Морис Перисе
Опасно е да се закъснява (9)

Почти всеки ден през това особено горещо лято бурите минаваха и заминаваха над долината на Рона. Пороен дъжд се изсипваше няколко минути и после отново се показваше палещото слънце.

В този ранен следобед дейността на полицейския участък в Монтелимар беше по-скоро нищожна: освобождаване на паспорти или лични карти; неясни оплаквания от кражби — рутината. Задачата беше възложена на комисаря Льобрел в момента, когато последният, извикан един час по-рано в кабинета на сенатора-кмет, за да уредят въпроси, свързани с движението по пътищата, се връщаше в своя кабинет. След като закачи сакото си на закачалката, разкопча широко яката на ризата си, той избърса потното си чело и въздъхна: горещината беше почти непоносима в стаите без климатична инсталация.

Смазан, той прочете:

Ние, Силвен Фонтено, съдия-следовател на окръжния съд в Тулон,

Предвид информацията срещу Х за предумишлено убийство,

Възлагаме задачата на господин комисаря, началник на криминалната полиция в Монтелимар, да извърши по-долуописаните операции.

Написано в нашия кабинет на 23 юли 1972 г.

Съдия следовател

Задача:

Да изслуша в качеството на свидетел именувания Глане, Ернест Себастиян, живеещ в Монтелимар, имение Ескуриал, област Терайон, пътя за „Тейл“, за пребиваването на неговия племенник Комбре Жулиен в Алжир в имението, принадлежащо на Делакур, Пиер Ален през годината 1956 г.

Комисарят Льобрел не дочете докрай официалния документ и нареди да повикат Люка. Младият инспектор не закъсня да провре глава в отвора на вратата.

— Шефе, пак ли трябва да ходим?

— Ще ме придружиш. Отиваме по пътя за Тейл в имението Ескуриал.

— Кражби в имението?

— Не. Прехвърлена задача. Полицейският участък в Хиерес има нужда от сведения. Комисарят Жарде ми телефонира вчера вечерта. Но не разчитай на зрелищност. Няма да си играем на „Инспекторът води следствие“!

Отскоро дошъл в службата, инспектор Люка считаше отегчителни дребните всекидневни задачи и мечтаеше да се разправи с някой голям престъпник. Трябваше му още време, за да разбере точната роля на полицията в едно градче като Монтелимар с по-малко от 30 000 жители, твърде рядко на гребена на съдебната злободневка. Люка се отегчаваше, когато комисарят, който при това не поучаваше високопарно, му описваше важността на една задача, толкова повече достойна за уважение, колкото по-второстепенна беше.

— Трябва да си минал през стъргата — му казваше той, — за да станеш добър полицай. Всеки добър журналист е започвал от прегазените кучета. В полицията е същото!

Люка караше колата добре и бързо, но движението по булевард „Мари-Демаре“ през този ваканционен период беше такова, че загубиха повече от половин час, докато излязат на авеню „Дьо Тейл“ пред входа на имението, където този, когото трябваше да разпитват, сигурно проявяваше нетърпение. Всъщност последователните бури сигурно бяха намалили заетостта на работниците му. Но може би относително хубавото време им беше донесло обилна реколта от праскови. И наистина комисарят Льобрел, който познаваше малко тия места, намери Ернест Глане всред бъбриви работници, които прибираха в касетки, облепени отвътре с картон, едва узрели праскови. Комисарят счете отвратителна захарната миризма на плодове, съчетана с топлата влага.

— Глане, искаме да говорим с вас — каза той.

Надзирателят не прикри своето недоволство, когато комисарят му обясни целта на своето посещение.

— Като че само това ми е работата да ви разказвам за ваканциите на племенника си отпреди десетина години! Като че това какво е правил племенникът ми в Алжир по онова време може да интересува полицията! Него го убиват, а идват да разпитват семейството му! И виновните ли търсите с такова старание?

Комисарят се опита да му обясни, че пътят за откриването на истината минава сигурно през неговия разпит, но надзирателят се нервира и продължи все повече и повече да протестира.

— На вашите услуги — каза Льобрел. — Ако предпочитате да ви призова в участъка, много е лесно, но ще загубите много повече време със същия резултат.

— Добре. Сиприен, ти ще ме заместиш, след малко ще се върна. Но внимание, без размайване. Всички праскови трябва да се опаковани преди пет часа. Камионът няма да чака!

Без повече да обръща внимание на двамата полицаи, той се отправи с широка крачка към една малка къщичка при входа на имението, прикрита зад кестенови дървета и плет от кипариси. На прага на кухнята той се обърна:

— Не трябва да ми се сърдите, ако се нервирам, но с тия бури, които ни карат да губим ценно време и повреждат много плодове, вече не знаем какво по-напред да правим. Добре, вие сте тук, за да говорим за племенника ми. Какво искате да ви кажа? Не съм го виждал вече почти десет години. Ако и това не е нещастие, да те убият така, с пробито слепоочие…

Той размаха един сензационен вестник, който със съответни снимки и под голямо заглавие разказваше за убийството в обичайния стил на подобни публикации.

