Матю Райли
Седемте смъртоносни чудеса (10)

Четвърта мисия
Статуята на Зевс и храмът на Артемида

Париж-Рим

18 март 2006

2 дни преди настъпването на Тартар

Шанз Елизе

Париж, Франция

18 март 2006, 11:00

2 дни преди настъпването на Тартар

Джак Уест-младши изфуча по главозамайващото многолентово кръгово движение около Триумфалната арка с наетия джип.

Лили седеше отпред до него, а отзад бяха Мечо Пух, Стреч и Дългоух.

Всички напрегнато мълчаха, както правят хората по време на безумно смела мисия дълбоко в тила на врага.

 

 

Сърцето на Париж е оформено като християнски кръст.

По-дългата линия на този гигантски кръст е булевардът „Шанз Елизе“, който минава по цялото разстояние от Триумфалната арка до Пале дьо Лувр. Късият трансепт на кръста опира с единия си край в Националното събрание, а в другия — в изумителната църква „Св. Мария Магдалина“.

Най-важният обект обаче се намира в пресечната точка на тези две оси.

Там е Плас дьо ла Конкорд.

Станал известен по време на френската революция като място за екзекуции на стотици благородници, площад „Конкорд“ е обляният в кръв дом на гилотината.

Днес обаче в геометричния център на площада, с други думи в центъра на Париж, в абсолютния фокус на Париж, се извисява… египетски обелиск.

Вторият обелиск от Храма на Луксор.

От всички обелиски по света — независимо дали все още в Египет, или вече на други места — парижкият обелиск се отличава в един много важен аспект: Пирамидионът на върха му е позлатен.

На историците това им харесва, защото точно така са изглеждали египетските обелиски в древността: малките пирамидки на върховете им били обковани с електрум — рядка сплав на злато и сребро.

Най-интересното в случая обаче е, че Златният пирамидион на парижкия обелиск е относително скорошна придобивка: добавен е към високата каменна игла едва през 1998 година.

 

 

— Пух — обади се Уест, — провери ли катакомбите?

— Да, чисти са. Входният портал се намира под моста „Шарл дьо Гол“ и тунелът върви под булевард „Дидро“. Ключалката е разбита.

— Стреч? Влакът?

— Перон 23. Заминава в 12:44. Първа спирка — Дижон.

— Добре.

Докато пътуваше по „Шанз Елизе“, Уест оглеждаше широкия булевард напред и държеше под око парижкия Обелиск, който се извисяваше над уличния трафик с поне шестетажната си височина.

В колата имаше екипировка за катерене — въжета, куки, клинове, карабинки — и Уест бе готов да изкатери величествената игла и да разгледа горната й част. Предполагаше, че ще изглежда като поредния изкукал безразсъден търсач на силни усещания, но пък ако беше достатъчно бърз, щеше да се измъкне преди пристигането на полицията. След това екипът му щеше да продължи за Лувъра, където мисията им щеше да е по-значима, но и много по-опасна.

В този момент — вече бяха наближили — трафикът пред тях за момент се разкъса и…

— О, не! — прошепна Уест и дъхът му секна.

Цялата долна половина на Обелиска бе скрита под скеле. От него бяха издигнали около три етажа, а плоскостите за минаване бяха скрити под защитна мрежа, както се прави със строителните скелета.

А в основата на временната конструкция шестима охранители пазеха единствения вход.

Голяма табела на френски и английски поднасяше извинения за неудобството — Обелискът бил покрит за „наложително почистване“.

— Чистят го, моля ви се — насмешливо каза Стреч. — Доста удобно за тях, нали? Е, вече знаем, че европейските ни съперници са наясно с тази следа.

— „Еретическото евангелие на Марко“ е добре известно на много хора. Копия от него могат да се намерят из целия свят — обясни Уест. — Дел Пиеро несъмнено притежава такова. Сигурно вече е проверил и измерил Обелиска, и понеже не може да го премести оттук, е взел мерки да го „запечати“ и да ни попречи да направим същото. Което означава — по дяволите! — че Дел Пиеро е на крачка от това да намери гробницата на Александър и да се сдобие с най-горната част… — Уест се загледа в скрития под скелето Обелиск, обмисляше, променяше плановете, адаптираше ги към новата ситуация. — Това променя нещата. Или по-скоро променя всичко. А следователно и плановете ни. Вече не можем да минем най-напред през Обелиска. Така че първо ще се занимаем с Лувъра по планирания начин. А на излизане ще хвърлим едно око на Обелиска.

— Шегуваш се — обади се Стреч. — Както се оформят нещата, вероятно ще спасяваме живота си с бягство. Половината френска жандармерия ще ни преследва по петите с настървение…

— Сблъсък с европейците при Обелиска в точно този момент, Стреч, ще привлече твърде много внимание — отговори Уест. — Надеждата ми бе да мога незабелязано да се изкатеря и да сляза. Сега разбираме, че това е невъзможно. Но след като направим онова, което смятам да направим в Лувъра, Париж ще се взриви от възмущение и това състояние на пълен хаос ще ни даде прикритието да минем през охраната на Обелиска. А колкото повече се замислям, толкова повече се убеждавам, че начинът ни на измъкване ще се окаже крайно удачен.

— Изобщо не съм убеден… — промърмори Стреч.

Обади се и Мечо Пух:

— В какво си убеден и в какво не си убеден е без никакво значение, израилтянино. Честно казано, постоянните ти съмнения започват да ми лазят по нервите. Прави каквото ти казва Ловеца. Ако не си разбрал, тук командва той.

Стреч вплете поглед с Мечо Пух и прехапа език.

— В такъв случай ще се подчиня.

— Много добре — каза Уест. — Планът за Лувъра остава без промяна. Дългоух, ти си с мен и Лили. Тримата влизаме. Пух и Стреч — докарайте средството за измъкване и бъдете на позиция, когато скочим.

— Разчитай на нас, Ловецо — отвърна Мечо Пух.

 

 

След двайсет минути Уест, Лили и Дългоух — невъоръжени — минаха през детекторите за метал на входа на Лувъра.

Прочутата стъклена пирамида се извисяваше над тях и къпеше просторния атриум на музея в ярка слънчева светлина.

— Това ми навява поредния спомен за Дан Браун — каза Дългоух и изви глава нагоре да огледа стъклената пирамида.

— Героите му не направиха в „Шифърът на Леонардо“ онова, което ще направим ние — изсумтя Уест.

Лили им даваше възможно най-благовидното прикритие, защото в очите на всички те бяха поредните възрастни, влезли тук, държейки за ръчичка малко дете.

В този момент клетъчният телефон на Уест иззвъня.

Беше Мечо Пух. Каза само:

— Готови сме.

— Десет минути — отговори Уест и прекъсна.

 

 

След осем минути Уест и Дългоух вече бяха облечени еднакво — с бели работни комбинезони на обслужващия персонал на Лувъра, взети „назаем“ от двама нещастни работници, които лежаха в безсъзнание в складово помещение някъде в музея.

Влязоха в крилото „Денон“ и се качиха по внушителното стълбище „Дару“. Стълбището се извиваше в плавни дъги, чезнеше и отново се появяваше високо над главите им, преди да стигне до гордо стоящата на широка площадка…

… крилата богиня на победата от Самотраки.

 

 

Тя бе, казано с две думи, просто изумителна.

Стоеше с изпъчени срещу вятъра гърди, величествените й крила бяха под ъгъл зад гърба й, влажната й туника бе прилепнала по тялото — гениално увековечена в мрамор.

Метър и осемдесет висока и поставена върху метър и половина висок пиедестал, статуята се извисяваше над сновящите под нея туристи.

Ако главата й бе запазена, Богинята на победата абсолютно сигурно щеше да притежава славата на Венера Милоска — друга „отседнала“ в музея богиня — защото както и да се погледнеше, майсторството на изработката й с лекота превъзхождаше това на Венера.

