Сандра Браун
Кажи, че ме обичаш (3)

Трета глава

Камил се облече за вечеря с особено старание. Беше си донесла в Наткес една дантелена рокля без ръкави, въпреки че знаеше, че ще си я сложи само един-два пъти, преди да свърши летният сезон. След това щеше да я държи в гардероба до следващата пролет. Това беше една от любимите й рокли, от тези, с които изглеждаше най-привлекателна. Две широки презрамки се връзваха зад врата й на панделка, а гърбът оставаше гол и се виждаше приятният й слънчев загар. Деколтето бе леко изрязано, а талията се престягаше с широк колан от тъмнозелен сатен.

Камил никога не бе харесвала фигурата си и като ученичка бе плакала с дни, щом другите момичета започнаха да показват изваяни женски форми. Тя беше си останала слабичка и чак когато стана на около двадесет години, бюстът й наедря, но ханшът и бедрата бяха все така стройни. Сега повечето й връстнички, които бяха родили по едно или две деца, й завиждаха.

Тя се напръска обилно с дезодорант и улови с поглед момента, в който ароматните капчици от флакона докоснаха нежните й къдрици, които галеха раменете й. Бе решила да не променя естествения вид на косата си. Защо да си прави труда? Колкото и да се стараеше да придаде някаква форма на палавите си кичури, влажният въздух на Наткес скоро щеше да им възвърне обичайното състояние.

Сърцето й подскочи, когато съзря в огледалото отражението на Зак. Силуетът му се открои върху стъклото на вратата зад нея. Камил очакваше, че сама ще отиде до голямата къща. Дори не бе й хрумнало, че ще й изпратят придружител.

Той почука особено отчетливо. Лицето й порозовя от гняв заради безочливостта му.

— Сега вече можеш да влезеш, Зак. Откога стоиш там?

— Ще ти кажа нещо, което ще те изненада. Никак не ми беше скучно.

Той се усмихваше цинично. Камил отново се обърна към огледалото, за да си сложи две малки перлени обеци.

— Готова съм — рече хладно тя.

Защо изглеждаше така невероятно красив? Кремавият му ленен костюм и бледосинята риза с разкопчана яка подчертаваха тена и яркия син цвят на очите му. Когато се усмихваше, зъбите му блестяха с искряща белота и контрастираха с мургавото му лице.

— Баща ми изпраща на дамата букетче розови пъпки от собствените му цветни лехи. Поръча ми да ти го предам и да те убедя да го сложиш на корсажа си.

Подаде й малко букетче жълти рози, вързани с бяла сатенена панделка.

— Колко мило от негова страна! — възкликна Камил.

— Диърли, нашата икономка, го направи, но той сам откъсна розите. Направо си е загубил ума по теб.

Камил въздъхна, замаяна от аромата на нежните цветове, вдигна очи и срещна погледа на Зак. С изненада откри, че той непрестанно я наблюдаваше. Изразът на лицето му бе странен и Камил не успя да назове чувството, което се криеше зад него. Но когато мъжът видя, че тя го погледна, мигновено реагира с подигравателна усмивка.

— Предполагам, че трябва да сложа цветята в косите си. Няма как да ги закрепя на роклята.

С артистичен жест Зак обърна ревера на сакото си и извади дълга права игла с перлен връх.

— Бил съм бойскаут, дойдох подготвен.

Той взе букетчето от ръцете й и преди тя да усети какво възнамеряваше да направи, плъзна пръстите си под деколтето на роклята й. Допирът на топлите му ръце до кожата й ускори пулса на сърцето й, накара я да затаи дъх и изпълни цялото й тяло с една позабравена топлина. Дали беше й се сторило, че пръстите на Зак леко трепнаха, когато докоснаха горната част на гърдите й, докато прикрепяше букетчето? Дори когато цветята вече бяха закрепени, ръката му не помръдна оттам и тя усети неспокойното му дишане. Бавно вдигна очи и прокара поглед по косъмчетата на гърдите му, по мускулестия врат, волевата брадичка, чувствените устни и накрая достигна до сините очи, които я пронизваха с поразителна сила. Лицето му бе съвсем близо до нейното, но тя усети, че между тях съществува невидима преграда. Никой от двамата не се решаваше да я разчупи… Тя веднага сведе поглед.

