Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Джак Уест Младши (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Seven Ancient Wonders, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 49 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Еми (2014)
Допълнителна корекция и форматиране
hrUssI (2014)

Издание:

Матю Райли. Седемте смъртоносни чудеса

Американска. Първо издание

ИК „Бард“, София, 2006

Редактор: Иван Тотоманов

ISBN: 978-954-584-069-2

История

  1. — Добавяне

Статия

По-долу е показана статията за Седемте смъртоносни чудеса от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Седемте смъртоносни чудеса
Seven Ancient Wonders
АвторМатю Райли
Първо издание
Австралия
Оригинален езиканглийски
Видроман
СледващаШестте свещени камъка“;
Петимата велики воини

„Седемте смъртоносни чудеса“ е роман на австралийския писател Матю Райли. Той е първият от поредицата за Джак Уест-младши. Продължението му се нарича „Шестте свещени камъка“, а през 2009 г. се появява и третата част – „Петимата велики воини“.

Седма мисия
Голямата пирамида в Гиза

sedemte_smurtonosni_chudesa_golqmata_piramida.jpg

Гиза, Египет

20 март 2006

Денят на настъпване на Тартар

Това е може би единствената постройка на земята, позната по име на едва ли не всеки човек.

Голямата пирамида.

Едно от най-големите заблуждения, свързани със Седемте чудеса на света, е, че трите пирамиди в Гиза съставляват едно чудо.

Това не е така.

Макар допълнителните пирамиди на Хефрен и Микерин да са определено внушителни паметници, само една е известна като Голямата — тази на Хуфу (или Хеопс, както са го наричали гърците). Точно тази пирамида — и единствено тя — е Чудото.

Казано с две думи, тя е поразителна.

Размерите й са главозамайващи: 137 метра висока, като всяка от страните на квадратната й основа е по 140 метра дълга. С отчитане на липсващия Пирамидион — изчезнал в антични времена — симетрията става пълна, защото тогава и височината на Голямата пирамида става равна на всяка страна в основата, каквато е била замислената й форма.

Пресметнато е, че тежи над 2 милиона тона, но въпреки тази смайваща маса в нея се намира удивително сложна система от красиви тунели, построени с необяснима точност.

Пирамидата е надживяла с лекота фараони и царе, племенни и световни войни, земетресения и пясъчни бури.

Според поклонниците на пирамидата тя притежавала необикновена сила — предполага се, че във вътрешността на Голямата пирамида няма нито една бактерия. Твърди се още, че посадените вътре цветя растат с невиждана жизненост. Смята се, че в нея страдащите от артрит и рак се излекуват.

Но каквото и да вярват някои, има нещо в това човешко творение, което привлича хората към себе си и пленява въображението им. Пирамидата е предизвикателство към времето. На всичко отгоре до ден-днешен не се знае как точно е била построена.

Това е единственият построен от човек обект на земята, който не се плаши от прищевките на Времето и Природата и в действителност е единственото от Седемте чудеса, оцеляло до наши дни.

Тази постройка няма равна на себе си по света.

Голямата пирамида
Гиза (в покрайнините на Кайро), Египет

20 март 2006, 11:00

Денят на настъпване на Тартар

Голямата пирамида на Хеопс се издигаше величествено над покрайнините на Кайро.

Жилищните блокове, построени от хората 4500 години след нея, изглеждаха като дребосъци. Пирамидата се намираше на място, където пищно зелената речна долина на Кайро се среща с края на Западната пустиня в съседство с леко издигнато над околния терен скалисто място, наречено платото Гиза.

Наблизо са и пирамидите на Хефрен и Микерин — също така величествени, но обречени да останат на второ място — а пред нея, застинал във вечен покой, лежи загадъчният Сфинкс.

 

 

Беше почти пладне и слънцето малко по малко се приближаваше към най-високата си точка от дъгата, която описваше в своя ход по небосвода. Беше горещо — много, много горещо — дори за място като Кайро: 49 градуса по Целзий и температурата продължаваше бързо да се покачва.

Съобщения от всички краища на света докладваха за убийствено горещо време: Китай, Индия, дори Русия — навсякъде бяха регистрирани рекордно високи температури. Имаше безброй съобщения за припаднали на улиците хора.

Нещо не бе наред.

Нещо, което според телевизионните коментатори имаше общо със слънцето. Необичайно слънчево петно, казваха метеоролозите.

В Съединените щати всички сутрешни предавания бяха свършили със съобщенията и сега гледаха към Белия дом в очакване на обръщение от страна на президента.

Само че засега нямаше никакво съобщение.

Белият дом запазваше загадъчно мълчание.

 

 

В Кайро египетското правителство проявяваше необяснима услужливост към американския отряд.

Цялото плато Гиза този ден бе затворено за граждани и туристи — подстъпите към него вече се охраняваха от египетски войски, а челен отряд, изпратен от Джуда още през нощта, бе получил контрол над района на древните археологически паметници.

И наистина, призори, докато Джуда и хората му все още бяха в Луксор, този отряд се бе хванал добросъвестно на работа и бе подготвил нужното за пристигането на командващия операцията. Самата работа се състоеше в издигането на скеле на върха на Голямата пирамида.

Скелето представляваше просторна платформа с равен покрив, изработена изцяло от дърво, която напълно обхващаше върха на пирамидата. Приличаше на площадка за кацане на хеликоптер, имаше квадратна форма със страна трийсетина метра и бе на едно ниво с голия връх на пирамидата. В действителност платформата имаше дупка в центъра, през която надничаше отсеченият връх на пирамидата, а това на свой ред позволяваше на Джуда да изпълни желания от него ритуал с Пирамидиона.

Вертикалните опори, на които лежеше платформата, стъпваха на стъпаловидните по-ниски нива. Същото се отнасяше и до двата крана, които се издигаха високо в небето над платформата. В клетките на тези кранове вече стояха командоси на ГЕС, въоръжени с ракети „Стингър“ и зенитни картечници.

Никой нямаше да може да прекъсне предстоящата важна церемония.

sedemte_smurtonosni_chudesa_golqmata_piramida_w_denq_na_tartar.jpg

Точно в 11:00 Маршал Джуда пристигна с хеликоптер СН-53Е „Супер Сталион“, съпровождан от дванайсет бойци на ГЕС, командвани от Кал Калис. В товарното отделение на хеликоптера се намираха всичките седем части на Златния пирамидион на Голямата пирамида, готови да бъдат поставени на законното им място.

„Супер Сталион“-ът заходи ниско над платформата, увисна над нея, като създаде истинско малко торнадо от въртящ се въздух, и седемте части бяха разтоварени на очакващите ги колички.

Заобиколен от тежковъоръжените войници на ГЕС, Джуда слезе от хеликоптера. Водеше двете деца — Александър и Лили.

След тях, в белезници и зорко охранявани, вървяха Магьосника и Дел Пиеро, доведени от Джуда, изглежда, просто за да станат свидетели на неговия триумф.

Зоуи, Фъзи и Стреч (той се бе присъединил към другите веднага след като Джуда драматично бе разкрил съществуването на Лили) бяха във втори хеликоптер, летящ зад „Супер Сталион“-а — „Блек Хоук“, който обаче кацна в основата на Голямата пирамида. Те пък бяха тук по друга причина: да се държи Лили под контрол. Джуда я бе предупредил, че ако опита да не му се подчини за каквото и да било, Зоуи, Стреч и Фъзи ще бъдат убити на секундата.

 

 

По време на късия полет от летището на Кайро до пирамидите Лили седеше до Александър. Между двамата се бе състоял къс разговор:

— Здрасти, аз съм Лили.

