Сандра Браун
Кажи, че ме обичаш (7)

Седма глава

По-късно Камил дори не можеше да си спомни как бе минала първата седмица, през която Рейбърн бе в болницата. Дните бяха еднакво напрегнати. Всяка сутрин със Зак тръгваха от Брайдъл Рийт към болницата и оставаха там до вечерта. Малко преди обяда Камил се връщаше в Брайдъл Рийт, за да си почине, да провери как върви работата по ремонта и да похапне, а след това се връщаше в болницата и Зак, на свой ред, излизаше за кратка почивка.

Отначало доктор Даниълс забрани при Рейбърн да влизат други посетители, освен Зак, но когато състоянието на пациента се подобри и той укрепна, докторът позволи на Камил да го посещава. Понякога отиваше сама, но по-често със Зак. Тези посещения сякаш помагаха на Рейбърн повече, отколкото което и да е от силните лекарства.

Докато беше в болничната стая, Камил избягваше да говори за ремонта на къщата, но Рейбърн така упорито я разпитваше, че скоро тя започна да му дава подробни отчети. Всеки ден получаваше част от материалите, които бе поръчала, и вече бе повикала шивачки за драпериите, дърводелци за корнизите и работници, които лепяха тапети. Той искаше да знае за всичко и сега тя разбра колко важен бе за него този проект.

След като Рейбърн прекара една седмица в интензивното отделение, доктор Даниълс уведоми Зак за решението си да го премести в самостоятелна стая.

— Той е корав старец. Здраво се е вкопчил в живота и това е също толкова важно за възстановяването му, колкото всички медикаменти. Ако се погрижим да спазва стриктно диетата си, мисля, че скоро ще се оправи. Но все още почивката е най-доброто лекарство за него. Внимавай да не започнат час по час да влизат хора, защото ще залепя на вратата надпис: Забранено за посетители!

Доктор Даниълс спомена също, че не бе добре за един пациент с болно сърце да изкачва стъпалата до втория етаж на Брайдъл Рийт всеки път, когато поиска да отиде до стаята си. Зак сподели това с Камил:

— Помисли какво можем да сторим. Ти си специалистът, аз само ще ти отпусна необходимата сума, колкото и голяма да е тя. — Очите на Зак вече нямаха онзи тревожен и напрегнат израз, както през първите няколко дни след сърдечния удар на Рейбърн. Очевидно бе колко много обичаше баща си и колко загрижен бе за него. Той нетърпеливо очакваше Камил да измисли нещо.

Когато най-сетне в съзнанието й узря една идея, тя със сияещо лице му описа какво възнамеряваше да направи:

— Хрумна ми нещо, което може би ще му хареса, а и няма да излезе твърде скъпо.

— Трябва да му хареса. Но не съм сигурен, че веднага ще се съгласи да се премести в друга стая. Може би е по-добре засега да пазим това в тайна.

— Добре, но нека бъде изненада, а не тайна. Струва ми се, че така не би могъл да ни обвини, че сме постъпили нечестно.

— Добре! — усмихна се Зак.

— Ако всичко стане така, както съм го замислила, баща ти ще бъде наистина доволен. Ще използвам целия си талант, за да стане най-красивият кът в цялата къща!

Ентусиазмът й бе заразителен. Топлина обля сърцето й, щом видя, че Зак се усмихва, поуспокоен от тежкото напрежение. Бръчките около очите му само издаваха, че все още бе уморен и недоспал.

След случката в преддверието в нощта след сърдечния удар на Рейбърн те започнаха да странят един от друг. Бяха като странни фехтовачи, всеки от които пъргаво успяваше да отбие словесния удар на противника или да го улучи така, че да се почувства дълбоко наранен. В присъствието на други хора се държаха като добри приятели, но когато оставаха насаме, или си разменяха остри реплики, или не си говореха. Понякога дори взаимно се избягваха.

