Морис Перисе
Опасно е да се закъснява (4)

Стараейки се да изглежда безразличен, комисарят Жарде много внимателно наблюдаваше жената, седнала пред бюрото му, отбелязваше със задоволство нейното смущение. С платнена чанта на многоцветни райета на коленете, чиято закопчалка тя машинално отваряше и затваряше, с капчици пот над горната устна, размазващи отчасти фон дьо тена в тъмна охра, с очи, скрити зад кръгли очила с много тъмни стъкла в бели рамки, той мъчно можеше да си представи, че пред него седеше майката на Жулиен Комбре. Все пак той оценяваше, че тя не се преструваше на опечалена. Нищо не го караше да се чувствува по-зле от тези майки или тези съпруги, които се преструват с привидна искреност и което е още по-лошо, съвсем не мълчаливо на съкрушени.

Дребна, закръглена, с бяла платнена рокля с блестящ колан с позлатена тока, тя имаше късо подстригани коси, които от един километър личаха, че са лошо боядисани. Отдавна прехвърлила петдесетте? Скоро щеше да разбере, но му харесваше да си съставя отначало мнение за своите събеседници и с явно удоволствие си признаваше, че често първото му впечатление беше вярното. Тази тук, както казваха на професионален жаргон, можеше да я върти на шиш без проблеми и както си иска. След малко той призна, че беше сгрешил напълно, но това, напротив, не му беше неприятно.

Жарде взе една голяма папка от купчината вляво, сложи я пред себе си, развърза връзките, но не я отвори. Какъвто си беше несръчен, той се беше приготвил да измърмори стандартно съболезнования, които знаеше, че винаги звучат фалшиво, но събеседничката му, все по-нервна, ако съдеше по ръцете й, които издевателствуваха над закопчалката на чантата, не му остави време за това.

— Пристигнах преди по-малко от половин час — каза тя. — Господин комисар, кажете ми точно какво се е случило. И първо, как открихте адреса ми?

— Не аз го открих, госпожо, а адресното бюро в Марсилия.

— Марсилия? Но аз живея в Касис!

Такава наивност го накара да се усмихне:

— Съгласете се, Касис не е много далеч от Марсилия! Ние се задоволихме да издадем нареждане за издирване.

— Как така?

— Не е нужно много време, за да ви обясня.

— За десет години съм сменила не знам колко адреси и не бих могла да ви ги изброя подред.

— Което значи, че полицията си гледа добре работата, госпожо.

Шумът от вентилатора, който раздвижваше топлия въздух, нарушаваше мълчанието, което настъпи за няколко секунди. Потта размазваше все повече фон дьо тена на госпожа Комбре и на комисаря му се прииска да й подаде хартиена кърпичка и грубо да я помоли да си изтрие лицето, което все повече заприличваше на лицето на клоун. Тя каза с най-голямо спокойствие:

— И така, Жулиен е мъртъв.

Изпреварвайки един непредвиден поток от сълзи, той попита:

— Кога го видяхте за последен път?

— Кога го видях… Вижте какво, сигурно са минали години. Беше още момченце, което не мислеше за нищо друго освен за едно: пълнолетието си. Когато станеше пълнолетен, щеше да бъде свободен. И когато стана, ме напусна. Ето. Няма нищо по-просто.

— И оттогава не сте имали никакви вести от него?

— Не.

— Скарването трябва да е било много сериозно?

— Съвсем не. Тази война в Алжир, господин комисар, тя развали всичко. Когато едно момченце види каквото видя той, трупове по улиците, хора, които преследват и които измъчват, къщите, които разрушават с динамит, как искате след всичко това да се държи нормално? След смъртта на мъжа ми, търговец на едро на вина в Оране, купих едно малко магазинче за вино и алкохолни напитки, както се казваше. О, не бях богата, но печелех колкото да живея и да възпитавам прилично детето си. И после дойде онова, което нарекоха „Червената задушница“ в Оре, Кабилия и навсякъде другаде. Аз дотогава се разбирах добре с алжирците и бих останала там, където бях родена, но съгласете се, че да продължите да продавате вино в една мюсюлманска страна, докато всички французи, живеещи в Алжир, бягаха, беше безсмислено! И ето че и аз също реших да замина. Продадох магазина си или по-скоро фактически го продадох на един арабин, който отдавна му беше хвърлил око, и после се озовах в Марсилия с няколко куфара и малко пари. Асоциацията за подпомагане на изселените ми намери едно малко жилище и аз си изкарвах прехраната, като чистех по къщите. Изпратих Жулиен на училище, но той беше в трудна възраст. И освен това стана потаен… Накратко, на седемнадесет години той реши, че му е дошло до гуша, и постъпи като общ работник в едно строително предприятие. На времето се строеше много. Работи известно време и после го уволниха, защото се препираше през цялото време с надзирателя. Все по-рядко го виждах в къщи. Той не работеше, но нямах впечатление да му липсват пари. Накратко, продължавах да се съсипвам да чистя, а той да тича господ знае къде. А, господин комисар, добре съм наказана, задето си затварях очите. Но вие знаете какво е. Сама жена, грижите, животът, който непрекъснато поскъпва. Накрая аз постъпих подло. Това, че не ми искаше пари, по-скоро ме облекчаваше.

