Морис Перисе
Опасно е да се закъснява (7)

Жарде се изправи изненадан, когато госпожа Сенешал влезе в кабинета му. Строг бял костюм, обточен със сиво, я правеше да изглежда по-слаба и дискретен грим странно подмладяваше лицето, по което бръчките по клепачите и в ъгълчетата на устата не изпъкваха много, във всеки случай много по-малко, отколкото сутринта, когато я беше видял при ставане от леглото. Тогава комисарят не беше забелязал особената красота на очите, сини, подчертани от загорелия тен. Изведнъж той не намери шегата си отпреди малко за толкова смешна. Той й поднесе стол, беше толкова различна от онова, което беше във фургона, че известно време той имаше чувството, че пред него не седи същата жена.

Без да бърза, госпожа Сенешал отвори чантата си, после подаде една снимка на комисаря:

— Не искам да кажа, че вашите хора лошо са си свършили работата, господин комисар, но във фургона, в който живееше Жулиен, са забравили да претърсят някои места, а именно зад огледалото над тоалетката. Вчера, като почиствах, намерих тази снимка.

Пожълтялата снимка представляваше деца или по-скоро юноши, подредени в редица пред обектива. Малко сковани, но естествени, както обикновено възрастните не са. Жарде внимателно ги разгледа един по един, помисли, че би трябвало да разпознае между тях някого, намери известна прилика между момчето с ниско подстригани коси, което глупаво се усмихваше, и младежа, който беше станал Жулиен. На гърба на снимката той прочете една дата: 6 юли 1956, и четири имена, написани с несигурен почерк: Жулиен, Анжелин, Клара, Бернар.

— Интересно — каза Жарде, — даже много интересно. Според вас фактът, че Жулиен е скрил тази снимка зад огледалото във фургона, си има точно определено значение?

— Сигурно. Но какво? Жулиен беше дискретно същество, даже потайно, и често съм имала чувството, че беше нещо много повече от обикновен служител на въртележката. Нещо се е случило в детството му или в юношеството му, което го е пречупило. Но какво?

— Нямате ли някакво предположение за това?

— Ни най-малкото. Не исках да ви говоря пред мъжа ми, който казва, че съм малко луда или че въображението ми на жена, която чете много романи, ми играе номера, но някои нощи чувах от леглото си Жулиен да вика, да казва несвързани думи, като в кошмар. О, знам, че има хора, за които смятат, че говорят насън, но при Жулиен не беше същото, думите бяха почти винаги едни и същи: „Не, не прави това!“ или пък „Внимавай, има пропаст, внимавай!“ Една сутрин, след като беше крещял много повече от обикновено през нощта, му говорих и той ловко се измъкна. Каза ми: „Сънували сте, госпожа Сенешал.“ Но видях добре, че беше смутен. Същия ден отиде в града да се прегледа при лекар, който му предписа сънотворни.

— Той ли ви каза?

Без да се смути, тя отговори:

— Видях рецептата на масата му.

— От това, което току-що ми казахте, какви изводи правите?

— Много размислях. Знам, че е лесно да се правиш на психиатър, но си помислих, че може би Жулиен е бил свидетел на нещо, което го е травматизирало.

— Не забравяйте, че детството и юношеството си той е прекарал по време на войната в Алжир. А по онова време в Алжир са ставали ужасни неща.

— Разбира се. Но ми се струва, че това, което го е белязало, е било по-лично. Освен това, когато ми говореше за Алжир, не беше, за да си припомня войната. Той си спомняше най-вече за един различен начин на живот, за малките арабчета, някои от които са му били приятели, нещо, което шокираше много хора.

Тя играеше със закопчалката на чантата си, мърдаше на стола. Той отгатна колебанието й.

— Има ли нещо друго?

— Да. Когато ни разпитвахте първия път, мен и моя съпруг, вие ни попитахте дали не сме забелязали на въртележката на празника в Кро присъствието на едно само младо момиче. Съвсем искрено ви отговорихме не. По две причини, първата най-очевидна е, че не обръщаме внимание на хората, които се качват на дървените кончета, втората, че има повече възрастни, отколкото се предполага, които искат да направят едно кръгче с въртележката, може би просто за да си припомнят детството. Но от смъртта на Жулиен ние не преставаме да си задаваме въпроси, съпруга ми и аз, опитваме се да си спомним. Наистина първата вечер, след като се настанихме в Кро, едно малко странно момиче седна като амазонка на дървеното конче. Жулиен изглеждаше изненадан и после се огледа наоколо малко като виновен, който се страхува да не го открият. Не се изразявам добре, но докато въртележката се въртеше, той не престана да се оглежда наоколо, като че ли се страхуваше от намесата на някой. И после, когато момичето слезе, той изглеждаше облекчен и отново започна да се занимава с другите клиенти, както обикновено правеше.