Камил не се боеше толкова от Зак, колкото от собствените си чувства. В онази нощ се бе втурнала към стаята си, изпълнена с гняв към себе си, задето така лесно му бе позволила да я обсипва с любовни ласки. Любов? Не, любовта нямаше място в неговите прегръдки. Нима бе казал нещо друго, освен че я желае? Добре помнеше думите, които задъхано й прошепна: „Имам нужда от теб тази нощ!“. Той непрестанно се нуждаеше от нечие женско тяло, а Камил тогава се бе оказала единствената, която беше на разположение.

Ако беше й признал, че я обича, тя какво щеше да направи? С тъга призна пред себе си, че би се хвърлила в обятията му и би го помолила никога вече да не я напуска. Любовта към него вече бе станала част от нея. Въпреки че Зак никога не би споделил чувствата й, тя знаеше, че цял живот ще го обича. Това усещане не бе я напуснало от първата им среща в Сноу Бърд досега.

Не постъпваше честно към нея, като съблазняваше тялото й, когато тя се стремеше към него с душата си. Тогава си спомни какво бе изпитала, когато устните му се впиха в нейните, когато докоснаха голата й плът, как я бе връхлетяла силата на страстта. Не отричаше, че физическото влечение бе неразделна част от любовта й към него. Но без любов желанието й се струваше празно, измамно подобие на истинските й чувства, а Камил никога не би се примирила да получава такива подаяния — дори от Зак.

Тя взе твърдо решение да избягва всеки случай, при който би могла да попадне в капана на милувките му. Отсега нататък любовта й към него щеше да бъде нейна лична тайна, скрита дълбоко в душата й. Нямаше да допусне нито той, нито който и да било да узнае за нея.

Въпреки че всички уверяваха Зак, че Рейбърн ще бъде под наблюдение двадесет и четири часа в денонощието, той настояваше нощем да стои при баща си в болницата.

— Искам да бъда до него, ако… ако нещо се случи.

Води спорове за това и с медицинските сестри, и с доктор Даниълс, докато успя да ги убеди.

Камил се тревожеше за него. По изпитото му лице и треперещия глас разбра, че бе невероятно изтощен. Нервите му бяха обтегнати като протрито въже, което всеки момент щеше да се скъса.

— Зак, ти си възрастен човек, а и по-як от мен, така че не бих могъл да те изхвърля оттук — бе склонил доктор Даниълс с неохота.

— Ще си почивам през деня, когато около татко има много сестри и лекари, които се грижат за него — бе заявил Зак.

Сега Камил бе така погълната от работа, че не можеше да вижда Рейбърн толкова често, колкото й се искаше. Когато все пак успя да намери малко време и да отскочи до болницата за кратко посещение, тя се опита да обясни на стареца защо толкова рядко се виждаха. Трудно й бе да запази в тайна това, че се занимаваше с обзавеждането на новата му стая и точно тя й отнемаше толкова много време. Искаше да я завърши, преди да го изпишат от болницата. Това щеше да бъде подарък за него по случай оздравяването му.

Тя си спомни за това, което й бе казал: през зимата премествал всичките си растения вътре и къщата отеснявала. Идеята, която й хрумна, бе свързана с остъклената задна веранда. Спазари се с един дърводелец, който се зае да покрие прозорците на верандата с дървени капаци. Стъклата отвътре си останаха, така че изгледът към терасата и лехите не се загуби, когато капаците бяха вдигнати. Камил поръча да бъдат резбовани и да могат да се вдигат и спускат в зависимост от това дали обитателят на стаята желае вътре да влиза естествена светлина, или предпочита да се скрие от чужди погледи. Не искаше да го лиши от възможността да се наслаждава на земите, които толкова много обичаше.

Дългата стая бе разделена на две помещения: едното се превърна в малка баня, а другото — в уютно убежище. Подът му бе покрит с изкуствена трева. Там беше и любимото кресло на стария, което бяха тапицирали с материя, оцветена в природни багри, подбрани от Камил. Телевизорът му, рафтовете с книги и личните му принадлежности бяха пренесени от стаята на втория етаж. С одобрението на Зак бяха добавени и някои нови неща. Камил и Саймън напълниха помещението с растения. Тя постави овлажнител за въздух, който щеше да оказва благотворно влияние и върху Рейбърн. Всеки от жителите на къщата помагаше с каквото може, за да свършат възможно най-скоро. Камил бе доволна от резултата и съжаляваше само, че Рейбърн нямаше вече да използва прекрасните мебели на втория етаж: леглото с балдахин и палисандровия шкаф.

