстановяваше след катастрофалната мисия в Судан.

Уест, Магьосника, Лили и Мечо Пух седяха замислени в основния салон на джъмбо-джета. Салонът беше обзаведен с дивани, работни маси и монтирани на стената конзоли на радио- и комуникационно оборудване.

Магьосника стана.

— Трябва да се обадя на испанския военен аташе. Редно е да съобщим за Ноди…

Той отиде пред най-близката комуникационна конзола, свали слушалката на защитения срещу подслушване сателитен телефон и започна да набира номер.

Уест просто гледаше в пространството и мозъкът му за пореден път превърташе лентата на случилото се в Судан в търсене на причините за неуспеха.

Лили седеше до Мечо Пух, загледана в Текста на Калимах, с който разполагаше екипът.

Що се отнасяше до останалите, Фъзи и Дългоух бяха в лазарета в опашката на самолета, където с тях се бе захванала Зоуи; Скай Монстър беше на мястото си в пилотската кабина, а Стреч му правеше компания.

Лили пак прегледа един от записите на Текста. Символите бяха древни, чужди.

И изведнъж изкрещя:

— Ей!

Уест скочи. Магьосника се извърна.

— Ето това тук! По-рано не можех да го разбера, но сега, и аз не знам защо, мога! По-сложно е от предишния. Използва нови символи. Но вече мога да го чета.

— И какво казва? — Уест седна до нея.

Лили прочете сегмента на глас:

Фарът. Търси основата, която е била връх на Голямата кула, в най-дълбоката крипта на най-високия храм на Искендер, знаменития Сотеров дом на Музите, сред трудовете на Ератостен Измерителя, Хипарх Звездоброеца, Архимед и Херон — машиностроителите, там ще го намериш Евклидовите инструкции, заобиколени от Смърт.

Лили се намръщи:

— Думата „го“ е задраскана и заместена с „Евклидовите инструкции“. Но не знам какво означава това.

— Аз знам — проговори Магьосника и се пресегна към високотехнологичния хромиран сандък зад себе си. Капакът му се отвори със съскане, което означаваше, че прилепва херметично. Вътрешността на сандъка бе разпределена на отделения и във всяко от тях се съхраняваше древен ръкопис. Колекцията на Магьосника бе огромна — вътре имаше поне двеста плътно навити ръкописа.

— Така-а… къде беше сега съдържанието? Аха, ето го. — Магьосника извади от джоб в капака компютърна разпечатка, която представляваше доста дълъг списък. — Значи… „Евклидовите инструкции“… „Инструкциите“… Сигурен съм, че съм виждал това заглавие. А, ето го! Момент сега…

И се залови да рови из свитъците, а през това време Уест въведе в компютъра превода на Лили и го разпечата.

В този момент в салона влезе Стреч, веднага забеляза оживлението и попита:

— Какво става?

— Май имаме развитие — съобщи Уест и прочете един ред от превода: — „Знаменития Сотеров дом на Музите“. Домът на музите е музей или както са казвали на гръцки „музейон“. Сотер бил Птолемей I. „Сотеровият дом на Музите“ е Александрийската библиотека, известна иначе като „Музейон“.

— Значи — обади се Мечо Пух — ще намерим „основата, която е била връх“ на Фара в „най-дълбоката крипта“ на Александрийската библиотека, някъде сред споменатите трудове, каквото и да означава това. Мислех, че библиотеката е била унищожена още в древността.

— Така е — каза Зоуи, която бе влязла в салона. — От римляните през 48 година преди новата ера. Това тогава бил центърът на цялото познание в древния свят, там се съхранявали над 700 000 ръкописа, заедно с трудовете на най-великите мислители в човешката история, а римляните я изравнили със земята. — Зоуи хвърли поглед на превода. — Господи!… Вижте само тези имена. Това е като азбучник на най-големите умове на човечеството: Ератостен е изчислил обиколката на Земята, Хипарх е направил карта на съзвездията, Архимед е бил несекващ генератор на изобретения, а Херон пък е изобретил зацепените зъбни колела и дори създал прототип на парна машина две хиляди години преди да се е родил Джеймс Уат.

— А сега? — поинтересува се Мечо Пух.

Зоуи въздъхна:

— Библиотеката я няма. Отдавна лежи погребана под съвременна Александрия. Знае се къде е била някога и египетското правителство дори наскоро построи нова библиотека, недалеч от старата й площадка, но римляните свършили работата си добре. Точно както изтрили Картаген от лицето на земята стотина години преди това, така унищожили и библиотеката. Не е останала и една тухла от нея, да не говорим за крипта или ръкопис.

— Но ако всички ръкописи са били унищожени, какво ще правим?

— Много наистина са били унищожени, но значителна част били изнесени от Библиотеката преди нашествието на римляните. Те уж били отнесени на тайно място, дълбоко в Атласките планини, но до ден-днешен никой не е успял да го открие. Поне официално.

На последното изречение Зоуи погледна косо към Уест и Магьосника.

— Не всеки смята, че е длъжен да рапортува пред света, когато намери нещо интересно — каза Уест.

— Какво?! — Мечо Пух се извърна в седалката си към ръкописите: Магьосника усърдно продължаваше да рови из тях. — Да не би тези ръкописи…

— Аха! Ето го! — триумфално възкликна Магьосника.

И извади някакъв ръкопис. Изработката му бе изящна — богато украсени накрайници за развиване, плътен кремав на цвят пергамент.

Магьосника го разви и прочете.

— Хмм… Гръцки текст. Почеркът съвпада с този от другите известни ръкописи на Евклид. Той, за ваше сведение, е създателят на равнинната геометрия — система с „х“ и „у“ координатни оси, която днес наричаме Евклидова геометрия. Този ръкопис несъмнено е написан от него, а заглавието му просто е „Инструкции“. Което го прави „Евклидови инструкции“, предполагам.

— И какво пише в него? — не се сдържа Мечо Пук.

Магьосника отново прегледа ръкописа.

— За мен просто преповтаря някои от по-обикновените открития на Евклид. Няма никакво споменаване на Чудеса или на Златния пирамидион.

— Проклятие — изруга тихо Уест.

— Мамка му — допълни Зоуи.

— Момент… — Магьосника вдигна ръка. — Я вижте това…

Беше разпънал целия ръкопис и говореше за малка бележка в самото дъно на пергамента, съвсем близко до снаждането с долния накрайник.

Там имаше няколко реда ситно изписан текст, но не на класически гръцки, а на друг език: клинообразното писмо на Словото на Тот.

sedemte_smurtonosni_chudesa_slovoto_na_tot.jpg

— Лили? — Уест я погледна въпросително.

Лили погледна текста за момент и зачете на глас:

Основата е свалена преди нашествието на римляните и е отнесена в Забравеното убежище на Хамилкар. Следвай по Смъртоносния бряг на финикийците до стеснението между двата тризъбеца, където ще се изправиш пред по-лесния вход за Шестия шедьовър на Великия архитект. Седмият лежи там открай време.

— Пак тази дума! — оплака се Мечо Пух. — „Основа“. Защо я наричат „основа“?

Но Уест не го слушаше. Обърна се към Магьосника с лице, грейнало от възбуда.

— Текстът на Калимах не дава местоположението на частта във Фара…

— Точно така — съгласи се Магьосника. — Но този ръкопис го прави. И това е единственото копие. С други думи…

— … нито европейците, нито американците биха могли да знаят къде се намира тази част. Макс, този път пътят пред нас е чист.

Гледаха се и не вярваха на късмета си.

— Гръм да ме порази — усмихнато каза Уест, — ако наистина не ни се открива шанс в това състезание.

 

 

„Халикарнас“ се носеше в утринта над северното крайбрежие на Либия точно над линията на прибоя, образуван от срещата на Средиземно море с бреговете на Северноафриканската пустиня.

Уест, Магьосника и Зоуи бележеха бърз прогрес в анализа на Евклидовите инструкции.

— Финикийци било другото име на народа на Картаген — държава на търговци, унищожена от римляните по време на Третата и последна пуническа война. Картагенската държава се простирала приблизително върху земите на съвременен Тунис, право на юг от Италия, но от другата страна на Средиземно море — напомни Магьосника.

— А Хамилкар е Хамилкар Барка — каза Уест, — баща на Ханибал и командир на картагенската войска през Първата пуническа война. Но не знам да е имал убежище, още по-малко „забравено“.

— Хамилкар е починал в Испания през 228 година преди новата ера — обади се Зоуи, — по времето между Първата и Втора пунически войни. Възможно е да е заповядал построяването на отдалечена крепост и да не е доживял завършването й.

Магьосника вече бе седнал пред компютъра.

— Проверявам в моята база данни за упоменавания на Убежище на Хамилкар. Но вече намерих следното: „Смъртоносен бряг“ е било името, използвано от моряците на Александър за крайбрежието на съвременен Тунис. Стотици километри наред това са скали, стигащи на височина до сто и двайсет метра и спускащи се вертикално в морето. Дори през двайсети век това е район на големи корабокрушения. Страшничко е наистина, защото ако корабът ти потъне в близост до брега, заради тези скали няма начин да се измъкнеш от водата. Има регистрирани случаи на хора, загинали буквално на една ръка разстояние от сушата. Нищо чудно, че моряците в древността са се плашели от тези места.

— А „шестият Велик архитект“ е Имхотеп VI, живял стотина години след Имхотеп V. Умел майстор на капани, той фортифицирал островния храм Филае до Асуан. Известен е с пристрастията си към скритите подводни входове. Само при Филае има шест такива.

— Почакайте малко — намеси се в разговора Стреч. — Мислех, че по време на Пуническите войни с египетската цивилизация вече е свършено.

— Това е разпространено заблуждение — отговори му Магьосника. — Хората, кой знае защо, смятат, че гръцката, римската и египетската цивилизации са съществували поотделно, една след друга, но това не е истина, изобщо не е. Те са съществували съвместно. Докато римляните воювали с Картаген по време на Пуническите войни, Египет все още е процъфтявал под управлението на Птолемеите. В действителност независим Египет е продължил да съществува до Клеопатра VII — онази, знаменитата — която била победена от римляните през 30 година преди новата ера.

— А какво означават двата тризъбеца? — попита на свой ред Мечо Пух.

— Моето предположение е, че става дума за скални формации по бреговата линия — каза Магьосника. — Маркери. Тривърха скална формация, която прилича на тризъбец, маркираща местоположението на Убежището.

— Сто и петдесет километра скалиста крайбрежна ивица — простена Мечо Пух. — Та на нас ще ни отнеме дни да патрулираме подобен терен по море. А ние не разполагаме с дни.

— Така е, не разполагаме с дни — съгласи се Уест. — Но не смятам да използваме кораб, за да сканираме бреговата ивица.

 

 

Около час по-късно „Халикарнас“ летеше на запад високо над тунизийското крайбрежие, успоредно на бреговата ивица. Задната му товарна рампа се отвори и от нея излетя малка крилата фигурка.

Беше човек.

Уест.

Той се стрелна надолу. Лицето му бе скрито под аеродинамичен кислороден шлем.

По-интересно обаче бе онова, което носеше на гърба си.

Леки крила от въглероден композит.

Размахът им бе 2,6 метра, върховете им бяха завити нагоре, а в издутия си център (който покриваше парашут) имаха шест реактивни двигателя, работещи с компресиран въздух, които можеха да се използват за поддържане на кръженето в условията на липса на възходящи течения.

Уест се спускаше от небето под 45-градусов ъгъл, тялото му разсичаше въздуха.

Смъртоносният бряг се приближаваше застрашително.

Извисяващи се жълтеникави скали се изправяха срещу равното синьо море. Гигантски, непоклатими. Вълните се разбиваха в тях неумолимо и експлодираха в гейзери от пръски.

Уест бързо се снишаваше и наближаваше пределната при свободно падане скорост от 180 км/час. На 250 метра височина…

… внезапно пое обратно нагоре и влезе в по-бавен и спокоен режим на планиране.

 

 

Уест се рееше на стотина метра над вълните на Средиземно море, успоредно на масивните скали.

Намираше се в близост до границата между Тунис и Либия — абсолютно необитаемо място от северноафриканското крайбрежие. Зад скалите започваха широки пясъчни равнини. На около километър в сушата равнините се опираха в планинска верига, съставена от няколко отдавна изгаснали вулкана. Тя също се простираше успоредно на бреговата линия.

Земя, лишена от живот. Запустяла. Потискаща. Място, където растителността няма шанс да оцелее.

Уест оглеждаше внимателно скалите, търсеше формации, които да наподобяват тризъбци.

След известно време загуби естествената подемна сила и включи двигателите със сгъстен въздух. С остро изсъскване те го издигнаха на по-голяма височина, с което времето за планиране се удължаваше.

След нови четиридесет минути — и три допълнителни тласъка на двигателите — Уест най-сетне ги видя.

Два скални острова, разположени на петдесетина метра от вертикалната скала по брега. Очертанията напомняха за трипръста ръка, сочеща нагоре.

Или тризъбец.

И то два.

Скалата зад двата тризъбеца изглеждаше абсолютно непристъпна — вертикална и насечена, горната й част беше надвиснала над основата. Изключително трудна за катерене.

— Магьосник! — проговори Уест в микрофона. — Намерих ги!

 

 

След час „Халикарнас“ кацна на пясъчната равнина и от търбуха му по рампата изпълзя ландроувър с четириколесно задвижване. След това самолетът излетя и закръжи на сто и петдесет километра на юг.

Екипът се придвижи с подскачащия по неравностите ландроувър към надвисналата над двата тризъбеца скала. Бяха седмина, понеже Фъзи бе останал в „Халикарнас“ със Скай Монстър и Хор. Дългоух обаче бе дошъл и благодарение на коктейл от обезболяващи можеше да се движи почти като здрав.

Стриктно казано, намираха се в Тунис. Пейзажът бе пуст и сух. На осемдесет километра във всички посоки нямаше други човешки същества.

В действителност все едно се намираха на луната: плоски пясъчни равнини, тук-там дупки на метеоритни кратери и разбира се, веригата планини, охраняваща идването до това място откъм суша.

— Не знам дали ви е известно — каза Дългоух, — но „Междузвездни войни“ е сниман в Тунис. Говоря за сцените на Татуин.

— Вече разбирам защо — отговори Уест, без да откъсва очи от морето. — Обстановката е направо извънземна.

Магьосника се приближи до него и му подаде компютърна разпечатка.

— Ето единственото упоменаване в моята база данни за Убежището на Хамилкар. Това е надраскана на ръка скица, намерена в къщата на работник в Александрия — египтянин, който сигурно е работил на Убежището на Хамилкар.

На папируса беше нарисувана скица:

sedemte_smurtonosni_chudesa_narisuvana_skica_na_papirusa.jpg

Беше трудно да се прецени какво е изобразено. На всичко отгоре изображението на конструкцията беше отрязано отгоре и отдолу.