Управата на Лувъра, изглежда, осъзнаваше този факт, което едва ли можеше да се каже за широката публика: статуята на крилатата богиня на победата се намираше високо в сградата, гордо изложена на първи етаж, недалеч от „Мона Лиза“, а на Венера бе отредено място в теснотията на едно от претъпканите подземни нива.

Мраморният постамент, върху който се намираше статуята, изобразяваше източения нос на кораб… само че предметът върху него никога не бе попадал на кораб.

Този предмет се бе намирал на облегалката за ръка на трона на Зевс — отчупеният връх на облегалката.

И ако човек се загледаше внимателно, щеше да открие част от гигантския палец на Зевс под Богинята на победата.

Естественото заключение бе поразително: ако Богинята бе толкова голяма, статуята на Зевс — истинското Чудо на света, изчезнало завинаги — би трябвало да е била невъобразимо гигантска.

 

 

Местоположението на Богинята — първи етаж в крилото „Денон“ на Лувъра — създаваше проблем на Уест.

Както и с другите ключови експонати в Лувъра, всички обекти на първи етаж се охраняваха с лазер: в мига, в който някоя рисунка или скулптура се поместеше, това довеждаше до сработването на невидим лазер и във всеки портал на двореца се спускаше стоманена решетка, която запечатваше крадците в сградата.

Само че на първи етаж имаше допълнителна предпазна мярка: стълбището „Дару“, с всичките му завои и извивки, можеше елементарно да бъде блокирано и крадците щяха да останат на първи етаж. С други думи, Богинята можеше да бъде обезпокоена, но нямаше начин да бъде изнесена.

Облечени в работните си комбинезони, Уест и Дългоух тръгнаха нагоре по стълбището и спряха пред високата статуя на Богинята на победата.

Следващият им ход беше да разместят някакви засадени в саксии дръвчета на площадката, което остана незабелязано от минаващата покрай тях тълпа.

Уест постави две дръвчета леко вляво на статуята, докато Дългоух премести две от по-големите саксии съвсем встрани, до входа, който извеждаше в южна посока, към страната на Лувъра, гледаща към Сена. Лили бе застанала до този вход.

Никой не им обръщаше никакво внимание.

За хората те бяха най-обикновени работници, дошли, за да свършат някаква неизвестна, но очевидно наредена им от началниците работа.

Уест взе от едно сервизно помещение навит на руло параван, на който пишеше „В ремонт“, и го опъна на стойка пред статуята, като по този начин я скри от погледа на хората.

После погледна към Дългоух, който кимна, за да покаже, че е готов.

Джак Уест-младши си позволи да преглътне.

И сам не можеше да повярва на онова, което бе намислил да направи.

Пое дълбоко дъх, качи се на мраморния подиум, който представляваше поставката за ръце на трона на Зевс и… бутна Крилатата богиня на победата от Самотраки — безценна мраморна статуя на над 2000 години — на пода!

 

 

В мига, в който основата на статуята се отлепи от постамента, в музея се разнесе вой на сирени и забляскаха червени светлини.

Масивни стоманени решетки с грохот започнаха да се спускат във всеки портал, да запечатват стълбището и площадката.

Всички… с изключение на един.

Южният портал.

Неговата решетка също се плъзна надолу…

… и спря с удар на половин метър от земята, блокирана от двете тежки саксии, оставени под нея от Дългоух само преди секунди.

Това бе изходът към спасението…

 

 

Богинята падна върху двете дръвчета, които Уест бе преместил вляво от нея, и ударът бе смекчен в клоните им.

Уест се хвърли към обърнатата с основата си нагоре статуя и огледа краката й или по-скоро малкия кубичен къс мрамор, върху който стояха краката й.

Извади големия гаечен ключ, който бе взел от сервизното помещение.

— Дано археолозите по света ми простят — прошепна и замахна с всичка сила.

Един удар, втори, трети…

Туристите на площадката викаха разтревожено. Двама пристъпиха да видят какво става зад паравана, но Дългоух ги спря с гневен поглед, който не вещаеше на любопитните нищо хубаво.

Трите удара на Уест с гаечния ключ сложиха край на съществуването на малкия мраморен пиедестал… но извадиха на бял свят трапец от масивно злато с основа може би малко под половин метър.

Третата част на Пирамидиона.

Която бе скрита в мраморния пиедестал на статуята на Богинята на победата.

— Лили! — извика Уест. — Ела да погледнеш. В случай, че я загубим по-нататък!

Лили дотича и впери поглед в разкошния златен трапец и загадъчния символ, изгравиран върху него.

— Нови редове от двете заклинания.

— Добре. Можем да тръгваме — каза Уест.

Напъхаха частта в здравата раница на гърба на Дългоух и предвождани от Лили, побягнаха и се плъзнаха под полуотворената решетка в портала, извеждащ на юг.

Дългоух и Уест ритнаха встрани подпиращите решетката саксии и тя с трясък затвори входа зад тях.

 

 

Тичаха по безкрайно дълъг коридор. Сърцата им биеха до пръсване.

Зад тях се разнесоха викове — викове на френски. Охраната на музея ги преследваше.

Уест бързо каза в радиомикрофона си:

— Мечо Пух? Там ли сте?

— Чакаме. Надявам се да използвате правилния прозорец!

— Ей сега ще се разбере.

Коридорът, избран от Уест, свършваше с десен завой под прав ъгъл. След това излизаше в много дълъг вестибюл, който на практика оформяше най-южното крило на Лувъра. Цялата лява стена на вестибюла бе скрита под подредени един до друг шедьоври. Няколко високи френски прозореца гледаха към Сена.

И точно в този миг във вестибюла се появи втора група охранители — и се втурна с викове към тях.

Уест запрати тежкия гаечен ключ към първия френски прозорец във вестибюла и разби стъклото. Парчетата се посипаха навсякъде.

Той надникна през прозореца…

… и видя Мечо Пух — на едно ниво с тях, буквално на сантиметри…

… стъпил върху откритата горна платформа на двуетажен автобус!

 

 

Между Лувъра и Сена има само едно нещо — тясното платно на дългата крайбрежна улица Ке де Тюйлери. Тя следва извивките на коритото на реката и е с променливо ниво: издига се, където има мостове, и се спуска, където има тунели.

Точно на тази улица редом с Пале дьо Лувр беше паркиран откраднатият от Мечо Пух двуетажен автобус — един от онези отворени отгоре яркочервени автобуси за туристи, които обикалят по улиците на Париж, Лондон и Ню Йорк.

— Е? Какво чакаш? — извика Мечо Пух. — Хайде!

— Идваме…

Уест му хвърли Лили, изтласка Дългоух с тежката раница и сам скочи от прозореца на първия етаж върху горната платформа на двуетажния автобус. И го направи в последния възможен момент, защото тичащите към тях пазачи решиха да открият огън.

В секундата, в която краката му стъпиха върху откритата платформа на автобуса, Стреч — той беше на мястото на шофьора — натисна педала на газта, автобусът полетя напред и втората част на преследването започна.

 

 

Червеният двуетажен автобус се вля със застрашително разлюляване в парижкия трафик със скорост, която никой никога не би помислил, че може да развие.

В далечината вече се разнасяше вой на полицейски сирени.

— Наляво и пак наляво! — извика надолу Уест. — Заобиколи Лувъра! Обратно към Обелиска!

Автобусът взе завоите на скорост, а Уест изтрополи по стълбите и застана зад Стреч.

— И какво да правя, като стигнем там? — попита Стреч.

Уест се взря напред… Обелискът вече изникваше над редицата дървета вляво от тях.

— Искам да се забиеш в скелето! — нареди той и пак хукна нагоре.

 

 

Със свистене на гумите двуетажният автобус излезе на площад „Конкорд“ и едва не се прекатури от скоростта.

Охранителите на скелето около Обелиска мигновено осъзнаха какво ще стане и се хвърлиха встрани от пътя му миг преди той да се забие в скелето и да помете значителна част от него.

Автобусът с клатене спря…

… и Джак Уест скочи от горната платформа направо на второто ниво на скелето с преметнато през рамо въже и с екипировка за катерене в ръка.

 

 

Изтича по дъските на платформата, качи се на по-горното и последно ниво и видя самия Обелиск.