— Точно навреме идвате, жена ми не е тук, отиде на покупки в града. На нея не й минава яда към сестра ми, която не успя да възпита сина си. Колкото и да й повтарях, че Жулиен е жертвата, а не престъпникът, тя не иска да чуе нищо! Седнете. Искате ли нещо за пиене?

На масата, покрита с платнена покривка на жълти и сини квадрати, в тон с пердетата една огромна компотиера беше напълнена с праскови. Върху етажерките на кухненския долап в селски стил крещящо изрисувани чинии бяха наредени като на парад.

— Една глътка домашно розе?

— Не, не! — каза комисарят. — Никога, когато сме на работа!

В резултат на което надзирателят се намръщи.

Комисарят продължи:

— Бих искал да ми разкажете първо за работата ви в Алжир, за имението, много голямо, както изглежда, на фамилията Делакур. Основното ви занимание беше виното.

— Виното, да. Изпращахме параходи, пълни с цистерни, към метрополията. Беше време на изобилие, което няма да видим отново, но това е друг въпрос. Знаете, вършех почти същото, както и тук, но в по-голям мащаб. Само дето работната ръка там почти нищо не струваше. Докато тук… Това е съвсем друга работа, както казват!

— Никакви проблеми с вашия работодател господин Делакур?

— Не, нямах проблеми. Но знаете, той беше нещо като феодал в областта. Така го бяха възпитали. Но все пак добър господар, най-малкото към мен. Имах своя къща, също както тука, само че там беше много голяма. Така едно лято ми хрумна да доведа племенника си Жулиен. Той беше добро момче, честно и не беше мързеливо. Караше четиринадесет-петнадесет години, не си спомням вече добре. Той, който се мотаеше по улиците, изведнъж се намери като в рая! Колко беше щастлив, но само колко беше щастлив! Той сам поиска да работи с гроздоберачите. Не беше за вярване, той пълнеше ведрото като всички останали. Господинът много го обичаше; от време на време му даваше монета или банкнота, никога малчуганът не е бил толкова богат!

— Господин Делакур е имал племенница на почти същите години като вашия племенник?

— Една племенница, да. Госпожица Анжелин. Тя не живееше точно в имението, а заедно с майка си в една къща в дъното на парка, доста далеч от централната постройка. Знаете, в Алжир не липсваше пространството.

— И как изглеждаше това момиче?

Комисарят беше обигран. Веднага долови колебанието, подозрителността на мъжа.

— Знаете, аз не я виждах често. И после тя беше там само по време на ваканцията, в останалото време живееше в Алжир, където ходеше на училище.

— Вашият племенник познаваше ли я?

— Разбира се. Даже бяха приятели. Жена ми ги наричаше влюбените.

— Въпреки толкова различното им социално положение?

— Вижда се, че не сте живели в Алжир! Да, Делакур бяха богати, а ние бедни. Но Жулиен беше единственото дете французойче в цялото имение, освен, разбира се, сина на господаря. И малката госпожица щеше да бъде съвсем сама между малките арабчета, ако Жулиен не беше там. Така че тя и Жулиен се разбираха добре. Това беше в началото: после, когато Жулиен започна да идва с нас да бере грозде, Анжелин беше малко изоставена. Горе-долу по това време пристигна от Франция едно момиче почти на нейните години, Клара. Казаха ни, че е дъщеря на една приятелка на госпожата. Мъжкарана беше тази Клара и освен това красива и хитруша като никоя друга. Но тя не остана дълго. Скучаеше, родителите си я искаха. Анжелин малко ревнуваше, защото Жулиен се разбираше добре и с нея. Трябва да кажа, че племенницата на господаря не беше много здрава, бяха я лекували в Алжир от нервна депресия. Отбележете, че не знам дали тогава това, което по мое бреме наричаха неврастения, вече беше станало нервна депресия. И после не е там работата. Клара значи се върна във Франция, госпожа Делакур беше тази, която я отведе.

— Колко време след нейното пристигане?

— Не мога точно да ви кажа. Аз трябваше често да пътувам, за да търся работна ръка в околността, епидемия от дизентерия беше намалила редиците на гроздоберачите. Когато се върнах с новите, сварих истинска трагедия! Анжелин беше изчезнала и Ладкар, малкият прислужник на господин Делакур, беше открил тялото й в един дол наполовина изядено от чакалите. Може да се каже, че смъртта на Анжелин беше началото на края за нас. Бунтовете не закъсняха да избухнат малко по малко навсякъде. Отначало бяхме пощадени. И после настъпи големият страх за френските алжирци, за който знаете. Навсякъде атентати, засади, при които френските отряди бяха избивани. Ние бяхме репатрирани едни от първите. Още си спомням, когато натоварихме ковчезите на Анжелин, на баба й и на дядо й за Франция, където господин Делакур току-що беше купил имение.