— Акведукти и охранителни кули — каза Уест, — както и запълнен изкопен тунел. Господи… това трябва да е огромно. — Той огледа околния пейзаж, но не виждаше нищо по-различно от безлична пустиня и труднодостъпен бряг. — Но ако е толкова голяма, къде, по дяволите, се намира?

Отново погледна разпечатката:

„Следвай по Смъртоносния бряг на финикийците

до стеснението между двата тризъбеца,

където ще се изправиш пред по-лесния вход

за Шестия шедьовър на Великия архитект.

Седмият лежи там открай време.“

— „Стеснението между двата тризъбеца“ — прочете той на глас. — Намерихме двата тризъбеца, така че тук трябва да има и „стеснение“. Но не виждам такова. Виждам бряг — плътна скална стена.

Така си беше.

Наблизо нямаше нито заливи, нито стеснения, ни други подобни.

— Почакайте малко… — каза Епер, бръкна в раницата си и извади уред с триножник. — Сонда, използваща звуков резонанс — обясни той и се залови да монтира уреда върху пясъка. После го насочи надолу и натисна един бутон. — Ще ни покаже плътността на почвата под краката ни. — Сондата равномерно писукаше. — Плътен пясъчник. До границата на обхвата му… — обясни Магьосника. — Както всъщност трябваше да се очаква.

Завъртя сондата на триножника й и я насочи към земята на няколко крачки на запад, в частта от брега на същата линия с двата тризъбеца.

Сигналите забързаха, пиуканията почти се застъпваха.

Уест се обърна към Магьосника.

— Ще обясниш ли?

Възрастният мъж погледна екрана. На него пишеше:

Обща дълбочина: 8,0 м

Анализ на материала: Силициев двуокис 5,5 м; Гранитна плоча 2,5 м“

— Дълбочината тук е осем метра — каза Магьосника. — Смес от плътен пясък и гранитна основа.

— Осем метра? — попита Мечо Пух. — Как е възможно? Намираме се на сто метра над морското равнище. Това означава, че под нас има 92 метра въздух…

— Не може да бъде! — каза Уест, моментално осъзнал обяснението.

— О, може… — прошепна Магьосника: беше стигнал до същия извод.

Уест се загледа в обратна посока към пясъчната равнина, стигаща до полите на отстоящата на километър планина. Пясъкът изглеждаше съвсем равен.

— Удивително е какви неща можеш да направиш, ако разполагаш с десет хиляди работници — каза той.

— Какво?! — възкликна изваден от търпение Мечо Пух. — Имате ли нещо против да разкажете на простосмъртните като нас за какво става дума?

Уест се усмихна.

— Пух… Някога тук е имало стеснение. Предполагам, че става дума за тясна пукнатина в скалата, която е разсичала сушата като клин навътре.

— Само че я няма — отбеляза Пух. — Как може да изчезне цяла пукнатина?

— Много просто — обясни Уест. — Не е изчезнала. Тук си е. Само че е била скрита. Скрита благодарение труда на десет хиляди работници. Пазителите на Пирамидиона са изградили над стеснението покрив, зазидали са отвора откъм морето и са покрили всичко с пясък.

sedemte_smurtonosni_chudesa_bregova_ivica_na_tunis.jpg

След пет минути Джак Уест-младши вече висеше на въже, вързано за лебедката на ландроувъра. Беше се спуснал на петнайсет метра. Под него се разбиваха вълните на Средиземно море.

Вероятно можеше да пробие път с конвенционални експлозиви през осемте метра пясък и гранит, но използването на експлозиви е рисковано, когато не знаеш какво има под краката ти — можеше да доведе до срутване на тунели, затваряне на проходи, можеше дори да унищожи цялата конструкция, а екипът на Уест не разполагаше нито с време, нито с работна ръка, за да пресява в продължение на месеци хиляди тонове отломки.

Уест насочи резонансната сонда към вертикалната скала пред себе си.

За пореден път сондата сякаш побесня.

На дисплея на устройството се изписа:

Обща дълбочина: 4,1 м

Анализ на материала: Силициев двуокис 1,6 м; Гранитна плоча 2,5 м“

Уест погледна скалата с удивление. Това, което виждаха очите му, с нищо не се различаваше от останалата част на бреговата линия: същият цвят и същата текстура — грапава скала, ерозирана от времето.

Само че това бе измама, заблуда… защото „скалата“ бе изкуствена.

Фалшива стена.

Уест се усмихна и извика нагоре:

— Стената е фалшива! Отчитам само четири метра дебелина. Гранит с пясъчен слой отвън.

— Къде тогава е входът? — разнесе се гласът на Зоуи.

Уест погледна надолу към разбиващите се в основата на скалата вълни.

— Имхотеп VI се е постарал тук. Помниш ли какво ви казах: той бил известен със скритите си подводни входове. Изтеглете ме и пригответе леководолазната екипировка.

 

 

След няколко минути Уест отново висеше на въжето, но този път го спуснаха до основата на фалшивата скала. По негова команда спряха спускането, така че да остане на няколко метра над вълните.

Беше облечен в леководолазен костюм с маска, покриваща цялото му лице, на гърба му имаше лек резервоар за въздух. На колана му висеше спелеоложката му екипировка: пожарникарската каска, универсални щанги, факли, въжета, дрелка за пробиване на дупки в скала, пневматичен пистолет.

— Окей… спускайте ме бързо! — извика той в микрофона.

Желанието му бе изпълнено — хората му горе освободиха макарата на лебедката и Уест се понесе надолу.

 

 

Потъна под повърхността…

… и го видя почти веднага.

Вертикалната скала продължаваше под повърхността, но на шест метра дълбочина в нея имаше нещо, което несъмнено бе дело на човешка ръка: огромен квадратен отвор. Беше просто необятен — заедно с иззиданата си рамка отворът в скалата изглеждаше като врата на самолетен хангар.

В горната част беше изгравиран познатият символ:

sedemte_smurtonosni_chudesa_dve_tela_kam_stulb.png

— Приятели — каза Уест в микрофона. — Намерих входа. Сега ще видя какво има вътре.

 

 

Уест запали фенерчето за подводна работа „Принстън-Тек“ и се насочи с помощта на плавниците в подводния проход, оформен между стени от гранитни блокове.

Не му се наложи да плува дълго.

След десетина метра се озова в доста по-широко място… и веднага почувства силно подводно течение. Изплува в тъмнина.

Макар да не можеше да надникне отвъд обхвата на фенерчето, усещаше, че се намира в единия край на затворено помещение с голям обем.

Заплува наляво, като преодоляваше тегленето на течението, и стигна до малък каменен перваз. Изтегли се върху него, стъпи на здрава основа и веднага изстреля във въздуха осветителна ракета.

Яркото кълбо раздра тъмнината, литна на седемдесетина метра и освети всичко.

— Дево Марийо… — прошепна Уест.

 

 

В същия момент останалите гледаха напрегнато надолу от ръба на скалата и чакаха да чуят нещо от Уест.

Изведнъж гласът му се разнесе с пукота на радиошум в слушалките им:

— Вътре съм. Слизайте и се пригответе за изненадата на живота си.

— Разбрано, Ловецо — каза Зоуи. — Идваме.

Лили стоеше малко встрани от групата, с гръб към морето, загледана през равнината.

Всички започнаха да подготвят леководолазното си оборудване… и в този момент тя се обади:

— Какво е това?

Всички се обърнаха…

… и видяха товарен самолет С-130 „Херкулес“ с ленив вираж да се насочва към тях и от него да се изсипват десетина малки черни неща.

Нещата полетяха надолу в добре координирани спирали.

Парашути… Войници на парашути.

Насочваха се към тях — към ръба на скалата.

„Херкулес“-ът се спусна и кацна на равнината на няколко километра източно, близо до един от по-големите метеоритни кратери там.

Магьосника вдигна мощния бинокъл пред очите си и го насочи към самолета.

— Американска маркировка. Господи! Това е Джуда!

След това извъртя бинокъла нагоре към десантната група над главите им.

Не беше необходимо много да увеличава образа, за да различи окачените през гърдите на парашутистите автомати „Колт Командо“ и черните шлемове на главите им.

— Това е Калис с неговата ГЕС-група! Нямам представа как, но американците ни намериха. Всички, бързо! Слизайте по въжето… В подводната пещера. Веднага!

 

 

Точно след шест минути на мястото, където допреди малко бе стоял Магьосника, стъпиха американски ботуши.

Кал Калис.

Пред него бе изоставеният ландроувър и пуснатото от лебедката му въже — стигаше 120 метра по-долу до разбиващите се вълни.

Кал надникна през ръба точно навреме, за да види как последните двама души от екипа на Уест изчезват под водата.

Включи микрофона.

— Полковник Джуда, тук Калис. Изпуснахме ги за малко пред подводния вход. Смятам, че е наложително да ги последваме веднага. Повтарям: наложително е да ги последваме веднага! Какво ще наредите?

— Започнете преследване — заповяда студеният глас. — Инструкциите са както преди: можете да убиете всеки, с изключение на Уест и момичето. Ние ще проникнем през другия вход.

 

 

Хората на Уест изплуваха на повърхността в тъмната пещера зад фалшивата скала.

В мига, в който подаде глава над водата, Магьосника извика:

— Уест! Неприятности! Американците са по петите ни!

Уест помогна на хората си да излязат от водата и да стъпят на тесния каменен перваз отляво.

— Как? — бяха първите му думи към Магьосника.

— Не знам. Нямам представа.

Уест се намръщи.

— Ще го разберем по-късно. Хайде… Мразя да бързам през неизвестна система от капани, а сега се налага да правим точно това. Огледай мястото…

Магьосника вдигна поглед, за да обхване затвореното пространство, в което се намираха, и ахна:

— О, боже!

sedemte_smurtonosni_chudesa_ubejishteto_na_hamilkar.jpg
sedemte_smurtonosni_chudesa_ubejishteto_na_hamilkar_otgore.jpg

Магьосника гледаше онемял от удивление. Същото се отнасяше и до другите.

С неподражаема целеустременост Имхотеп VI бе построил покрив над образуваното по прищявка на природните сили стеснение и го бе превърнал в уникална пещера.

Не беше особено широка, може би двайсетина метра средно, но стигаше до петдесет в най-широката си част. Само че бе дълга, изключително дълга. Осветена от няколко продължаващи да горят осветителни ракети, пещерата се извиваше като подземна пропаст, дълга може би няколкостотин метра.

Страничните й стени бяха стръмни, почти вертикални, и потъваха във водата. В горната си част бяха покрити с масивни гранитни греди — всяка с размерите на калифорнийска секвоя — положени една до друга хоризонтално през отвора на стеснението и фиксирани на местата си в специално издълбани гнезда в горния ръб.

Гранитният таван беше покрит с дебел слой пясък, запечатал отгоре всички следи.

Екипът на Уест стоеше с гръб към стената, която затваряше стеснението откъм морето. Сто и двайсет метра висока — величествена конструкция, плътна и масивна, а от вътрешната й страна гигантските гранитни блокове, от които се състоеше, не бяха маскирани да изглеждат като част от скалния масив. Отвътре стената си изглеждаше просто като масивна зидана стена.

Най-важно за Уест и екипа му обаче бе какво се намира зад тази стена.

Скритата под покрив вертикална пукнатина в скалата.

Във вертикалните скали от двете страни на централния канал в пукнатината имаше два тесни перваза — пътеки.

Двете пътеки вървяха огледално симетрично от двете страни. На места се издигаха на главозамайващи височини като дълги извити стълби, другаде се спускаха под нивото на водата, а тук-там се забиваха за малко в каменната твърд, за да излязат и да продължат както преди. В много точки по пътя си пътеките и стълбите бяха разрушени и имаше дълбоки пролуки, които трябваше да се прескачат.

И водният канал криеше смъртни опасности. Захранван с вода от блъскащия се отвън прибой, той беше изпъстрен с ясно видими водовъртежи, заплашващи да всмучат в себе си всеки непредпазлив авантюрист; на две места стърчаха назъбени камъни и преграждаха пътя на всеки плавателен съд.

Над канала минаваше красив мост на акведукт с много арки, построен в картагенски стил, за нещастие пречупен в средата.

Последният щрих бяха отворите в скалите, от които излизаха струи пара и зловещо забулваха всичко.

Магьосника вдигна съоръжения си със система за нощно виждане бинокъл и го насочи по дължината на гигантската пукнатина.

Светът пред очите му придоби зеленикав оттенък.

Видя някаква конструкция в плътната сянка в другия край на пещерата — само частично, заради извивките. Но бе съвсем ясно, че става дума за нещо огромно — някаква крепост с две островърхи кули и величествена порта, която не можеше да види изцяло поради извивките и стелещата се над водата пара.

— Убежището на Хамилкар — прошепна той. — Недокоснато от две хиляди години.

— Може би не е съвсем така — обади се Уест. — Я виж там…

Магьосника погледна и челюстта му увисна.

— Боже…

Беше заклещена в средата на канала — подводница от Втората световна война. Ръждясалият й корпус стърчеше от водата.

На разядената от времето и солта кула имаше нацистка свастика и надпис с гигантски букви: U-342.

— Това е нацистка подводница… — ахна Дългоух.

— Хеслер и Кьониг — каза Зоуи.

— Възможно е — съгласи се Уест.

— Прочутият археологически екип на нацистите: Херман Хеслер и Ханс Кьониг. Експерти по Пирамидиона и едновременно с това сред основателите на Нацистката партия, те били близки със самия Хитлер. Всъщност с благословията именно на Хитлер през 1941 година те се отправили в съвършено секретна научна експедиция в района на Северна Африка, съпровождани от африканския корпус на Ромел.

— Нека сам да се досетя — предложи Дългоух. — Търсели Пирамидиона, но изчезнали и повече никой нищо не чул за тях.

— И да, и не — отговори Зоуи. — Да, целта им бил Пирамидионът, и да, Хеслер не се върнал, но Кьониг се появил на бял свят и бил пленен от британците, когато един ден се задал залитайки от пустинята — пристигнал пешком в Тобрук, изнемощял от глад и полумъртъв от жажда. Доколкото си спомням, веднага бил предаден на американците, които държали да го разпитат. Кьониг незабавно бил транспортиран в Щатите заедно с други двама германски учени и доколкото ми е известно, още е жив и е там.

Уест се обърна към Магьосника:

— Колко наблизо е Калис?

— Пет минути максимум — отговори той. — Вероятно дори по-малко.

— Тогава трябва да действаме максимално бързо. Съжалявам, Зоуи, но ще трябва да продължим историческия урок по пътя. Хайде… — обърна се той към хората си. — Оставете тук резервоарите с въздух, но задръжте малките резервни бутилки и маските, може да ни потрябват. — Малките бутилки, за които говореше, имаха собствен наустник. — Магьосник, задействай няколко „Кос“-а.

sedemte_smurtonosni_chudesa_purvata_stulba_i_razpqtiqta.jpg
Първата стълба (Изкачване)

Уест и екипът му поеха по лявата скална пътека.