Александър я изгледа безстрастно, сякаш не можеше да реши дали изобщо си струва да си отваря устата. После все пак й отговори:

— Казвам се Александър, малка сестричке.

Малка? Я остави това. Ти си по-голям с някакви двайсетина минути — засмя се Лили.

— И все пак това ме прави първородният — подчерта Александър. — Онзи, на когото се полагат определени привилегии. Например известно уважение.

— Например понякога да си спестяваш участието в домакинските задължения, така ли? — каза Лили.

— Какви задължения? — напълно сериозно се поинтересува Александър.

— Най-обикновени. — Лили не повярва на ушите си. — Например чистене и метене. Миене на чиниите след ядене.

— Досега не съм измил нито една чиния в живота си. И не съм хващал метла. Подобни глупости са под достойнството ми.

— Никога не си вършил домакинска работа? — възкликна Лили. — Господи, какъв късмет!

Момчето се смръщи, искрено заинтригувано.

— А ти защо си правила такива неща? Ти си благородничка. Защо си допуснала да те товарят с работа?

Лили сви рамене. Истината бе, че никога не си бе задавала подобен въпрос.

— Ами… ммм… е, никога не ми е харесвало, но… опитвах се да помагам на семейството. Исках да съм част от тях. Да помагам.

— Но ти си по-добра от тях. Защо ще помагаш на обикновени хора?

— Харесваше ми да им помагам. Аз… аз ги обичам.

— Сестро, сестро… Ние сме родени да управляваме тези хора, не да им помагаме. Те са по-низши от нас.

— Но са моето семейство — твърдо заяви Лили.

— Този, който властва над хората, е самотен — каза Александър, сякаш повтаряше отдавна наизустена фраза. — Очаквах да си по-силна.

Лили не отговори нищо. Няколко минути след това стигнаха при пирамидата.

 

 

В 11:30 в Деня на Тартар, трийсет минути преди изпепеляващото слънчево петно да се обърне точно към Земята, на върха на Голямата пирамида в Гиза започна древна церемония, която не беше изпълнявана от 4500 години.

Изправен на платформата, Джуда се върза с дълго обезопасяващо въже — страх го беше от височини.

Хвърли поглед към плоския връх на пирамидата и прочете издълбаните в него думи:

„Гърчете се от страх, плачете в отчаяние,

жалки смъртни,

защото онзи, който дава голямата власт,

също така я и отнема.

Защото ако Бенбен не бъде на свещеното си място

в светата земя, на светата височина,

до седем залеза след пристигането на пророка на Ра,

по пладне на седмия ден,

огньовете на Ра, Неумолимия унищожител,

ще ни погълнат до един.“

До този надпис, в точния център на голия каменен връх, имаше малка вдлъбнатина с формата на човешко тяло. „Главата“ на вдлъбнатината бе ерозирала с времето, но все още ясно личеше, че е на Анубис — най-страховития бог на подземното царство, с глава на чакал.

А в центъра на тази вдлъбнатина — абсолютния геометричен център на върха и по този начин на цялата пирамида — се забелязваше малка дупка с размера на топка за тенис. Приличаше на каменен тигел.

Джуда знаеше предназначението на тигела. Нацисткият археолог Хеслер, също го знаеше:

Ритуалът на властта

„На високия олтар на Ра,

под сърцето на принасяния в жертва,

който лежи в ръцете на отмъстителния Анубис,

изсипи в сърцето на бога на смъртта

един дебен от твоята родна земя,

произнеси онези древни нечестиви думи

и цялата земна власт ще бъде твоя

за хиляда години.“

Изсипи в сърцето на бога на смъртта един дебен от твоята родна земя…

„Дебен“ бе древноегипетска мярка за тегло, равняваща се на 93 грама.

Джуда извади от джоба на якето си стъклен съд. В него имаше малко кехлибарена пръст, взета от пустинята в Юта, дълбоко в сърцето на Америка — почва, уникална за Съединените американски щати.

Джуда отмери точно 93 грама от почвата в тигела. Един дебен.

Погледна резултата от труда си с гордост и извика на хората си:

— Господа! Издигнете Пирамидиона!

 

 

Като наместваха частите една върху друга, хората на Джуда започнаха да възстановяват Пирамидиона.

Най-голямата част — тази от Фара — послужи за дъно и оформената като човешко тяло вдлъбнатина откъм долната й страна идеално съвпадна с вдлъбнатината с очертанията на Анубис върху плоската част на върха на Пирамидата.

В нея имаше канал, издълбан от едната страна: понеже Пирамидионът заемаше цялата свободна част от върха, този канал бе проходът, който щеше да позволи на „жертвата“ — едно от децата — да се вмъкне във вдлъбнатината, когато настъпи моментът.

С поставянето на всяка следваща част Пирамидионът добиваше все по-завършен вид.

Беше наистина великолепен — блестящ и излъчващ енергия: златната корона на една и без него разтърсваща човешкото съзнание конструкция.

Както можеше да се очаква, минаващата по височината на Пирамидиона линия от кристали сочеше точно в сърцето на Анубис.

Джуда координираше цялата операция, очите му пламтяха от удоволствие.

Дойде ред и на последната част, върха на Пирамидиона и на Голямата пирамида, намерен тази сутрин в гробницата на Александър…

… след което за първи път от хилядолетия Пирамидионът отново съществуваше в цялото си великолепие.

Голямата пирамида в Гиза пак се издигаше точно такава, каквато бе при завършването й през 2566 година преди новата ера.

Беше 11:50 часът.

Десет минути преди кулминацията в завъртането на Тартар.

 

 

Джуда се обърна към двете деца и каза гордо:

— И така, на мен се пада честта да направя исторически избор. Кое дете да бъде пожертвано, за да се умилостиви Слънцето…

— Жертва? — смръщи се Александър. — За какво говориш?

— Това, за което си роден, млади човече — обясни му Джуда. — Това, за което си дошъл на тази земя.

— Аз съм на тази земя, за да управлявам… — отговори Александър и хвърли объркан поглед към Дел Пиеро.

— Опасявам се, че са те заблудили — отсече Джуда. — Ти си сред нас, за да разчетеш Словото на Тот и след това да умреш, като донесеш максимална полза на отец Дел Пиеро и неговите приятели. Но съм убеден, че те най-искрено ще те боготворят след твоята смърт, ако това може да ти послужи за някакво утешение. Допускам обаче, че отец Дел Пиеро е пропуснал да те информира за истината.

Александър прониза Дел Пиеро с поглед, пълен с гняв.

Лили не продума, продължаваше да стои с наведена глава.

— Е… кой сега да избера? — продължаваше да ги измъчва Джуда.

— Нея — бързо отговори Александър. — Тя дори не съзнава важността си. Аз поне напълно я разбирам.

Джуда ехидно се усмихна на думите му.

— Така ли? Не, момче. Тя ми харесва, защото си мълчи. Което не може да се каже за теб. А това означава, че избраният си ти!

Джуда го сграбчи, напъха го в тесния канал под Пирамидиона и под заплахата на пистолета го накара да изпълзи сам вътре, в обятията на Анубис, под напълно построения Пирамидион, така че сърцето му да се окаже под кристалната колонка и точно над тигела, в който бе изсипана почвата от земята на Америка.

Момчето ридаеше.

В 11:55 Джуда гордо вдигна глава.

Държеше лист с текста на ритуала на властта, който бе снет ред по ред от всяка от седемте части на Пирамидиона.

— Всички да се приготвят за церемонията! Пет минути!

В същия миг един от наблюдателите от ГЕС на северния кран забеляза малка черна точка високо над източния хоризонт…

Приличаше на самолет — и бързо се приближаваше и… се спускаше.

Беше 747… черен.

Казваше се „Халикарнас“.