Високата като камбанария каменна игла бе изцяло покрита с дълбоко гравирани в повърхността й йероглифи. И се извисяваше в небето.

Йероглифите бяха едро изписани в хоризонтални редове — приблизително по три на ред — и съдържаха символи с фараона, изображения на Озирис и животни: соколи, оси и на втория ред — бухали.

Като използваше за захващане и за стъпване дълбоко изсечените в камъка йероглифи, Уест се закатери нагоре с лекотата, с която дете се катери по дърво.

В слушалката му експлодира гласът на Стреч:

— Уест! Шест полицейски коли се приближават с максимална скорост по Шанз Елизе!

— На какво разстояние са?

— Минута и половина, дори по-малко…

— Дръж ме в течение. Макар да си мисля, че ще се наложи да се безпокоим за нещо по-сериозно от парижките полицаи.

Продължаваше да се катери по високата каменна игла, все по-високо. В един момент погледна надолу и видя колко малък изглежда големият червен автобус.

И тогава стигна до върха на повече от 20 метра над земята. Отразяващите се от Златния пирамидион слънчеви лъчи го заслепяваха.

Спомни си цитата от бележника на Хеслер:

„Прекарай мощта на Ра през ушите

на извисяващите се игли на великия Рамзес,

от втория бухал на първата

към третия на втората…

… при което ще се открие гробницата на Искендер.“

— Третият бухал на втората — каза той на глас.

И наистина, на втория ред на този обелиск — вторият обелиск от Луксор — имаше издълбани един до друг три бухала.

А до главата на третия се виждаше малък кръг, изобразяващ Слънцето.

Уест си помисли колко малко са онези, които са виждали това отблизо — нали се намираше толкова високо над главите на хората… но сега и тук… от това място слънчевият диск изглеждаше малко странно… сякаш… сякаш не бе изгравиран, а по-скоро беше… хм… запушена дупка в камъка?

Уест хвана „тапата“ и със сила я дръпна — и видя хоризонтален отвор с диаметър около два пръста, идеално кръгъл, сякаш пробит през Обелиска.

Прехвърли се от другата страна на върха на Обелиска и намери и извади втора „тапа“. Сега вече можеше да гледа през отвора в каменната игла.

— Уест! Побързай! Полицаите са почти тук…

Без да обръща внимание на Стреч, Уест извади от джоба си две специални устройства: лазерен висотомер, за да измери точната височина на хоризонталния отвор, и цифров геодезически инклинометър, за да снеме точния наклон на отвора — вертикален и страничен.

С резултатите от тези измервания можеше да отиде в Луксор, да пресъздаде този обелиск „виртуално“ и по този начин да открие точното разположение на гробницата на Александър Велики.

Висотомерът регистрира височината и издаде слаб сигнал. Уест насочи инклинометъра по дължината на отвора. Няколко секунди… Друг слаб сигнал. Сега разполагаше както с височината, така и с ориентацията на отвора в пространството.

Следователно можеше да си тръгва.

И бързо се спусна, опрял разтворени крака по повърхността на иглата, както пожарникар се спуска по стълба.

Краката му стъпиха на скелето в мига, в който шестте полицейски коли забиха спирачки по периметъра на Плас дьо ла Конкорд и от тях се изсипаха петнайсетина парижки полицаи.

— Стреч! Тръгвай! — извика Уест, докато тичаше по най-горното ниво на триетажното скеле. — Идвам!

Автобусът се измъкна на заден ход изпод срутената около него част от скелето, после Стреч смени предавката и голямата червена машина рязко потегли напред точно когато Джак Уест скочи във въздуха и полетя надолу…

… и тупна с глух удар на горната платформа на автобуса миг преди той да поеме към Сена.

 

 

От мига на смелия им удар в Лувъра в играта се бяха намесили други сили.

Както можеше да се очаква, дръзката кражба бе предизвикала истинско вълнение в парижката полиция — но вълните се контролираха от други сили в държавата.

Онова, което Стреч не знаеше, бе, че парижката полиция бе принудена да се подчини на желанието на най-висшите ешелони на властта и бе изтеглена от преследването.

Преследването щеше да бъде осъществено от френската армия.

Точно както Уест бе предвидил.

 

 

И така, докато червеният автобус се отдалечаваше от Обелиска и срутеното скеле, парижката полиция не предприемаше нищо. Полицаите просто заеха позиции по периметъра на Плас дьо ла Конкорд.

След малко покрай полицаите се пронесоха пет зелени тежковъоръжени камионетки и се устремиха след автобуса.

 

 

Сред раздразнения лай на клаксони и воя на сирени двуетажният автобус за втори път този ден се носеше по самия бряг на Сена, слаломираше из рехавия дневен трафик, профучаваше на червено и оставяше след себе си вълна от хаос.

Тази вълна разсичаха петте машини на френската армия.

Всяка бе предназначена за отряд от трима разузнавачи и бе известна като „Панхард VBL“. Съоръжени с турбокомпресорен дизелов двигател, четириколесно задвижване и издължено като стрела купе, панхардите бяха бързи и маневрени коли с висока проходимост и изглеждаха като бронирана версия на спортен автомобил.

Панхардите, преследващи Уест, бяха екипирани с всевъзможни варианти на оръдейни кули: някои бяха с дългоцевни 12,7-милиметрови картечници, други имаха страховито изглеждащи ракетни установки TOW.

И всички те вече бяха по следите на измъкващия се автобус.

И незабавно откриха огън, и разбиха прозорците по лявата страна на автобуса… секунда преди той да нахлуе с рев в един тунел и да блокира всяка възможност да се изнесат странично за по-добър ъгъл на обстрелване.

Два от панхардите опитаха да се вмъкнат странично покрай автобуса, но Стреч без колебание ги засече, затисна ги с по-голямата маса на машината до стената и започна да ги мачка в нея.

Машините на военните изостанаха и се преобърнаха.

На горната платформа на автобуса Мечо Пух и Уест залитаха при всяка промяна на посоката и неуспешно се опитваха да отвърнат на обстрела. В един момент Пух забеляза една от ракетните установки на преследващите ги коли и извика:

— Имат ракети!

— Няма да ги използват! — извика Уест. — Не могат да рискуват да унищожат частта.

— Уест! — прозвуча в слушалките им гласът на Стреч отдолу. — Скоро ще се усетят и ще ни блокират пътя! Какво ще правим?

— Ще караме още по-бързо! — отговори Уест. — Трябва да стигнем при моста „Шарл дьо Гол“ и…

Още преди да завърши, изскочиха под слънцето… и видяха два хеликоптера на френската армия.

Бяха съвсем различни: единият бе малък и лек, модел „Газела“, с издължени форми и явно бърз. От него под всевъзможни ъгли стърчаха дулата на оръжия и ракетни установки.

Другият бе по-голям и изглеждаше много по-застрашително: „Супер Пума“ за транспортиране на войска — френският еквивалент на американския „Супер Сталион“. Голям и здрав, той бе в състояние да лети с 25 тежковъоръжени войници на борда.

Което несъмнено правеше в момента.

Увисна над покрива на носещия се автобус, като следваше извивките на уличното платно по северния бряг на Сена. Вратите му се отвориха и през тях хвърлиха въжета. Френският план беше съвсем ясен.

Щяха да атакуват автобуса в движение!

Операцията явно се координираше добре, защото едновременно с това три от преследващите ги панхарда увеличиха скорост и обградиха автобуса.

— Е, начукаха ни го — безизразно констатира Стреч.

И все пак той рязко завъртя волана, заби се в машината отдясно, изхвърли я с лекота от уличното платно, тя излетя през ниския метален парапет, изхвърча във въздуха с продължаващи да се въртят колела, описа парабола и се заби във водите на реката.

 

 

На горната платформа Уест се опита да обстрелва увисналия над главите им хеликоптер, но помитащ откос от „Газела“-та го накара да се хвърли без замисляне на пода. Куршумите надупчиха седалките около него.

— Стреч! Маневрирай, дявол да го вземе! — извика той, но вече беше твърде късно.