Тя бързо се превърна в стълбище, което се изкачваше и извиваше като пълзяща змия. След около минута енергично изкачване Уест се намираше на двайсет и пет метра над водите на канала.

На две места пътеката бе прекъсната от еднометрови пукнатини, за щастие с ръбове от здрава скала. Точно под ръбовете в скалите имаше отвори, също като онези, които Фъзи бе неутрализирал в основата на диоритовата кариера в Судан.

Уест не знаеше какви смъртоносни течности могат да изстрелят вътрешностите на тези дупки, защото нацистите — колко удобно, наистина — ги бяха неутрализирали преди много години, а на всичко отгоре бяха монтирали железни мостчета над пукнатините.

Уест леко мина по първото мостче и покрай запечатаната дупка.

Невидима течност шумно се блъсна в стоманения капак — напираше да си пробие път навън. Но капакът беше здрав и Уест и хората му минаха покрай него на бегом.

Тъкмо стигнаха втората запечатана дупка, когато…

… куршум изсвири покрай главите им и рикошира от стената над тях.

Всички се извърнаха.

Войник от ГЕС-отряда на Калис стоеше във водата на канала, вдигнал автомата си — целеше се в тях.

В следващия миг изстреля цял откос.

Но Магьосника предварително беше задействал „Кос“ в раницата на Дългоух и куршумите безобидно се разпръснаха далеч от тях.

Още войници от отряда изплуваха от водата в канала в основата на фалшивата стена… трима, шестима, дванайсет — всички!

Уест ги видя.

В мига, в който хората му минаха по двете мостчета, той ги изтръгна от местата им и ги хвърли във водата долу. После използва щангата като лост и свали с нея капаците над втората дупка в скалата. Дупката застрашително зейна.

Уест побърза да настигне екипа си.

Разпятията

Тичаха нагоре по извивките на стълбището.

На четиридесет и пет метра височина стигнаха до нова пропаст в пътеката, този път широка шест метра.

В скалата бяха издълбани места за захващане, позволяващи да се прекоси пропастта странично, като поставяш ръце в издълбаните места и стъпваш по петсантиметров перваз.

В стената имаше странни кухи кръстове с размерите на човешко тяло — подозрително повтаряха интервалите на отворите за захващане.

— Разпятия — каза Магьосника, когато Уест ги настигна. — Неприятна работа. Друг от любимите капани на Имхотеп VI.

— Нямаме избор — отговори Уест. — Ще мина пръв.

И без да се колебае, се обърна с лице към стената, сложи ръце в пукнатините и тръгна странично на пръсти по тесния перваз над зареденото с капани празно пространство.

Докато приятелят му прекосяваше пропастта, Магьосника тревожно следеше напредването на войниците от ГЕС. Те вече се мъчеха да преодолеят двете междини в пътеката петдесетина метра по-долу.

Уест стъпи на другата страна и бързо хвърли въже с кука през празното пространство.

ГЕС-групата премина първата междина.

Уест изтегли останалите по въжето с помощта на шейна на ролки. Първа беше Лили, след това Зоуи, Дългоух и Магьосника.

Един от командосите прескочи втората междина… и в мига, в който прелиташе покрай вече отворената дупка в стената, от нея със съскане изскочи струя кипяща кал и го обля.

Калта бе тъмнокафява, лепкава и тежка. Вулканична кал. Изгори кожата на мъжа и го запрати във водата двайсет и пет метра по-долу.

— О, боже… — възкликна Магьосника.

Останалите от ГЕС-групата бяха по-предпазливи и минаха покрай дупката по-внимателно.

Междувременно Уест изтегляше по въжето Стреч и — последен от всички — Мечо Пух.

В мига, в който краката на Мечо Пух стъпиха от другата страна, преследвачите им стигнаха до отсрещния ръб на пропастта — на някакви си шест метра от тях!

Уест преряза въжето, пусна го да падне в пропастта и пое напред към завоя.

Първият от командосите, изкушен от близостта на целта и забравил за предпазливостта, тръгна да пресича, като използваше отворите за захващане.

Това, което Уест бе успял да избегне, се случи в момента, в който вкопчи ръцете си във втората и третата вдлъбнатина.

Като гъвкави пипала от стената изскочиха бронзови окови и се заключиха около китките му.

В следващата секунда от кръстовидно изсечения отвор се наклони и падна масивен бронзов кръст.

Изведнъж всички разбраха как действа капанът на Имхотеп VI: оковите бяха фиксирани към краищата на хоризонталното рамо на кръста и командосът сега бе разпънат на него.

Нещастникът изкрещя безпомощно, а кръстът полетя надолу към водата…

… и потъна заедно с командоса.

Уест и хората му тичаха, без да се обръщат.

Сифонът

Може би бяха първите в световната история, които можеха да заявят, че им е помогнал нацисткият режим на Адолф Хитлер, но истината бе, че само благодарение на поставените преди 60 години подвижни мостове Уест и екипът му поддържаха някаква дистанция между себе си и отряда на Калис.

На следващия завой, някъде на половината от височината на вертикалната стена, пътеката перваз се вряза в скалната твърд през черна дупка.

Късият тунел ги изведе в приблизително квадратна диоритова пещера с фуниеобразно дъно. Фунията беше широка около шест метра и дълбока поне девет, в нея изпускаше пара бълбукаща кал, явно загрявана от подземен термален източник. Тунелът продължаваше на отсрещната страна на пещерата.

Но нацистите отново се бяха погрижили да прекарат мост над поредното препятствие, така че групата на Уест изтича по него — и не пропусна да го събори в сифона зад тях.

Второто стълбище (спускане)

Щом се озоваха от другата страна, хората на Уест изстреляха няколко осветителни ракети и пред очите им се разкри следващо стръмно стълбище, спускащо се по извитата стена на пропастта под тях до водата.

Всъщност стълбището изглеждаше като че ли продължава надолу във водата… право в центъра на кипящ водовъртеж.

И за пореден път нацистите бяха направили нужното, за да преодолеят препятствието с висящ мост.

Уест се хвърли надолу по стълбището, като сниши глава под голямата, застрашително изглеждаща дупка над изхода на тунела.

— Джак! — извика Магьосника. — Задействащи камъни! Открий ги и ни ги посочи, става ли?

Уест го направи — избягваше стъпалата, които изглеждаха хлабаво монтирани, изместени или изобщо някак подозрителни, и ги сочеше на следващия го.

Придвижването им се забави на две места — там, където стъпалата бяха изронени или изпаднали от местата си, което означаваше, че трябва да прескачат междините.

В момента, когато последният от групата — Мечо Пух — прескачаше втората дупка, на върха на стълбището се появи първият командос.

Мечо Пух скочи.

Командосът се хвърли напред.

В бързината си Мечо Пух стъпи накриво… подхлъзна се… падна, седна точно върху задействащия камък и изруга:

— Мамка му!

Всички замръзнаха, обърнаха се и се втренчиха в него.

— Тъп арабин… — прошепна Стреч.

— Не сега, Стреч — сряза го Уест.

От дупката на върха на извиващото се стълбище се разнесе застрашително громолене.

— Нека се досетя — каза Стреч. — Сега оттам ще изпадне голям кръгъл камък, ще почне да се търкаля и ще ни подгони надолу, точно както беше в „Похитителите на изчезналия кивот“.

Но не беше съвсем същото.

Три дървени топки с диаметър около метър и видимо тежки изскочиха през отвора една след друга. Всяка бе обкована със стотици стърчащи бронзови гвоздеи.

И всяка вероятно тежеше поне 100 килограма.

Топките заподскачаха по стълбището, набираха скорост.

Уест вдигна Лили в ръцете си.

— След мен! Бързо!

Екипът се хвърли отчаяно надолу, преследван от топките.

И от прибързалия да излезе от тунела командос.

Уест стигна в основата, където бе монтираният под странен усукан наклон мост.

Скочи на него заедно с Лили. Дългоух, Магьосника и Стреч ги последваха.

Командосът също бе бързоног и — преследван от топките — с лекота прескочи двете препятствия и едва не настигна Мечо Пух, който пъхтеше последен.

В последния миг обаче, Мечо Пух с отчаян скок се хвърли напред и стъпи на клатещия се висящ мост. Командосът се опита да последва примера му, но в секундата, в която тялото му излетя във въздуха, първата от трите топки заби гвоздеите си в него. Последваха я другите две, които се забиха в перилата на моста и се отклониха към водата.

— Уф… — въздъхна Мечо Пух и легна на моста.

— Хайде, Пух! — извика Уест. — Моментът не е подходящ за почивки.

— Почивка? Почивка! Малко милост към онези, които нямат твоята енергичност, капитан Уест. — Пух простена, надигна се с мъка и забърза след останалите.

Потъващата клетка

Минаха по висящия мост на нацистите и излязоха на доста широка каменна платформа, отделена от следващия я по големина камък за стъпване с около метър и половина ивица вода.

На други метър и половина по-нататък имаше друго стълбище, този път водещо нагоре. Но до стълбището не бе лесно да се стигне, тъй като първото му стъпало се намираше на два метра над водовъртежа — а това бе невъзможен скок.

По-големият проблем обаче се намираше над самия камък.

Над него висеше голяма кубична клетка, готова да се стовари в мига, в който някой стъпи върху камъка.

sedemte_smurtonosni_chudesa_potuvashtata_kletka.jpg

— Това е потъваща клетка — обясни Магьосника. — Скачаме на камъка, клетката се спуска върху нас и ни заклещва. После цялата платформа — заедно с клетката — се потапя под водата и ни удавя.

— Но това е единственият начин да минем… — започна Зоуи.

Стреч, беше в ариергарда, подвикна:

— Измислете по-бързо нещо — Калис вече е тук!

Уест се извърна…

… и видя Калис да се показва от пещерата сифон: вече беше на стълбата, по която току-що се бяха спуснали.

— Какво мислиш, Джак? — попита Магьосника.

Уест захапа устна.

— Хммм… Не можем да преодолеем с плуване заради водовъртежа. А не можем и да заобиколим — стената тук е гладка като полирана. Като че ли няма начин да…

Вдигна поглед към изкачващата се стълба, оттатък камъка за стъпване под потъващата клетка.

Там лежаха три трупа на нацисти… обезглавени. Но по-нататък… по-нататък видя нещо друго…

Квадратен отвор в стената, покрит с паяжина.

— Като няма начин да се избегне — продължи да размишлява той на глас, — значи няма да го опитваме. Магьосник… Кладенецът на тамплиерите в Малта. Където намерихме свитъците от Музейона. Това е. За да минеш през капана, трябва да влезеш в него.

— Да предприемем нещо най-сетне — настоя Стреч. — Калис е по средата на стълбата…

Зоуи погледна Уест.

— Да влезеш в клопката, за да я избегнеш? Какво искаш да кажеш?

— Побързайте! — извика Стреч. — „Кос“-овете не вършат работа на близка дистанция.

Калис се приближаваше към тях, следваха го деветима души. Разделяха ги някакви си трийсетина метра и разстоянието бързо се съкращаваше.

— Окей — каза Уест. — Трябва да ми се доверите. Няма време да го правим по групи, така че тръгваме заедно.

— Всичко или нищо, така ли, Джак? — обади се Зоуи.

— Нямаме избор. Пригответе минибутилките. След това скачаме на камъка. Готови… сега!

И всички скочиха едновременно.

 

 

Осмината се приземиха като един на широкия камък…

… и в същия миг гигантската клетка започна да пада, обхвана ги като огромна мишеловка, прикова ги под огромната си тежест…

… и целият камък — квадрат със страна три метра — започна да се спуска в кипящите води на водовъртежа!

— Господи, ако знаеш колко се надявам да си прав, Джак! — извика Зоуи, сграбчи малката кислородна бутилка от колана си и поднесе наустника до устата си. От този вид бутилки се дишаше също както с маска и нормален кислороден резервоар, с разликата, че въздухът в тях стигаше за не повече от три минути.

Клетката се спусна на едно коляно дълбочина.

Без да каже нищо, Уест отиде до задната стена на клетката и провери дебелите бронзови пръти.

И намери каквото очакваше — малък сводест проход в стената, висок под метър, но достатъчно просторен, за да мине през него човек.

Само че каменната стена, по която се плъзгаше клетката, бе плътна. А това означаваше, че изходът не води за никъде…

Клетката се спусна още по-надълбоко и сводестият проход се оказа изцяло под вода.

Вече бяха потопени до кръста.

Дългоух вдигна Лили над кипящата водна повърхност. Спрял на стълбата над тях, Кал Калис се наслаждаваше на отчаяното им положение.

— Джак… — загрижено се обади Зоуи.

— Джак… — не по-малко загрижено надигна глас и Магьосника.

— Трябва да се появи — прошепна на себе си Уест. — Трябва…

Клетката вече беше на две трети под водата. Уест запали светеща палка, захапа наустника и се гмурна.

 

 

Светлината на палката бе достатъчна, за да следи плъзгащата се нагоре зад решетките каменна стена…

Все така плътна скала.

От тази страна имаше само плътна скала.

„Не може да бъде! — изкрещя мозъкът му. — Тук трябва да има нещо!“

Само че нямаше нищо.

Тук, долу под водата, нямаше нищо.

Сърцето на Уест заби лудо. Беше направил най-голямата грешка в живота си и тази грешка щеше да убие всички.

 

 

Изплува на повърхността.

Нивото на водата вече бе стигнало до гърдите им, а клетката бе на три четвърти под вода.

— Видя ли нещо? — попита Зоуи.

Уест се запъна.

— Не… но трябва да има.

— Уби всички ни! — изкрещя Стреч.

Над водата стърчеше само главата му.

— Пригответе бутилките — мрачно напомни Уест. Погледна Лили: Дългоух я бе вдигнал на изпънатите си ръце над себе си. — Хей, фъстък… няма страшно, нали?

Тя енергично кимна… макар да й личеше, че не е на себе си от страх.

— Ъхъ.

— Дишай от бутилката, както тренирахме вкъщи — спокойно й каза той, — и всичко ще бъде наред.

— Оплескахме ли работата? — прошепна тя.

— Може и така да се окаже — отговори той.

В този момент погледът му срещна очите на Магьосника. Възрастният мъж леко кимна.

— Спокойно, Джак. Вярвам ти.

— Това е добре. Защото точно сега аз сам не си вярвам — горчиво каза Уест.

В този момент гигантската бронзова клетка със седмината затворници в нея потъна изцяло.

 

 

С приглушено изтракване клетката опря в дъното и застина под водата. Таванът й бе на точно метър под повърхността.

Тук подводните течения бяха особено силни. Откъм външната страна на клетката се виждаше водовъртежът — огромен, обърнат с върха си към дъното конус от спирално носеща се надолу вода.