— Изненадан съм, че не сте си спомнили това, след като беше открито тялото на Жулиен Комбре…

— Но така е. Бяхме още замаяни от удара, с празна глава. Тази смърт предизвикваше в нас някакъв страх. След като започнахме отново да говорим с моя съпруг за това, спомнихме си други подробности. И на първо място тази: момичето беше дошло късно, малко преди да свърши празникът. Когато вече нямаше никого на въртележката, Жулиен ни каза, че има да върши нещо важно и че ще се погрижи да покрие въртележката, когато се върне, нямало да се бави много. Моят съпруг се съгласи, видяхме го да се качва в колата си, за да се върне при това доста бързо, и изглеждаше угрижен. На другия ден не забелязах нищо особено и той работи, както обикновено.

— И вечерта момичето отново дойде?

— Точно така. Но този път много по-рано и направи повече от един кръг на въртележката. Жулиен беше по-спокоен, но както и предишната вечер, все пак хвърляше разтревожени погледи наоколо. Той поговори малко с нея и после нещо се случи: когато момичето слезе от въртележката, едно момче я чакаше и те си отидоха заедно.

— Какво момче?

— Около тридесетте, як, не обърнах много внимание. Но Жулиен изглеждаше изненадан, сърдит. После не си спомням много добре, излезе силна буря и трябваше много бързо да покрием въртележката. Защото въртележка като нашата е особено крехка. Накратко, не мислехме за нищо друго, освен да я предпазим от бурята, и когато завързахме здраво всички въжета, бяхме мокри до кости, както се казва.

— След това Комбре качи ли се на колата си, за да излезе?

— Не ми се вярва. Не зная. Да речем, че аз и съпругът ми сме мислили най-вече да се изсушим. Но аз приказвам, приказвам и се питам дали това, което ви казвам, е интересно.

— Даже много. Съжалявам само, че не ми го доверихте в деня на смъртта на Комбре. Щяхте да ми помогнете да спестя ценно време.

— Бяхме вцепенени. Надявам се, че ми вярвате, като ви повтарям, че всички тези подробности си ги спомних едва след това. Доказателство, че не искаме нищо да скрием от вас, е това, че дойдох доброволно да ви кажа всичко. И после, вие знаете, ние сме от тези хора, за които думите свидетел, полиция означават безброй неприятности. Колкото по-малко говориш, толкова по-добре!

Тя сложи ръка пред устата си, като че беше казала нещо ужасно, и Жарде, без да иска, се усмихна. Той продължи:

— На другия ден, ако не се лъжа, беше 14 юли?

— Беше 14 юли. Бурята нищо не беше променила, беше също така горещо. Обърнах внимание за това на мъжа ми: „Никой не ще дойде преди пет часа.“ А въртележката беше обсадена още от сутринта. Мъжът ми и Жулиен не можеха да вдигнат глава от работа.

— Тази вечер момичето дойде ли отново?

— Не.

— Сигурна ли сте?

— Напълно. Обърнах внимание на мъжа ми: момчето, което си беше отишло с нея, беше дошло отново, изглеждаше, че чака някого, несъмнено нея. И после си тръгна.

— Какво беше държанието на Комбре в този момент?

— Не знам дали той го забеляза. Имаше да прибира жетони и в един момент мъжът ми беше принуден да му помага.

— На другия ден се преместихте в Луна-парк, така ли?

— Да.

Жарде имаше странно усещане: че напредва стъпка по стъпка, но в тъмнината и в същото време, че не научава нищо, което да не е предугадил вече, като че това, което казваше госпожа Сенешал, приличаше на електронните рисунки, които отскоро показваха по телевизията: разноцветни квадрати, които лудо се въртят, за да се съединят и да се свържат накрая в истинска картина.

— Имам да добавя още нещо — продължи госпожа Сенешал, — по-скоро едно усещане, отколкото убеденост. В Хиерес Жулиен се виждаше с хора, които, изглежда, познаваше добре. Той поддържаше с тях отношения, които не са тези на хора, които случайно са се срещнали, какъвто е случаят например с панаирджиите, с които винаги се срещаме отново, даже когато маршрутите ни са различни.

— Какво ви кара да мислите така?

— Смътни признания, тъй като Жулиен не беше приказлив.

— Например?

— Един ден той трябваше да направи голям разход по колата си. Знаех, че не разполага с много пари. Той ми каза, смеейки се: „Не се тревожете!“ Два дни по-късно колата беше поправена, без той да ме помоли да го авансирам срещу месечната заплата.

— Майка му дойде за погребението.

Жарде внимателно наблюдаваше госпожа Сенешал с крайчеца на окото си, но реакцията й не го изненада.

— Майка му? Признавам, че никога не ми е говорил за нея. Може би беше прекъснал всички връзки с нея?

— Да. При навършване на пълнолетието си той избягал от мястото, където живеел с нея. И си купил кола на старо с това, което получил от наследството на баща си.

Той чакаше въпросите й, но тя не зададе нито един. Изведнъж попита с разтреперан глас:

— Кога ще погребват Жулиен?

— Не знам. Майка му сигурно се е свързала с погребалното бюро. Щом узнаем, ще ви предизвестим.

Тя се поколеба, преди да промълви, ставайки:

— Ако се представи случай, няма да говорите на мъжа ми за моето посещение, нали? Ще каже, че съм непоправима бъбрица, която ви е загубила времето!