 

 

„Халикарнас“ се приближи бързо — летеше с почти свръхзвукова скорост. Пикираше с насочен надолу нос, крилата му бяха прибрани назад, всичките му оръжия сочеха напред.

В пилотската кабина Скай Монстър крещеше от удоволствие:

— Сега ще ви го нахендря, шибани янки! Мечо Пух… готов ли си за рокендрол?

Седнал във въртящата се оръдейна кула върху лявото крило на самолета, Мечо Пух хладнокръвно отговори:

— Няма проблем.

— Да се надяваме, че ретро-системата на Магьосника ще се окаже на ниво, защото иначе ще предизвикаме невиждана катастро… Мамка му, идат!

 

 

Американците бяха изстреляли две ракети „Стингър“ срещу приближаващия се 747.

Ракетите се извиха нагоре от Голямата пирамида и моментално се насочиха към единствената възможна цел в небето… но Мечо Пух веднага ги неутрализира: едната излъга да се забие в изстреляна отклоняваща цел, а другата унищожи с френска ракета FV-5X „Колибри“, създадена от французите през 90-те години за иракската армия специално за обезвреждане на американските стингъри. Когато Уест се бе натъкнал на „Халикарнас“, самолетът вече бе екипиран с десет чисто нови „Колибри“.

Американците започнаха да обстрелват от крановете „Халикарнас“ със зенитни картечници.

Небето се раздра от следи на трасиращи куршуми, но Скай Монстър бе готов за обстрела: зави и избягна куршумите, а междувременно Мечо Пух отговори на огъня и на свой ред изстреля „Хелфайър“ въздух-земя.

Ракетата се устреми към единия американски кран…

… заби се него и се взриви.

Кошницата на крана се разлетя на милиони парчета, а бойците в нея и оръжията им се изпариха.

При тътена на оглушителната експлозия Джуда и всички на платформата се извърнаха.

От другия кран продължаваха да обстрелват приближаващия се „Халикарнас“ с хиляди трасиращи зенитни куршуми. Изстреляха още една ракета, но Мечо Пух я взриви в небето само след секунда.

— Пуууух! — изрева Скай Монстър. — Дръж се, пич! Започваме! — А на себе си прошепна: — Магьоснико, моля се на господ да се окажеш прав.

И както се носеше към платото Гиза като излязла от контрол ракета, Скай Монстър леко повдигна носа на „Халикарнас“ и включи обратна тяга… от което „Халикарнас“ започна да губи подемна сила… така че изглеждаше като жребец, изправен на задните си крака… с носа нагоре и опашката надолу…

… в който момент Скай Монстър пое дълбоко дъх, задържа въздуха в гърдите си и натисна втори лост на конзолата пред себе си — на него пишеше: СИСТЕМА ЗА РЕТРО-ТЯГА.

 

 

Онова, което последва, изненада всички на върха на пирамидата… всички, с изключение на Магьосника.

„Халикарнас“ — падаше от небето с носа нагоре и опашката надолу, загубил подемна сила — издаде звук, по-нисък и по-разтърсващ от хиляда гръмотевици.

Бууууууууум!

Страховитият звук идеше от осемте „Марк 3 Хъриър“ двигателя за ретро-тяга, монтирани в бронирания му фюзелаж.

Монтирани от Магьосника.

Резултатът бе смайващ: тежкият черен „Халикарнас“ увисна по средата на свободното си падане, сякаш бе окачен на огромни въжета и под оглушителния звук на ретро-двигателите се завъртя плавно на 200 метра над земята и на няколкостотин метра от Голямата пирамида!

 

 

Скай Монстър приближи още малко машината и изравни лявата предна врата с платформата на върха.

Гледката бе повече от изумителна: грамадният абсолютно черен джъмбо-джет, настръхнал със стърчащите от него всевъзможни оръжия и ракетни установки, доближаваше носа си до острия връх на Голямата пирамида в Гиза.

Гледан от платформата, „Халикарнас“ изглеждаше още по-голям — като истински разярен бог, спуснал се от небето, за да отприщи гнева си.

След първоначалното смайване оцелелият кран на американците се завъртя, за да изстреля от упор поразяващ огън от зенитните картечници.

Но Мечо Пух, на лявото крило, беше още по-бърз и също можеше да стреля от упор.

И го направи — изстреля помитащ откос, който разтърси, раздроби и пръсна на парчета крана, като превърна намиращите се в него в пръски кръв и парчета кости.

 

 

Очите на Джуда щяха да изхвръкнат от орбитите. Той погледна часовника си — беше точно 11:59:29.

Трийсет секунди.

— Задръжте ги! — изкрещя той на хората си. — Задръжте ги! Трябват ни само трийсет секунди!

 

 

С внимание, изцяло ангажирано от пристигането на „Халикарнас“, Джуда не забеляза друг малък летателен апарат, който също се приближаваше към Пирамидата — много малък летателен апарат, захождащ ниско и бързо откъм Западната пустиня.

Беше човек с крила от въглеродно влакно.

Малката фигурка се стрелна ниско над пясъците и миг преди да се забие в каменната гръд на пирамидата, се издигна нагоре покрай наклонената й стена и кацна грациозно от другата страна на Пирамидиона спрямо положението на „Халикарнас“.

Беше Джак Уест-младши.

Възкръснал от мъртвите и бесен както никога през живота си.

 

 

Уест кацна с още разперени крила, но с два готови за стрелба пистолета „Дезърт Игъл“ в ръце. В мига, в който краката му докоснаха платформата, пистолетите му започнаха да стрелят. След четири изстрела четирима бойци на ГЕС лежаха мъртви.

Уест натисна лоста за освобождаване на крилата и те паднаха от гърба му — което го направи още по-опасен.

 

 

В същото време, в отговор на зрелищното пристигане на „Халикарнас“, четири американски хеликоптера се вдигнаха от позициите си в основата на Голямата пирамида: три „Апачи“ и могъщият „Супер Сталион“, който Джуда бе използвал за транспортиране на частите до върха на Пирамидата.

И пети хеликоптер — „Блек Хоук“ — се опита да ги последва, но се позадържа на земята в резултат на сборичкването вътре в него.

След няколко секунди хеликоптерът все пак излетя и се насочи към битката около върха на пирамидата.

На платформата цареше невъобразим хаос.

„Халикарнас“ продължаваше да виси до нея като спуснал се от космоса извънземен кораб, а Мечо Пух стреляше, без да пести мунициите, в резултат на което всички намиращи се платформата американци бяха или избити, или търсеха прикритие зад здравите куфари „Самсонайт“ и Пирамидиона, или отстъпваха надолу по пирамидата.

Дел Пиеро се хвърли през платформата, наведе се до тесния канал и посегна да изтегли Александър.

— Не толкова бързо, отче! — чу глас зад себе си. Извърна се…

… носът му се озова срещу дулото на пистолет „Глок“ в ръката на Маршал Джуда.

 

 

Бум!

Пистолетът изтрещя сухо и мозъкът на служителя на бога изпръска златната стена на Пирамидиона.

Обграден от бойци на ГЕС, Джуда стоеше до Пирамидиона — съобразително застанал така, че да е от другата му страна спрямо опустошителните оръжия на Мечо Пух. Погледна отново часовника си и вдигна очи към небето.

В същия миг настъпи пладне и очакваното събитие се случи.

 

 

За хората наоколо беше като лазерен лъч от небесата.

От небето, от самата повърхност на Слънцето, се спусна заслепяваща светлина, разнесе се заплашителен тътен и лъчът прониза Пирамидиона на върха на Голямата пирамида.

На свой ред Пирамидионът жадно улови опустошителния лъч в кристалите си и лъчът застина, свързал в едно Пирамидата и Слънцето с канал, през който се изливаше могъща, нажежена до бяло енергия.