Телефонът иззвъня и инспектор Баконие, който бързо пишеше на машина показанията на госпожа Комбре, опитвайки се да съкрати възможно най-много многословната й тирада, вдигна слушалката. Хвърли поглед към комисаря, който стана, и отиде в една стая.

— А, вие ли сте, Лардие? Върнахте ли се? Какво? Опитвали са се да ровят в нещата на Абади? Не мога да дойда веднага. Ще ви позвъня отново.

Преди да се върне в кабинета си, мина през коридора, пусна автомата за напитки, изпи на големи глътки една топла кока-кола.

— Тази проклета машина пак е развалена! — промърмори.

Той мислеше за госпожа Комбре, изведнъж изненадан от нейното държание, което при това до този момент му изглеждаше естествено. Тя се разпростираше нашироко върху караниците със сина си на времето, когато е бил младеж, и въобще не се интересуваше от начина, по който беше умрял, като че убийството и изобщо онова, което се беше случило, след като той я беше напуснал, не я интересуваше.

Той не бе пожелал да я прекъсне, въпреки че считаше за не особено интересно онова, което тя казваше, но опитът го беше научил, че от някой незначителен детайл без видима връзка с грубата действителност може да дойде просветлението. Подадената нишка, която се хваща в движение, която човек дърпа, която разнищва…

Той даде заповеди, за да може инспектор Люка да замести Баконие, на когото предаде разговора си с Венсан Лардие.

— Явно имаме търсене на документи. При произшествие, винаги когато има убийство, след това претърсват жилището. Отидете да видите и направите доклад. Лардие беше достатъчно близък с Абади, за да ви каже какво са отмъкнали от нещата му.

Той се върна отново в кабинета си. С нервна ръка госпожа Комбре потупваше чантата си. Той забеляза, че тя си беше избърсала лицето, но доста лошо: над скулите фон дьо тенът беше оставил по-тъмни следи. При всеки друг случай тази карнавална маска щеше да го накара да се усмихне. Той почака, докато Люка се настани зад пишещата машина и се запознае с това, което беше написал Баконие. После подхвана:

— И така, вашият син, който скоро ще навърши двадесет години, не ви иска вече пари и не знаете точно как живее. Така ли е?

Тя се поколеба, преди да отговори.

— Така е. И после стана пълнолетен. А за това, господин комисар, си спомням така ясно, като че беше вчера. „Ей, майко, ми каза той, защото сигурно щеше да му се схване езикът да ми каже мамо, ей, майко, днес съм пълнолетен. Трябва да ми се даде онова, което ми се полага от баща ми.“ Кръвта ми спря. Забележете, онова, което ми се искаше, беше справедливо, но ме потресе, защото дотогава, когато заговорех за това, той казваше: „Искам ли ти нещо? Не! Тогава?“ И ето че изведнъж… Накратко, тези пари, е, не бяха много, бяха вложени. Ядосах се и си казахме някои приказки. Отидох при нотариуса и когато всичко беше уредено, дадох всичко на сина си, даже моята част, въпреки че имах право на една част. Но бях толкова отвратена… Всичко му дадох, казвам ви, не знаех вече какво върша, бях полудяла! Чувствувах се така, като че ме беше набил, като че се беше изплюл в лицето ми. И после, без да кажа нищо, прибрах му нещата, сложих ги в една пътническа чанта и му казах: „Сега вече всичко е свършено, върви си. Не искам повече да те виждам. Имаш ги парите на баща си, имаш също и моите. Това е много повече от онова, което имах аз на твоите години и което имаше баща ти, защото, когато се оженихме, не притежавахме нищо. Бъди здрав и на добър час!“

— Как реагира той?

— Нищо, господин комисар, ни тонинко!

Тя чукна нокътя на палеца си между зъбите и продължи:

— Непринудено той преброи банкнотите два пъти, за да си придаде тежест, и после ги сложи в джоба си, който закопча с безопасна игла. След това си отиде. Краката ми се подкосиха. Седнах и не знам колко време съм останала така, без да помръдна, като голямо животно, каквото съм си.

