Морис Перисе
Опасно е да се закъснява (6)

Госпожа Март Мание би донесла на комисаря Жарде, ако той не беше вече вътрешно убеден, доказателство, че смъртта на Бертран Абади и тази на Жулиен Комбре бяха свързани. Пред двете снимки на младите момичета, които той беше намерил в книжката на Рембо, тя не се поколеба:

— Тя е, о, тя е! Но емайловата снимка на гроба сигурно е правена по-късно. Тук момичето е по-младо. Другата снимка не ми говори нищо.

— Не е толкова важно — каза Жарде. — Тази ме интересува най-вече.

Съставил си вече мнение, той оцени още повече приветливостта на бъбривата възрастна дама, нито мнителна, нито любопитна и която не изглеждаше учудена да го вижда там и не му задаваше въпроси. Изглежда, твърде малко я интересуваше кой беше той. Един събеседник и нищо повече: при нейната самота това беше някой, на когото да говори; ето всичко. За да спечели напълно доверието й, той я оставяше да си спомня за младостта си, за съпруга си, лозар в Кро, където произвеждал прочуто вино, с което не спекулирал, сина й, който умрял при катастрофа с мотоциклет.

— И както виждате, на седемдесет и две години живея сама, без болести и къщата ми е добре поддържана.

Наистина, пердета на червени и бели карета на прозорците, покривка в тон на масата, прости и добре излъскани мебели, госпожа Мание приличаше на своя интериор, мъдра, спокойна, гостоприемна. Героиня, излязла направо от сините романи на бел епок, тя му поднесе чаша ликьор от орехчета, който правеше сама.

— Опитайте това и след това ще си приказваме!

Той намери ликьора превъзходен, ако и малко горчив, и после изведнъж запита:

— Вие ходите всяка седмица на гробищата. Не сте ли забелязали нещо необичайно в последно време?

— Освен децата, които си играят между гробовете… Всъщност да, ето сега, когато размислям, една сутрин много рано видях един автомобил в алея В, точно пред гроба на Данселови. Не купе, както казваха по мое време, а една от тези коли с пластмасов гюрук, като тези, с каквито дебаркираха американците при освобождението.

— Една меари?

— Дявол знае как ги наричат!

— И тази меари какво правеше на гробищата?

— Точно това се запитах и аз. Един мъж седна на волана, когато ме видя да идвам с количката си и лейката. И потегли толкова бързо, че ако не бях се отдръпнала встрани, щеше да ме събори.

— Сам ли беше?

— Да. Поне така мисля. Ме… Меарито, както вие казвате, беше покрита, както през зимата, значи, че не можах да видя какво има вътре. Но признавам, бях много изненадана. Освен фургоните на погребалното бюро и камионетките на зидарите такъв тип коли не се срещат в гробище. А онази отгоре на всичко беше жълта. Но в едно жълто! На излизане отидох да разпитам пазача, който нищо не беше видял. И има защо: особняк е този дядо Бенжамин. В седем и половина-осем часа той отваря гробищата и после отива да си купува вестник и да си пие кафето в Кро. Тук на приказка, там на приказка, рядко се връща преди девет часа, освен, разбира се, когато има погребение. Забележете, че един пазач няма много работа на гробищата. Мъртвите и сами могат да се пазят!

Жарде погледна часовника си. Той беше определил среща на хората от следствения отдел на гробищата пет минути преди затварянето, за да не привлича вниманието. Ако не искаше да изпусне полицаите, трябва бързо да се сбогува със старата бъбрива и, бога ми, изискана дама. Трябваше отново да пие от ореховия ликьор, за да не я обиди, и да обещае, че ще се върне.

Специалистите от следствения отдел го очакваха недалеч от гробницата на Дансел. Той им показа подозрителното петно, забелязано предишния ден от десния ъгъл.

— Вземането на проба няма да бъде лесно — каза един от тях след кратък оглед, — но е възможно.

Те извадиха от чантите си необходимите за деликатната операция инструменти, която изведоха на добър край.

— Наистина е кръв. В лабораторията ще могат лесно да ни осведомят.

Комисарят Жарде се запъти към будката на пазача и предполагаше, че последният беше затворил портала, тъй като минаваше осемнадесет часа, но не намери никого и порталът беше отворен.