Картината бе просто поразяваща: Пирамидата — увенчана с голямата дървена платформа, увисналият до нея „Халикарнас“, сновящите около него хеликоптери — абсорбираше ослепителния лъч чиста енергия, спускаща се от небето.

Беше невероятно, невъзможно, потресаващо, неописуемо.

Но по някакъв трудно обясним начин… беше на място. Сякаш Голямата пирамида в Гиза, дремеща и загадъчна в продължение на хилядолетия, най-сетне бе открила своето истинско предназначение.

 

 

Платформата бе в центъра на огнено кълбо и титаничен звук.

В епицентъра на мощния слънчев лъч блясъкът бе просто непоносим за човешкото око. А звукът бе разтърсващ — могъщият непрекъснат гръм, идещ от небето, се съчетаваше с тътена на ретро-двигателите на „Халикарнас“ и рева на обикновените му двигатели и заглушаваше целия останал свят.

В средата на всичко това, пред Златния пирамидион, стоеше Маршал Джуда. Той вдигна обърнатата си с дланта нагоре дясна ръка към Пирамидиона и на език, нечуван от хилядолетия запя заклинание.

Това бе ритуалът на властта.

 

 

Заклинанието се състоеше от седем реда. Когато Джуда го започна, ставаха едновременно няколко неща.

Мечо Пух.

Мечо Пух бе в разгара на собствената си лична война с четирите американски хеликоптера. Вече беше свалил един „Апачи“ с картечен огън и току-що бе изстрелял „Хелфайър“ срещу издигащия се „Супер Сталион“. Ракетата се вряза през предното стъкло на хеликоптера точно в момента, в който той се изравни с платформата.

Грамадният СН-53Е експлодира в кълбо от пламъци, люшна се и падна надолу — перките му за малко не направиха платформата на парчета, след това се свлече по южната стена на пирамидата и спря.

Беше под ъгъл 52° — наклона на стените на пирамидата — точно където излизаха обтягащите въжета на платформата: корпусът му беше смачкан, но перките продължаваха да се въртят, макар и конвулсивно бавно.

Джуда вече беше изрецитирал два реда.

Мечо Пух завъртя оръдейната си кула и се прицели в американския „Блек Хоук“ — и изведнъж за своя огромна изненада видя как хеликоптерът изстрелва ракета в задната част на едното от апачитата.

И тогава Мечо Пух видя пилотите на „Блек Хоук“ — бяха Зоуи и Фъзи. В настаналата суматоха бяха успели незабелязано да се освободят, да овладеят хеликоптера и да се включат в сражението.

В същия момент един от командосите на ГЕС скочи на крилото на „Халикарнас“ — опитваше се да ликвидира кулата на Мечо Пух в стил „камикадзе“. Пух не успя да завърти кулата навреме. Мъжът вдигна колта си, прицели се…

Бум!

Боецът падна прострелян в тила от далечен снайперист — изстрел, който можеше да бъде…

… дело само на Стреч, който седеше на пода на хеликоптера, пуснал крака през отворената странична врата на „Блек Хоук“ и с карабина в ръцете.

Пух видя израелеца — жив и на страната на добрите — и дори се усмихна за миг.

Джуда бе изрекъл вече четири реда от заклинанието.

Уест.

Уест пък водеше своя война срещу осмината до Джуда и Пирамидиона: шестимата командоси от ГЕС, Кьониг и Калис.

Пристъпи напред намръщен, с пистолети в ръцете.

Старият воин в Джак Уест — онзи воин, когото Джуда толкова се бе постарал да създаде — се бе върнал… и това вещаеше възможно най-лошото за противниците му.

Уест застреля четирима от командосите — всичките между очите. Всеки куршум означаваше смърт за някого.

Друг сграбчи изотзад и му счупи врата… и го използва в следващия момент като щит срещу огъня на Кал Калис, докато междувременно стреляше в останалите двама. Жилавият стар нацист скочи срещу него с нож в ръка, но тутакси получи в носа два куршума, които го изхвърлиха от платформата.

Джуда изрече шестия ред…

— Задръж го! — извика той на Калис и започна последния, седмия ред.

Уест беше изправен срещу Кал Калис — който препречваше пътя му към Джуда — във водовъртеж от светлина, вихър и звук.

В тази ситуация можеше да има само един победител.

 

 

Само че в играта имаше още един участник.

Още преди на платформата да се възцари хаосът, незабелязано за всички вратата над лявото крило на „Халикарнас“ се отвори и в нея се появи човешка фигура, приведе се и бързо се стрелна напред — държеше нещо в ръка.

Човекът скочи на крилото, след това от него на дървената платформа и — все така незабелязано — се насочи към Магьосника и Лили.

 

 

Уест и Калис бяха един срещу друг. В следващия миг двамата едновременно вдигнаха пистолетите си и стреляха — като в сцена от Дивия запад…

— Мамка му! — изкрещя Калис.

— Не! — изпъшка Уест.

Той разбираше, че това вече няма значение.

И Джуда го знаеше. Погледите им се срещнаха и лицето на Уест посърна.

Беше закъснял.

Със секунди — не с метри — но бе закъснял.

С усмивка на умопобъркан, под светлината на слънчевото петно Тартар в Деня на неговото настъпване, Маршал Джуда изрече последните думи от ритуала на властта и отправи триумфален поглед в небето.

 

 

Но нищо не се случи.

Всъщност Уест не беше сигурен дали изобщо нещо трябва да се случи. Трябваше ли небето да потъмнее? Земята да се разтресе? Или Джуда трябваше да се превърне в гигантски всемогъщ дракон? А може би пистолетът на Уест трябваше да стана на прах?

Каквото и да трябваше да се случи в знак, че Съединените американски щати са си спечелили хиляда години неоспорима власт, то не се прояви по забележим за хората начин.

И тогава Уест осъзна, че всъщност нищо не се е случило.

Защото изведнъж — на четири крака изпод Пирамидиона от другата страна на платформата и през трупа на командоса, който трябваше да охранява именно канала под Пирамидиона — изпълзя Александър.

Той не бе жертван на нужното място, докато Джуда бе изричал текста на ритуала…

И следователно ритуалът не бе имал желания ефект.

Джуда също го видя и отчаяно изкрещя:

— Не, не-е-е!

Момчето стигна до края на платформата, обърна се за миг, видя трупа на Дел Пиеро, наведе се през ръба и се спусна на долното ниво.

В следващата секунда Уест вече не можеше да го вижда, понеже в полезрението му се появи назъбеният стоманен нож на Кал Калис.

Уест се приведе и острието на ножа изсвистя над главата му. Той бързо се изправи, изби ножа от ръката на Калис и счупи носа му с най-безжалостния удар, който можеше да нанесе с металната си лява ръка…

Ударът улучи целта…

… но Калис сякаш не забеляза!

Само се ухили в отговор с окървавените си зъби.

После отговори на свой ред с три убийствено силни удара — всички точни, нанесени с все сила и попаднали в лицето на Уест.

Всеки от ударите отхвърляше Уест назад.

— Боли ли, Уест? Кажи ми, че боли! — изрева Калис. — Цяла шибана седмица сънувам този миг. Само че трябваше да те оставя жив, за да ни отведеш, където отиваше. Най-сетне край на това. Момчетата ми се справиха с испанския ти приятел в Судан! Но не друг, а аз изпратих на онзи свят ирландския глупак в Кения! Знаеш ли, той още беше жив, след като ти замина… макар в гърлото му да клокочеше кръв. Е, аз забих куршум в мозъка му, за да го довърша.