Притиснал бутилката до устата си, Уест се наведе да провери за последен път отвора до пода…

… и установи нещо странно.

Отворът бе спрял точно срещу съответстващ на размерите му тъмен отвор в каменната стена.

Двете отверстия съвпадаха идеално, така че ако човек изпълзеше от клетката, щеше да влезе в потопената скала.

 

 

Уест се обърна към останалите, които стояха в потопената клетка притиснали кислородните бутилки до устата си, дори Лили.

И им направи знак с ръце.

Магьосника трябваше да мине пръв.

След това Дългоух с Лили. Зоуи, Стреч, Мечо Пух — последен щеше да напусне клетката Уест.

Магьосника се гмурна надолу към ниския отвор, хванал светещата палка, и изчезна в тъмнината напред.

Уест направи знак на Дългоух да почака малко… да изчака сигнал от Магьосника, че всичко е наред.

След няколко секунди Магьосника изплува и със свити в кръг палец и показалец ентусиазирано показа, че спасението е там.

Един след друг всички се изнизаха през отвора. Уест остана сам в клетката.

Никой не можеше да види облекчението, изписано на лицето му. Беше заложил на една карта и за малко не бе станал причина за смъртта на всички. Но се бе оказал прав.

С мощен тласък с крака Уест изплува от клетката и секунда по-късно ботушите му се скриха в отвора в скалата.

 

 

От другата страна стената се издигаше и се превръщаше във вертикална шахта — по стените й имаше вдлъбнатини за хващане.

Шахтата се издигаше и издигаше в кипящата вода — и в един момент завиваше в хоризонтална посока. Проходът извеждаше обратно в основната пещера: излизаше от скалата близо до покрития с паяжина вход — същия, който Уест бе забелязал преди няколко минути.

Уест видя Калис и хората му да чакат в долната част на стълбището — там клетката вече възстановяваше първоначалното си положение.

На стълбите пред Уест лежаха трите обезглавени скелета на нацистите, които бяха видели.

Магьосника сметна за нужно да предупреди:

— Обезглавени тела в основата на стълба могат да означават само едно: остриета в горната част. Внимавайте!

Отново начело, Уест погледна нагоре по новото стълбище.

— О-о-о… Я вижте…

На върха на стълбата имаше наистина впечатляваща постройка: голяма фортифицирана стражева кула, излизаща под наклон от вертикалната стена на 60 метра над водната пропаст.

Древната кула бе стратегически разположена над основния завой в пукнатината. Точно срещу нея, на другата стена, се издаваше кула-близнак, напълно идентична, също така щръкнала от камъка и също така съоръжена със стълбище, което започваше от клетката долу на морско ниво.

Уест направи крачка нагоре по стълбата и изведнъж…

— Ти ли си, Джак? — разнесе се глас.

Уест се извърна.

Гласът не бе на Калис.

Беше дошъл по-отдалече.

От другата страната на пукнатината.

Уест завъртя глава натам.

И видя втори екип на американските специални сили, застанал на отсрещната пътека, пред каменната платформа, водеща до удавящата клетка.

Бяха излезли от страничен изход в каменната стена там — двайсет и четирима въоръжени мъже.

Предвождаше ги мъж към петдесетте, със стоманени черни очи и — гледката беше зловеща — без нос. Беше отсечен в далечното минало и на негово място имаше гротесков безформен чукан.

Но въпреки това отвратително обезобразяване най-силно впечатление правеше облеклото на този мъж.

Беше с обуща със стоманени подметки, като тези на Уест.

Беше облечен в брезентово яке, като това на Уест.

На колана му висяха малки кислородни бутилки, също както при Уест.

Единствената разлика беше в каската му — неговата бе лека каска на пещерняк, докато тази на Уест бе пожарникарска.

Също така бе по-възрастен от Уест, по-спокоен и по-уверен. Малките му черни очи излъчваха опитност.

Това бе човекът, от когото Уест се страхуваше повече от всеки друг човек на земята. Човекът, който бе последният командир на Уест в армията. Човекът, който веднъж го бе зарязал като мъртъв в равнините около Басра в Ирак.

Навремето беше командир на отряд „Делта-6“, най-добрите сред групите „Делта“, но сега бе командир на ГЕС — определено най-добрите специални сили на света.

Полковник Маршал Джуда.

sedemte_smurtonosni_chudesa_ubejisheto_na_hamilkar_vzaimno_razpolojenie.jpg

В момента Уест и хората му се намираха малко по-напред от Джуда.

Тъй като пътеките от двете страни на пролуката бяха практически идентични, това означаваше, че Уест се намира един капан по-напред. Джуда тепърва трябваше да преодолее удавящата клетка откъм своята страна и току-що бе стъпил на каменната стълба там, когато…

… надолу полетяха трите набучени с бронзови пирони дървени топки.

Но това изобщо не го впечатли.

Той само кимна на трима от хората си и те бързо и компетентно издигнаха солидна барикада от триножници между отряда и застрашително търкалящите се надолу топки.

Титановата сплав на триножниците бе достатъчно здрава, така че когато топките се удариха в нея една след друга, бяха отклонени безобидно към водата.

През цялото това време Джуда не бе свалил погледа си от Уест.

— Как спиш напоследък, Джак? Продължаваш ли да сънуваш онзи вулкан? — обади се той. — Преследва ли те биенето на барабани и монотонно пеене?

Застанал от другата страна на пукнатината, Джак бе смаян. Как бе възможно Джуда да знае…

Реакцията му бе точно онази, която Джуда бе очаквал. Устните му се извиха в тънка студена усмивка.

— Знам дори повече от това, Джак. Повече, отколкото си в състояние да предположиш.

Уест бе смутен, но се постара да не го покаже.

Не успя.

Джуда кимна към пожарникарската каска, която Уест бе сложил на главата си.

— Още ли използваш тази пожарникарска шапчица, Джак? Знаеш, че никога не съм го одобрявал. Много е неудобна на трудни места. Нямаш представа каква болка за учителя е да види ученикът му да използва детински методи.

Уест не удържа и вдигна поглед към козирката на каската си.

Джуда продължи словесната си атака с явното намерение да постигне психологическо предимство.

— Изглежда, сме в нещо като съревнование тук, Джак. Смяташ ли, че ще можеш да ме изпревариш? Сериозно ли допускаш, че ти можеш да изпревариш мен?

— Всички — тихо каза Уест на хората си, без да сваля поглед от Джуда. — Трябва да го направим на бегом. Сега… Тръгвай!

Екипът на Уест се втурна нагоре по стълбището, на върха на което се намираше стражевата кула.

Джуда спокойно кимна на хората си и те без забавяне започнаха да монтират дълъг висящ мост, който трябваше да мине покрай тяхната удавяща клетка, за да стигнат до стълбата откъм тяхната страна.

Състезанието бе в разгара си.

Охранителната кула и проломът

Уест и екипът му тичаха нагоре по стълбата. Тя извеждаше в пролом с вертикални стени, широк около 4,5 метра. Проломът минаваше напречно на цялата пукнатина и поради тази причина имаше двойник от другата страна.

И отново помощта на нацистите се оказа безценна. Древните картагенци бяха построили сложен подвижен мост, спускащ се на вериги, който да легне върху пролома — мост, който нацистите бяха успели да спуснат и сега той минаваше над пропастта.

Уест и екипът му хукнаха по древния мост и стигнаха при стражевата кула високо в следващия завой на пукнатината в скалата.

В извитата стена на кулата имаше изсечена стълба — въртеше се около постройката. Това означаваше, че трябва да се изкачат без помощта на перила на шейсет метра над бушуващите води.

Две остриета на височината на шията изскочиха от процепите си в стените, но Уест ги неутрализира с бързо втвърдяваща се пяна. След секунди хората му, вързани за общо въже като алпинисти, успешно се изкачиха около противопоставящата се на гравитацията охранителна кула.

 

 

От другата страна на пукнатината дългият мост на Джуда падна на място и хората му изтичаха по него, като по този начин избягнаха пътя през клетката, който бе използвал Уест.

Външната стълба изведе екипа на Уест на балкона на кулата.

Тесен тунел в дъното на балкона се забиваше в каменната твърд и излизаше от другата страна на завоя. Уест изстреля три осветителни ракети…

… които разкриха дъното на пукнатината и тяхната цел.

— Мамка му… — прошепна Дългоух.

— Бурканът! — мигновено се възползва Лили.

Пред погледа им се издигаше гигантска древна крепост — извисяваше се величествено над водния канал на поне петнайсететажна височина и беше неразделна част от далечната каменна стена.

 

 

Изпускащите пара отвори на пукнатината придаваха на крепостта призрачен вид.

Основата на постройката се формираше от изключително масивна кула с квадратно сечение, в геометричния център на която се виждаше зейналият отвор на гигантски сводест проход. От двете страни на тази централна секция се издигаха две островърхи отбранителни кули. Стилът на кулите съответстваше на стражевата кула, покрай която бяха минали преди малко, само че тези бяха по-високи и изпълваха цялата височина от морското ниво до тавана.

Надолу от сводестия проход в центъра на крепостта се спускаше широкият жлеб на рампа, която стигаше до водната повърхност и свършваше с равен каменен пристан. Поне четиридесет метра дълга, рампата наподобяваше стъпаловидната рампа при погребалния храм на Хатшепсут близо до Долината на царете.

Останало така и незавършено, никога неизползвано за реалното си предназначение — а на всичко отгоре умело скрито от изобретателния египетски архитект — пред очите им се издигаше Убежището на Хамилкар.

Уест извади разпечатката на плана му от чантичката на колана си и я разгъна:

sedemte_smurtonosni_chudesa_narisuvana_skica_na_papirusa.jpg

Също както и на древния чертеж, пукнатината пред очите им свършваше в Y-образно разклонение и се разцепваше на два отделни канала. Убежището бе точно в началото на разклонението с лице към издължения централен канал.

На двата му бряга се издигаха стражеви кули на една линия с двете кули на самата крепост.

И сякаш сама по себе си тази строителна конструкция бе недостатъчно впечатляваща, към Убежището имаше два извисяващи се моста на акведукти в допълнение към третия, прекъснат мост на акведукт, напречно на канала — всички по 60 метра високи и с многобройни зидани сводове.

Двата допълнителни моста преминаваха над двата странични канала, но за разлика от онзи над централния канал, бяха здрави и непокътнати.

 

 

Зоуи първа забеляза стената на скалата зад Убежището.

— Има обратен наклон — каза тя. — Като конус на…

— Хайде, нямаме време за това — прекъсна я Уест.

В тази най-вътрешна част на пукнатината имаше спускащо се стълбище, последвано от изкачваща се рампа. Рампата се извиваше и следваше линията на лявата стена на пукнатината. Странно, но откъм външната й страна имаше издигната канавка, за чието предназначение не можеха дори да се досещат.

Разбира се, цялата конструкция от стълбище плюс рампа бе копирано огледално от другата страна на пукнатината.

Уест и екипът му започнаха да се спускат по стълбището — избягнаха два отдушника, от които бълваше пара.

 

 

Междувременно екипът на Джуда бе прекосил тесния пролом на своята страна и вече приближаваше охранителната кула.

Командосите започнаха да я заобикалят — катереха се по стената.

sedemte_smurtonosni_chudesa_izkachvashtata_se_rampa.jpg
Изкачващата се рампа

Необичайно висока плоча за стъпване отделяше основата на спускащото се стълбище от тази на изкачващата се рампа — стърчеше от стената на девет метра над нивото на водата.

Жлебът на изкачващата се рампа се издигаше над Уест и хората му на поне стотина метра и свършваше при лявата стражева кула. Широчината му бе малко над метър, напълно достатъчно за придвижване в единична колона. Отляво бе пропастта, в която се плискаха водите на канала.

По дължината на рампата имаше два отвора: първият бе на около две трети от дължината и приличаше на проход за влизане, вторият, в най-горната част на рампата, изглеждаше като отвор на тръбопровод.

От тръбата излизаше застрашително изглеждаща струя пара, издигаше се нагоре и чезнеше в полумрака.

Магьосника бе запленен.

— О-о-о… това е сходящ капан с единствен изход — възкликна той.

— Какъв капан? — попита Мечо Пух.

Уест обясни:

— Иска да каже, че от тук нататък започва състезание между нас и онова, което ще бъде изпуснато от тръбата. Нали разбираш, трябва да се доберем до прохода, преди течността да се е спуснала до него. Предполагам, че стартът дава стъпването на плочата за прехвърляне на рампата.

— И за каква течност става дума? — поинтересува се Дългоух.

— Виждал съм варианти с нефт — отговори Магьосника. — С нажежени плаващи пясъци. С разтопен катран…

Докато Магьосника говореше, Уест хвърли бърз поглед към хората на Джуда.

Високо над водата, те вече заобикаляха тяхната охранителна кула откъм външната й страна. Движеха се изключително координирано — много по-бързо от собствения му екип.

Първият ГЕС-командос се прехвърли през балкона и изчезна в кулата.

— Нямаме време да размишляваме над задачата — каза Уест. — Налага се да поемем предизвикателството.

 

 

В мига, в който кракът му стъпи на издадената плоча, от тръбата на върха на рампата изригна струя нажежена вулканична кал. Бе тъмна и гъста, и толкова гореща, че в стичащата се маса проблясваше златночервена магма.

В следващия миг се изясни предназначението на канавката.

Тя пое потока нажежена кал и го насочи право срещу екипа на Уест!

— Ето, затова тренирахме всеки ден — извика Уест. — Тичайте!

Втурнаха се нагоре по рампата.

Срещу спускащата се към тях огненочервена кал.

Състезанието се очертаваше с неясен завършек — рампата явно бе конструирана така, че да дава предимство на калта.

Но Уест и хората му бяха във форма и добре подготвени. Задъхани се носеха нагоре по стръмния наклон, добраха се до отвора на прохода в стената и скочиха без замисляне в него един след друг. Уест изчака да влязат всички и се хвърли вътре в мига, в който вулканичната кал се плъзна покрай него, стигна до дъното и се изля във водата, като вдигна мощна струя пара.

 

 

Екипът на Джуда — движеше се почти синхронно с Уест — подходи към своята рампа по съвсем друг начин.

Изпратиха само един човек — специалист, нарамил голяма сребриста туба и хванал в ръка нещо, което приличаше на голямогабаритна духалка на окапали листа.

Специалистът леко изтича нагоре до отвора в стената от тяхната страна, но вместо да изчезне в него, насочи отвора на „духалката“ срещу рампата.

Само че вместо горещ въздух устройството в ръцете му изстреля облак от свръхохладен течен азот, който моментално превърна началото на калния поток в твърда кора, а тя на свой ред изигра ролята на бариера и насочи калта отзад през външния ръб на канавката в пропастта!

Това позволи на Джуда и хората му да изкачат рампата в относителна безопасност и да продължат към стражевата кула от своята страна.