Зак ядосано изрече нещо и рязко отдръпна ръката си от корсажа й. Движението му беше така внезапно, че се убоде на иглата.

— По дяволите! — изруга той, чувствайки остра болка. Яркочервена капчица кръв се появи на пръста му.

Камил инстинктивно улови ръката му.

— О, Зак! — прошепна съжалително тя. Доближи пръста му до устните си и внимателно изсмука кръвта, както би постъпила, ако сама се бе убола. Той си пое дълбоко дъх. Този звук я накара да се опомни и да осъзнае интимността на действието си. Отмести устните си от пръста му и погледна раната, която сега едва се виждаше. Пусна ръката му, като че ли бе я опарила. — Мисля… че вече няма да боли — плахо каза тя, без да вдигне поглед към него.

Той отвори вратата и я задържа така, докато тя премина бързо покрай него.

 

 

След като изпиха по едно питие в салона, Камил и нейните домакини спокойно вечеряха във всекидневната. Сервираше им една чевръста жена, която Рейбърн представи като „скъпата“ Диърли Билавд Мичъл^[1]. Тя и Саймън работеха в Брайдъл Рийт като домашна помощница и иконом, откакто Рейбърн за първи път бе довел тук бъдещата си съпруга.

Камил намери името й за доста странно и когато Рейбърн видя учудения й поглед, обясни, че майката на Диърли толкова харесвала звученето на двете думи, с които започва всяка сватбена церемония, че решила да кръсти така първото си дете.

— Радвам се, че съм се родила момиче! — пошегува се жената с усмивка.

Тя бе пълничка, а Саймън — слаб, но двамата си приличаха по дружелюбния си и весел нрав. Камил веднага ги хареса.

— Мис Джеймисън, вие сте толкова хубава, колкото ви описа мистър Прескът — продължи Диърли. — Но начинът, по който разказваше за вас, ме накара да се запитам дали намеренията, с които ви е поканил да живеете и работите в тази къща, са напълно почтени.

Когато видя, че Рейбърн се изчервява, тя се засмя закачливо. Домашната помощница очевидно бе толкова спокойна за работното си място в къщата, че си позволяваше да се шегува с работодателя си.

— Ако сега признаете, че ви е повикал, за да ви представи на Зак и да го попита за мнението му, напълно бих го разбрала — добави тя.

Отново искрено се засмя и изчезна през една врата, която вероятно водеше към кухнята. Камил се престраши и погледна към Зак, който мрачно се взираше в чашата си с уиски.

— Камил, моля ви, не се сърдете на Диърли заради дръзкия й език — извини се Рейбърн. — С годините свикнахме с навика й винаги открито да изразява мнението си.

Той й се усмихна и тя го увери, че не се е почувствала засегната.

Диърли се върна с няколко табли, отрупани със захлупени съдове, и ги подреди на масата. Когато Камил получи порцията си, тя си отряза едно парче от печеното телешко, което изглеждаше доста вкусно.

— Може би трябва да ви предупредя, че Диърли се съобразява с диетата ми и не слага подправки на ястията, преди да са готови. Ако ви се струва безсолно, не се притеснявайте и си сложете сол. Диърли няма да се обиди.

Рейбърн не започна да се храни, докато Зак не подаде на Камил солницата и черния пипер и тя поръси печеното си. Поднесе към устата си една апетитна хапка и погледна възрастния човек, който имаше угрижен вид.

— Чудесно е, мистър Прескът — усмихна се тя. — Не се тревожете, че мога да отслабна, докато съм тук. — Тя се засмя. — Всъщност, ако порциите винаги са толкова огромни, дори ще наддам.

— Възползвай се — каза Зак шепнешком, така че само тя да го чуе.

Вечният джентълмен Рейбърн я увлече в приятен разговор, разпита я за живота й в Атланта, за семейството и интересите й. Зак остана намръщен и мълчалив, проговаряше само когато баща му нещо го попиташе. Може би Рейбърн бе забелязал мрачното настроение на сина си, но не каза нищо.

— Карате ли ски? — Този въпрос бе толкова неочакван и без връзка с темата на разговора, че Рейбърн и Камил погледнаха Зак с недоумение. Явно бе отправен към нея и за да скрие притеснението си, Камил весело отвърна:

— Да, един мой приятел има лодка и излизаме в океана винаги когато можем.