Четвърти удар, след това пети…

На петия удар носът на Уест се счупи и от него бликна кръв. Той усети, че е стигнал до края на платформата, за миг залитна и погледна зад себе си.

Видя на десетина метра по-долу разбития „Супер Стадион“ — перките продължаваха да се въртят точно под него!

Калис също ги видя.

— Но колкото и приятно да ми беше да се разправя с онова ирландче, нямаш представа какво наслаждение изпитвам от мисълта, че ще убия теб. Е, ще се видим в ада, Уест!

И с тези думи Калис нанесе последен, зверски силен удар.

Уест отчаяно се хвърли напред, лявата му ръка замахна в последен, отчаян опит.

Разнесе се отвратителен звук…

Калис замръзна…

… а лявата изкуствена ръка на Уест, металният му юмрук, се заби в центъра на лицето пред него и проникна в главата на Калис през мястото, където се намираше носът. Ударът бе толкова силен, че носът на Калис хлътна на цели пет сантиметра в черепа му. Рукна кръв.

Колкото и да бе невероятно, Калис не загуби съзнание. Очите му бяха на път да изхвръкнат, тялото му се разтресе, а крайниците му се разтрепериха конвулсивно, неспособни да реагират на командите от мозъка.

Не му оставаше дълго.

— Това е за Дългоух — каза му Уест, завъртя го и го хвърли през ръба на платформата.

Последното, което видя в живота си Калис, бяха въртящите се перки — приближаваха се да го посрещнат…

Отвори уста да изкрещи, но не успя да издаде и звук. В следващата частица от секундата тялото му бе нарязано на милиони кървави парченца.

 

 

От другата страна на платформата Магьосника с ужас наблюдаваше схватката.

Искаше да помогне на Уест, но не смееше да изостави Лили.

И видя как Уест удря Калис, видя как кръвта шурна от лицето на Калис и изведнъж си помисли, че шансът не ги е изоставил напълно…

И докато в главата му се въртяха подобни мисли, Магьосника бе жестоко ударен в гръб… от човек, който се бе измъкнал от „Халикарнас“.

Магьосника падна и светът пред очите му помръкна.

Но странно, последното, което чу, преди да престане да възприема каквото и да било, беше викът на Лили:

— Не! Остави Александър! Вземи мен!

 

 

С лице, омацано с кръв и прах, Уест се надигна от ръба на платформата и се обърна към Пирамидиона…

… и видя на сантиметри пред лицето си дулото на глока на Маршал Джуда — точно както се бе случило с Дел Пиеро преди малко. И замръзна.

— Би трябвало да се гордееш, Джак! — извика Джуда. — Всичко това е твое дело. Ти ни доведе тук. През цялото време работеше за мен. Няма нищо, за което да си помислиш, което да можеш да направиш, което да имаш… и което аз вече да не притежавам! Господи, та аз дори разполагам с момичето, за да изпълня ритуала! Колко е трагично, че няма да доживееш да видиш как тя изпълнява предназначението си. Сбогом, Джак!

Пръстът върху спусъка се напрегна.

— Не е вярно! — викна Уест. — Имам нещо, което ти нямаш! Нещо, което някога беше твое.

— Какво?

— Хор!

В същия миг във въздуха се стрелна кафява светкавица, заби се в лицето на Джуда и той изкрещя — по страните му шурна кръв. Той вдигна ръце към очите си, но без да изпуска пистолета.

Хор литна от крещящия Джуда — беше стиснал нещо в ноктите си… нещо бяло и кръгло, което влачеше след себе си кървава опашка.

Лявото око на Джуда — заедно с очния нерв.

Хор го бе изтръгнал.

Джуда падна на колене и зави от болка:

— Окото ми… окото ми! — И тогава видя със здравото си око Пирамидиона и изкрещя дори още по-отчаяно: — Не-е-е-е!

Уест мигом се извърна и видя най-ужасния възможен кошмар да приема физическа форма.

Пред Пирамидиона стоеше Мустафа Заид. След като бе отвлякъл Лили от Магьосника, той я бе отвел под заплахата от пистолет до канала, бе подменил единия дебен почва от Америка с фин пясък от кутията от черен нефрит, след това бе накарал момичето да влезе на мястото на Александър, а накрая бе взел бележника на Джуда, за да изпълни ритуала на властта!

 

 

Точно Заид бе човекът, слязъл от лявата врата на самолета, след като бе успял незабелязано да се качи на борда на „Халикарнас“ в Иран.

Бе проследил Уест и Мечо Пух до мястото на срещата със Скай Монстър и се беше качил на самолета през отвора за колелата — правилно беше предположил, че Уест ще дойде тук, за да се изправи срещу американците.

А на самолета бе успял да се промъкне до сандъка си и да вземе от него скъпоценната си нефритена кутия, пълна с фин пясък — беше я съхранявал дълги години в тайната пещера в Саудитска Арабия — пясък, уникален за арабския полуостров, който щеше да донесе на мюсюлманите хиляда години неоспорвана власт.

И пак той бе ударил Магьосника отзад. И забеляза и как Александър се измъква и тъкмо се готвеше да го стисне за врата, когато Лили извика:

— Не! Остави Александър! Вземи мен!

И Заид го беше направил.

 

 

Сега оставаше само да изрече седем реда текст.

Това му отне точно петнайсет секунди.

На върха на Голямата пирамида, под ослепителния блясък на слънчевия лъч, идещ от дълбините на Тартар, под свистящия вятър, гърмящия тътен и в убийствената горещина, за ужас на безпомощните наблюдатели, с глас, резониращ от злокобно вълнение, Мустафа Заид произнесе последните думи от ритуала на властта!

 

 

Този път Уест нямаше никакви съмнения, че всичко е точно.

Беше като края на вселената.

Заслепяваща светлина.

Оглушителен тътен.

Земята се разтресе.

Последвалото правеше най-зрелищните фойерверки в историята на човечеството да изглеждат като палене на кибритени клечки.

Ослепителният слънчев лъч започна да пулсира и удвои яркостта си.

Разнесе се разтърсващ гръм, след който Уест престана да чува каквото и да е, от небето се откъсна огнена топка чисто бяла енергия, устреми се надолу по лъча и проникна във вътрешността на Пирамидиона…

… и бе поета от колоната кристали.

Енергията премина през слоевете на Пирамидиона, всеки от които я филтрираше и изчистваше допълнително.

Свръхтънкият лъч прониза Лили точно в сърцето.

Момичето се сгърчи. Лъчът обаче необяснимо как премина през нея и попадна в пръстта в тигела.

Последва мощно блясване и пръстта се превърна в пепел.

 

 

Пирамидионът засия за миг ослепително, после се разнесе звук като от всмукване, огнената топка изчезна в него, явлението внезапно се прекрати и всичко се успокои — с изключение на ниското басово бръмчене, което издаваше Пирамидионът, и монотонния звук от двигателите на „Халикарнас“.

Уест можеше само да гледа Пирамидиона и да се пита какво се е случило с намиращата се в него Лили. Възможно ли бе да е оцеляла след феномен с такова отделяне на енергия? Или Заид се бе оказал прав, когато му бе казал, че тя ще загине по време на церемонията?

 

 

Заид стоеше пред Пирамидиона, триумфално вдигнал ръце, лицето му беше вдигнато към небето.

— Хиляда години! Хиляда години господство на исляма!

Обърна се към Уест, все така разперил ръце, очите му блестяха.

— Ритуалът е изпълнен, невернико! А това означава, че моят народ ще е непобедим! И ти… ти ще си първият, който ще изпита мощта на моя гняв!

— Така ли било? — небрежно се поинтересува Уест и щракна нов пълнител в единия от своите „Дезърт Игъл“. След това го насочи към Заид.