— Това имение същото ли е, което сега разработва в Хиерес?

— Да.

— Защо не останахте на служба при него?

— Защото новото му имение си имаше вече персонал и той го запази. Не искаше да рискува да ги остави без работа, още повече, по това време френските алжирци не бяха много обичани. Представете си скандала, който щеше да избухне! И после, уплаших се да ръководя шестдесет работници французи в едно имение от повече от сто хектара. Предпочетох да потърся работа в някое по-малко имение, с по-малко отговорности. Господинът добре разбра това. Помогна ми да съставя досието си. Тъй като имаше връзки, моето обезщетяване за репатрирането не се проточи: той направи да получа максимума!

— А Жулиен Комбре през това време?

— Вярно, Жулиен преживя всичко това. Той беше репатриран няколко месеца след нас с майка си. Опитахме се да живеем всички заедно, преди да заминем, но беше невъзможно: жена ми и сестра ми не можеха да се понасят. Жулиен беше станал съвсем странен, може би поради събитията, може би поради смъртта на Анжелин. Той, който беше толкова бъбрив, прекарваше часове, без да продума. Изведнъж беше загубил цялата си веселост. И ми отговаряше, трябваше да чуете как! Всъщност даже и през няколкото седмици, които беше прекарал с нас в имението, никога не се беше разбирал с жена ми, която и не се опитваше да го предразположи, това е най-малкото, което може да се каже. С жените никога не можеш да знаеш: изглежда, че тя ревнуваше от интереса, който засвидетелствувах към този малчуган!

Той хвърли безразличен поглед на Люка, който от началото на разговора пишеше на машина показанията му, питаше се как ли щеше да преведе думите му. Той вдигна глава и продължи:

— Ще ви кажа основната си мисъл: всичко щеше да бъде наред с Жулиен, ако можехме да го дадем да продължи учението си. Само че ето: нямахме пари, а и тази проклета война в Алжир на всичкото отгоре. Защото в това момченце имаше мисъл! Пишеше стихове, наистина прекрасни! Питам се къде ли намираше всички тези красиви неща. През малкото време, което прекара с нас, напълни две тетрадки! Пишеше всяка вечер, докато жена ми миеше чиниите, а аз правех сметките си. Мисля, че тези тетрадки са все още при мен. Той ги беше прибрал заедно с други работи в една ученическа малка чанта и когато напуснахме Алжир, жена ми се излъга, мислеше, че тази чанта е пълна с хубави занаятчийски предмети, които тя искаше на всяка цена да отнесе. Когато забеляза, че е сбъркала, вдигна хубав скандал! Накратко, винаги съм искал да върна тази чанта на Жулиен, но той никога не ме посети тук, сигурно я е смятал за загубена. Ще отида да видя дали ще мога да я намеря на тавана. Можете да я предадете на сестра ми, сигурен съм, че ще й достави удоволствие! Жена ми може да си говори каквото иска, сестра ми обичаше момчето си!

Льобрел и Люка останаха няколко минути сами и комисарят каза тихо:

— Имам чувството, че забравих куп въпроси. Той не ни каза много неща. Във всеки случай нищо, което да освети малко или повече двете убийства в Хиерес.

— Две ли са?

— Ще ти обясня. Иди, че разбери дали са свързани.

Люка беше поставил нов лист под валяка на портативната машина и с два пръста се опитваше да продължи да оформя показанията на Ернест Глане.

— Трябва да изкараш курсовете при Пижие! — каза Льобрел заядливо, без да иска, и неразбиращ защо.

Пристигането на една дебела жена с нашарена рокля, с два ореола от пот под мишниците промени атмосферата, макар че не я успокои. Задъхана, потна, тя остана неподвижна на прага на кухнята, загледана в двамата мъже, които станаха и се представиха. Тя леко се изсмя и наливайки си чаша вода от чешмата, подхвърли:

— Дотук ли се простира следствието по убийствата в Хиерес? Полицията добре си гледа работата! Но греши в избора на събеседници: не сме виждали Жулиен от десет години и следователно нищо не знаем!

— Същото ни заяви току-що и вашия мъж — спокойно каза комисарят. — Аз изпълнявам нареждания. Това, което интересува правосъдието в Хиерес, е пребиваването на вашия племенник в имението на Делакурови в Алжир.

— А, да, няколкото седмици, които прекара с нас? На времето Жулиен не беше от семето на хулиганите. Не още във всеки случай!