— Нямам предвид водни, а ски на писта — не престана да упорства Зак. Защо ли беше засегнал тази болезнена тема сега, когато тя бе в безизходно положение и не можеше да се защити по никакъв начин? Нима трябваше да разкаже пред Рейбърн какво се бе случило между тях…

— Бях на ски веднъж преди две години — отговори тя с привидно безразличие.

— Но сигурно сте ходили на ски и след това?

Очите на Камил засвяткаха срещу него, а в себе си тя потрепери от гняв. Бе изрекъл думата „ски“ достатъчно красноречиво, за да й стане ясно, че нямаше предвид зимния спорт.

— Не, карах само веднъж, но не ми хареса. А и не бях… много добра.

Процеди първите думи през зъби, а след това едва заговори с вперен в празната чиния поглед, защото не желаеше да срещне подигравателното му изражение.

— Е, не знам — провлачено каза той. — Имате подходяща… физика за този спорт. Обзалагам се, че ако тренирате редовно, бихте могли доста да напреднете.

Тя се почувства жестоко унизена и с рязко движение стана от масата.

— Извинете ме, мистър Прескът. Ще дойда след малко… за да ме разведете из къщата.

Побягна от стаята и чу зад гърба си гласа на Рейбърн:

— Пропуснах ли нещо, Закъри? Какво толкова я разстрои?

Камил не изчака да чуе отговора на Зак, а бързо премина през къщата, прекоси терасата и влезе в пристройката.

Изми лицето си със студена вода, проклинайки шепнешком Зак. Нима непрекъснато щеше да я тормози през следващите няколко месеца, които трябваше да прекара тук? Нямаше ли начин да избегне язвителните му намеци за това, което се бе случило между тях преди почти две години? Как щеше да търпи постоянно да й се напомня за една грешка, от която се срамуваше и копнееше да забрави завинаги? Мразеше Зак Прескът.

И тази омраза я подтикна да вземе решение да не му позволи да я смаже с жестокостта си. Нямаше да обръща внимание на опитите му да я унизи и засрами. Когато бе още ученичка, майка й я съветваше да не отговаря на нахалните момчета, които я закачаха в училище. Щом разбере, че не би могъл да я разстрои или накара да се срамува, щеше да му стане ясно, че няма да постигне целта си. И вероятно щеше да престане.

Докато вървеше обратно към къщата, почувства, че куражът й се възвръща. Рейбърн бе останал сам в салона. Без да го пита, той й обясни, че Зак щял да прекара останалата част от вечерта другаде. Тя въздъхна с благодарност, но изпита леко разочарование, че той не можеше да види решителното й изражение.

Рейбърн започна да й показва къщата от двойния салон. Двете помещения бяха разделени с плъзгащи се врати от масивно дърво. Първото се използваше като всекидневна, а в другото привлече погледа й един роял. Рейбърн сподели, че Алис била много добра пианистка и се зарадва, когато Камил му каза, че също умее да свири. Той държеше роялът да остане там.

Докато обикаляха из къщата, Камил си водеше бележки, записвайки кои мебели според нея се нуждаеха от обновяване, смяна на тапицерията или бяха толкова вехти, че трябваше да се изхвърлят. Отбелязваше по колко прозореца имаше всяка от стаите, опитваше се да си представи как би постигнала най-голямо пространство, като се разместят някои от мебелите, и да реши кой би бил най-подходящият цвят за всяко помещение. По-късно вечерта щеше да прегледа своите каталози и да потърси още идеи. Забеляза, че всичките й тежки книги с планове и скици бяха пренесени в коридора. Значи все пак Зак не страда от пълна липса на възпитание.

През фоайето Рейбърн я въведе във всекидневната, където бяха вечеряли. Опитното й око вече бе успяло да я огледа и прецени. Показа й една по-малка стая, където закусваха, и накрая кухнята, която за нейна радост вече бе оборудвана със съвременни домакински уреди. Промените тук щяха да бъдат само козметични. Диърли все още разчистваше след вечерята и много се зарадва, когато Камил я попита за мнението й за различни съчетания на цветове. Обсъдиха няколко комбинации и по ентусиазма на домакинята Камил разбра, че вече си бе спечелила една приятелка.

Рейбърн и Камил се изкачиха по широкото стълбище, което украсяваше единия край на коридора и се извиваше към втория етаж. Дъбовият парапет бе чудесен, но трябваше да се излъска, за да заблести отново. Тук щеше да падне доста работа, отбеляза Камил.