Първите двама смелчаги от „Супер Пума“-та вече се бяха спуснали по въжетата и тежко скочиха близо до него.

Веднага се ориентираха, видяха опитващия да се скрие зад останките от седалките Уест — незащитен, свършен… Извадиха пистолетите си и дръпнаха спу…

… но миг преди това подът под краката им изригна в залп от куршуми, изстреляни съвсем неочаквано от някой, който се намираше долу.

Двамата френски десантници паднаха. Миг по-късно Мечо Пух подаде глава през отвора на стълбата.

— Улучих ли ги? Улучих ли ги? Добре ли си? — попита той.

— Добре съм — отговори Уест и побърза да слезе при останалите. — Хайде! Трябва да стигнем до моста „Шарл дьо Гол“, преди този автобус да се е разпаднал.

 

 

Непрестанното изкачване и спускане на уличното платно, по което се движеха с максимална скорост, несъмнено би доставило голямо удоволствие на пътуващите туристи; след като оставиха Лувъра зад гърба си, пътят минаваше покрай първия от двата острова в средата на Сена — Ил дьо ла Сите. Многобройни мостове — подминаваха ги с такава скорост, че бе невъзможно да се разгледат — отдясно на тях свързваха брега с острова.

Ако продължаха по този път, скоро щяха да навлязат в квартал Арсенал, в района, където се бе издигала Бастилията.

След това идваше ред на нови два големи моста: „Аустерлиц“ и „Шарл дьо Гол“: вторият започваше недалеч от свръхмодерната сграда на Министерството на икономиката, финансите и промишлеността, която на свой ред бе близо до Лионската гара — гарата, обслужваща с високоскоростни влакове Югоизточна Франция.

Червеният двуетажен автобус продължаваше да се носи по крайбрежната улица, маневрираше сред уличния трафик и с влудяващо безразличие изтласкваше преследващите го военни машини.

Стрелна се под няколко надлеза и с абсолютно незачитане на всякакви правила за движение пресече няколко кръстовища. В един момент профучаха покрай катедралата „Нотър Дам“, но това, изглежда, бе единственият автобус на света, който не спря да отдаде дължимото на внушителната гледка.

Веднага след като Уест напусна горната платформа на автобуса, френските десантници от „Супер Пума“-та над тях се заловиха сериозно със задачата да превземат автобуса… въпреки усилията на Стреч да затрудни максимално работата им.

Това им отне около минута.

Десантниците се спускаха по двойки и заемаха позиции на платформата. Скоро осмина души тръгнаха приведени към зейналия отвор на стълбището и с готови за стрелба оръжия се приготвиха да превземат долната платформа…

… но в този момент Уест извика:

— Стреч! Горе гъмжи от войска! Виждаш ли онази изходна рампа? Мини под нея!

Право пред тях се задаваше поредният надлез с изходна рампа, започваща от тяхното платно и постепенно завиваща под наклон, за да се слее с платното на надлеза. Ниска бетонна ограда разделяше рампата от пътното платно, по което се движеха и което продължаваше напред под надлеза като през тунел.

— Какво? — извика Стреч назад.

— Действай! — изкрещя Уест. — Всички да се хванат за нещо! Дръжте се здраво!

Навлязоха в изходната рампа, без да намаляват скоростта, рампата започна плавно да се изкачва…

… и в същия момент Стреч изви рязко наляво, автобусът поднесе, удари се в бетонния парапет и…

… се преобърна!

Претърколи се през ниския парапет, използвайки основата му като опорна точка. Но скоростта му бе прекалено висока, за да спре веднага. Напротив, той продължи да се търкаля странично, излетя от изходната рампа, падна върху покрива си…

… и смаза до един осемте френски десантници на горната платформа!

Но и това не бе краят.

Понеже падането бе от значителна височина, страничната инерция не можеше да бъде убита толкова бързо.

Така че автобусът продължи да се претъркаля, отново стъпи на колела, започна второ преобръщане и се удари в другата стена на бетонното корито, по дъното на което се спускаше пътят. Това по невероятен начин го задържа на колела, така че автобусът продължи да се движи пак напред и се гмурна в тунела, след като току-що се бе претърколил на 360 градуса!

 

 

Всички в автобуса бяха замаяни от превъртането, което ги бе разхвърляло из салона.

По някакво чудо бяха оцелели до един.

Уест се надигна от пода и незабавно взе нещата в ръцете си.

Пое волана от Стреч, докато смачканият автобус изскачаше от тунела и навлизаше в квартал Арсенал. След като французите бяха видели с очите си докъде е готов да стигне Уест в решимостта си да предотврати превземането на автобуса му от въздуха, „Супер Пума“-та сега летеше над реката успоредно на автобуса.

Пред тях изникна модерната сграда от стомана и стъкло на Министерството на икономиката.

— Мостът пред нас е „Аустерлиц“ — каза Мечо Пух, наведен над рамото на Уест. — Следващият е „Шарл дьо Гол“.

— Ясно — отговори Уест. — Всички да приготвят малките кислородни бутилки, да извадят маските и да стоят близко до вратите. Действай!

Мечо Пух предаде указанията му на Лили, Стреч и Дългоух и те се придвижиха до изходите на автобуса.

Машината подмина изхода към „Аустерлиц“ и се понесе към следващия мост — „Шарл дьо Гол“. Също като „Аустерлиц“, „Шарл дьо Гол“ започваше отдясно на тях и минаваше над реката. От другата му страна стъклените кули на Министерството на икономиката се забиваха в небето.

Крайбрежната улица започна да се изкачва, за да предложи възможност за завиване към моста по изходната рампа.

И на мястото, където всички коли забавят, за да се изкачат по рампата, Уест заби педала на газта в пода.

В резултат се включи в пътя за преминаване по „Шарл дьо Гол“ на феноменална скорост — и в този момент разнебитеният автобус изпълни последния номер в земния си път.

Блъсна ниската ограда за пешеходци в лявата страна на моста, излетя над Сена, пое към небето в зрелищна парабола, стигна най-високата си точка, предницата се наклони надолу и последва падане… по време на което Уест се измъкна от шофьорската седалка и заедно с останалите скочи през вратите на автобуса, преди той да се забие в реката.

 

 

Автобусът изхвърли мощен гейзер — а около него имаше четири по-малки: от скоковете на пътниците му.

За ужас на летящите в двата съпровождащи автобуса хеликоптера, никой не изплува.

Само че под водата ставаха някои невидими отгоре неща.

Всички бяха оцелели след съзнателно извършената катастрофа и сега се прегрупираха около Уест, сложили леководолазните си маски, захранвани с кислород от малките бутилки.

Заплуваха в мътните кафеникави води на реката към калдъръмения северен бряг на Сена в района под моста.

Тук, в средновековната стена, под повърхността на реката имаше ръждясала от векове врата.

Катинарът, който я държеше заключена, бе нов и наглед здрав, но за него се бе погрижил Мечо Пух — още сутринта. И сега катинарът си висеше на мястото и за невнимателния наблюдател дори изглеждаше непокътнат. Само че Мечо Пух го бе срязал, така че сега само леко го дръпна и отвори ръждясалата врата.

От другата й страна започваше зидан подземен коридор — чезнеше напред в мътната вода. Екипът се насочи в прохода, като последния — Дългоух — не пропусна да притвори вратата и с малко усилия щракна в халките чисто нов катинар, същия като предишния.

На двайсетина метра пред тях подводният проход се издигаше в тесен канализационен тунел.

Всички се изправиха, газеха до колене в смърдящата вода.

— Готическа картина — безизразно изказа общото впечатление Стреч.

— Християнски катакомби от седемнайсети век — обясни Мечо Пух. — Минават под целия Париж. Общата им дължина надвишава двеста и седемдесет километра. Този клон от тунелите стига до булевард „Дидро“. По тях ще минем под Министерството на икономиката и ще излезем на Лионската гара.

Уест си погледна часовника.

12:35.

— Хайде — подкани ги той. — Влакът няма да ни чака.