— В сегашния етап на следствието, госпожо, нищо не говори, че е станал такъв. Даже имаме доказателство за противното: той е жертвата!

— Като че ли честните хора ги убиват!

Наивната злонамереност вбеси комисаря, но той не остави нищо да проличи. Жената си наля още една чаша вода, нещо, което имаше за главен резултат да заблести от пот кръглото й, дебелобузесто лице с розов цвят, клонящ към червено.

— Ако исках да говоря, щях да кажа доста неща. Но това няма да върне живота на момчето. А, с двете момичета в имението формираха едно проклето порочно трио. Те играеха в голямата пристройка и понякога чувах смехове, които не бяха много благопристойни!

Льобрел имаше желание да й заповяда да млъкне, толкова това, което казваше, издаваше злонамереност и силно озлобление.

— Това дете — каза той много меко, много тихо, за да принуди събеседницата си да му обърне още повече внимание, — това дете какво ви е направило?

Той не смееше да добави: „Че след толкова години, даже и след смъртта му, го преследвате с толкова упорита омраза?“

— Това дете? Какво дете?

— Вашият племенник Жулиен!

— И вие го наричате дете? На петнадесет години, колкото горе-долу беше на времето, вече ме надвишаваше с цели десет сантиметра! Вярно е, че не съм много висока, но все пак! Той беше един малък мъж, ето истината. И един мъж, който оглеждаше двете момичета и сигурно не е скучал с тях. Един развратник, да, един развратник. Когато човек види как е свършил!

Комисарят щеше да прекъсне този монолог, който го отвращаваше — но за който трябваше да държи сметка в рапорта си, — когато Ернест Глане, когото не беше чул да слиза, постави пред него една чанта, доста приличаща на тази, която беше имал като ученик в интерната в Лил.

— Ето нещата на Жулиен, които пренесохме от Алжир. Нямат голяма стойност, но, повтарям, сестра ми сигурно ще се радва да…

Жена му буйно го прекъсна:

— Тя! Тя никога не се интересуваше от сина си, докато беше жив! Тези хлапашки съкровища без стойност! Тя ще ги хвърли в коша, да! Нещо, което ние отдавна трябваше да направим! А ти къде намери тази чанта?

Льобрел не остави на Ернест Глане време да отговори.

— Тази чанта интересува най-напред полицията в Хиерес, госпожо. Това, което съдържа, вероятно е без всякакъв интерес, но човек никога не знае. Задачата на всеки добър полицай е да проверява всичко.

Беше ли говорил с по-тържествен тон, отколкото бе искал? Тя отвори уста да му отговори, занемя поразена.

Ернест Глане си сложи очилата и внимателно прочете показанията си, написани от инспектор Люка. После, без да бърза, извади химикалка от джоба си и ги подписа.

— Сега, господа, извинете ме, няма да ви изпратя: работата ме чака. Ако можах да ви бъда полезен… Дръжте ме в течение, ако има нещо ново.

— Няма да пропусна. Освен ако за нуждите на следствието не бъда натоварен да ви помоля да уточните някои подробности.

Човекът беше готов да каже нещо, отказа се, погледна колата на полицаите да се отдалечава. Сега той съжаляваше, че не сподели с комисаря своите подозрения.

— В края на краищата — промълви философски той — нека сам си гледа работата!

Полицията в Монтелимар се беше постарала и ученическата чанта, в която Жулиен Комбре криеше детските си съкровища, пристигна много бързо в полицейския участък в Хиерес. В двойното дъно на тази чанта, старателно сгънат, несъмнено от самото момче, инспектор Баконие откри втори екземпляр на „Еко д’Алже“ от 8 август 1956 г. Той въздъхна с облекчение, защото всички опити да се открие следа от течението на алжирския всекидневник бяха завършили с неуспех. Националната библиотека не притежаваше такова в хранилището си, а и нито коя да е друга голяма библиотека го имаше. Комисарят Жарде не беше дошъл още и Баконие внимателно разтвори пожълтелия вестник с много изтънели сгъвки. Придружена със снимка, статията се простираше на две колони на трета страница:

Една покъртителна драма опечалява семейство Делакур

Отбелязахме в броя си от 7 август изчезването на Анжелин Дансел, племенницата на господин Пиер Ален Делакур, много известен собственик в нашия край. Момичето, което празнуваше същия ден своя рожден ден, не се появило в къщата след разходката, която, по думите на свидетели, достойни за вярване, тя беше направила в края на следобеда по хълмовете на имението. Въпреки претърсванията, извършени в началото на вечерта, после и през нощта, нещастното момиче не беше намерено. В тези особено смутни времена господин Делакур отначало се опасяваше от изолирано престъпление на въстаниците, които обикновено нападат по-скоро военни или хора от собствената им вяра. Но областта е относително спокойна и отдавна нямаше сигнали за нападения. Вчера един млад служител на господин Делакур откри тялото на Анжелин Дансел, отчасти разкъсано от нощните хищници, в дола, който служи за естествена граница между имението на господин Делакур и стръмните и почти непристъпни скали. Тялото беше формално разпознато от господин Делакур и даже ако в момента и да не е в състояние да определи причините, полицията заключи, че смъртта на Анжелин е случайна. Поради обстоятелствата погребението се извърши в най-тесен интимен кръг в гробището на Мостаганем. „Еко д’Алже“ поднася на господин Делакур, както и на цялото му семейство, толкова болезнено пострадали, най-искрените си съболезнования.

Доста неясната снимка, която придружаваше статията, представляваше купчина скали в една стръмна долина. Баконие не различи нищо друго освен храсти и в дъното на този хаотичен пейзаж една — неопределима маса. Надписът гласеше: „Мястото на драмата.“

Комисарят Жарде влезе в кабинета на Баконие в момента, когато последният довършваше четенето. Без да прави коментари, инспекторът подаде вестника на шефа си.

— Полицията в Монтелимар ни изпрати бързо чантата на Жулиен Комбре! — каза той.

Жарде прочете статията, остави я на бюрото си, отбеляза:

— Не намирате ли странно, че Комбре е запазил няколко броя от „Еко д’Алже“ от 8 юли? Не фактът сам по себе си, но най-малкото, което може да се каже е, че той е придавал голямо значение на нещастния случай, който е отнел живота на племенницата на Делакур. И все пак тази статия не казва нищо, което вече не знаем, с няколко изречения само. Нищо сензационно! Друго нещо, защо този или тези, които са претърсили фургона на Жулиен, са откъснали странницата с тази статия?

— Защото е издайническа?

— Издаваща какво? Нещо, което на пръв поглед ни убягва? Страхувам се, че рискуваме да се въртим в кръг. Освен да разпитаме живеещите в Ла Гренуйер. А ти видя колко господин Делакур взема нещата отвисоко, но ще се сблъскаме с непреодолими трудности. Къде се намират сега полицейските архиви на Мостаганем от 50-те години?

Отново и както това се случваше понякога, когато имаше да разглежда много объркан случай, той изпитваше чувството, че притежава определен брой елементи, които да му позволят да стигне до решението на загадката и в същото време, че водещата нишка му се изплъзваше. Щеше ли да открие тази водеща нишка в чантата на Комбре? На колегите в Монтелимар не им липсваше ефикасност. Когато беше помолил съдията-следовател от Тулон да прехвърли задачата, той не си представяше, че показанията на Ернест Глане, богато изложени в един подробен доклад, щяха да бъдат придружени от една чанта, съдържаща ваканционните съкровища на един романтичен и малко чудат хлапак, сантиментален и трогателен, съвсем противоположен въобще на образа, който отначало си беше съставил за него. Без съмнение момчето струваше повече, отколкото смяташе чичо му от Монтелимар, майка му и най-вече леля му. Жулиен Комбре никога не бе имал истинско семейство освен много късно, при Сенешалови: но те нищо не можеха да направят за него.

С нежно любопитство комисарят извади от чантата няколко доста овехтели приключенски романа, което доказваше, че са били четени и препрочитани, една торбичка с топчета, свирка, различни предмети, чието предназначение от пръв поглед Жарде не можеше да схване. Съвсем в дъното откри две тетрадки, подвързани внимателно, едната с черно платно, подвито навътре и залепено. Първата съдържаше стихове, от тези стихове, които се знаят наизуст и които се намират във всички учебници по френски, преписани с несигурен почерк, но също и стихове без подпис, често неумели, автор на които комисарят мислеше, че е самият Жулиен. За кратко той беше трогнат от тези несръчни стихове, които свидетелствуваха за голяма чувствителност. Разлиствайки другата тетрадка, той изведнъж доволно изръмжа: тази тетрадка беше много по-интересна: това не беше дневник в точния смисъл, но юношата беше отбелязал някои решаващи факти от живота си през ваканцията.

Жарде видя да преминават пред него хора, които сега на първо място го интересуваха, но видени доста години по-рано с един непокварен поглед…

— Докато не прочета тази тетрадка, няма ме за никого — каза той на Баконие.