След като се качиха горе, Рейбърн й показа стаите, разположени от двете страни на централния коридор. Идеята на Камил бе да го направи уютен като стая. Рейбърн обясни, че там се намират четирите спални. Две от тях бяха свързани с обща баня и представляваха господарския апартамент. Зак се бе настанил в една от тях.

— На този етап ще оставим сина ми сам да се погрижи за обзавеждането — разсеяно каза той и Камил въздъхна с облекчение.

След смъртта на Алис Рейбърн се бе преместил от господарския апартамент в една просторна спалня от другата страна на коридора. В нея имаше великолепно палисандрово легло с балдахин, гардероб и тоалетна масичка. Камил плесна с ръце от удивление при вида на тези прекрасни старинни мебели. Когато забеляза вълнението й, Рейбърн се усмихна.

— Надявах се другата спалня да стане детска стая — въздъхна той. — Засега ще я оставим така, въпреки че не бих имал нищо против, ако решите да смените тапетите или да направите други промени, които считате за необходими. На тавана сме складирали няколко големи килима, мебели и други вехтории. Можете спокойно да ги огледате и ако откриете нещо ценно, да го използвате.

Камил реши да се възползва от тази възможност в близките няколко дни.

— Диърли и Саймън имат собствен апартамент над гаража и ме уверяват, че им харесва такъв, какъвто е в момента. Може би ще успеете да ги убедите, че едно ново боядисване няма да им навреди. След като ви пуснат в дома си, направете му основен ремонт — пошегува се той.

Камил забеляза, че Рейбърн изглежда изтощен. Обиколката из къщата беше продължила по-дълго, отколкото тя очакваше, и бе станало доста късно. За да не нарани самочувствието му, тя се престори, че е изморена:

— Съжалявам, но мисля, че днес ми се струпаха твърде много преживявания. Ако нямате нищо против, ще отида да си легна.

— Разбира се, разбира се — побърза да отговори той.

Докато слизаха по стълбите, тя му описа как смяташе да протече ремонтът.

— Утре сутринта ще започнем да разглеждаме каталозите и ще решим какви основни промени трябва да бъдат направени. Когато съставим подходящ проект, ще се обадя в ателието си и оттам ще поръчат всичко необходимо. Докато чакаме да пристигнат материалите, можем да се заемем с някои по-груби дейности — измазване на пода, боядисване, поправка на покрива. Вероятно ще имаме нужда от още помощници за по-тежката работа.

— Винаги когато нещо е необходимо, скъпа, обаждайте се, без да се колебаете!

Той я придружи до задния изход на къщата, но тя не му позволи да я изпрати по-нататък.

— Мога да се прибера и сама, мистър Прескът. Ще се видим утре сутринта. Приятна почивка.

— И на вас, Камил. Ако се нуждаете от нещо, просто позвънете по вътрешния телефон на Саймън или Диърли. Срещу всеки бутон има надпис за коя част на къщата е.

— Благодаря, лека нощ.

— Лека нощ. — Той замълча за миг, а след това плахо добави: — Радвам се, че сте тук, Камил. Мисля, че компанията ви ще бъде приятна за всеки от нас.

Тя му се усмихна, но в душата си съвсем не бе съгласна с него. Нима би могло да се очаква нещо добро от пребиваването й под един покрив с човек, с когото изпитваха невъобразима ненавист един към друг?

Тя тръгна в тъмнината към своята стая.

Тънките пердета на прозореца трептяха от лекия бриз, когато Камил отвори очи в просъница и разбра, че все още е много рано. Беше затворила капаците, докато се преобличаше вечерта, но след като загаси лампата и се вмъкна под балдахина на леглото, установи, че със закрити прозорци в стаята ставаше още по-задушно. Тогава отвори отново капаците и се добра в тъмнината обратно до леглото. Монотонният шум от мотора на вентилатора и прохладният бриз скоро я приспаха, въпреки че съзнанието й бе изпълнено с тревожни мисли.

Сега тя повдигна чаршафа, придърпа нощницата си и залитайки, се отправи към банята. Наведе се над мивката и тъкмо си наливаше чаша вода, когато видя змията, навита като спирала около колоната отдолу. Камил изписка пронизително, изпусна чашата и тя звънко се разби в мивката. За миг остана вцепенена, но след това бързо скочи във ваната. Змията не можеше да допълзи дотам. Камил отново изпищя, когато дългото ивичесто влечуго започна да се развива.