— Стреляй! — предизвика го Заид. — Куршумите вече не могат да ти помогнат.

— Я да видим — каза Уест.

Бум!

Куршумът улучи Заид право в гърдите и го отхвърли назад. От раната бликна струя кръв и терористът падна на колене, на лицето му се изписа ужас.

Той погледна невярващо раната си, после вдигна поглед към Уест.

— Но… как…?!

— Знаех, че си на самолета ми след Висящите градини — обясни му Уест. — Предполагах, че ще опиташ да се скриеш на борда. Та как иначе би могъл да дойдеш тук? Ти преследваш тази цел през целия си живот и едва ли щеше да се откажеш толкова лесно да не си на това място точно днес. Затова те оставих да пътуваш с нас.

— Но пясъкът…

— Докато ти се криеше в товарния отсек, си позволих да сменя пясъка в кутия ти от черен нефрит — продължи Уест. — Там вече няма пясък от Арабия. Вместо това сложих в кутията пръст от моята родина. Ти току-що изпълни ритуала на властта в името на моя народ, Заид. Не за твоя. За което искрено ти благодаря.

Заид бе поразен.

— От твоята родина? Но това означава, че…

Но така и не успя да довърши, защото в този момент животът го напусна и мъртвото тяло на Мустафа Заид се отпусна върху платформата.

 

 

Разнесе се мъченически болезнен вик — Уеееест! — и Уест се извърна — видя Маршал Джуда да се хвърля срещу него. От изваденото му око капеше кръв, но в ръката си държеше автомат М-4, взет от един от убитите на платформата командоси.

Оръжието бе насочено в Уест.

Просто нямаше никаква възможност Джуда да пропусне.

И той дръпна спусъка.

 

 

Оръжието буквално експлодира в ръцете му.

Не бе нито засечка, нито запушване на цевта. Експлозията бе насочена навън. Автоматът се пречупи и буквално се разпадна в ръцете на Джуда.

Джуда се намръщи… после ужасено погледна Уест и прошепна:

— О, господи… ти… ти имаш силата…

Уест пристъпи крачка напред, без да изпуска Джуда от поглед.

— Джуда, мога да ти простя, че ми беше сложил онзи чип в главата. Мога да опитам да забравя и как се отнасяше с Хор. Но има едно нещо, което няма начин да ти простя, и то е, че уби Дорис Епер. И за това ще трябва да си платиш.

Наведе се, хвана края на подсигуряващото въже на Джуда и го отвърза от мястото му до Пирамидиона.

Джуда отстъпи назад към края на платформата, към „Халикарнас“, който продължаваше да виси във въздуха. И вдигна умолително ръце.

— Джак… почакай. И двамата сме войници и знаем, че понякога има неща, които войниците трябва да…

— Само че ти си я екзекутирал. А сега аз ще екзекутирам теб.

И Уест хвърли края на въжето покрай Джуда към въртящата се турбина в двигателя на „Халикарнас“.

Джуда извърна глава и видя как въжето потъва в отвора на турбината.

Веднага разбра какво ще стане — и здравото му око щеше да изхвръкне от ужас.

Джуда изкрещя, но писъкът му в същия миг секна, защото турбината погълна въжето и го откъсна от платформата.

Тялото му се изви, полетя във въздуха, турбината го всмука и за миг го смля на молекули.

 

 

В следващия миг басовото бръмчене откъм Пирамидиона стихна.

На върха на Голямата пирамида се възцари покой.

След светлинната експлозия на върха й американските войници долу се бяха пръснали.

След малко на платформата кацна хеликоптерът „Блек Хоук“ и от него на бегом слязоха Зоуи, Фъзи и Стреч. Почти едновременно с тях от крилото на „Халикарнас“ скочи и Мечо Пух.

И видяха, че Уест — Магьосника зорко го наблюдаваше — се вмъква в канала на Пирамидиона, за да види какво е станало с Лили.

 

 

Уест с мъка пълзеше в клаустрофобично тесния канал под Пирамидиона.

След малко стигна до Лили — тя лежеше безжизнена в оформената като тяло на човек вдлъбнатина под най-долната част на Пирамидиона. Очите й бяха затворени. Изглеждаше спокойна, умиротворена… и не дишаше.

— О, Лили! — простена Уест и се запромъква на лакти още по-наблизо, за да стигне до нея.

Огледа внимателно лицето й за някакви признаци на живот.

Нямаше. Тя изобщо не помръдваше.

Покрусен, той стисна очи, за да спре парещата болка в тях.

— О, Лили… Съжалявам… Страшно съжалявам…

Наведе глава. От очите му закапаха сълзи. Той прошепна:

— Обичах те, фъстък.

А след това, съвсем сам в кухината, под златното сияние на Пирамидиона, легнал до телцето на момичето, за което се бе грижил и което бе обичал цели десет години, Джак Уест-младши се разплака.

 

 

— И аз те обичам, тате… — чу се слабо гласче.

Уест се стресна, отвори широко очи и видя, че Лили го гледа. Погледът й беше замаян и мътен.

Но беше жива — и му се усмихваше.

— Ти си жива… — прошепна Уест смаяно. — Жива си!

И я прегърна.

— Но… как?!

— После ще ти разкажа — отвърна тя. — Хайде сега да се махаме оттук!

 

 

Голямата пирамида остана далече под тях — с полуразрушената дървена платформа на върха и с димящите отломки на американските хеликоптери и кранове до нея. Египетското правителство, което с такава готовност бе съдействало за изпълнението на ритуала в полза на американците, щеше да почисти всичко.

Но имаше нещо много по-важно от това: върхът на Пирамидата отново бе два и половина метра по-нисък, отколкото би трябвало да е.

Уест и екипът му бяха взели Пирамидиона — целия Пирамидион.

 

 

Всички се събраха около Лили, прегръщаха я, целуваха я и я тупаха по раменете.

Мечо Пух я прегърна и възкликна:

— Хей, мъник! Справи се отлично!

— Благодаря ти, че дойде да ми помогнеш, Мечо Пух — каза тя.

— И през ум не ми е минавало да те изоставя, мъниче — стеснително призна той.

— На мен също — намеси се Стреч и направи крачка напред.

— Благодаря, Стреч. Че ме спаси в Градините и че остана до мен, когато можеше да си тръгнеш.

Стреч мълчаливо кимна на Лили и на останалите, но най-вече на Мечо Пух, и каза:

— Не се случва често… но от време на време в живота на човек идва момент, когато трябва да избереш страна, да избереш за кого да се бориш. Моят избор, Лили, е да се боря на твоя страна. Труден избор, признавам, но за себе си нямам съмнение, че е правилен.

— Правилен е — окуражи го Мечо Пух и го тупна по гърба. — Ти си свестен човек, израилтянино… искам да кажа, Стреч. И за мен ще е чест да сме приятели.

— Благодаря — усмихна се Стреч. — Благодаря ти, приятелю.

 

 

Когато дойде краят на тупането по рамене и гърбове, Уест отново полюбопитства как е оцеляла Лили.

— Направих го доброволно — простичко каза тя.

— Не схващам — призна си Уест.

Лили се усмихна широко, явно горда със себе си.

— Говоря за надписа на стената на залата под вулкана, където съм се родила. Ти сам един ден се беше загледал в него. Нали там се казва:

„Влез доброволно в прегръдката на Анубис и ще живееш след пришествието на Ра.

Влез срещу волята си и народът ти ще царува една епоха, но теб няма да те има.