Той обръщаше жадно страниците, характерите на обитаващите имението не устояваха на критическия поглед на един прозорлив юноша, който при това беше само безпристрастен свидетел. Ако господин Делакур не беше представен в ласкателна светлина — и предишния ден Жарде можа да си състави мнение за човека, свикнал отдавна да играе на голям господар, опрян на едно внушително богатство, — за сметка на това образът на Анжелин, чудатата, ревнивата, взискателната, малкото разглезено момиче, на което нищо и никой не можеше да устои, отвратителна в началото, без да го съзнава, заемаше голямо място. Тя беше направила от Жулиен, който очевидно не си даваше сметка за това, своя жертва. Този дневник разкриваше не една несъзнателна любов, а нещо като идолопоклонничество. Беднякът и принцесата. Басня. Никаква фея не беше превърнала бедняка в Прекрасния принц. И десет години по-късно Прекрасният принц беше завършил краткото си съществуване с пробито слепоочие на една панаирджийска площадка.

В тетрадката се появяваше още един образ, също много интересен, защото служеше да се разкрие характерът на Анжелин: този на Клара Мерсие, приятелката, дошла от Франция. Отново жертва посвоему, въпреки че, както по всичко можеше да се предположи произхождаха почти от една и съща среда. Коя беше тя и откъде идваше? Тетрадката на Жулиен не казваше нищо по въпроса, несъмнено защото момчето също не знаеше. Това беше момичето, което трябваше възможно най-бързо да се открие, но как, като знаеше само името и презимето й? Родена къде? Идваща откъде? Не беше възможно да се даде нареждане за издирване без тези сведения. Даже ако принудеха Делакурови да участвуват, в най-добрия случай щяха да минат месеци, ако не години, преди да се открие интересна следа. И най-вече рискът да се загубят в много объркания административен лабиринт.

— Интересно — каза Жарде, — последните страници от тетрадката липсват. Не са били откъснати, а старателно изрязани. Другите са били подлепени със скоч.

Жарде остави тетрадката на бюрото си. Баконие му говореше, но той не го чуваше. Смайването му се увеличи, когато погледът му се спря на подвързията от черно платно. Изведнъж — но как не беше забелязал това по-рано — тя му се стори неестествено издута.

— Не — промълви той, — това не е криминален филм от 30-те години, не, не чета някой объркан роман на Агата Кристи!

Той отвори тетрадката, свали подвързията от черно платно, нещо което се оказа по-трудно, отколкото беше очаквал, тъй като лепилото, с което си беше служил Жулиен, беше особено силно, най-после извади оттам една лична ученическа карта, пъхната между корицата и платното. Слисан, той я отвори. Откъснатите страници от тетрадката не се намериха там, но той откри в средата едно златно синджирче, на което блестеше медалион с образа на Дева Мария. Обърна го и прочете: „Клара, 2 юли 1940. Кръщелен медалион.“ Несъмнено, когато сравни тази дата с онази, която фигурираше на ученическата карта!

Фамилия: МЕРСИЕ

Име: Клара, Емили

Родена: 7 юни 1940 г.

Къде: в Париж

Живуща на: 56, улица „Бомарше“ — Фонтенбло

Учебно заведение: приют за сираци „Сент Женевиев“, Фонтенбло

Той трескаво извади от една папка втората снимка, намерена във фургона на Жулиен Комбре: беше същото момиче, само че няколко години по-възрастно. Погледът на Жарде се местеше от снимката на личната карта, от кръщелния медалион на името на учебното заведение. Клара Мерсие беше сираче! Как е могла да се озове в Мостаганем, в имението на богатия Пиер Делакур!

Той нямаше желание да извика, както комисарят Бурел от телевизията — а, тези прословути „пет последни минути“, които според него, колкото и да бяха интересни, имаха само далечна връзка с истинското следствие: „По дяволите, та това е точно, което търся“, — но истината, която съзираше, беше толкова невероятна, толкова екстравагантна, че се запита дали и той самият не беше годен да пише романи. Подаде картата на Баконие.

— Незабавно нареждане за издирване! Голямата игра започва. Когато необходимото бъде направено, заминаваме за Ла Гренуйер. Този път Делакур ще трябва да свали картите: неговият номер на лош актьор няма вече да мине!

В колата Жарде скъпеше коментарите си.

— Не разбирам — говореше Баконие. — Как Жулиен Комбре е могъл да притежава личната ученическа карта на това момиче и още повече кръщелния й медалион?

— Априори отхвърлям детската шега, иначе той щеше да й ги върне преди нейното заминаване. Още повече, щом си е дал такъв труд да ги скрие под подвързията на тетрадката си, значи ги е смятал за много важни.

Жарде мислеше на глас:

— По онова време Алжир беше френска колония: следователно нямаше нужда от паспорт между Франция и Алжир. Но със започване на събитията често се извършваха проверки на самоличността по летищата и пристанищата. Когато се е върнала във Франция, на Клара Мерсие е била нужна лична карта и пълномощно от родителите. Тъй като е била сираче, кой е написал това пълномощно? Това, което току-що намирам в тетрадката, е една ученическа лична карта, а ученическата лична карта не е официален документ.