Изглеждаше, че нищо не може да ги спре.

 

 

За разлика от тях, Уест и екипът му се добраха тичешком и останали без дъх до своята стражева кула.

— Дори ако вземем тази част на Пирамидиона — обади се Стреч, — как ще я изнесем оттук? Как ще я прекараме покрай американците? Все пак, ако е Голямата част, говорим за квадратна плоча със страна над два метра и половина, изработена от масивно злато…

Мечо Пух не се сдържа:

— Ти винаги търсиш негативното, нали така, евреино? Понякога се питам за какво изобщо си доставяш главоболията с тази мисия.

— Дойдох, за да ви държа под око — заядливо отговори Стреч.

— Ако не можем да изнесем частта — спря оформящата се разпра Магьосника, — трябва поне да я видим. Лили трябва да прочете заклинанието, изписано на горната й страна.

Уест — не им обръщаше внимание — надникна през балкона на стражевата кула надолу към величествената арка на Убежището.

Огледа пристана в дъното на жлеба на рампата, започваща от арката. Пристанът се намираше в точка, разположена по средата между двете стражеви кули, и беше покрит с малък мраморен белведер на четири колони. По вертикала разстоянието от балкона до белведера беше може би към петдесетина метра.

— Дългоух, трябва ми „тролей“ за спускане до белведера.

— Разбрано.

Дългоух свали своята М-16, зареди в цевта на прикрепения гранатомет абордажна кука, прицели се и стреля.

Куката полетя към мраморния белведер на пристана, стрелна се около една от носещите колони и се захвана.

— Отличен изстрел, брат ми — одобри Зоуи, без да скрива, че е впечатлена.

Дългоух направи примка в края на въжето, което държеше, прекара я около една колона в прозореца на стражевата кула и опъна въжето. Сега разполагаха с връзка по въже от прозореца на стражевата кула до пристана.

— Лили — каза Уест. — Няма да се отделяш от мен. Хвани се. Спускаме се първи.

Лили скочи в разтворените ръце на Уест и го прегърна през врата. Уест сложи върху въжето блокчето с ролки на „тролея“, оттласна се…

… и двамата полетяха през огромната пукнатина пред фасадата на Убежището на Хамилкар — две точки на фона на величествената древна крепост…

… и с леко плъзване се приземиха на малкия пристан в основата на извисяващата се над него постройка.

— Окей, Зоуи, спускай се — каза Уест в микрофона на радиостанцията си.

Зоуи се стрелна по въжето и ловко стъпи до Уест и Лили.

— Магьосник, твой ред е… — каза Уест.

В същия миг изтрещя изстрел и отекна в пещерата.

Уест се извърна и видя един от снайперистите на Джуда да насочва дългоцевната „Барет“ от техния балкон на стражевата кула… и изведнъж осъзна, че вече не се намират в защитавания периметър на „Кос“-а.

Но странно… куршумът не се заби наблизо до тях.

Уест изведнъж разбра.

Снайперистът изобщо не се целеше в тях.

Целеше се в…

— Не, по дяволите, не…

Бам!

Следващ изстрел.

Изсвистяване на куршум…

Въжето на „тролея“ бе прекъснато точно по средата и двете му безполезни половини се свлякоха във водата.

Уест, Зоуи и Лили бяха на пристана, напълно откъснати от останалата част на екипа.

— Е, сега вече нямаме избор — мрачно обяви Уест и продължи в микрофона: — Дългоух, Мечо Пух, Стреч… Осигурете ни огнево прикритие. Защото след четири секунди ще имаме нужда от прикритие!

Точно след четири секунди от стражевата кула на Джуда се разнесе оглушителна канонада.

По покрива на мраморния белведер, под който търсеха спасение Уест, Зоуи и Лили, зачаткаха куршуми. Рикошетите избиваха искри от камъка.

Екипът на Уест отговори по достоен начин и срещу кулата на Джуда полетяха ответни откоси.

Между двете кули започна смъртоносна престрелка.

Все пак прикриващият огън оказа ефект, защото накара хората на Джуда да потърсят спасение, а това даде на Уест очакваната възможност.

— Сега! — извика той на Зоуи и Лили.

Изскочиха изпод прикритието на белведера и хукнаха нагоре по рампата към портала на крепостта — три дребни фигурки пред гигантската древна цитадела.

Изкачиха на бегом стъпалата и под трясъка на изстрелите над главите им изчезнаха в зейналия тъмен вход на изоставеното от незапомнени времена Убежище на Хамилкар Барка.

 

 

Влязоха във висока зала с много колони. Колоните бяха подредени в дълги редици отстрани, така че залата изглеждаше много широка, но не особено дълбока.

Но беше великолепна — всяка колона бе истинско произведение на изкуството със сложната си украса, а статуите изглеждаха перфектно изваяни. Колкото и да бе странно, стилът напомняше римския — явно картагенците, освен че търговията бе в кръвта им, силно приличаха по нещо на римските си съперници. И може би точно това бе причината за безкомпромисните им битки в течение на трите кръвопролитни Пунически войни.

Но тази зала бе останала безлюдна отдавна. По голия й под се виждаше дебел слой сива пепел.

И нямаше никакво съмнение, че тук са поработили египетските инженери на Птолемей.

Широк отиващ нагоре тунел се забиваше в земята зад крепостта и продължаваше по права линия, започваща при Арката на входа, където свършваше рампата. Всъщност тунелът и рампата бяха свързани с пътека, която пресичаше залата с колоните и също бе с канавки отстрани.

Зоуи ги огледа внимателно и каза:

— Струва ми се, че тези канавки са проектирани да насочват някаква течност, която се излива от тунела, минава през залата и тече надолу по рампата.

— Нямаме време да разглеждаме и размишляваме — каза Уест. — Да вървим.

Изтичаха през потискащата с размерите си зала, нищожни като играчки в сравнение с величествените колони, и поеха по наклонения тунел.

 

 

Дългоух, Стреч, Магьосника и Мечо Пух продължаваха ожесточената престрелка със силите на ГЕС, окупирали другата стражева кула.

— Не спирайте да стреляте! — надвика пукотевицата Магьосника. — Всеки миг, през който задържаме Джуда залегнал там, е един момент повече за Ловеца в Убежището…

И изведнъж млъкна, защото цялата пукнатина внезапно се разтресе и потрепери.

За кратко всички спряха да стрелят.

Същото направиха и хората на Джуда — нещо повече, те започнаха да се изтеглят от прикритието си.

— Какво става? — Дългоух тревожно огледа пещерата.

— Мисля, че е земетресение… — започна Мечо Пух.

— Не е никакво земетресение — каза Магьосника. Вече се бе досетил.

В следващия миг източникът на мощния тътен нахлу през стената в основата на стражевата кула на Джуда, точно над водата в централната част на пукнатината.

Беше М-113 TBV-MV (проходчески комбайн среден размер) — военният еквивалент на използваната за граждански цели земекопна машина за пробиване на тунели. Всъщност бе дори М-113А2 — комбайн за полагане на мостове, приспособен за пробиване на тунели.

Машината бе голяма колкото танк и имаше огромен дълъг нос, който се въртеше като тирбушон и унищожаваше всичко на пътя си. Надробената скала и пръст биваха допълнително „смилани“ в търбуха на чудовището и се изхвърляха отзад. На покрива имаше сгъваем механичен мост.

Пробивната машина надникна през стената в основата на стражевата кула и замря, без да спира въртенето на работното си острие, на двайсетина метра от пристана, където преди малко се бе спуснал Уест.

— Пробили са път дотук по засипания изкопен тунел — възхити се Магьосника. — Колко умно! Той едва ли е оказал сериозно съпротивление на тази съвременна машина.

— При всички положения помага, ако имаш логистична подкрепа — отбеляза Стреч.

— С каквато те разполагат в излишък — заключи Мечо Пух.

В следващия момент металният гигант включи механизмите, които разгъваха железния мост на покрива. Мостът бавно се разпъна като пожарникарска стълба и стана равен и дълъг. След това се наклони и леко се опря в пристана на двайсет метра от машината.

Американският тунел и пристанът бяха свързани.

След секунди слезлият от стражевата кула отряд на Джуда затича по моста с готово за стрелба оръжие.

Докато тичаха по металния мост, хората на Джуда обсипваха с куршуми Магьосника и партньорите му.

Дългоух и останалите се опитаха да ги спрат, но стрелбата им бе затруднена от нуждата да се крият.

Хората на Джуда прекосиха канала и изтичаха нагоре по рампата в Убежището на Хамилкар.

Влязоха в него само минута след Уест, Зоуи и Лили.

 

 

Уест, Зоуи и Лили тичаха по изкачващия се зад крепостта тунел и осветяваха пътя си със светещи палки.

Уест забеляза големите късове втвърдена засъхнала кал, полепнали по краищата на рампата, и се намръщи. Засъхнала кал? Как се бе появила тук?

— Джак! Зоуи! — разнесе се в ушите им гласът на Магьосника. — Джуда мина над канала! Повтарям: Джуда мина над канала. В момента е точно зад вас!

След стотина метра нагоре по правия като стрела тунел излязоха във висока куполообразна подземна зала…

… и замръзнаха.

— Какво, по… — започна Зоуи. — Има две

Залата бе идеално кръгла и в нея се носеше зловонната миризма на сяра — миризмата на вулканите. Но иначе създаваше впечатление на свято място, място за смирение, храм.

По подредените по извитите й стени ниши се виждаха натрошени и разядени от времето картагенски статуи, а в дъното на залата имаше широка гранитна стена, зад която бълбукаше обширен басейн, пълен с вулканична кал — източник на зловонието.

На пода пред Уест, Лили и Зоуи лежаха шест скелета на нацистки войници. Всички бяха грозно деформирани — долната половина на всеки скелет липсваше, от краката им просто нямаше следа. Всъщност долните краища на останките от гръбначните им стълбове бяха като разтопени…

Навътре от зловещите скелети се намираше основната особеност на светата обител.

В самия център на идеално кръглата зала, на три метра над пода, се издигаше платформа, до която извеждаше стълбище с широки стъпала, а на нея — за огромна изненада на Уест — се мъдреше не едно, а цели две Чудеса на света.

 

 

Легендарното огледало на Александрийския фар бе монтирано изправено като сателитна чиния на издигнатата като остров в море платформа.

Вярно, бе покрито със сива вулканична пепел, но формата му не можеше да бъде сбъркана с нищо друго. Огледалото — четири и половина метра в диаметър — бе изумително красиво.

Погледът на Уест обаче се насочи към основата му.

Тя бе трапецовидна и също покрита със сива пепел.

Изведнъж нещо придоби смисъл — многократната употреба на думата „основа“ в текстовете, които го бяха довели дотук. Той веднага си спомни съдържанието на ключа за местоположението на частта от Фарос:

Търси основата, която е била връх на Голямата кула.

И инструкциите на Евклид:

Основата е свалена преди нашествието на римляните и е отнесена в Забравеното убежище на Хамилкар.

Огледалото на Фара бе истинско чудо — в това нямаше никакво съмнение — но основата му, обикновената му трапецовидна основа, бе с несравнимо по-голяма стойност.

Защото основата бе Седмата част на Златния пирамидион.

Само че отдясно на огледалото не по-малко гордо се издигаше втори паметник…

… масивна осмоъгълна мраморна колона, стояща вертикално, може би два и половина метра висока, с обиколка поне два метра. Горната й част отдавна се бе изронила, но долната половина бе останала непокътната.

И също като при огледалото, основата й бе трапецовидна.

Друга част от Пирамидиона.

— Голяма осмоъгълна колона… — каза Зоуи, мислите бясно се въртяха в главата й. — Само за една постройка се знае, че е имала масивни осмоъгълни колони…

— Мавзолеят в Халикарнас — допълни Уест. — Лили още не е разчела този запис, но съм готов да се обзаложа, че когато се справи, Текстът на Калимах ще ни каже, че неговата част е заедно с частта от Фара. Намериш ли едната, намираш и другата. Зоуи, ударихме джакпота. Току-що намерихме две части от Пирамидиона.

 

 

— Трябва да направим нещо! — изръмжа Мечо Пух.

— И какво? — въздъхна Стреч. — С тях е свършено. Край на мисията. Аз казвам да си спасяваме кожата.

Още бяха на стражевата кула, след като бяха проследили с поглед влизането на Уест в Убежището.

— Какво друго може да очаква човек от теб, евреино — обади се Пух. — Първият ти инстинкт винаги е да спасиш себе си. Аз обаче не се предавам толкова лесно, нито изоставям приятелите си толкова лес…

— Какво тогава предлагаш ти, глупав упорит арабино?

Но Мечо Пух бе млъкнал.

Гледаше наляво от крепостта към високия акведукт с многото поддържащи го сводове, който прекосяваше тяхната страна на раздвоения канал.

— Ще минем оттам — каза той решително.

 

 

Уест пристъпи към централния остров.

В допълнение към двете безценни съкровища, поставени на него, имаше още нещо, което не можеше да остане незабелязано — седми скелет на нацист, свит на последното стъпало в поза на зародиш.

За разлика от другите скелети, този не носеше следи от обезобразяване. Напротив, беше цял и непокътнат, дори все още в нацистката си униформа. Нещо повече — по костите му още имаше остатъци от плът.

Уест предпазливо се приближи до острова и стълбището — подозираше, че цялата конструкция представлява гигантски капан.

Огледа скелета.

Забеляза на мястото на носа му очила с телени рамки, видя червената свастика на лента върху ръкава, спря поглед върху бледовиолетовия аметист на пръстена върху костта на безимения пръст на дясната му ръка — пръстен на основател на нацистката партия.

— Хеслер… — прошепна той, досетил се чий може да е този скелет. Това беше Херман Хеслер, нацисткият археолог, половината от забележителния екип Хеслер — Кьониг.

Но странно… дясната ръка на скелета бе протегната, сякаш посягаше надолу по стъпалата, като че ли това бе последното движение в живота на Хеслер, който бе поискал да…

… вземе износения кожен бележник, лежащ на най-долното стъпало.

Уест сграбчи бележника и го разтвори.

Страници с диаграми, списъци, чертежи на всяко от Древните чудеса и многобройни бележки на немски, изписани с грижливия почерк на Херман Хеслер.

Изведнъж в ушите му се разнесе болезнено силен вик:

— Джак! Зоуи! — Беше Магьосника. — Скрийте се! Всеки момент при вас ще влезе Джуда…

Уест се извърна в мига, в който от тунела изтрещя изстрел и куршумът изсвистя на сантиметър от главата му.

— Вие двете тичайте натам! — нареди той на Зоуи и Лили и посочи лявата страна на прохода. Самият се скри от дясната страна, предпазливо надникна вътре и видя бързо приближаващите в мрака черни фигури.

Беше време за решения.