 

 

Трите останали армейски панхарда спряха до моста „Шарл дьо Гол“ и от тях се изсипаха десантници. Червеният двуетажен автобус бавно потъваше.

Двата хеликоптера патрулираха над мястото на катастрофата и търсеха оцелели.

Любопитни парижани се трупаха на моста да гледат.

Допълнителни отряди на командосите бяха изпратени в комплекса на Министерството и в гара „Аустерлиц“ — друга голяма гара, също до моста „Шарл дьо Гол“, но на южната страна на Сена.

Всички незаминали влакове бяха спрени. Като допълнителна предпазна мярка бяха спрени и влаковете, тръгващи от Лионската гара — доста по на север, но дори тази малко вероятна възможност не бе пренебрегната.

В действителност последният напуснал този ден Лионската гара влак се оказа експресът в 12:44 от Париж за Женева, с първа спирка в Дижон.

 

 

След час, преоблечени в сухи дрехи, Уест и хората му слязоха от влака в Дижон, усмихнати и изпълнени със законно чувство на удовлетворение.

Качиха се на чартърен полет за Испания, където щяха да се срещнат с „Халикарнас“ и да продължат към Кения.

Усмивките им казваха всичко.

След два провалени опита — или дори три, ако се броеше и частта от Мавзолея — най-сетне разполагаха с част от Пирамидиона.

Вече бяха в положение да преговарят.

И наистина бяха пълноправни участници в играта.

Базиликата „Св. Петър“

Ватикана, Рим

18 март 2006, 12:45

2 дни преди настъпването на Тартар

По същото това време, на 2000 километра от тях, в Рим, един дългобрад мъж в черните одежди на католически свещеник пресече широкия площад пред базиликата „Свети Петър“ — величествената катедрала, проектирана от Микеланджело, най-свещеното място на богослужение в Римокатолическата църква.

С дългата си сива брада и прегърбена походка Макс Епер правеше впечатление на човек, чието място е именно тук: стар сбръчкан свещенослужител, може би дори от източноправославната вяра, дошъл във Ватикана.

Съпровождаха го Зоуи и Фъзи. Докато пресичаха заедно с тълпите туристи площад „Свети Петър“, Зоуи не можеше да откъсне очи от гигантския каменен обелиск, гордо издигащ се в центъра на площада.

— Култът на Амон Ра — късо каза Магьосника, докато минаваха покрай извисяващата се каменна игла.

Зоуи извърна глава и продължи да гледа този египетски паметник, така гордо издигащ се пред най-голямата католическа църква на света.

— Култът на Амон Ра…

И сви рамене.

 

 

Влязоха в базиликата.

Малко са сътворените от човешка ръка сгради, които могат да съперничат на базиликата „Свети Петър“ с размерите си. Тя е оформена като гигантско разпятие — точно така е оформен и центърът на Париж — а световноизвестният й купол се издига на замайващите 90 метра височина над блестящ мраморен под. Ярки слънчеви лъчи разсичат като божии посланици полумрака в църквата — проникват през невъзможно високи прозорци.

Микеланджеловата „Пиета“ се намира встрани от централния вход. В ниши по дължината на нефа се издигат величествени статуи на светци — св. Игнаций, св. Франциск Асизки — и гледат хората от горе надолу.

Всичко е създадено така, че да внушава благоговение.

Но най-зрелищната част от смайващата катедрала се намира в най-свещеното й място — пресечната точка на кръста.

Тук е олтарът на свети Петър, покрит от колосален навес, подпрян в четирите си ъгъла на четири колони и изработен от яко позлатено желязо. Върховете на четирите колони, дебели като стволове на вековно дърво, са увенчани с наклонени напред ангели, вдигнали тръби във възхвала на Всевишния.

Отдолу е олтарът.

— Изглежда толкова обикновен — каза Фъзи.

Беше прав. Олтарът на свети Петър е забележително обикновен — най-семпъл продълговат мраморен блок, поставен върху издигнат постамент. В момента, понеже не се използваше, бе застлан с проста покривка в бяло, златно и червено, върху която бяха сложени няколко свещи. Дебело въже, висящо в халките на месингови стълбове, преграждаше пътя на любопитните.

— Да — каза Магьосника. — Като се има предвид значението му, изглежда удивително семпъл.

— Най-важното в момента е дали Заид ни е казал истината — обади се Зоуи.

Преди двата отряда да се разделят, Заид бе разкрил, че частта от храма на Артемида е зазидана в олтара на базиликата „Свети Петър“. Според него трапецът бил вложен с лицето надолу в невзрачния олтар по такъв начин, че основата му е изравнена с горната повърхност на олтара. За хората без въображение това би изглеждало като квадратна златна плоча в плоската повърхност — квадратна плоча с кристал в центъра.

За посветените това означаваше много повече, разбира се.

Магьосника огледа олтара.

— Предполагам, че само неколцина кардинали са имали правото да погледнат непокритата повърхност на олтара. А още по-малко са онези, които са наясно с истинското значение на златния трапец, взидан в нея. Това със сигурност са най-висшите, привилегированите посветени в истинската история на Църквата.

— И какво ще правим сега? — попита Зоуи. — Едва ли ще можем да извадим лост и да изкъртим трапеца от олтара пред погледите на всички тези хора.

— Трябва ми само да му хвърля един поглед — обясни Магьосника. — И да се опитам да запомня какво пише.

Бяха заобиколени от туристи, униформени представители на швейцарската гвардия и — в това Магьосника нямаше никакви съмнения — неизвестен брой цивилно облечени охранители, готови да сграбчат всеки натрапник, дръзнал да направи крачка към олтара.

Всеки — с изключение може би на немощен стар свещеник.

— Искам да привлечете вниманието към себе си — каза Магьосника. — Започвам.

И без да чака нито секунда, бързо пристъпи напред, отправи изпълнен с обожание поглед към навеса над олтара и се приближи до преградното въже, видимо прехласнат от удивление.

И преди някой да понечи да го спре, прекрачи въжето, тръгна нагоре по стъпалата към пиедестала…

… и застана до олтара и загали плоската повърхност на мраморния блок, сякаш той бе изтъкан от божествената същност.

Мигновено от тълпата тихо се материализираха няколко от цивилните охранители и без колебание тръгнаха към олтара.

Застанал зад блока в самото сърце на базиликата, Магьосника бързо дръпна покривката и погълна с поглед голата плоска повърхност.

Онова, което се разкри пред очите му, бе замайващо.

Повърхността на олтара бе изработена от фин бял мрамор — с изключение на центъра. Тук Магьосника видя изравнена с мраморната плоча квадратна секция от чисто злато.

Беше със страна малко под метър. Не можеше да се разбере дали е трапецовидна, понеже се виждаше само основата й. Но в самия център наистина имаше малък подобен на диамант кристал.

Частта от храма на Артемида.

Магьосника се взря в гравираното в повърхността на трапеца заклинание:

Очите му блеснаха като обектив на фотоапарат и той се втренчи в надписа: влагаше всичко от себе си в опита да запамети заклинанието за краткото време, с което…

— Извинете, отче, но не можете да се качвате тук… — Нечия твърда ръка го дръпна от олтара.

Двама швейцарски гвардейци го хванаха под мишниците и вежливо, но неумолимо го свалиха по няколкото стъпала.

В същото време друг служител на охраната отново застла олтара с покривката и скри златния трапец… макар да го направи с невъзмутимостта на човек, който просто възстановява реда на нещата, а не скрива голямата тайна, която се спотайваше тук.

— М-много съ-съ-жалявам — заекна Магьосника: преструваше се на сенилен и не оказваше никаква съпротива. — И-исках с-само да усетя силата на Бог в ц-ц-ц-ялата му с-с-слава…

Единият от двамата гвардейци — явно по-старшият — които го водеха надолу, го огледа внимателно, видя честните му очи, обърна внимание на рошавата му брада и захабеното му расо и погледът му омекна.

— Добре, старче. Хайде, тръгвай си. И следващия път не прескачай въжето.

— Бла-а-а-годаря т-т-ти, с-с-синко.