Небето се беше покрило с облаци и източният вятър разчепкваше облаците. Този вятър, понякога много силен, рошеше върховете на палмовите дървета, които понякога опасно се накланяха. Изглежда, утихна, когато Жарде спря колата пред портала на Гренуйер. Постройките ли във форма на П представляваха естествена преграда за напора му. Наистина главната постройка беше много добре защитена.

— Моят син е в Париж по работа. Трябва да бъде приет в кабинета на министъра на земеделието. Ще се върне след два дни.

Комисарят изпита желание да смути старата жена, която беше пред него, високомерна, арогантна, която го измерваше с поглед въпреки по-скоро ниския си ръст. Трябваше на всяка цена да я накара да посмали малко високомерието си.

— Аз съм комисарят Жарде, а ето моя колега инспектор Баконие. Разследваме смъртта на бившия ви служител Жулиен Комбре.

— Зная. Синът ми ни говори за това. Предполагам, че ви е казал всичко, което ще рече, немного нещо, тъй като ние нищо не знаем. Ако трябваше да се занимаваме с всички простъпки на тези, които минават оттук всяка година! Сезонните работници идват и си отиват с дузини!

— С тази разлика, че Жулиен Комбре не е бил сезонен работник като останалите.

Тежките клепачи на госпожа Дансел пропуснаха един остър поглед.

— Какво разбирате под това?

— Комбре е бил в имението на сина ви в Алжир преди десетина години. По това време той е споделял игрите на вашата внучка Анжелин.

— Господин комисар!

— Какво обидно съм казал? Синът ви се съгласи, че Жулиен е бил единственият малък европеец у вас в този момент: той е бил другар на вашата внучка, която не е играла с арабчета, нали така?

— От тази гледна точка признавам…

— Добре. Говорете ми сега за Клара Мерсие.

Колебанието на старата дама се стопяваше малко, но Жарде усещаше, че е нащрек, готова да брани, неизвестно какво и поради това уязвима. Оттам до това да направи някоя глупост… Той усети, че тя се сковава отново, става враждебна.

— Е, добре, какво Клара Мерсие? Тя дойде в нашето имение и си замина, защото синът ми не искаше да поема отговорност да я остави при нас заради събитията. Атентатите започваха, някои пътища не бяха вече сигурни…

— Как се запознахте с нея?

— А, това е много просто. Дъщеря ми Жермен живееше в Париж; между другото тя още живее там. Не е омъжена, не работи и по това време се грижеше за малките момичета-сирачета в едно учебно заведение във Фонтенбло, намирайки работа на едни; опитвайки се да продължи образованието на други. Внучка ми Анжелин караше шестнадесетата си година, беше ваканция, тя скучаеше… Накратко, дъщеря ми сметна, че една приятелка на нейните години ще й помогне да се развесели. Клара точно беше загубила родителите си, загинали една година преди това при автомобилна катастрофа. Детето беше травматизирано. Дъщеря ми помисли, че едно гостуване в Алжир ще бъде от полза и за нея. Тогава решихме да я приемем през ваканцията, с голямо удоволствие, бога ми. Но събитията бързо се развиваха. Накратко, дъщеря ми я върна във Франция.

— Оттогава имате ли вести от нея?

— Вести? Признавам, че не съм се занимавала с това. След като внучка ми почина почти по същото време, това вече имаше толкова малко значение.

— А вашата дъщеря?

— Дъщеря ми все още живее в Париж.

— Тя продължи ли да се грижи за нея?

— Предполагам. Разбирате, от този момент животът ни беше толкова разстроен, че вече не помислих за Клара Мерсие. Атентатите ставаха все по-чести и синът ми, който е реалист, беше достатъчно умен да тегли чертата. По-добре беше да не се привързваме към земя, която се сриваше под краката ни.

Тя беше много доволна от своята формулировка и повтори:

— Да, която се сриваше под краката ни! Синът ми имаше вече имот във Франция, именно част от имението, където живеем днес. Ла Гренуйер стана изцяло негово малко след това. О, това не мина без голяма болка, нито без сълзи, но какво, човек трябва да знае да обърне страницата е реализъм, даже когато е стара жена като мен. Тази къща е удобна и живея добре. Климатът в Хиерес е подобен на този, който имахме в Алжир, малко по-малко горещ през лятото може би. Освен през тези дни… Ние скъсахме връзките и не съжаляваме. Бяхме първите, които пренесохме телата на нашите мъртъвци, които почиват съвсем близо в гробището на Кро. На времето някои казаха, че това е лудост, но ние, ние знаем добре, че не е. Знаете ли какво направиха арабите с нашите гробища в Алжир? Плячкосаха ги, ограбиха гробовете…

Баконие не можа да се въздържи да не отговори, за което съжали, тъй като старата жена стана отново враждебна и предпазлива.