Нямаше никакъв начин да стигне преди пристигането на отряда на Джуда до подиума, на който лежаха огледалото на Фара и колоната от Мавзолея. Не беше възможно дори да даде на Лили време да зърне, макар и за миг гравираните по тях заклинания.

Очите му огледаха залата в търсене на спасителен изход.

От другата страна на острова имаше открито пространство, но не и изход — само преградната гранитна стена, задържаща нажежената кал, чието спускане вероятно се задействаше по някакъв начин при стъпване на някое от стъпалата.

И в този момент логиката на капана се избистри в главата му и той видя всичко кристално ясно: изкачващия се тунел със засъхналата кал по краищата му, пътеката канавка в предишната зала, канавките покрай стъпалата през входната арка… и тази кал, която, ако се освободеше от стената, щеше да потече, да заобиколи издигнатия каменен остров с Огледалото и Колоната и да продължи надолу по пътя си из Убежището, надолу към водата в канала, образуван от пукнатината, да убие всички добрали се дотук натрапници и да опази двете съкровища.

Половинките скелети на нацистите допълваха картината: те бяха изгорели, бяха се стопили до кръста, докато се бяха опитвали да избягат от калта. Самият Хеслер вероятно се бе оказал пленен на подиума, заобиколен от нажежената кал. И сигурно бе умрял по възможно най-жестокия начин: от глад и жажда в тъмното, сам, без никакъв шанс за спасение. Колегата му, Кьониг, сигурно бе избягал по някакъв начин и бе оцелял по чудо в пустинята, за да се добере до Тобрук.

Сред многото ниши със статуи в кръглата стена Уест забеляза два по-малки отвора от двете страни на централния вход.

Бяха ниски сводести тунели, високи около метър, издигнати на половин метър от пода на залата.

Нямаше представа какво са, но в момента това бе последната му грижа.

— Зоуи — малките тунели! Изведи Лили!

Зоуи леко вдигна Лили, буквално я хвърли в нишата с тунела от тяхната страна на входа, а Уест надникна в дупката от своята страна.

Тунелът беше абсолютно прав и изчезваше надолу.

— Сякаш имам избор — каза той на глас.

После скочи в тунела — едновременно със Зоуи, която последва примера му от другата страна — буквално секунда, преди силите на Джуда да нахлуят в светата зала.

 

 

В същия момент четири дребни фигурки тичаха по високия акведукт над левия ръкав на канала.

Водени от запъхтяния, но целеустремен Мечо Пух, те изглеждаха като трупа въжеиграчи. Но все пак успяха да минат и се скриха във високия около метър тунел от другата страна.

 

 

Маршал Джуда влезе в подземната зала и без да поглежда към величествения й купол, заби поглед в Огледалото и Колоната.

Усмихна се доволно.

И чак след това си позволи да потърси с поглед Уест и внимателно разгледа многото ниши, кътчета и скрити места.

Никаква следа от Уест. Засега.

После извика:

— Знам, че си тук, Джак! Виж ти… два пъти за два дни. Защото нещо ми подсказва, че пак ще загубиш…

Хората му се разпръснаха и започнаха да претърсват залата с готово за стрелба оръжие.

 

 

Уест се изтегли заднешком в малкия сводест тунел; молеше се тъмнината да му помогне.

Извади пистолета си от кобура на бедрото и го вдигна… буквално в мига, в който на входа на тунела застана с пистолет в ръка един командос от ГЕС!

Пръстът на Уест застина върху спусъка — стрелбата можеше да го спаси за известно време, но щеше да издаде позицията му.

Само че войникът не стреля.

Вместо това се взря в тунела, присвил очи — оглеждаше дали някой не се крие там.

Не можеше да види Уест…

Преди Уест да си позволи да въздъхне облекчено, командосът посегна към висящите на колана му очила за нощно виждане.

 

 

В същия този момент Маршал Джуда оглеждаше подиума-остров в центъра на залата с портативен рентгенов скенер.

Скенерът показваше, че стълбището, по което се стигаше до острова, представлява един голям задействащ капана камък. От друга страна, куполът над главите им бе от диорит, а това означаваше, че няма как да забият в него скоби за захващане.

Ситуацията бе ясна и типична за Имхотеп VI: за да стигнеш до издигнатия остров, трябваше да задействаш капана.

Което на свой ред означаваше, че Джуда и хората му трябваше да са максимално бързи.

— Господа — каза той, — това е капан тип „Имхотеп VI, вариант 4“. Ще разполагаме с малко време. Подгответе ролковите колички. Искам група от осем души да има готовност за вдигане на частта на огледалото, и друга група от четирима — за тази на колоната.

— Искате ли да вземем също Огледалото и Колоната? — попита един от помощниците му.

— Пет пари не давам нито за Огледалото, нито за Колоната. Интересуват ме само частите — отсече Джуда.

Отрядът му зае позиция.

Междувременно вкараха в залата две ниски колички на по шест ролки. С тяхна помощ щяха да изнесат навън тежките части на Пирамидиона.

— Готови… започваме — каза Джуда.

И с тези думи стъпи върху първото стъпало на стълбището и задейства механизма на смъртоносния капан.

 

 

В този момент се случиха едновременно няколко неща. Войникът, който надничаше в тунела на Уест, си сложи очилата за нощно виждане… и веднага забеляза сгушения като заклещено животно Уест.

Вдигна своя „Колт Командо“…

Бам!

Изстрел.

Само че стреля Уест.

Войникът падна мъртъв, улучен точно между очите.

Трима от командосите в залата видяха как другарят им пада по гръб и се хвърлиха към сводестия тунел от дясната страна на входа.

Само че в секундата, в която войникът бе паднал пронизан, Джуда бе стъпил на стълбището и бе привел капана в действие.

Зрелищният начин, по който се задейства капанът, попречи на Джуда да забележи смъртта на своя войник.

Защото в същия момент масивната гранитна стена в дъното на залата започна да се спуска и да освобождава вонящото езеро от кипяща вулканична кал: поради голямата си вискозност, тя започна да изпълва кръглата зала бавно.

Хората на Джуда се спуснаха напред, изкачиха за секунди стъпалата и без колебания събориха Огледалото и Колоната от основите им.

Разстилащата се кална маса напредваше като два дебели пръста — заобикаляше острова от двете му страни.

Бързо изтриване на основите разкри блестящата златна повърхност под пепелта.

Командосите сграбчиха двете основи и ги вдигнаха.

Калните пипала бяха вече заобиколили две трети от острова и напредваха, готови да се съберат от другата му страна, като поглъщаха всичко по пътя си…

Екипът на Джуда заряза падналото Огледало на Александрийския фар и Колоната, хвърли се надолу по стъпалата и се добра до централния вход в момента, в който потоците се събраха, обгърнаха основата на острова и го изолираха.

Само че калта продължавате да тече в търсене на път навън от залата.

Екип „А“ на Джуда — този, който се състоеше от осем души — натовари основата на Огледалото на една от ролковите колички. Двама от командосите забелязаха, че за разлика от другата част, частта от Родоския фар има на долната си част вдлъбнатина с човешка форма. Странно наистина. Но нямаха време да я изследват точно сега.

Екип „Б“ натовари основата на Колоната на другата количка.

Водени от Джуда, всички забързаха назад и надолу към входния тунел — бяха взели двете трапецовидни основи, за които бяха дошли.

 

 

Тримата командоси, видели жертвата на Уест да пада, бяха стигнали до сводестия тунел в стената от дясната страна на входния портал, но нажежената кал вече ги преследваше по петите.

Вдигнали оръжие, те надникнаха в тунела, видяха криещия се там Уест и…

… миг преди да открият убийствен огън по него, самите те бяха пометени от поразяващ залп зад гърба им.

Залпът дойде от тунела от лявата страна на входа — там сега стояха Мечо Пух и Дългоух, дулата на оръжията им „Щаер-АУГ“ и МП-7 — димяха.

От непълната скица на Убежището на Магьосника те се бяха досетили — при това съвсем правилно — че тунелът след акведукта води до същото място, до което се стига по централната рампа на крепостта.

Уест изтича до изхода на своя тунел, надникна предпазливо навън, видя другарите си от другата страна на запълващата се с лава зала и въздъхна с облекчение — Зоуи и Лили бяха с тях.

В същия момент напредващата нажежена кал достигна долния край на тунела и погълна труповете на командосите.

Телата им сякаш се изпариха. Калта продължи да тече, като че ли не бе станало нищо.

Подобна беше картината и от другата страна — и там калта стигна до ръба на тунела, където стоеше Мечо Пух, и се насочи към главния изход на залата.

Ефектът беше ясен.

Уест бе отрязан и от другарите си, които бяха в другия край, и от изхода.

А нивото на калта продължаваше да се покачва.

Още няколко секунди и тя щеше да прелее през долните ръбове на сводестите тунели и да потече надолу по тях!

Ако се съдеше по изражението му, Мечо Пух бе осъзнал същото.

— Мечо Пух! Махайте се! — извика Уест.

— А ти? — извика в отговор Пух.

Уест кимна към своя тунел.

— Нямам избор. Ще трябва да мина по този път!

— Джак! — извика Магьосника.

— Какво?

— Джуда използва машина за пробиване на тунели, за да стигнат хората му дотук по запълнения изкопен тунел! Възможно е да планират изнасяне на частите оттам. Погледни твоята скица. Може да имаш възможност да им хвърлиш едно око. Може не всичко да е загубено!

— Ще видя какво мога да направя! — Уест кимна към разширяващото се кално езеро. — Да се махаме оттук. Повикай Скай Монстър. Качете се на „Халикарнас“! Все някак ще ви настигна.

И след тези думи се разделиха, всеки по своя път, за да изчезнат в сводестите тунели от двете страни на куполообразната зала — залата, чийто перфектно кръгъл под сега представляваше езеро от воняща тъмна кал — в центъра му имаше остров, на който лежаха единствените останки на две от някогашните Чудеса на света, сега съборени, счупени и зарязани.

 

 

Уест се хвърли надолу по тунела към акведукта с цялата скорост, с която можеха да го носят краката му. Тунелът бе дълъг, тесен и прав като стрела.

 

 

В главния тунел на крепостта Маршал Джуда и двата му екипа също бързаха — тикаха ролковите колички, на които бяха натоварени двете части на Пирамидиона.

Минаха през многоколонната зала на крепостта, излязоха в затвореното пространство на пукнатината и поеха все така надолу по рампата с канавките, спускаща се от портала на Убежището.

В левия тунел Мечо Пух, Дългоух, Стреч, Магьосника, Зоуи и Лили също бързаха с все сили по своя маршрут.

Всички имаха сериозни основания да влагат всички сили, за да избягат по най-бързия възможен начин, защото в куполообразната зала високо зад тях радиално разширяващото се кално езеро вече бе стигнало границите на кръглото помещение и бе започнало да повишава нивото си — в резултат на което скоро стигна до входовете на тунелите и преля през долните им ръбове…

… и бързо потече надолу по тях!

 

 

Три напиращи потока нажежена вулканична кал със застрашителен шепот потекоха по трите наклонени тунела.

В ограниченото пространство на страничните тунели излъчващата тъмнооранжево сияние маса течеше по-бързо, отколкото в по-широкия централен тунел.

Докато бягаше, Уест открадна секунда, за да погледне назад към застрашително нахлуващата кал — тя бе лесно видима в тъмнината на тунела, движеше се като целеустремено дяволско създание, унищожаващо всичко по пътя си. Това удвои силите му.

Неочаквано и за себе си Уест изскочи на открито и се озова на високия мост на акведукта, прекосяващ десния ръкав на Y-образното разклонение на основния канал.

Мостът бе много висок — поне 60 метра — дълъг и много тесен: по него можеше да върви най-много един човек. Причината бе, че предназначението му не беше да осигурява преминаването на хора. Повърхността му не бе нито равна, нито гладка — по-скоро представляваше половинметров канал за отвеждане на калта.

— О, боже… — възкликна Уест.

Стъпи на високия акведукт и в този момент видя хората на Джуда на пристана долу — минаваха с количките по сгъваемия железен мост. Масивната земекопна машина, спряла в отвора на новопробития тунел и пуснала моста, беше отворила капака на пробивното острие в очакване да бъде натоварена. Джуда явно възнамеряваше да я използва, за да откара с нея частите.

Уест си спомни за заръката на Магьосника и прошепна:

— Да видим дали…

Хвърли бегъл поглед на напиращата към него кал и извади своята разпечатка на древната скица:

sedemte_smurtonosni_chudesa_narisuvana_skica_na_papirusa.jpg

„Добре, аз съм тук“, прецени той, като погледна десния акведукт, отбелязан с „Акведукт 2“.

Макс беше прав. Неговият мост бе свързан с изкопния тунел — същия, който Джуда бе отворил със земекопната машина, която сега щеше да използва, за да изнесе частите.

Уест вдигна поглед.

Ако побързаше, може би щеше да…

Без колебание затича по високия мост на акведукта. Междувременно далече долу хората на Джуда вече товареха двете златни трапецовидни плочи на тежката машина.

 

 

От другата страна на Y-образното разклонение Мечо Пух излезе от техния тунел в мига, когато… мостът пред него бе улучен в средата от ракетен снаряд!

Един от командосите на Джуда беше очаквал появата им и бе държал на прицел моста с гранатомета си.

РПГ-то улучи многосводестия мост в геометричния му център. Огненото кълбо на мощната експлозия се разшири във всички посоки, разхвърчаха се парчета натрошена скала. Когато облакът се разсея, се разкри гледката на прекъснатия в средата мост.

Мечо Пух се извърна… и видя неумолимо приближаващия се зад тях кален поток.

Вече просто нямаше къде да избягат.

— Това е… ужасно — задъхано прошепна той.

 

 

Уест тичаше по моста, незабелязан от Джуда, но все така преследван от калния поток.

Стигна до тунела от другата страна на пукнатината и хлътна в него. В същия момент хората на Джуда затвориха предната секция на машината и започнаха да изтеглят временния метален мост.

Джуда извика:

— Всички поделения на ГЕС, изтеглете се. Напускаме!

Машината за пробиване на тунели приличаше на танк, брониран и с формата на призма. Обикновено превозваше войници. Когато се използваше по предназначение обаче, машината прехвърляше натрошената скала от предния край назад и я изхвърляше встрани покрай стените под формата на компактна земна маса.

Понеже тунелът вече бе прокопан, сега в М-113 щяха да приберат двете части на Пирамидиона.

Четирима въоръжени командоси на ГЕС се вмъкнаха вътре, за да охраняват съкровището.

Останалите хора на Джуда наскачаха в четири лекопехотни всъдехода.

Дотича и Кал Калис с отряда си.

— Господин Калис — каза Джуда и посочи групата на Мечо Пух, заклещена пред частично разрушения ляв акведукт. — Тези хора там не бива да напуснат това място живи. Използвайте, ако трябва, снайперист и се присъединете към нас, след като изпълните задачата.

После се обърна и се качи в една от високопроходимите машини.