— Каква беше сумата?

— Един милион франка. Стари, разбира се. Мисля, че с нея си е купил кола на старо.

— Как сте го узнали, след като сте нямали вест от него?

— От един негов приятел. От време на време, но все по-рядко и по-рядко го виждах да минава в квартала. И после един ден повече нищо. Вече има десет години оттогава, малко по-малко или повече не знам. Времето за мен, сега…

— А с вас какво стана?

— Продължих да чистя по къщите. Но не се самозалъгвам. Преди никой не ми правеше забележки за работата ми, всички ми казваха: „Мария, вие сте истинско съкровище.“ Сега някои работодателки казват, че съм бавна в работата си и аз знам какво означава това. И после прахосмукачка, перална машина, машина за миене на съдове, страх ме е от тези модерни машини, които, така да се каже, вършат всичко. С тях си губя времето, ето истината. Да чистиш не е особено приятна работа. Знам, че ще остарея и хората вече няма да ме искат. След това…

За първи път от началото на разговора тя изглеждаше по-човечна, по-достъпна за Жарде, и то точно в момента, когато се самосъжаляваше. Той имаше желание да я пощади и в същото време да не й прощава, че не играе лошата игра с неверни факти.

— Правителството все пак взе мерки, за да обезщети търговците, които са били ограбени в Алжир? — попита той раздразнено.

— Ако бях заминала, изоставяйки търговията си, да, мисля, че щеше да бъде възможно, и то много по-бързо. Но магазина си аз го продадох. За залък хляб, признавам, но го продадох. Едните ми казват, че не би трябвало нищо да получа, другите, че имам право на нещо.

Жарде си помисли, че ролята му не беше да играе юридически съветник, но си обеща да й даде адреса на една служба, която се занимаваше с разрешаването на такъв род проблеми. Той не си правеше никакви илюзии, но знае ли човек.

Любител на театралните ефекти, той изведнъж отвори папката от сиво платно, която от известно време машинално потупваше с ръка, разлисти я. От един плик извади тънка спестовна книжка, червена на цвят.

— Ето — й каза той — нещо, което ще ви успокои малко за старините. Намерихме тази книжка между нещата на сина ви.

— Спестовна книжка, той?

— Да. Отворете я.

Тя се поколеба, като че се страхуваше от капан.

— Не се страхувайте, тази спестовна книжка е съвсем реална и сумата наистина е била внесена. Тъй като вашият син, както изглежда, няма други наследници освен вас самата… Вярно, че ви зададох въпроса: синът ви има ли братовчеди и братовчедки?

— Не. Моят брат няма деца. А мъжът ми имаше само една сестра, която умря неомъжена.

— Значи правилно ви казах, вие сте следователно единствената наследница на сина си.

— И… и в тази книжка има колко?

— Пет милиона франка. Стари, както казвате.

Тя стоеше объркана; трудно й беше да осъзнае онова, което комисарят й беше известил.

— Пет милиона! Това е невъзможно! Откъде е могъл да вземе тия пари?

Това беше въпросът, който и комисарят си задаваше, откакто беше открил червената книжка, но беше абсолютно неспособен да си отговори. Пет милиона на две вноски за по-малко от една година. Първата вноска от два милиона през юли миналата година, втората от три милиона през юли тази година. И двете в спестовната каса на Хиерес. Тези пари, несъмнено несъразмерни със заплатата му, той ги внасяше в Хиерес, а не другаде. И най-вероятно в Хиерес ги получаваше. В Хиерес, където го бяха убили, в Хиерес, където… Той мислеше бързо. Шантаж? Това беше най-правдоподобната хипотеза. А ако убиецът беше търсил тази книжка, когато беше преобърнал фургона на Жулиен? При това съвсем напразно, защото книжката се намираше другаде. Но защо е искал да я присвои? За да заличи една възможна следа. Всъщност незначителна следа, която засега не водеше доникъде. Още повече единствен Жулиен можеше да има достъп до влога. Поне докато беше жив. Като че се беше опасявал от това, което наистина се беше случило, Жулиен беше поверил тази книжка в запечатан плик на господин Сенешал. „Пазете ми това — беше му казал, — ценно е.“ Господин Сенешал беше сложил този плик в папката за социална сигурност на Жулиен, където комисарят я беше намерил. Друга странност — освен двата и три милиона стари франка Жулиен не беше направил никаква друга вноска, нито теглеше. Като че тези пари бяха оставени настрана.

— Пет милиона — продължаваше госпожа Комбре. — Дали ще мога да ги получа?