Охранителите придружиха Магьосника до изхода.

Докато вървяха, Магьосника едва се сдържаше да не издаде вълнението си. Беше запомнил заклинанието — а това бе същото като да притежава самата част. След малко той, Зоуи и Фъзи щяха да потеглят към международното летище „Леонардо да Винчи“ и да излетят за дома.

Все така затиснат между безкомпромисните охранители, Магьосника успя да сдържи усмивката, която бе на път да разцъфне на лицето му.

 

 

В същия този момент в една полутъмна стая някъде във Ватикана един човек наблюдаваше лицето на Магьосника на екрана на малък монитор.

Беше Франческо дел Пиеро.

— Знаех, че ще дойдеш, Макс — тихо каза Дел Пиеро на образа на екрана. — И точно заради това не махнах частта от олтара. Защото бях убеден, че тя ще те извади на бял свят.

Обърна се към началника на охраната на Ватикана, който стоеше зад него, и каза:

— Ще тръгнат към летището. Следвайте ги, но засега не ги задържайте. Контролирайте радиосъобщенията им. Старецът ще изпрати сигнал малко след като напусне „Свети Петър“, за да информира своите, че мисията му е успешна. Оставете го да го направи. Тогава вече го задръжте заедно със съучастниците му и го доведете при мен.

След няколко минути, докато се носеха в таксито на път за летището, Магьосника изпрати късо шифровано съобщение до Дорис в Кения. Съдържанието му беше:

„Мисията успешна. Идваме.“

Магьосника

Скоро таксито пристигна на аерогарата и зави в паркинга…

… и в този момент във въздуха се разнесе вой на сирени и от всички страни се появиха полицейски коли и обградиха таксито.

Магьосника, Зоуи и Фъзи бяха безпомощни — не можеха да направят нищо.

Виктория Стейшън

Кения

18 март 2006, 21:45

2 дни преди настъпването на Тартар

В подземната радиокабина във фермата в Кения Дорис Епер каза в микрофона:

— Страхотна новина, Ловецо. Магьосника е тръгнал насам. Прати ми съобщение. Мисията в Рим е успешна. Ще са тук утре сутринта. Е, с теб ще се видим след няколко часа.

С пружинираща походка тя изтича нагоре по стъпалата към кухнята. Изпитваше облекчение, че всички са добре и че мисиите им са завършили успешно. Искаше да приготви празнична вечеря — просто им се полагаше.

Влезе в кухнята и… установи, че там вече има някой.

— Това наистина са чудесни новини, госпожо Епер.

Дорис замръзна.

Пред нея, седнал невъзмутимо до кухненската маса, бе самият Маршал Джуда. А зад него стояха прави дванайсет облечени в камуфлажни униформи тежковъоръжени американски войници от специалните сили.

Джуда я гледаше изпод вежди. В гласа му звучеше недвусмислена заплаха:

— Седни, Дорис. Да ги почакаме да се приберат.

Виктория Стейшън

Кения

18 март 2006, 23:45

2 дни преди настъпването на Тартар

Уест и хората му се връщаха в Кения.

По пътя се отбиха в Испания, за да заредят с гориво, и точно тогава Лили направи поредното откритие, свързано с Текста на Калимах — изведнъж установи, че е в състояние да прочете следващия запис.

— И какво се казва в него? — попита Уест.

— Той е за Висящите градини на Семирамида — обясни тя. — Гласи следното:

„Висящият Рай на Стара Вавилония.

Отправи се към изгряващото слънце

от точката, където двете дарителки

на живот стават една.

В сянката на планината Загрос

се изправи пред могъщия водопад,

сътворен от Третия велик архитект,

за да скрие пътеката, която е изсякъл.

Пътека, изкачваща се към входа на рая,

построен от великия Навуходоносор

за неговата съпруга.“

Уест игриво разроши косата й:

— Чудесно се справяш, фъстък. Чудесно! Магьосника ще се побърка от щастие.

* * *

„Халикарнас“ кацна с гръмотевичен рев на турбореактивните си двигатели на пистата във Виктория Стейшън малко преди полунощ. Беше истинска африканска нощ — издута пълна луна осветяваше като прожектор тревистата равнина, хълмовете смълчано се подаваха от земята като зъби в обсипаното със звезди небе.

Къщата бе на километър от пистата. От прозорците й струеше оранжева светлина. Предупредителният сигнал — лампата над хвойната в предната градина — не бе включен.

Скай Монстър завъртя носа на самолета към хангара, изкопан в основата на хълма в края на пистата, бавно започна да рулира натам, а пътниците се заеха да събират багажа си.

Никой не можеше и да предположи, че в този момент ги следят двеста чифта очи.

 

 

С вой на турбините „Халикарнас“ закова пред портала на ярко осветения хангар.

Там, точно пред вратата, имаше подвижна стълба. А до стълбата, на десетина метра от тях, стояха посрещачите — в случая един човек: Дорис.

И пак никой в самолета не можеше да предположи, че тя го прави под заплахата от насочено към нея оръжие.

 

 

Самолетът спря до подвижната стълба на входа на хангара, но без да влиза в него — двигателят трябваше да се охлади няколко часа, преди да бъде затворен в помещението.

Щом шумът на турбините започна да заглъхва, Дългоух и Лили избутаха предната врата навън — нямаха търпение да видят Дорис и да й покажат частта от статуята на Зевс — и изтрополиха надолу по стъпалата. Дългоух бе нарамил раницата с частта.

След тях вървяха Мечо Пух и Стреч, водеха Заид — той отново бе с белезници.

Скай Монстър и Уест се задържаха в самолета: Скай Монстър, за да приключи със следполетната проверка на системите, а Уест просто искаше да събере нещата си — бележки, ръкописи, бележника на нациста Хеслер.

 

 

Навън бе шумно — четирите мощни турбореактивни двигателя на „Халикарнас“ още не бяха спрели напълно, макар воят им да ставаше все по-нисък.

Дългоух и Лили бяха преполовили разстоянието до Дорис.

— Дорис! Успяхме! — надвика Лили шума, но обикновено приветливото лице на Дорис този път бе студено, сякаш… сякаш знаеше нещо, което не можеше да разкрие.

Но в следващия миг като че ли събра сили, усмихна се мило и извика:

— Браво, моя малка Еовин! Какво триумфално завръщане! Все едно Гимли се връща в Мория, нали?

При думите й Лили забави крачка.

А после внезапно спря.

Дългоух също спря и се обърна към нея.

— Какво има?

Обезпокоена, Лили боязливо се огледа. Но с изключение на Дорис пред хангара не се виждаше никой.

— Дългоух… лошо — тихо каза тя. — Трябва да се върнем в самолета. Това е клопка.

— Защо мислиш, че…

— Просто тръгвай! Веднага! — с нехарактерна за възрастта си властност заповяда тя.

И без да чака, рязко се извърна, хвана Дългоух за ръката и двамата заедно — бяха на двайсетина метра от самолета — побягнаха назад към „Халикарнас“.

В същия миг в хангара настана суматоха.

Всички врати се отвориха едновременно и от тях се изсипаха десетки облечени в черно американски войници.

Вратата към работилницата зад Дорис едва не излетя от пантите — през нея изскочи Маршал Джуда, придружаван от екипа на ГЕС под командването на Кал Калис.

Калис грубо блъсна Дорис и откри яростен огън по бягащите Лили и Дългоух.

 

 

Когато започна пукотевицата, различните хора направиха различни неща.

Уест.

Уест изтича до предната врата на „Халикарнас“, за да види какво става.

Скай Монстър.

Скай Монстър надникна пред стъклото на кабината и видя Лили и Дългоух да тичат с все сила към стълбата, преследвани от цяло пълчище войници с явно вражески намерения.

Заид.

Заид вече беше слязъл по стълбата и стоеше с все още оковани ръце между Мечо Пух и Стреч. Но очите му — налудничавият блясък в тях бе изчезнал някъде — внимателно наблюдаваха всички подробности на случващото се.