Не влизай и светът не ще го има.“

— Също като египтяните, и ние си мислехме, че става дума за бог Хор, който приел смъртта и затова бил възнаграден с някакъв втори живот — продължи тя. — Но това е грешка. Надписът се отнася до мен и Александър… и изобщо до Оракулите. В него не се говори да приемеш с готовност смъртта. Става дума за това да влезеш доброволно в кухината с формата на Анубис… Ако го направех доброволно, щях да оцелея. Останех ли вътре насила, щях да умра. А ако изобщо не го направех и ако ритуалът не бъдеше изпълнен, всички вие щяхте да загинете. Само че аз… нали разбирате… не исках да загубя семейството си.

— Дори на цената да дадеш на Заид власт за цяла вечност? — недоверчиво попита Мечо Пух.

Лили се обърна към него, очите й блестяха.

— Заид никога нямаше да властва — възкликна тя. — Когато ме сграбчи, видях какво има в онази черна кутийка. — Обърна се към Уест. — Там имаше пръст, която вече бях виждала много пъти. Честно казано, имало е моменти, когато не съм могла да откъсна поглед от нея. Тя години наред се намираше в стъклен буркан на полицата в кабинета на тате. Когато я видях в кутийката на Заид, веднага разбрах какво е станало, така че знаех, че не му подарявам никаква власт.

— Но дали и Дел Пиеро е знаел това? — замислено каза Мечо Пух. — Затова ли се е отнасял с Александър като с малък император, готов да седне на трона на властта? Искаше ли Александър да влезе доброволно в кухината?

— Мисля, че да — каза Уест. — Само че нещата са малко по-дълбоки. Дел Пиеро бе свещенослужител и разсъждаваше като такъв. Той искаше Александър да оцелее след ритуала, но не защото желаеше момчето да живее и управлява, а защото му трябваше спасител, идол, фокус за новата религия на управляващата класа. Нов Христос.

През цялото това време Магьосника седеше встрани смълчан и с наведена глава. Зоуи седна до него и го хвана за ръката, все още под шока от новината за смъртта на брат си, за която научваше едва сега.

Лили отиде при тях и ги прегърна през раменете.

— Съжалявам за Дорис, Магьоснико — тихичко и с неотговаряща на възрастта й сериозност каза тя. — И за Дългоух, Зоуи.

По лицето на Магьосника се стичаха сълзи, очите му бяха зачервени. И той като Зоуи бе разбрал едва на платформата за смъртта на Дорис от ръката на Джуда.

— Тя загина, за да ни спаси — продължи Лили. — Каза ни да се махаме веднага оттам. Пожертва живота си, за да можем да избягаме.

— Бяхме заедно четирийсет и пет години — каза с мъка Магьосника. — Най-удивителната жена на света. Моят живот. Моето семейство.

— Искрено съжалявам — прошепна Лили.

После взе ръката му и го погледна дълбоко в очите.

— Но ако искаш, сега аз ще съм твоето семейство.

Магьосника я погледна с насълзените си очи. След това бавно кимна.

— Искам, Лили. Наистина искам.

 

 

След няколко часа Магьосника влезе при Уест в кабинета му в задната част на „Халикарнас“.

— Имам един въпрос към теб, Джак — каза направо. — Какво означава всичко това сега? Тръгнахме, за да изпълним ритуала на мира, а вместо това беше изпълнен ритуалът на властта… и то в полза на твоята родина. Може ли да се има доверие на австралийците с толкова много власт?

— Макс — отговори Уест, — знаеш откъде съм. Знаеш какви сме. Ние определено не сме агресори или войнолюбци. И след като моят народ не знае, че разполага с такава власт, мисля, че това е възможно най-добрият възможен изход… защото от всички хора на земята ние сме последните, които биха се възползвали от нея.

Магьосника бавно кимна.

— Ако ти си мълчиш, и аз няма да им кажа — обеща Уест.

— Дадено — съгласи се Магьосника. — Благодаря ти, Джак. Наистина ти благодаря.

Усмихнаха се.

А „Халикарнас“ се носеше в небето към Кения и към дома.

Фермата О’Шей
Графство Кери, Ирландия

9 април 2006, 16:30

За втори път през последните десет години самотната стара ферма на върха на издигащия се над океана хълм бе домакин на важна международна среща.

Имаше няколко нови лица, но деветте нации, сключили съюз при първата среща, бяха същите. Имаше и една нова — Израел.

— Закъсняват — изръмжа арабският делегат шейх Анзар ал Абас. — Пак.

Канадският делегат — отново — отговори:

— Ще дойдат. Ще дойдат.

Някъде се затръшна врата и след няколко секунди в дневната влезе Макс Т. Епер.

От Джак Уест обаче нямаше и следа.

Но Макс имаше придружител — малкото момиче.

Лили.

— Къде е капитан Уест? — попита Абас.

Магьосника почтително му се поклони.

— Капитан Уест се извинява. След успеха на мисията сметна, че няма да възразите, ако не дойде на тази среща. Каза, че имал някои неща за уреждане, както и да довърши това-онова. Междувременно позволете ми да ви запозная с младата дама, на която дължим огромна благодарност. Дами и господа, представям ви Лили.

 

 

Магьосника описа с най-големи подробности пред делегатите на коалицията от малки нации събитията от последните десет години.

Разбира се, всички бяха наясно с някои очевидни елементи на успеха: Земята не бе взривена от нажежената слънчева енергия и Америка не бе получила неограничена власт — доказателството бяха продължаващите й проблеми с мира и законността в Близкия изток. Беше плъзнал слухът за някаква зрелищна битка на върха на Голямата пирамида, но пораженията се бяха оказали минимални и египетското правителство, винаги готово да угоди на Америка в името на парите й, бе отхвърлило слуха като абсолютно несъстоятелен.

Така че Магьосника разказа на делегатите за израстването на Лили в Кения, за трескавото търсене на частите на Пирамидиона по света, за включването на Мустафа Заид, за понесените загуби — Ноди, Дългоух и скъпата му съпруга Дорис — и за сблъсъка на върха на Голямата пирамида с американците и със Заид.

Единствено тук Магьосника си позволи леко отклонение от истината.

Понеже това съответстваше на положението в света — опасността от слънчевата енергия бе избегната, никоя държава не се държеше като готова да се изправи като суперсила — той съобщи, че на върха е бил изпълнен ритуалът на мира, а не този на властта.

Дори ги информира за съдбата на момчето, Александър. Бяха го предали на грижите на приятели на Магьосника — хора, които щяха да го направят нормално дете, които щяха да наблюдават развитието му и щяха да следят бъдещето на евентуалните му деца.

— И така, дами и господа, мисията е завършена — заключи Магьосника. — Проблемът е отложен за следващите четири хиляди и петстотин години. Тогава — и повярвайте ми, заявявам това с искрено удоволствие — за тия неща ще трябва да се погрижи някой друг.

Делегатите станаха на крака и заръкопляскаха.

После, радостно възбудени, се обадиха в страните си, за да съобщят радостните новини.

Един от тях обаче остана да седи на мястото си.

Шейх Абас.

— Магьоснико! — извика той над оживлението. — Пропусна да ни кажеш нещо съществено. Къде е Пирамидионът сега?

Възцари се тишина.

Магьосника се обърна към Абас и го изгледа, без да се притеснява.

— Отърваването от Пирамидиона е едно от онези неща, за които ви казах, че държи да се погрижи капитан Уест.

— И къде възнамерява да го скрие?

Магьосника наклони глава на една страна.

— Нали разбираш, Анзар, че колкото по-малко хора знаят това, толкова е по-добре за всички. Ти ни се довери досега, довери ни се още веднъж… Но нека те уверя в нещо: капитан Уест вече не е на разположение за никого. И не смята да бъде откриван. Защото, който го намери, ще намери вероятно и Пирамидиона… но изпитвам съжаление към човека, дръзнал да се отправи в подобна мисия.