Зак хареса новото разположение. През деня баща му щеше да бъде тъй близо до Диърли, докато тя работеше в кухнята, че би могъл да я повика винаги когато имаше нужда от нещо. Стаите на първия етаж щяха да улеснят и семейство Мичъл, които трябваше да се грижат за Рейбърн по време на възстановяването му. Когато стаите добиха завършен вид, Зак похвали Камил и тя се почувства щастлива.

Зак беше прекарал пет поредни нощи в болницата и когато си дойде вкъщи само за да се навечеря, Камил бе поразена от изтощения му вид.

Когато се прибра в стаята си, тя дълго не можа да се успокои. Бе загрижена за Зак не по-малко, отколкото за Рейбърн. Той бе прекалено упорит и не искаше да признае, че не би помогнал на баща си, ако самият той също се разболее. Бе направила грешката да изтъкне пред него този факт. След като Зак отново излезе, Диърли и Саймън изразиха съчувствието си към Камил заради обидните думи, с които бе я нарекъл. Преди той да грабне якето си и да излети от къщата, там се бе разиграла ужасно неприятна сцена.

— Няма нищо — успокои ги Камил. — Толкова е уморен, че вече не знае какво говори.

След като успя да убеди себе си, че постъпва правилно, отиде до кухнята на голямата къща, претършува хладилника и се отправи към болницата.

Камил отвори предпазливо вратата на стаята, в която лежеше Рейбърн. Вътре цареше полумрак, бе включена само една нощна лампа, която излъчваше съвсем слаба светлина. По равномерното дишане на Рейбърн разбра, че с помощта на приспивателните той бе потънал в дълбок сън. Зак беше застанал до прозореца, опрял ръце на перваза и долепил челото си до студеното стъкло.

Когато той се обърна към нея, тя забеляза как на изтощеното му лице се изписа изненада.

— Помислих, че е някоя от сестрите. Какво правиш тук? Да не би у дома нещо да не е наред? — В гласа му се долавяше умора.

— Не, всички сме добре. Ти си този, който изглежда ужасно.

Той я измери сърдито изпод смръщените си вежди.

— Донесох ти нещо за хапване — рече загрижено Камил. — Сандвич със студено телешко, ябълка и курабии. Изяж ги.

Той се поколеба, но след това доволно се настани в едно меко кресло, а тя издърпа малка масичка и подреди на нея храната.

— Отивам да ти взема мляко, ще се върна след минута. Вече никакво кафе за тази нощ. — И тя излезе, без да изчака възраженията му.

Когато се върна с един съд с мляко, което бе наляла от автомата, забеляза, че сандвичът вече беше изчезнал и Зак се бе заел с ябълката. Отхапваше от нея, стараейки се да не нарушава тишината в стаята с шумно хрупане. Това усилие й се стори доста смешно, но опитвайки се да го развесели, получи още един заплашителен поглед. Той мълчаливо довърши леката си закуска и изпи млякото на един дъх.

— Чудесно, благодаря.

Зак изтри устата си със салфетката, която му бе донесла, и започна да събира зацапаните хартии в малката кафява кесия от сандвича.

— Радвам се, че ти хареса. Ще се върна след малко.

Тя отново излезе, но този път се забави само няколко секунди. Зак отново бе застанал до прозореца, личеше си, че сънят го оборваше. Камил влезе, следвана от медицинска сестра с войнствено изражение, която размахваше голяма спринцовка с дълга, ужасяваща игла.

Зак си помисли, че това бе поредната инжекция за баща му, но когато двете със сестрата го връхлетяха и притиснаха до прозореца, той смаяно ги изгледа.

— Сваляй панталоните, Зак! — заповяда сестрата.