Всъщност Заид само малко преди това бе успял да извади скритото в панталоните си острие и вече бе срязал наполовина пластмасата на гъвкавите белезници, готов след секунди да забие острието между ребрата на Стреч и после да се опита да избяга — и точно тогава започна стрелбата. Той прецени, че е по-мъдро да се откаже от бягството, така че прибра острието в джоба си и бързо се изкатери по стълбата, по която вече бяха започнали да удрят куршуми.

И Джуда.

Докато хората му заобикаляха Дорис, за да влязат в хангара, Джуда спря пред нея и тихо изрече:

— Бях ти казал — никакви предупреждения.

След това, без ни най-малко колебание, извади пистолет „Глок“, опря дулото му в главата й и стреля.

 

 

Уест надникна през предната врата точно в мига, в който Дорис се свличаше на земята.

— О… не! — прошепна той. — Не!…

След това погледна хангара.

Около него цареше истински хаос.

Американците буквално извираха от всяко възможно кътче на хангара. А през равнината към хангара се носеха три високопроходими тежковъоръжени джипа „Хъмви“.

Американците се насочваха към боинга като армия мравки, преследваща опитващите се да й избягат Дългоух и Лили.

Едно нещо веднага му стана ясно: Дългоух и Лили нямаше да могат да стигнат до стълбата.

Американците щяха да им преградят пътя със стрелба. И още нещо забеляза — янкитата не стреляха, за да ги убият, а само искаха да им попречат да избягат. Явно бяха инструктирани да пазят Лили.

Но Дългоух и Лили вече бяха дотичали до количката с преносимия електрогенератор и до стълбата им оставаше съвсем малко. Количката всъщност бе по-скоро малко ремарке. При нормални обстоятелства, когато всички системи на „Халикарнас“ напълно спираха, на слизане от самолета Скай Монстър свързваше боинга с генератора, та самолетът да не остава без захранване. Но този път още не бе стигнал до тази операция.

Лили и Дългоух се скриха зад количката на генератора и Дългоух веднага откри огън срещу преследвачите им и ги принуди да спрат и да потърсят прикритие.

Така че в момента Уест надничаше от върха на стълбата, Мечо Пух и Стреч бяха под нея, приведени, за да избегнат огъня, Заид бе изкачил стълбата наполовина и бе на път да се спаси поне от куршумите.

А Лили и Дългоух клечаха — отрязани, приковани от преградния огън — само на пет непреодолими метра от стълбата.

Уест включи радиомикрофона си.

— Скай Монстър, пали двигателите! Трябва да се измъкнем оттук!

— Слушам. — И секунда по-късно мощните турбореактивни двигатели се събудиха за живот и гръмотевичният им вой заглуши изстрелите.

— Дългоух! — извика в микрофона Уест. — Съжалявам, но трябва да намериш начин да качиш Лили на самолета. Веднага!

 

 

Сгушен зад количката с генератора, Дългоух трескаво обмисляше ситуацията.

Пет метра. Някакви си пет метра.

Само че в този миг тези пет метра му се струваха дълги като цял километър.

И изведнъж, с непозната за него кристална яснота, решението изникна в съзнанието му.

Както и да се развиеха нещата, за него изходът бе един — той щеше да умре.

Ако се хвърлеше към стълбите, щяха да го прострелят — дори да се поколебаеха за Лили, за него не можеше да има никакви съмнения.

От друга страна, ако останеха тук и американците ги заловяха — пак същото.

Щом стигна до този прост извод, той разбра, че няма избор.

— Лили — надвика той шумотевицата около тях, — знаеш ли какво? Ти си най-добрият приятел, който съм имал. Много си по-умна, но винаги ме изчакваше и винаги беше търпелива с мен. Но сега аз трябва да направя нещо за теб… и трябва да ме оставиш да го направя. Само ми обещай, че когато дойде моментът, ще направиш онова, за което си се появила на тази земя. И не ме забравяй — един тъп мърморко, който беше твой приятел. Обичам те, мъниче.

Наведе се, целуна я по челото, прегърна я, заслони я с тялото си…

… изскочи иззад прикритието им…

… и затича към самолетната стълба, както не бе тичал никога.

 

 

Отговорът на американците бе незабавен и жесток.

Те откриха огън.

 

 

Дългоух трябваше да направи шест крачки, за да стигне до стълбата.

Направи четири.

Американски снайперист заби куршум в тила му.

Куршумът проби черепа на Дългоух, излезе от другата страна и ирландецът падна като марионетка с прерязани конци… падна на колене по средата между генератора и стълбата — и изпусна Лили от безжизнените си ръце.

— Не! — изкрещя Лили. — Не-е-е-е!

Американците отново нападнаха, насочиха се към момичето…

… но бяха спрени от необичайна гледка.

Точно в същия миг, по абсолютно идентичен начин, двама души изскочиха иззад самолетната стълба с два еднакви автомата MP-5 и от дулата им излетяха сеещи смърт откоси, насочени към двата края на хангара. Мъжете тичаха към Лили.

Бяха Стреч и Мечо Пух.

Едва ли бяха планирали действията си. Просто не бяха имали време за това. Бяха го направили независимо един от друг.

Но и двамата бяха подтикнати от една и съща мисъл.

Да спасят Лили.

Арабинът и евреинът стигнаха до нея едновременно, като през тези няколко секунди свалиха четирима американци.

Лили бе коленичила до тялото на Дългоух, по бузите й се стичаха сълзи.

Без да спират да стрелят, Мечо Пух и Стреч хванаха Лили за ръцете и приведени изтичаха под прикритието на стълбата.

После, без да се бавят, започнаха да се качват — използваха заслона на металните плоскости на парапета. От външната им страна рикошираха куршуми.

Стигнаха до вратата на самолета, хвърлиха Лили през нея, претърколиха се вътре — а Уест затръшна вратата и закрещя към пилотската кабина:

— Скай Монстър, давай… давай… давай!

 

 

Гигантският 747 се завъртя буквално на място, обърна се към пистата и пое натам. В бронираните му бордове се забиваха безброй куршуми.

Докато самолетът изпълняваше завъртането на място, носът му забърса едно от доближилите се прекалено много хъмвита и го сплеска безмилостно.

Мечо Пух и Стреч заеха местата си в оръжейните кули в крилата на „Халикарнас“, откриха огън с тежките картечници и взривиха останалите две хъмвита.

А през това време Скай Монстър подаде мощност на турбореактивните двигатели и огромният черен самолет започна да набира скорост по пистата. Сигналните му светлини бляскаха в нощта, след него се носеха неспиращи канонадата си джипове, а от оръжейните кули на самолета им отвръщаха с трасиращи куршуми. След секунди самолетът набра скорост, тежко се откъсна от земята и напусна доскоро смятаната си за секретна база.

 

 

В салона на „Халикарнас“ се бе възцарила мрачна тишина.

Уест държеше Лили в скута си. Тя продължаваше да хълца неудържимо, ужасена от смъртта на Дорис и Дългоух.

Самолетът набираше височина в нощното небе — без конкретна посока. Всички оцелели след престрелката се бяха събрали: Мечо Пух, Стреч и Заид. Скай Монстър бе в кабината и поне засега управляваше самолета без автопилот.

Уест трескаво мислеше.

Дългоух бе мъртъв. Дорис също бе мъртва. Тайната им база се оказа разкрита. А най-влудяващото бе, че точно Дългоух бе натоварен да носи частта от статуята на Зевс.

Проклятие!

Само допреди минути бяха на гребена на успеха в тази невъзможна мисия. Напук на всички вероятности бяха успели да се доберат до част от Пирамидиона.

А сега…

Сега нямаха нищо. Бяха загубили двама души от екипа, бяха загубили базата си и бяха загубили единствената част, с която бяха разполагали.

И по дяволите, още не бе разбрал защо Лили и Дългоух така неочаквано се бяха обърнали и бяха побягнали към самолета. Тихо попита Лили защо.

Тя подсмръкна и си избърса сълзите.