Отговорът, изглежда, задоволи Абас и взаимните поздравления бяха подновени.

Радостната гълчава се разнасяше до късно през нощта.

 

 

На следващата сутрин Магьосника и Лили напуснаха Ирландия.

Докато се качваха на един частен самолет на международното летище „Корк“, Лили попита:

— Всъщност къде отиде тате?

— Нали ти казах: да се погрижи за някои важни неща.

— А след това? След като свърши с важните неща, къде ще отиде?

Магьосника я погледна косо.

— Честно казано, Лили, не зная. Знаеш единствено ти. За да сме всички в безопасност, Джак не ми каза къде ще отиде. Но ми спомена, че веднъж ти дал една гатанка — когато я решиш, ще разбереш къде се намира новият му дом. Така че сега всичко отново е в ръцете ти, мъниче. Искаш да го намериш? Ами разгадай гатанката.

Голямата пясъчна пустиня
Северозападна Австралия

25 април 2006, 11:30

Високопроходимият джип „Тойота“ се носеше по безлюдното пустинно шосе.

Седнала до шофьора, Лили гледаше през прозореца възможно най-негостоприемния пейзаж, който бе виждала. Магьосника шофираше, а Зоуи седеше отзад. Лили поклати глава. Не вярваше, че е възможно да има място, по-откъснато от цивилизацията от това.

Сухи голи хълмове отвсякъде. Пясък, заплашващ да погълне шосето.

Странен пясък обаче, оранжево-червеникав на цвят, като пясъка, който помнеше от буркана в кабинета на Уест.

Не бяха срещали друга кола от часове. Всъщност последното движещо се нещо, попаднало пред погледите им, бе голям пясъчен крокодил: припичаше се в пресъхнало речно корито под мост, по който бяха минали преди два часа.

Табелата на моста съобщаваше името на реката, което бе доста подходящо — Стикс, точно като реката в Преизподнята. Кръстовище няколко километра по-нататък предлагаше три възможности: наляво — Симпсън Кросинг, на 80 километра; направо — Долината на смъртта, на 120 километра, а ако завиеха надясно, щяха да попаднат в крайна сметка в място, наречено Франклин Даунс.

— Направо, към Долината на смъртта — заяви Лили.

И сега, два часа по-късно, каза на глас:

— Трябва да е някъде тук… — После изрецитира по памет:

„Новият ми дом е дом на тигри и на крокодили.

За да го намериш, плати на лодкаря,

рискувай с кучето и влез

в челюстите на Смъртта, в устата на Ада.

Там ще ме намериш, пазен от голям злодей.“

— „Плати на лодкаря, рискувай с кучето“ — продължи Лили. — В гръцката митология, когато слезеш в подземния свят, първо трябва да пресечеш река Стикс. За целта трябва да платиш на лодкаря и да се изправиш срещу Цербер — кучето, охраняващо Хадес. Е, Стикс я намерихме.

Магьосника и Зоуи се спогледаха.

— А Долината на смъртта? — попита Зоуи. — Какво ще кажеш за това?

— Следващите два стиха в гатанката: „В челюстите на Смъртта, в устата на Ада“ са от поема, която съм чувала от Магьосника — „Атаката на леката кавалерия“. В поемата шестстотин души нападат Долината на смъртта.

След няколко минути в маранята пред тях се очертаха размитите силуети на няколко ниски постройки.

Градът с име Долината на смъртта.

Избелял от слънцето надпис на входа на града казваше:

„ДОБРЕ ДОШЛИ

В ДОЛИНАТА НА СМЪРТТА

ДОМ НА МОГЪЩИЯ ФУТБОЛЕН ОТБОР

«ТИГРИТЕ ОТ ДОЛИНАТА НА СМЪРТТА»!“

— „Дом на тигри и на крокодили“ — отбеляза Лили.

Долината на смъртта се оказа призрачен град — няколко скупчени една до друга дъсчени бараки и отдавна изоставени ферми със скрити под прораслата трева черни пътища.

Лили гледаше през прозореца в търсене на указание.

— Сега трябва да намерим „голям злодей“… голям злодей? Ето… там! Магьоснико! Спри!

Спряха пред дълъг извиващ се път, водещ към ферма, която се намираше зад хоризонта.

На мястото, където пътят за фермата излизаше на шосето, имаше монтирана на кол пощенска кутия. Подобно на много други такива пощенски кутии в селската част на Австралия, и тази бе домашно произведение на изкуството.

Конструирана от стари части на трактор и прогнил бидон за бензин, тя беше оформена като мишка… с ушички и мустачки. Само че тази мишка носеше… корона.

— Мишешкият цар… — ахна тя. — Така му казвах като съвсем малка.

— Какво? — попита Зоуи.

Лили се усмихна на малката тайна, която имаха с Уест.

— Мишешкият цар е „голям злодей“. Това е злият цар в балета „Лешникотрошачката“.

 

 

Колата заподскача по сухите буци. В края на дългия път, далеч от шосето, намериха тиха малка ферма, сгушена в полите на нисък хълм. Крилата на генератора бавно се въртяха.

На верандата стоеше мъж по дънки и тениска — с блестяща под жаркото слънце метална ръка — и наблюдаваше приближаването на джипа.

Джак Уест-младши.

 

 

Лили изскочи от колата и се хвърли в ръцете му.

— Намери ме все пак — каза Уест. — Но ти отне доста време.

— Къде беше? — нетърпеливо попита Лили. — Какви бяха тези неща, които трябваше да оправяш цял месец?

Уест се усмихна.

— Защо не дойдете да видите.

Поведе ги зад къщата в стара изоставена мина под ниския хълм.

— Малко по-късно днес, по примера на Имхотеп III с Висящите градини, смятам да предизвикам свлачище и да скрия напълно входа на тази мина — обясни той още докато вървяха натам, — така че никой да не знае, че тук има мина, да не говорим какво се крие в нея.

На стотина метра навътре в мината стигнаха до голяма зала, в центъра на която беше поставен…

… Златният пирамидион.

Два и половина метра висок, блестящ и златен, абсолютно великолепен.

— Мечо Пух и Стреч ми помогнаха да го докарам в Австралия. О, и Скай Монстър естествено. — Но аз ги оставих на пристанището във Фримантъл. По-късно ги използвах пак, за да приберем няколко други неща, на които се натъкнахме по време на приключението. Магьосник, мисля, че би искал да задържиш едно-друго.

В полукръг зад Пирамидиона бяха подредени няколко древни артефакта.

Огледалото от Александрийския фар.

Колоната от Мавзолея в Халикарнас.

Видени за последен път в Тунис, в Убежището на Хамилкар.

— И не си прибрал главата на Родоския колос? — шеговито го укори Магьосника.

— Честно казано, мисля да отида да я взема след няколко месеца, особено ако ме придружиш — отговори Уест. — Малко помощ никак няма да ми е излишна. О… Зоуи…

— Да, Джак?

— Сметнах, че ще ти хареса едно цвете в знак на благодарност за усилията ти през последните десет години… — Той със замах извади иззад гърба си нещо и й го поднесе.

Беше роза, бяла роза, необикновено красива.

Зоуи я гледаше невярващо.

— Откъде я взе?

— От една градина, където попаднах веднъж — каза Уест. — Градината, уви, вече не съществува. Но този сорт рози се оказа удивително издръжлив и вече се прихвана в градината ми доста добре. Хайде да тръгваме — време е за по едно питие.

Върнаха се в къщата. Обувките им бяха покрити с необичаен оранжево-червен прах.

Почвата тук наистина бе уникална, богата на желязо и никел, почва, която се срещаше само тук, в този район — в северозападния ъгъл на най-могъщата нация на света… която нямаше представа за могъществото си.

Австралия.

Край