Камил не разбра дали заповедният й тон или неприличните думи го изненадаха повече, но изразът му на изумление изглеждаше почти комичен. Тя положи огромно усилие да не избухне в смях.

— За какво, по дяволите, става дума? — промърмори той.

— Казах, сваляй панталоните! Ще ти бием една хубава инжекция, за да заспиш. — В думите й прозираше онази преднамерена закачливост, с която медицинските сестри разговарят с трудните пациенти.

— Няма да стане! — предизвикателно каза той.

— Това е нареждане на доктор Даниълс. Ако искаш да останеш в тази стая, ще останеш, но не и буден! Сега ще се държиш ли като храбър воин или да повикам началството?

Камил беше сигурна, че в този момент Зак с удоволствие би я убил. Никой не можеше да се отърве безнаказано, ако се е опитал да се подиграе с човек като него.

Зак отмести поглед към сестрата, която се мръщеше заплашително. Беше запретнала колосаните ръкави на бялата манта и скръстила ръце под огромния си бюст. Очите й, които нито веднъж не примигнаха, бяха вдълбани в едно лице, подобно на глинена маска. Въпреки че се правеше на силно разгневен, Зак затаи дъх при вида на сестрата. Камил забеляза това и едва не се засмя.

— Няма да ми биете никаква проклета инжекция. Дори ако извикате самия Хипократ да ми я постави.

Зак присви очи, тялото му се стегна. Камил познаваше тези признаци, всеки момент той щеше да избухне.

— В такъв случай ти предоставям възможност да избираш — решително рече Камил, после се обърна към сестрата: — Моля ви, докарайте леглото.

Сестрата изгледа укорително Зак и тихо излезе от стаята. Придвижваше се невероятно пъргаво за жена с нейните размери.

— Помолих да ти докарат едно легло на колела. Аз ще остана будна и ще наблюдавам мистър Прескът. Зак, ти наистина трябва да си починеш. Заради теб самия и заради баща ти. Ако припаднеш от изтощение, с какво ще му помогнеш? Разтревожи ли се за теб, няма скоро да оздравее. Обещах му, че ще се грижа за теб и смятам да удържа на обещанието си.

— Ще останеш будна? Цялата нощ? — недоверчиво попита той.

— Докато се събудиш сутринта — увери го тя.

Вратата се отвори и един санитар приплъзна в стаята легло на колела. Излезе така безшумно, както бе дошъл.

Зак погледна към Камил, а след това и към баща си, който лежеше на болничното легло и като по чудо беше проспал цялата суматоха. Камил видя как Зак отпусна раменете си и по лицето му позна, че бе решил да отстъпи.

— Това кресло е достатъчно удобно за човек, който наистина се чувства уморен — рече Зак и отиде до банята, като рязко затвори вратата след себе си. Камил се настани в креслото, в което Зак смяташе да подремне, и се приготви за нощното си бдение. Той излезе от банята, приближи до леглото на колела и го изгледа скептично.

— Не мисля, че ще се побера на това проклето нещо — оплака се той, докато събуваше обувките си.

Камил тихо се засмя:

— Ще заспиш толкова бързо, че дори няма да усетиш.

Тя опря гръб на меката облегалка, но стреснато се изправи, когато видя, че Зак сваля ризата си и започна да разкопчава колана.

— Какво правиш! — укори го тя, като леко повиши тон.

— Събличам се. Трябваше ли да се държа като джентълмен и да те помоля да се обърнеш?

— Но не можеш да спиш тук… така — каза тя, заеквайки.

— Идеята беше твоя, мис Джеймисън. Ти ми каза да си сваля панталоните. Сигурен съм, че няма да обидя сестрата с каменното лице. Мисля, че тук няма нищо, което да не е виждала.

Той събу джинсите си, без да се колебае, а Камил се изчерви и отмести поглед от него.

— Няма ли да дойдеш да ме целунеш за лека нощ? — саркастично се обади той от другия край на полутъмната стая.

— Не, няма! — решително каза тя.