Конвоят запали двигателите и започна да се изнася по тунела — два от леките всъдеходи начело, следвани от голямата земекопна машина М113, и накрая другите два всъдехода.

Кал Калис и неговият отряд останаха при отвора на тунела на морското ниво, впили погледи в попадналия в клопка екип на Мечо Пух.

 

 

Мечо Пух се извърна, за да провери напредването на калния поток. Той вече беше на десетина метра и бързо се приближаваше.

Мостът на акведукта пред тях не предлагаше вариант за спасение.

Но на двайсетина метра от тях бе едната от островърхите кули… и бе свързана с моста чрез едва забележим тънък перваз в скалата.

— Натам! — извика той и посочи.

Групата тръгна буквално на пръсти по скалния перваз. Магьосника, Зоуи с Лили, Стреч и Дългоух, следвани от Мечо Пух, слязоха от останките на акведукта буквално секунди преди покрай тях да мине потокът огнено гореща кал, да стигне до новообразувания пробив в средата на моста и да се изсипе от 60 метра височина в неспокойната вода долу.

След секунди още по-мощен поток излезе през портала на Убежището на Хамилкар. Също така неумолимо потокът се спусна по рампата, заля малкия пристан и със съскане се съедини с водата.

Във въздуха изригна мощен гейзер от пара, който изпълни пространството между Мечо Пух и Калис и даде на Мечо Пух няколко ценни секунди на безпрепятствено придвижване.

В мига, в който парата на гейзера се разсея, снайперистите на Калис откриха безмилостен огън.

 

 

Уест тичаше в тъмнината. Сам.

Единственият източник на светлина беше светещата палка в ръката му.

Тунелът бе тесен и нисък и Уест тичаше превит.

На стотина метра пред него се чуваше засилващият се шум на работещи двигатели и изведнъж…

… той изскочи в друг тунел със стени от пресована земна маса, достатъчно широк, за да пропусне през себе си танк. На равни интервали по осовата линия на трасето се виждаха купчини пръст, изхвърлени от машината за прокопаване на тунели. Отстрани имаше набучени в редица вече изгасващи светлинни палки, оставени от американците.

Това явно бе някогашният изкопен тунел.

Шумът на двигателите идваше отдясно, иззад издатина в спускащия се тунел. Уест различи моторите на леки всъдеходи, почти заглушавани от ниския тътен на земекопната машина.

Джуда и неговият ГЕС-отряд.

И бързо се приближаваха.

Уест запрати зад гърба си своята светеща палка и се просна по средата на пътя.

Спотаи се в сянката между две от гаснещите палки, притиснат до една купчина пръст, неразличим в тъмнината от нея.

Конвоят на Джуда се зададе с блеснали фарове.

Леките всъдеходи минаха покрай Уест от двете му страни — заобиколиха на сантиметри купчината — а след това…

… с грохот се зададе тежката М-113 и без да се съобразява с незначителното за габаритите й препятствие на пътя, мина точно над Уест. Веригите оглушително затракаха от двете му страни!

В мига, в който машината беше точно над него, Уест вдигна картечния си пистолет МР-7 и като използва приклада му като кука, се закачи за някаква тръба под шасито и… изведнъж бе дръпнат със сила, както бе увиснал под търбуха на чудовището!

 

 

Трябваше да действа бързо.

Предполагаше, че разполага с трийсетина секунди, преди да стигнат до пролома — тесния срез в скалата, който пресичаше изкопния тунел и бе неговият път към спасението.

При предимството на Джуда в жива сила, техника и въоръжение нямаше никаква надежда, че би могъл да победи всичките му командоси и да им отнеме частите. Всъщност, понеже беше сам, нямаше и физическата възможност да отнесе някак двете грамадни златни плочи.

За щастие Уест изобщо не искаше да ги отнася — трябваше му само да ги зърне за миг, колкото да направи две бързи снимки на изписаното върху тях.

Уест се придърпа с ръце под шасито на движещата се машина, стигна предницата на чудовището, изкатери се през капака — и започна своята война срещу ГЕС.

 

 

Маршал Джуда седеше на мястото до водача в един от леките всъдеходи отзад и държеше под око пробивната машина пред тях.

Дори не забеляза как Уест се вмъкна под машината, а още по-малко разбра за придвижването му под нея — не видя, разбира се, как Уест застрелва водача на машината между очите и скача в люка му.

Джуда забеляза само няколкото проблясвания от изстрели в кабината на грамадната земекопна машина, след което я видя да излиза от контрол, да завива наляво и със сила да се забива в лявата стена на тунела.

С разкъсващо слуха стържене на метал в камък машината продължи да се движи безконтролно напред, но загубваше скорост, а междувременно проблясванията в кабината й продължиха, само че този път като че ли не бяха от изстрели, а по-скоро… като от светкавица на фотоапарат.

А след малко мощната машина се отдели от стената, продължи по тунела и премина с грохот по масивния древен каменен мост, който свързваше двете страни на деветметровия пролом. Дълбочината на пролома, чието дъно бе скрито под вода, беше над двайсет метра.

Джуда не беше съвсем сигурен, но докато наблюдаваше преминаването на земекопната машина по моста, в един момент бе готов да се закълне, че вижда човешка фигура да изпълзява на покрива на машината и да скача в тъмната пукнатина на пролома.

Каквато и да бе истината, малко след като стъпи на другия бряг на древния пролом, машината отново „залитна“ наляво, пак се залепи за стената и продължи така известно време, преди неохотно да спре на осемдесетина метра след това.

Ескортиращите коли спряха, бойците наизскачаха с готови за стрелба оръжия…

… и намериха двете златни части непокътнати.

Водачът на машината и четиримата охранители от групата на ЕС бяха мъртви — убити с огнестрелно оръжие. Стените бяха изплескани с кръвта им. Всички бяха с извадени оръжия, но нито един от тях не бе изстрелял дори куршум.

Джуда хвърли безстрастно поглед върху тази картина на смъртта в кабината на земекопната машина — това явно бе дело на Джак Уест-младши.

— Уест, Уест, Уест… — въздъхна той. — Винаги си бил добър. Може би най-добрият ученик, когото съм имал.

После преразпредели задачите на хората си и скоро конвоят отново бе на път по тунела.

 

 

В скалата около екипа на Мечо Пух се забиваха куршуми.

„Кос“-ът в раницата на Дългоух работеше прекрасно и отклоняваше куршумите встрани от целта, така че един по един всички се добраха до островърхата кула, залепена за крепостта.

Далече под краката им от „устата“ на величествената цитадела продължаваше да се излива лава, а над тях — на пет-шест метра над върха на кулата — се простираше тъмният таван на пукнатината.

И изведнъж отрядът на Калис внезапно престана да ги обстрелва.

Мечо Пух обезпокоено погледна Магьосника.

Смяна на тактиката.

Бе настъпил моментът за брутална смяна на тактиката.

Вбесени от защитните свойства на електромагнитното поле на „Кос“-а, Калис и хората му насочиха към кулата РПГ-та.

Гледката бе зрелищна, ако имаше кой да й се възхити: дългите следи от изгорелите газове на реактивните струи се кръстосаха във въздуха и се насочиха към могъщата цитадела.

— О, господи — ахна Магьосника. — „Кос“-ът не може да въздейства на РПГ-тата. Снарядите са твърде тежки, за да бъдат отклонени от електромагнитно поле! Някакви идеи… бързо!

Стреч бе този, който намери решението.

Бърз като светкавица, той свали снайперската си пушка, прицели се и стреля в първата приближаваща РПГ!

Куршумът удари реактивния снаряд на десетина метра от кулата и той избухна във въздуха миг преди да може да нанесе поражения на хората.

Изстрелът беше невероятен. Един-единствен изстрел, направен в стресова ситуация и улучил бързодвижеща се цел в полет!

Дори Мечо Пух беше впечатлен.

— Добър изстрел, израилтянино. Колко пъти можеш да го повториш?

— Колкото е нужно, докато не измислиш начин да ни изведеш оттук, арабино — невъзмутимо отговори Стреч; следеше в прицела си втория носещ се към тях снаряд.

Мечо Пух се замисли над ситуацията, в която се намираха. Акведуктът беше разрушен и по него не можеше да се мине. Главният вход на крепостта бе пълен с изтичаща през него кал и лава. Не можеше да направи нищо. А основната пукнатина, с всичките й клопки и смъртно опасни водовъртежи, се охраняваше от Калис и неговия ГЕС-отряд.

— В капан сме — каза той и се намръщи.

— Няма ли някакъв друг изход оттук? — попита Дългоух.

— Това място е запечатано от векове — отговори Магьосника.

Всички се смълчаха.

— А защо не опитаме нагоре? — обади се тъничък гласец.

Всички се обърнаха.

Беше Лили.

Тя сви рамене и посочи покрития с гранитни греди таван над върха на кулата.

— Не можем ли да излезем оттам? Може би ако използваме зарядите на Мечо Пух…

Смръщеното изражение на Мечо Пух се смени с широка усмивка.

— Млада госпожице, вашият стил определено ми харесва.

 

 

Минута по-късно — Стреч държеше насочваните към тях реактивни снаряди на безопасно разстояние — Мечо Пух изстреля кука за захващане към тавана на пукнатината в зоната точно над кулата.

Куката бе от специален тип и можеше да се забива в скала, само че този път към нея вместо въже бяха закрепили заряд Семтекс-IV.

Куката полетя нагоре, заби се в тавана и остана там.

Хиляда и едно…

Хиляда и две…

Хиляда и три…

Семтексът експлодира.

Огнена топка. Взрив. Облак прах.

И след това, някак с нежелание, бавно, с протяжно скърцане, една от масивните гранитни греди бавно се пречупи, двата й края изскочиха от гнездата си, а после тя падна, като остави отвор в „гредореда“. Беше голяма колкото калифорнийска секвоя и стоварването й във водата долу предизвика мощен гейзер.

През покрива се посипа дебела струя пясък… а след няколко секунди ослепителен слънчев лъч проникна през пролуката и озари пукнатината по напълно нов начин.

Мечо Пух и останалите бяха загубили представа за времето, за това колко дълго са в пукнатината. Сега по слънцето навън разбраха, че е ранен следобед.

Хората на Калис продължаваха да ги обстрелват. А Стреч продължаваше методично да сваля реактивните снаряди — един по един.

Резултатът от работата на заряда семтекс бе голям правоъгълен отвор в тавана. Дългоух изстреля втора кука, само че този път към нея имаше привързано въже.

Куката излетя през отвора, изчезна в слънчевата светлина навън, падна и здраво се закачи за нещо, което не можеха да видят отдолу.

— Качваме се! — извика Мечо Пух. — Дългоух — ти си пръв. Стреч — ти си последен.

— Не се изненадвам — измърмори Стреч.

— Магьосник, обади се на „Халикарнас“ и изпрати сигнал за повикване.

— А Ловеца? — попита Лили.

— Ще ви настигна — разнесе се глас в слушалките на всички.

Гласът на Уест.

— Направих снимки на частите — продължи той. — Но не мога да се присъединя към вас в момента. Ще трябва да се измъкна оттук отделно. Ще ви се обадя.

И те започнаха да се катерят нагоре по въжето, към ослепителната слънчева светлина, а Стреч продължаваше да ги защитава с невероятните си умения на стрелец.

Когато установи, че е останал сам, Стреч на свой ред се хвърли към висящото въже, вкопчи се в него и ловко започна да се катери към спасението.

Почти веднага след това под краката му се заби снаряд и с оглушителен трясък лявата кула на Убежището на Хамилкар избухна като фойерверк, изстрелвайки във всички посоки каменни блокове и натрошена скала — отломки, които се разлетяха във вътрешността на пукнатината, преди да се посипят във водата долу.

А когато димът се разсея, се видя, че острия връх на кулата го няма: горната й част бе обгоряла и опушена, а балконът просто бе изчезнал. Величествената кула бе като обезглавена.

А над останалото от нея бе правоъгълният отвор в тавана, през който невъзмутимо продължаваше да струи прекрасна слънчева светлина.

От Мечо Пух и хората му нямаше и следа.

 

 

„Халикарнас“ щеше да ги вземе до десетина минути — вече се снишаваше към пустинната равнина за операция, известна като „бързо извеждане“.

А Уест не им се обаждаше.

Когато „Халикарнас“ излетя и се измъкна на американските войски, установили базата си край един кратер на три километра западно от скритото Убежище, контактът с Уест изглеждаше окончателно загубен.

Всъщност до края на деня никой не чу нито дума от Джак Уест-младши.

 

 

В 02:55 Уест най-сетне изпрати сигнал да бъде взет… от позиция на цели 100 километра северно от теснината между скалите, в която се намираше Убежището на Хамилкар — позиция, която означаваше, че се намира навътре в Средиземно море!

Географските координати показваха, че това е малък италиански курортен остров, на който за щастие имаше самолетна писта.

Хората на острова за дълго щяха да запомнят нощта, когато тъмният джъмбо-джет 747 кацна без предупреждение и без разрешение и изпълни майсторско приземяване на късата, непредназначена за самолети от този клас писта.

Те така и не разбраха нито какъв е този самолет, нито с каква цел се е отбил за кратко на островчето им.

След два дни една от леководолазните експедиции за туристи щеше да се натъкне на шейсетгодишна подводница от времето на Втората световна война, заседнала на рифа откъм южния нос на острова — подводница, която само два дни преди това не се бе намирала тук.

На кулата й бе изписано U-342.

От този ден това място щеше да се превърне в любимото за гмуркания от страна на туристите и местните жители.

 

 

Намръщеният като буреносен облак Уест влезе в салона на „Халикарнас“ и без да спира или да проговаря на който и да било от хората си — дори на Лили! — стисна Магьосника за лакътя, помъкна го към опашката на самолета и изсъска:

— В кабинета. Веднага!

 

 

Уест затръшна вратата и рязко се извърна.

— Магьосник! Сред нас има шпионин.

— Какво?!

— Нали знаеш: „Излъжи ме веднъж — срам за теб. Излъжи ме втори път — срам за мен“ — натъртено каза Уест. — Защото вече втори път Джуда и американците се появяват на мястото, където се намираме, само часове след като сме пристигнали. Съгласен съм, че в Судан имаше място за съмнения, понеже по принцип те биха могли да проследят дотам и европейците. Но Тунис… Тунис е съвсем различна история. Първо, европейците не се появиха в Тунис. Второ, дори да приемем, че Джуда разполага със свое копие от Текста на Калимах, той пак не би могъл да намери Убежището на Хамилкар. Защото това може да стане само с помощта на Евклидовите инструкции, а единственият екземпляр от тях е в наши ръце. И въпреки това те пак се появиха по петите ни. Изводът е, че някой от екипа ги насочва. Или излъчва сигнал за проследяване, или по някакъв начин е съобщил на Джуда къде се намираме.