— Дорис ме предупреди. Каза, че връщането ни било като това на Гимли в Мория. Във „Властелина на пръстените“ Гимли се връща в мините на джуджетата край Мория, а мините са превзети от орките. Дорис ми изпращаше тайно съобщение. Явно не можеше да го каже открито, така че ми го каза така, че да разбера. Каза ми, че фермата е превзета от враговете ни и че трябва да бягаме.

Уест бе изненадан от способността на Лили за светкавична дедукция… и от саможертвата на Дорис.

— Отлично, фъстък. Отлично си се справила. — И я погали по косата. — Браво.

Мечо Пух формулира въпроса, който бе в ума на всички:

— Какво ще правим сега, Ловецо?

— Трябва да говоря с Магьосника — каза Уест и отиде пред една от комуникационните конзоли.

И тъкмо посягаше към нея, когато — сякаш по магия — конзолата замига и зазвъня.

— Видеотелефонът — обади се Стреч. — Входящо повикване.

— Трябва да е Магьосника — предположи Мечо Пух.

— Не е — отговори Уест: беше видял индикацията на конзолата. — Обаждат се от Виктория Стейшън.

 

 

Уест щракна превключвателя за приемане на обаждането и екранът на конзолата се събуди за живот. Изпълваше го лицето на…

Маршал Джуда.

Стоеше пред конзолата в хангара. До него бе Калис, зад тях — десетина от хората им.

— Моите поздравления, Джак. Господи, измъкна се направо на косъм. Впрочем, съжалявам… — поправи се той, — не всички имахте късмета да се измъкнете.

— Какво искаш? — изръмжа Уест.

— Знам ли, Джак… как бих могъл да искам нещо от теб? Та аз вече разполагам с всичко, което би могъл да ми дадеш: частта от Зевс, в добавка към трите други, с които вече разполагам. О… и не съм съвсем сигурен, че си в течение за съдбата на твоя приятел Епер след Рим. Изглежда, е попаднал в ръцете на европейските ни конкуренти. Надявам се да се отнесат с него добре.

Уест се постара да скрие изненадата си. Наистина не знаеше, че европейците са заловили Магьосника.

— Да, Епер е заловен. — Джуда се усмихна. — Май не го знаеше, нали?

Мамка му!

— Защо се обаждаш? — сопна се Уест. — За да злорадстваш?

— За да ти напомня за положението, в което се намираш, Джак. Замисли се какво постигна. Вашето сдружение от пикливи нации не трябваше да сяда на масата при големите. Във всеки момент от паралелно развиващите ни се мисии аз успях да те победя: в Судан, в Тунис и сега в Кения. Не схващаш ли? Където и да отидеш, винаги ще те намеря. Няма на земята място, където да се скриеш от мен. Моите учени всеки момент ще разкрият къде се намират Висящите градини, а — за разлика от теб — ние отдавна знаем за значението на парижкия Обелиск, така че до два дни ще разполагаме с измерванията, които ни трябват, за да открием местоположението на гробницата на Александър в Луксор — мястото, където е скрита последната част.

— Свърши ли?

— Какво ще кажеш да свърша със следното: ти никога не си имал и минимален шанс в тази мисия, Джак. Нека ти предложа един бърз урок относно закона на нациите: има големи риби, има и цаца. Големите риби изяждат малките. Ти си изправен пред много голяма риба, Джак, и вече те е налапала. С мисията ти е свършено.

— Ще ти убия, Джуда — студено каза Уест. — Заради Дорис.

— Стига да можеш, Джак. Стига да можеш…

Джуда прекъсна връзката. Уест се усети, че продължава да се взира в празния екран.

 

 

Дълго никой не проговори.

Уест стоеше пред екрана, стиснал до болка зъби.

— Стреч — проговори накрая, — опитай да се свържеш с Магьосника. Да проверим дали Джуда не ни лъже.

Стреч отиде при конзолата за сателитна радиовръзка и опита всички канали, на които бе възможно да открие Магьосника, Зоуи или Фъзи. Опита дори мобилните им телефони.

Но никой не му отговори.

— Нищо — каза той и се върна при групата. — Няма отговор от Магьосника, нито от Зоуи или Фъзи.

Отново се възцари тежка тишина. Вече започваха да осъзнават безизходността на ситуацията.

Към ужасните загуби във Виктория Стейшън трябваше да добавят още трима души — включително онзи, който бе най-големият извор на знания, така нужни в тази мисия — Магьосника.

В този момент се обади Стреч:

— Каквото и да предприемехме, Джуда винаги знаеше точно какво става и ни следвате по петите. И в Судан. И в Тунис. А преди малко и в Кения.

— Не е съвсем така — отбеляза Мечо Пух. — В Кения беше по-различно: той беше в Кения преди, а не след нас. Чакаше ни там. — Пух хвърли поглед към Стреч. — По някакъв начин е знаел къде се намира базата ни.

Стреч настръхна.

— Защо ме гледаш? Какво намекваш? Да не мислиш, че аз съм информирал американците?

Гневният поглед на Мечо Пух съвсем ясно показваше, че тази мисъл никак не му е чужда.

Заид не пропусна момента да се намеси:

— Ако не бъркам, ти не си бил поканен в мисията, нали, израилтянино? Е, аз бих казал, че Саладин е в пълното си право да подлага на съмнение лоялността ти.

— Това не те засяга! — кресна Стреч. — Отхапи си езика, убиецо!

— Някакъв евреин да ме нарича убиец!? — Заид скочи. — Защо не преброиш невинните убити от твоята страна, мръсна…

— Тишина! — заповяда Уест.

Всички млъкнаха и седнаха.

— Сега американците разполагат с четири от седемте части на Пирамидиона — каза Уест. — Ако вземат от европейците частта от храма на Артемида — а изглежда, имат някакъв план да го направят — ще притежават пет… При това положение ще им трябват само още две, за да могат да изпълнят ритуала при Голямата пирамида и да установят власт над света. Двете оставащи части са тази от Висящите градини и самата Голяма пирамида…

Заид го прекъсна:

— Можеш да забравиш за частта от Голямата пирамида. Това е Първата част, най-високо ценената — върхът на Пирамидиона. Тя е заровена заедно с Александър Велики и мястото на гробницата му ще се разкрие едва в зората на последния ден.

— Когато слънцето прониже с лъч обелиска в Луксор? — намеси се Мечо Пух.

— Да.

— Значи ни остава само частта от Висящите градини — заключи Уест.

— От всички Чудеса на света, Висящите градини на Семирамида са най-загадъчното — каза Заид. — От останалите, по един или друг начин, все нещо е останало. Не и от Градините обаче. Те не са виждани от пети век преди новата ера. Всъщност експертите по най-древна история се питат дали Градините изобщо са съществували. Така че намирането им ще е крайно затруднително.

Уест се намръщи.

Може би Джуда беше прав.

Той наистина не беше сигурен дали ще може да се справи с онова, което предстоеше.

Особено без Магьосника.

И още по-малко редом с известен терорист, двама вечно заяждащи се един с друг арабин и евреин, един малко смахнат новозеландски пилот и едно момиченце.

Мисълта за Лили го накара да се обърне към нея.

Лицето й още бе зачервено от плач, по бузите й личаха следи от вече засъхващи сълзи.

— Какво мислиш? — попита я той.

Тя го изгледа с насълзените си очи, но когато отговори, в гласа й звучеше нова, непозната досега зрелост.

— Преди да загине, Дългоух ме накара да му обещая нещо. Каза ми, че когато дойде моментът, трябва да направя онова, за което съм се появила на тази земя. Още не знам какво е това нещо, но не искам да изневерявам на паметта му. Искам шанс да направя онова, за което съм се родила. Дайте ми този шанс!

Уест бавно кимна.

После се изправи.

— Доколкото разбирам, приятели, сме притиснати до стената. Не разполагаме с достатъчно хора, нямаме много възможности за действие, късметът не е на наша страна, но… никой все още не може да ни изхвърли от играта. Имаме още една възможност — да намерим единствената останала част на Пирамидиона. Частта, скрита в единственото чудо на света, което не е намерено. Приятели — да намерим Висящите градини на Семирамида!