Той й отвърна с тих смях. Тя чу скърцането на пружините и шумоленето на чаршафите. Последва едва чуто проклятие и след това всичко утихна. След няколко мига дишането му стана спокойно и равномерно, както беше предвидила, бе заспал веднага. Сега мисията й беше изпълнена, но се чувстваше като на тръни. Преди той да се съблече, всичко вървеше според плана й. Въпреки че в стаята бе тъмно, внушителният му силует не беше напълно скрит от очите й. Спомни си как изглеждаше, когато лежеше в частния апартамент в Сноу Бърд, осветен само от пламъците на камината. При този спомен през тялото й преминаха обезпокоителни тръпки. Тя се раздвижи, сякаш креслото й бе станало неудобно.

Часовете на нощта се нижеха бавно, с монотонност, нарушавана само от периодичните посещения на сестрите при Рейбърн. Докато седеше на креслото или стоеше до прозореца, тя се чувстваше невероятно спокойна, защото Зак спа дълбоко през цялото време. Когато в стаята проникнаха първите утринни лъчи, тя спусна щорите и стаята отново потъна в мрак. Искаше й се тази нощ да продължи колкото може по-дълго.

Час след като се разсъмна тя влезе безшумно в банята. Когато се придвижваше обратно покрай малкото легло на Зак, той се пресегна изпод чаршафите и обхвана коляното й. Тя запуши устата си с ръка, за да не изпищи от уплаха, препъна се в колелата на леглото и падна върху Зак.

Бързо се изправи и хвърли гневен поглед към него.

— Уплаши ме до смърт — изсъска тя. — Цяло чудо е, че не се разпищях така, че да съборя болницата. А ти как щеше да обясниш какво ме е накарало да викам?

Той присви рамене и обгърна талията й.

— Пусни ме! — каза тя задъхано.

— Няма — инатливо отвърна той.

— Зак, моля те. Може някой да влезе.

— Вече знам режима в болницата. Имам достатъчно време да те накарам да си платиш за снощи.

Притегли я върху себе си, а Камил трескаво придърпа полата си, която се бе набрала върху бедрата й, докато се боричкаха. Опита се да си внуши, че учестеното биене на сърцето й се дължеше на уплахата, а не на това, че лежеше върху него и между тях беше само нагънатият чаршаф.

— Не! — гневно каза тя, но той приглуши протеста й с устните си. Ръцете му я държаха здраво като стоманени клещи. Тя се съпротивляваше, блъскаше с юмруци, напрягаше мускули, мъчеше се да освободи тялото си от допира с неговото.

Но устните му бяха така неустоими, а целувката толкова пламенна, че Камил усети как краката й се подкосиха. Топлината на езика му накара кръвта във вените й да кипне. Стопи решителността й, замъгли съзнанието й, сломи волята й. Тя се свлече на гърдите му със стон. Ръцете му разхлабиха желязната си хватка и започнаха да я милват по гърба с нежност, която бе още по-опасна от силата му.

— Казвал ли съм ти някога, че имаш страхотно задниче? — попита той с устни, долепени до нейните. Ръцете му се промъкнаха под полата й и се плъзнаха по бедрата й. Топлината на дланите, които галеха копринения й чорапогащник, беше зашеметяваща.

— Не! Не си ми казвал нищо подобно. Иначе щях да ти ударя шамар — каза тя троснато, но неубедително.

Той отново започна да я целува и сетивата й се давеха в океан от желание.

— Зак, моля те, не ме целувай така! — жално го помоли тя, когато най-сетне освободи устата й.

Тя едва успя да се надигне, но той използва това движение, обърна я по гръб и се надвеси над нея. Чаршафът се бе смъкнал до хълбоците му, а обраслите с косми гърди бяха точно пред поруменялото й лице. Златният кръст се люлееше на верижката точно срещу очите й. Беше останала без дъх. Той приглади назад заплетените й къдрици и тихо се засмя:

— Доколкото си спомням, леглото, в което бяхме заедно за първи път, беше доста по-голямо.

Тя се изскубна от ръцете му и скочи от леглото, преди той да успее да реагира.