Лицето на Магьосника посърна. Мисълта, че сред тях има предател, му причиняваше физическа болка — той имаше чувството, че всички са като едно голямо семейство.

— Джак… работим с тези хора вече десета година. Как може някой от тях да застраши мисията ни сега?

— Стреч не е с нас от десет години. Няма нужда да ти напомням, че той се присъедини само преди три. И не беше част от първоначално сглобения екип. Натресе ни се, без да ни пита, нали? На всичко отгоре представлява Израел, а не коалицията на малките държави.

— Но той стана част от екипа, Джак — каза Магьосника. — Всички знаем, че между него и Мечо Пух има по-особени отношения, но те не са на личностна основа. Искам да кажа, че общо взето, той добре се вписа.

— Вписал се… Ако не комуникира тайно от нас с Мосад, ще си изям каската — ядосано отговори Уест.

— Хммм… това може би е вярно.

Уест реши да предложи друга възможност:

— А Мечо Пух? Арабският свят изостава от Запада с петстотин години. Те биха дали мило и драго да сложат ръка върху Пирамидиона, а бащата на Пух, шейхът, много енергично държеше Обединените арабски емирства да са част от тази мисия.

— Остави това, Джак, Мечо Пух би застанал на пътя на автобус, ако това би спасило Лили. Друго предположение?

— Дългоух тренираше при Джуда в Коронадо, Щатите, няколко месеца преди началото на нашата мисия…

— Товарен влак — простичко отговори Магьосника.

— Това пък какво означава?

— Ако Мечо Пух би спрял с тялото си засилил се автобус, за да спаси Лили, Дългоух би се изправил пред товарен влак заради нея. Освен това, доколкото си спомням, ти самият някога си бил във военноморската база в Коронадо и дори си изкарал цял курс на обучение под ръководството на Маршал Джуда и ГЕС. Да не говорим за мистериозната ви съвместна работа по време на Пустинна буря.

Уест се отпусна на стола и отново премисли възможностите.

Проблемът с многонационалните екипи като техния бе в мотивацията на отделните му членове — човек никога не може да е сигурен дали всеки гледа на общата цел като на своя лична.

— Макс… Моментът е достатъчно труден и без всичко това. Изправени сме пред две от суперсилите в света. Висим на нокти. — Той пое дълбоко дъх. — Не мога да повярвам, че се налага да направя… устата ми не се отваря да го изговоря… че трябва да следя собствените си хора. Макс, искам да създадеш микровълнова комуникационна мрежа около този самолет. Мрежа, която да прихваща всички изходящи и постъпващи сигнали. Ако някой направи опит да се свърже с външния свят, искам да разбера това на секундата. Тази пробойна трябва да бъде запушена. Ще се справиш ли?

— Да, естествено.

— Това засега си остава между нас. И ще наблюдаваме изкъсо останалите.

Магьосника кимна, но каза:

— Имам още един проблем за теб.

— Да? — Уест уморено разтърка чело.

— Докато ти се измъкваше от Тунис с германската подводница, помолих Лили пак да поработи с Текста на Калимах. Странно, но тя казва, че езикът на текста става все по-труден и по-труден. Едновременно с това продължава да развива уменията си: фрагменти, които до вчера нищо не са й говорили, днес неочаквано придобиват смисъл пред очите й. Създава се впечатлението, че самият език на текста решава вместо нас в какъв ред можем да намираме частите.

— Добре. И?

— Тя прочете трите следващи записа — първият бе за Мавзолея, в него просто се казва: „Лежа редом с Фара“. Така… Следващите два се отнасят съответно до Статуята на Зевс в Олимпия и Храма на Артемида в Ефес… Като се имат предвид онези, които вече намерихме, новите записи образуват странна схема: Текстът ни води през Седемте чудеса на древния свят, като започва от най-новото към най-старото. Първи беше Колосът, който е построен последен, след това идва Фарът, после Мавзолеят. Следващите две — Статуята на Зевс и Храмът на Артемида — са поредните в хронологическата верига, вървяща към отдалеченото минало.

— Средните по възраст Чудеса. — Уест кимна. — И казваш, Лили вече може да чете записите за тях?

— Да. В резултат на което разбрахме за няколко много сериозни проблема.

И Магьосника разказа на Уест за какво става дума.

Уест го изслуша смръщен и дълбоко замислен.

— По дяволите… — каза накрая. — Искам среща с всички в салона. Време е да вземем някои трудни решения.

 

 

Екипът се събра в основния салон на „Халикарнас“.

Седнаха в широк кръг по седалките пред работните места по стените. Дори Скай Монстър се появи, преценил, че е безопасно да остави за известно време самолета на автопилот.

Уест взе думата.

— Окей, ето как стоят засега нещата. Губим с нула на две след два опита. В предишните две мисии бяха открити три от частите на Пирамидиона, но ние не разполагаме с нито една от тях… Само че още не сме съвсем мъртви. Може и да нямаме в ръцете си нито една част, но докато можем да ги виждаме и да събираме изписаното върху тях, все още имаме шанс, та макар и малък.

— Много, мноооого малък — уточни Стреч.

Уест му хвърли поглед, способен да вледени вода.

Стреч побърза да се поправи:

— Извинявам се. Продължи, ако обичаш.

И Уест го направи:

— Дотук Текстът на Калимах бе отличен водач. Преведе ни прецизно до частите от Колоса, от Фара и от Мавзолея… Но сега — сериозно продължи той, — сега Лили успя да преведе следващите два записа и се оказва, че имаме проблем.

Щракна един ключ и на спуснатия до стената екран се появиха следващите два записа от Текста на Калимах. Съдържанието им бе следното:

„Статуята на Зевс-рогоносеца,

сина на Кронос, фалшивия бог.

Статуята му бе голяма, но властта му — илюзорна.

Той не поразяваше със светкавици, не се гневеше,

не постигна победи.

Всъщност само Победата в дясната му ръка го правеше велик.

О, крилата жено, накъде отлетя?

Храмът на жената ловец

в божествения Ефес.

Сестрата на Аполон и колесничарка на Ра

никога не е напускала мястото си

дори когато Храмът изгоря в нощта

на раждането на Искендер.

Благодарение на усилията на смелите ни събратя

тя завинаги остана притежание на нашия Орден.

И всеки ден се прекланяме пред нея

в най-високия ни Храм.“

Зоуи първа забеляза проблема.

— Няма за какво да се заловим — обади се Фъзи.

— Нещо повече — допълни Стреч. — Създателите на първия куплет дори не знаят къде е отишла статуята на Зевс. Това е абсолютно задънена улица.

— Ти винаги се залавяш за негативното, нали, израилтянино? — озъби се Мечо Пух. — След всичко, което направиха Магьосника и Ловеца, продължаваш да нямаш вяра в тях, така ли?

— Вярвам само в онова, което е постижимо — отвърна рязко Стреч.

— Господа… спокойствие — намеси се Магьосника. После се обърна към Стреч. — Бенджамин, улицата не е „абсолютно задънена“. Затворена — може би, но не абсолютно. Стиховете за Зевс действително са разочароващи, понеже не ни предлагат индикации към местоположението на неговата част. От друга страна, тези за Храма на Артемида — богинята на лова и според гръцката митология сестра на Аполон — са доста ясни относно местоположението на тази част от Пирамидиона. В тях се казва, че благодарение на усилията на неговите жреци през вековете, частта от Артемида никога не е преставала да бъде притежание на култа към Амон Ра. И дори ни дава точното място: в най-високия храм на култа към Амон Ра. За нещастие това почти сигурно означава, че тази част вече е в ръцете на европейските ни конкуренти.

— Какво искаш да кажеш? — обади се Скай Монстър. — Не знаех, че Култът към Амон Ра продължава да съществува. Мислех, че това е отдавна забравена история. Какво е и къде е „най-високият му храм“?

— Скай Монстър — отговори му Магьосника, — култът към Амон Ра го има и е в цветущо здраве. Бих казал дори, че е една от най-широко разпространените религии в съвременния свят.

— Религия ли? — изненада се Дългоух. — Коя?

— Култът към Амон Ра, приятелю — спокойно каза Магьосника, — е Римокатолическата църква.

— Искаш да кажеш, че католическата църква… моята църква, църквата, която съм посещавал през целия си живот… е култ към слънцето? — недоверчиво попита Дългоух.

Ирландец до мозъка на костите си и заклет католик, той се извърна към Уест, който мълчаливо кимна, сякаш потвърждаваше най-очевидното нещо на света.

— Я оставете тези неща — разгорещи се Дългоух. — И аз съм чел „Шифърът на Леонардо“. Много забавна книга и страхотна теория на конспирацията, само че това е съвсем различно нещо.

Магьосника сви рамене.

— Макар днешните й последователи да не знаят това, Католическата църква е зле прикрито превъплъщение на много древен култ към слънцето. — И Магьосника започна да отмята на пръсти: — Непорочното зачатие на Христос е пряк преразказ на египетската легенда за Хор… само имената са променени. Виж например одеждите на католическите свещенослужители: на тях е изобразен Коптският кръст. Само че две хиляди години преди този кръст да стане коптски, той е бил египетски — така нареченият анкх, което означава „живот“. Погледни нишата за причастие във всеки олтар — тя е във формата на ослепително златно слънце. Вземи ореола — какво е той? Слънчев диск. Разходи се до Рим и се огледай. Хвърли един поглед на обелиските — върховните символи на преклонението пред слънцето, сочещи към своето божество. И това са истински, оригинални египетски обелиски, транспортирани до Рим от Египет от папа Сикст V и поставени пред всяка голяма църква в града, включително базиликата „Свети Петър“. В Рим ще намериш повече обелиски, отколкото в кой да е друг град на света, в това число кой да е египетски град! И още нещо, Лиам, кажи ми каква дума изричаш в края на всяка католическа молитва, която отправяш?

— Амин, разбира се — отговори Дългоух.

— Древните египтяни не са използвали гласни в своето писмо. „Амин“ е просто друг начин на изговаряне на „Амун“. Всеки път, когато се молиш, Лиам, ти споменаваш най-могъщия бог на Древен Египет: Амун — или Амон, което е същото.

— Няма начин… — възмути се Дългоух.

В този момент се намеси Зоуи, за да върне разговора към същественото:

— Но в стиховете за Артемида се казва, че тази част е обект на ежедневно преклонение в най-високия храм на култа към Амон Ра. Ако онова, което твърдиш, е вярно, тогава най-високият храм на Римокатолическата църква трябва да е именно базиликата „Свети Петър“ във Ватикана.

— Моето заключение е същото — потвърди Магьосника.

— Е, добре дошли при Проблем номер 1 — обади се Уест. — Ако частта от Артемида е в базиликата „Свети Петър“, тя може да се намира буквално на всяко място там. Самата катедрала е огромна, с размера на седем футболни игрища, а под нея се намира лабиринт от гробници, крипти, подземни помещения и свързващи тунели. От друга страна, може да не е скрита, а спокойно да е изложена в някоя крипта, достъпна за ежедневно богослужение от страна на най-висшите кардинали. Или пък да е зазидана в пода на основната сграда, на пет метра дълбочина например. Да се търси златен трапец там е като да търсим игла не в купа, а в цяла планина сено. Това може да ни отнеме години, а не разполагаме с години.

— А Проблем номер 2? — напомни Зоуи.

Отговорни Магьосника:

— Частта при Зевс. Както сама забеляза, в тези стихове не се съдържа абсолютно нищо. Така че разполагаме само с всеизвестните легенди.

Възцари се тишина. Ситуацията, в която се намираха, бе напълно неочаквана. Дотук Текстът на Калимах им бе служил прекрасно и на никой не му бе минавало през ума, че той може да ги „изостави“ на по-късна фаза.

— И какво ще правим? — попита Зоуи.

— Има само една възможност — обяви Магьосника. — Но аз не бих бързал да се възползвам от нея.

— И тя е?

— Получаваме помощ отвън — обясни Уест. — Помощ от експерт по Пирамидиона… може би най-големият жив специалист по тази тематика. Човек, посветил живота си на неговото издирване. Един мъж, който знае за Седемте чудеса на света повече от всеки на земята.

— На мен ми звучи като човек, когото е трябвало да привлечем още преди десет години — коментира Фъзи.

— Бихме го направили, ако беше възможно — каза Магьосника, — но този човек е… неуловим. Освен това е смахнат… клинично ненормален, ако питате мен.

— И кое е този човек? — осведоми се Скай Монстър.

— Казва се молла Мустафа Заид… — започна Уест.

— О-о-о… не! Това е възмутително. — Стреч чак скочи.

— Черният молла от Кабул… — ахна Мечо Пух.

Уест обясни на останалите.

— Заид е саудитски арабин по рождение, но има връзки с десетки ислямистки фундаменталистки терористични групи по света и по-конкретно в Пакистан, Судан и Афганистан, където е бил под закрилата на талибаните до 11 септември 2001. Правоспособен молла, той преподава фундаменталистко ислямско учение…

— Той е убиец — прекъсна го с озлобление Стреч, — отговорен за смъртта на поне десетима агенти на Мосад. Заид фигурира в Червения списък от петнайсет години. — Червеният списък на Мосад беше списък на терористи, които всеки агент на Мосад имаше право да застреля, ако ги засече където и да било по света.

— Щом Мосад не може да го намери, как, за бога, ще можем да го намерим ние, особено при този недостиг на време? — недоумяващо попита Зоуи.

Уест погледна Стреч, после каза:

— О, Мосад прекрасно знае местонахождението му, само че там е недостъпен за тях.

— Къде в такъв случай се намира? — настоя да научи Мечо Пух.

Уест се обърна към Стреч.

Стреч отговори с такова нежелание, че сякаш изръмжа:

— Мустафа Заид беше задържан от американската армия по време на операция „Трайна свобода“ при нахлуването в Афганистан след 11 септември — операцията, която събори режима на талибаните. В началото на 2002 Мустафа Заид бе откаран в „Лагер Екс-Рей“, временния арест за терористи в Гуантанамо, Куба. И оттогава е там.

— Гуантанамо — повтори Зоуи. — Куба. Най-сериозно охраняваната, най-надеждната военна база в целия свят. И какво… трябва да се вмъкнем в нея и да се измъкнем, като отведем с нас прочут и строго пазен терорист?

— Военноморска база „Гуантанамо Бей“ — отговори Уест — е построена с оглед на две цели: да попречи на кубинците да си я върнат и да задържи затворниците там. Оръжията й са насочени към сушата и навътре. Това ни оставя единствената възможност да заходим откъм морето.

— Извинявам се — въздъхна Зоуи, — но наистина ли смяташ, че можеш да се промъкнеш незабелязано в „Гуантанамо Бей“ и да измъкнеш един от нейните затворници?

— Не — отговори Уест. — Изобщо не разчитам да се промъкна незабелязано. Напротив, предлагам да направим единственото, което американците най-малко биха очаквали: да нападнем „Гуантанамо Бей“ фронтално.