— Вие ме изненадвате. Миналата ваканция пътувах до Алжир. В Алжир, както и в други градове, видях европейските гробища, вярно, затворени, с катинари на вратите, но съвсем не плячкосани и ограбени.

Той още повече съжали, че се е намесил, тъй като Жарде му хвърли неодобрителен поглед.

— Остава, госпожо, тъй като синът ви не е тук, да ви задам още два въпроса. Първият е: може ли да ми дадете адреса на дъщеря ви в Париж?

Известно време тя го гледаше със смръщени вежди, като че ли искаше да каже „С какво право“, но погледът на Жарде издържа нейния и тя капитулира.

— Ще отида да го намеря — каза тя с глух глас.

Върна се след малко, без да каже дума, подаде на комисаря едно листче, на което беше написала, и Жарде за момент беше развеселен от високите криволици на един почерк, който несъмнено искаше да мине за елегантен, адреса и телефонния номер на дъщеря си.

— Ето — каза тя. — Но ви предупреждавам, в момента дъщеря ми е в Лондон. Ще се върне чак след десетина дни.

Сухият тон говореше, че е време да се сбогуват, и за момент Жарде бе поблазнен от мисълта със същия тон да поиска да мине на другия ден в участъка, за да направи показания. Но си каза, че сега държи здраво опънати конците на следствието и че то нямаше да свърши в близките дни.

— Вторият ми въпрос, госпожо. Можете ли да ми кажете кой живее в Ла Гренуйер?

Отново изненадан поглед, все по-тъмен, отново мълчалива съпротива. Тя отстъпи:

— Освен сина ми, аз самата, снаха ми Евелин и временно внук ми Бернар, който учи медицина. После надзирателят Дидие Корес. Накрая Ладкар, когото моят син всъщност отгледа. Ладкар Гариб. А, забравих, прислужницата Беноат Жирар.

Двамата полицаи се сбогуваха със старата жена, която, за да изрази недоволството си и нарушавайки законите на благоприличието, които за нея сигурно бяха свещени, не ги придружи до вратата, нито извика прислужницата да ги изпрати.

В двора на имението, където слънцето съсипваше столетните явори с огромни стволове, те останаха няколко секунди замаяни от нажежения въздух. В момента, когато наближиха колата, вниманието им беше привлечено от един мъж, който с чанта под мишница се готвеше да влезе в една от съседните постройки. Това беше огромен здравеняк с изпъкнали мускули, стегнат в поло, върху което една разголена танцьорка изглеждаше като танцуваща. Впечатляващо широки рамене, впечатляващо лице с обгоряла и съвсем набръчкана кожа върху издадена напред челюст, също като скулите, гъста коса, подстригана късо.

Хубаво животно. С такава горила Делакур трябва да е добре охраняван.

— Може би това е надзирателят?

— Ще минем през Кро. Искам да се видя пак с госпожа Мание. Нещо да я попитам.

Баконие не отговори и подкара малко нервно по пътя, който въпреки че беше второстепенен, беше много натоварен през този ваканционен период. Зеленеещата се долина привличаше туристите.

Те напразно почукаха на вратата на госпожа Мание, повториха. Една съседка излезе на прага.

— Госпожа Мание ли търсите? Не е в къщи. Тези дни беше малко болна, но преди малко я видях да излиза с букет в ръка. Сигурно ще я намерите на гробищата.

Те забелязаха малката дребна фигурка, която наистина вървеше в посока към гробищата. Жарде помоли Баконие да спре до нея.

— Да ви откараме ли?

Тя смръщи вежди, нужно й беше известно време да разпознае Жарде.

— А, вие ли сте, господин комисар, няма да бъде разумно от моя страна, ако откажа. Но какво ще си помислят за мен, ако ме видят да слизам от полицейска кола!

Смеейки се лукаво, тя се качи до Баконие, който и беше отворил вратата.

— Госпожа Мание — каза Жарде. — Искам още веднъж да се позова на вашата памет. Ето. Сутринта, когато забелязахте жълтата кола пред гробницата на Данселови, видяхте ли шофьора? Направете усилие, много е важно.

— Шофьора? Чакайте да помисля. А, ето, той се качи в колата, щом отдалеч ме забеляза. И мина покрай мен много бързо, да, дотам, че си казах, че рискува да се блъсне в някоя гробница. Доколкото си спомням, беше едър и широк в раменете. Но вече ви казах, колата не беше открита и между другото това беше, което ме учуди. Но това ви казах.

— Ще можете ли да разпознаете този шофьор?

— О, не!

Комисарят намери нов доклад на бюрото си, когато се върна. Някои пръстови отпечатъци, взети от вратата на меарито и от ситроена, си схождаха. Но тези отпечатъци не бяха от човек, фигуриращ във фишовете на полицията.