Инспектор Баконие очакваше Жарде. С книжа, разпръснати по бюрото, с вид, обичаен за него, когато всичко вървеше „по ноти“, както той казваше, с блестящ поглед и лека усмивка, разтягаща тънките му устни. Предавайки книжата на комисаря, той каза:

— Даже и да не разполагаме още с елементите, които да ни позволят да извикаме победа, нашите момчета добре са напреднали. И то в много посоки. Първо една подробност, макар че тя за момента не води до нищо: парите, които Жулиен Комбре е внесъл в спестовната си книжка, са били и двата пъти в наличност. Нито следа от чекове.

— Това е по-скоро негативен елемент, нали?

— И да, и не. Това потвърждава, че парите не са от някаква търговска сделка, в противен случай на Комбре е щяло да бъде платено с чекове. Нашите служби старателно претърсиха нещата му. Нищо интересно, освен един екземпляр от „Еко д’Алже“ от 8 август 1956 година. Изрязана е една статия оттам и страницата е откъсната. Трудно ще е да узнаем съдържанието на тази статия и тази страница, защото мисля, че във Франция не съществува място, където да се пазят архивите на този вестник.

— Може би в Националната библиотека?

— Телефонирах в хранилището за периодични издания. Изглежда, че вестниците и периодичните издания от Алжир не се намират там.

— Тогава ще трябва да се търси другаде. Друго?

— Друго, ето списъка на всички, живеещи в долината Верпо с моминските имена на жените. Не беше лесна работа, трябваше да се проверяват изборните списъци на Хиерес и на Кро.

— И какво?

Баконие не отговори и Жарде бързо прегледа този списък от няколко страници, написан между другото немного добре на машина. Пръстът му се задържа на един лист и той прочете с голямо задоволство:

Имение Ла Гренуйер.

Собственик: Пиер Ален Делакур, роден в Алжир на 22 септември 1907 г.

Живеещи: Евелин Моник Дансел, по мъж Делакур, родена в Париж на 5 януари 1922 г.

Беноат Мари Гранвил, вдовица Дансел, родена в Париж на 12 октомври 1892 г.

Комисарят Жарде не продължи да чете нататък и както често се случваше, когато се добираше изведнъж до съществено сведение за текущата анкета, го обхващаше по-скоро нещо като покой, някакво ведро спокойствие, отколкото голяма възбуда.

— Ето — каза той. — Гробницата в гробищата на Кро, където са погребани петима Дансел, принадлежи на фамилията Делакур, но нито един Делакур още не е погребан там. Още повече гробницата е издигната в 1966. Трябва да се осведомим кога Делакур е купил имението Ла Гренуйер, къде са били погребани преди това Данселови.

Той продължи да чете списъка на живеещите в имението:

Бернар, Франсоа Делакур, роден в Алжир на 5 юли 1947 г.

Жарде продължи:

— Другите имена са сигурно на прислужниците?

— Вероятно. В момента проверяваме.

Телефонът иззвъня. Баконие вдигна слушалката, каза:

— Един момент — и подаде слушалката на Жарде. — За вас — каза той. — Личността, която искаше да се свърже с вас вчера.

— Тук комисарят Жарде, слушам. А, вие ли сте госпожа Сенешал?

Той помисли за безличната, незабележима жена, седнала на касата на въртележката с дървени кончета и която всъщност не беше проговорила дума, когато се беше опитал да определи личността на Жулиен Комбре.

— Разбира се — продължи Жарде. — След половин час, съгласен съм.

Замислен, той остави слушалката, каза с променен глас:

— Госпожа Сенешал иска да ми говори, както изглежда, в отсъствието на съпруга си. Надявам се, че не е за да ми каже, че е била любовница на Комбре!

Развеселен, Баконие заигра с интервала на пишещата си машина.

— Даже и да е вярно, не виждам с какво това ще промени нещата. Освен ако не се касае за убийство от любов. Във всички случаи не тя е пренесла тялото на служителя до фургона. Освен това тя може да му бъде майка!

— И какво от това? Ние най-добре знаем, че много момчета търсят често майката в своята любовница. Това е А. Б. В. на любовните престъпления!