— Казах ти, че не искам да говоря за това — яростно извика тя и погледна към Рейбърн, за да види дали не бе го събудила. За щастие все още спеше дълбоко. — Всеки път, когато споменеш за Юта, се убеждавам колко си безчувствен. Помолих те да не обсъждаме повече случката в Сноу Бърд.

Направи безполезен опит да си оправи дрехите с треперещи пръсти.

— А аз невинаги правя това, за което ме молиш. Така ли? — прошепна той, като стана от леглото и тръгна към нея. — Искам да изясним нещата сега. Наистина ли ти беше толкова неприятно да прекараш нощта с мен в Сноу Бърд? Изкара ме някакъв подивял викинг, който е хукнал да гони селски девойки и е хванал единствената наблизо! Но аз не си спомням срещата ни така. Ти не беше изнасилена, Камил. Не си спомням да си крещяла, ритала, хапала… Е, май ме ухапа няколко пъти — добави той, а очите му светнаха дяволито.

Камил добре разбра намека му и побесня.

— Ти си непоносим, не си никакъв джентълмен! — тропна с крак тя. — И няма повече да стоя тук и да те слушам, ако не си обуеш панталоните. — Ядоса се, че гласът й затрепери и се опита да го овладее.

— По дяволите! — промърмори той.

Потърси в тъмнината джинсите си и когато най-сетне ги откри, бързо ги нахлузи.

— Така по-добре ли е? — ехидно попита Зак.

— Да, благодаря — отвърна Камил, изпитвайки необуздан гняв към равнодушието му.

— Искам да знам защо така изведнъж реши да си тръгнеш, без дори да ми кажеш довиждане. Искам да чуя отговора още сега!

— Срамувах се… Почувствах се унизена — прошепна Камил и страните й пламнаха. — Легнах с един напълно непознат, който ми отне единственото нещо, което жената… Това трябваше да принадлежи на човека, за когото ще се омъжа. — Вече не можеше да сдържа сълзите си. — Ами ако бях забременяла?

Тя видя как лицето му съвсем промени израза си.

— О, господи! — едва продума той.

Тя побърза да го успокои:

— Не, не стана това, но можеше да се случи. Не бях вземала… противозачатъчни. Никога не бях…

— Не казвай, че съм ти отнел нещо, Камил. Не знаех, че не си била с мъж преди това. Ако беше ме предупредила, щях да те оставя на мира. — Нервно прокара пръсти през косите си. — Или пък не, нямаше — призна си той с въздишка. След това нетърпеливо добави: — По дяволите, не знам какво щях да направя, а и няма смисъл да гадая! Всичко стана така, както е било писано. Нищо не може да се промени. В интерес на истината, не бих казал, че съжалявам, че спах с теб.

— Това е разликата между мъжете и жените, Зак. За теб всичко беше само игра, а аз се самоунищожих. Вече не изпитвам никакво уважение към себе си, а как бих могла да очаквам някой друг да ме уважава?

— Унищожена! Омърсена! — Зак произнасяше всяка дума по-силно от предишната. — Страшно съм ти благодарен. Не мислех, че се любя така зверски, че нечие самочувствие да падне толкова ниско.

Беше побеснял, Камил знаеше какво усилие му коства да не закрещи с пълно гърло. Той пристъпи към нея и я сграбчи за раменете.

— Когато най-сетне се съберете с този твой порядъчен приятел и ти с насълзени очи му разказваш как си загубила девствеността си в ръцете на един долен сексманиак, кажи му и за това.

Той притисна тялото й към своето. Последва дълбока унизителна целувка, в която нямаше и следа от топлота и нежност. Брутално проникна с език в устата й, след това я отблъсна от себе си и тръгна към вратата. Точно тогава сестрата, която през нощта го бе заплашила с игла, влезе със закуската на Рейбърн и сутрешното му лекарство.

— Господи! Никога ли няма да свърши дежурството ви? — изруга Зак, докато се изнизваше през вратата. Блъсна се в обемистото й тяло и почти събори подноса от ръцете й.

Камил грабна чантата и палтото си и побягна пред изпитателния поглед на сестрата. Помоли я само да предаде на Рейбърн, че ще се върне по-късно.