— Относително бързо, предполагам. Ще трябва да се свържете с нотариуса. Но тъй като вие сте единствената му наследница и той няма законни деца, а по всичко личи и незаконни, това не би трябвало да създава трудности. Освен ако не се касае за откраднати пари. Но аз не мисля, че ако случаят е такъв, синът ви е щял да внесе парите в спестовна каса.

Тя се въртеше на стола, изтри с кърпа лицето си, без да кокетира, и ако донякъде лицето й стана по-човешко, то кърпичката от бяла стана кафяво-червеникава. Преглътна и каза:

— Тези пари. Имам чувството, че не са честно спечелени. Много са. И то наведнъж.

— Освен ако не ги е спечелил на конни състезания — каза комисарят, който не искаше да бъде ироничен.

Поразена и хващайки се за това почтено предположение, тя каза, изпълнена с надежда.

— На конни състезания? Вярно е, че конните състезания са като лотарията, може да се спечели на едро, както казват по радиото.

После, поразена от очевидното:

— В такъв случай Хиерес му е носел щастие, след като само в Хиерес е спечелил на два пъти големи суми!

Наивност или дяволитост? Комисарят имаше желание да й каже, че в Хиерес също така щастието е напуснало сина й, тъй като тук е бил убит.

Жарде свали втората си карта.

— Познати ли са ви тези лица?

Той й подаде снимките на двете момичета, които, той беше сигурен, щяха да помогнат следствието да напредне, ако някой ги разпознаеше.

Тя ги взе, погледна ги отдалеч, отново ги постави на бюрото.

— Ще позволите ли?

Изваждайки очилата си с класическа форма, тя отново взе снимките и безмълвно ги разгледа внимателно. Комисарят дебнеше реакциите й. Изразът на лицето й се промени, но тя бързо овладя първия си порив. В момента, когато Жарде си казваше, че най-накрая тя щеше да даде нещо като отговор на неговите въпроси, той разбра, че тя няма да проговори и че малкият театрален номер, който той беше сметнал за добре подготвен, нямаше да доведе доникъде.

— Не — каза тя най-после.

И отново, овладявайки се:

— Не са правени вчера!

— Какво ви кара да мислите така?

— Начинът, по който момичетата са вчесани и облечени даже, ако на снимките не личи много. Но никое съвременно момиче не би се съгласило да носи подобни якички!

— Какво им е на якичките?

Тя го погледна учудено, като че пред себе си имаше един изостанал човек.

— Дантелени якички! Това се носеше преди десет или петнадесет години и преди това! Но сега!

После изведнъж смутена попита:

— Защо ми ги показвате?

— Намираха се между вещите на сина ви.

— Мога ли да ги видя пак?

Той й ги подаде и тя отново започна да ги разглежда.

— Не, наистина тези лица не ми говорят нищо.

После обърна снимките и продължи:

— Не са любителски снимки, а обикновено професионалните фотографи слагат отзад печат с името и адреса си. Тук няма нищо. Но не мисля, че се лъжа, тези снимки са правени в Алжир, в Мостаганем, при господин Чарли. Знаете, там всички си правехме снимките. Почакайте, трябва да имам тази на Жулиен в себе си като малък.

Тя затършува в чантата си, извади оттам малка кесийка от изтъркана черна кожа. Подаде на комисаря снимката на едно доста красиво дете с добре сресани къдрици. Нямаше грешка, същата хартия, същата грапава хартия, същото осветление, същият начин да се улавят празни погледи. Жарде нямаше чувството, че е получил капитално сведение. Предпазлив, той реши да задълбочи тази тема по време на друг разговор, защото сега чувствуваше, че майката на Жулиен става все по-сдържана. Взе снимките, постави ги отново в папката.

— Това е всичко — каза той. — Заехте ли се с погребението на сина ви?

Тя го погледна уплашена, поразена от една очевидност, за която не беше помисляла.

— Не знам къде ми е умът. Извинете ме. Вярно, че аз трябва да се заема с това. Предполагам, че тялото е в моргата? Мога ли да го видя?

Стори му се, че тя иска това, като се надява, че той ще се противопостави. Трябваше да играе ролята на майка докрай, въпреки че много малко се чувствуваше майка.

— Можете да го видите. Дръжте ме в течение на вашите постъпки и ми съобщете часа на погребението. Къде искате да бъде погребан?

Изведнъж, непредвидено, тя заплака. Сълзите й чертаеха светли бразди по лицето й, измивайки последните следи от грима. Скръбта й изведнъж се изрази толкова искрено, че на него му дожаля.

— Ще помоля един от моите инспектори да ви помогне при вашите постъпки.

Тя вдигна към него поглед, който го развълнува.

Решително, си каза той, хората са много странни животни.