Докато стоеше и хленчеше, тя чу как външната врата се отвори и затвори с трясък и някой влезе с тежки стъпки.

— Камил, добре ли си? — Тревожният глас на Зак едва достигна до ужасеното й съзнание. Скована от страх, тя бе приковала поглед в змията като хипнотизирана.

Едрата фигура на Зак изпълни вратата. Беше се облякъл за работа в плантацията — с избелелите джинси и синята памучна риза. Сламената му каубойска шапка висеше на гърба, а от колана му стърчаха чифт кожени ръкавици.

Той погледна пребледнялото лице на Камил, която трепереше във ваната, без дори да предполага колко привлекателна изглеждаше така. Камил бе твърде уплашена, за да забележи, че той я изгледа внимателно от главата до петите. Розовата й нощница имаше кройка на мъжка риза и едва докосваше горната част на бедрата й. Тъмните й къдрици бяха разрошени.

— Какво, по дяволите, ти става? — удивено попита той. Хвърли бърз поглед към мивката и съзря счупената чаша. — Поряза ли се?

Разтреперана, Камил посочи змията, която вече бе пропълзяла надолу по колоната под мивката.

— Виж! — каза тя с пресипнал глас.

Зак се наведе и видя какво бе предизвикало ужаса й. С раздразнение и лека насмешка той извика:

— О, за бога!

Камил едва повярва на очите си, когато видя как той сграбчи змията точно зад главата и вдигна от пода гърчещото се тяло. Зак погледна първо към влечугото, после към нея, поклати учудено глава и излезе от стаята. Камил чу как вратата отново се затвори.

Все още стоеше в средата на ваната и трепереше, когато след няколко минути Зак отново влезе в банята. Той застана с ръце на хълбоците и я изгледа с пренебрежение.

— Уплаши ме до смърт с писъците си. Чувала ли си някога приказката за лъжливото овчарче?

— Но… не беше ли отровна?

Тя не можеше да престане да заеква, устните й все още трепереха.

— Не, той е приятел на семейството и живее в градината на татко. Това е един безобиден тамнофис^[2].

Спокойният му тон я вбеси. За нея нямаше значение каква бе змията. Всички видове й се струваха еднакво противни. За да не го остави да злорадства, тя изкрещя:

— Толкова разбирам от змии, че дали е тамнофис или воден мокасин^[3], все ми е едно.

— Водните мокасини обикновено се срещат там, където има вода, и са с грозен кален цвят. Нямат красиви шарки като на нашите приятели тамнофисите.

Той се подиграваше с нея, говорейки й с напевния тон, който използват учителките от детската градина, когато разговарят с хлапетата. И понеже нервите й вече бяха опънати до скъсване, тя не можа да понесе тази подигравка. Въпреки цялото си старание да не заплаче, не успя да сдържи сълзите си. Раменете й трепереха, а когато се опита да проговори, отново взе да заеква:

— Мразя… мразя змиите… Не ме интересува от какъв вид са! Това ме изплаши. Не можах…

Тогава той обви ръце около нея и я вдигна от ваната. Едната си ръка пъхна под коленете й, с другата придържаше раменете и така я изнесе от банята. Седна на леглото и нежно я залюля в скута си.

— Истински се изплаши, а? — прошепна той и отмести назад падналите над челото й кичури. — Извинявай, че се пошегувах с теб. Но вече го няма, всичко е наред.

Тя извърна лицето си към гърдите му, зарови го в меката му риза и отново избухна в неудържим плач. Той я погали по бузата и продължи да я успокоява. Най-сетне тя успя да се съвземе, сълзите й пресъхнаха. Потръпна при мисълта, че сигурно в неговите очи изглеждаше голяма глупачка. Бавно вдигна глава.

— Съжалявам, че те разтревожих — започна да се извинява тя. — Сигурно си станал рано заради работата в плантацията. Радвам се, че ми се притече на помощ, иначе сигурно щях да стоя във ваната цял ден. — Тя се усмихна с треперещи устни и отмести поглед от пронизващите му сини очи. — Как мислиш, че е влязла змията?

Той се засмя:

— Сигурно е чул за нашата очарователна гостенка и е дошъл да те види. Предполагам, че някак е пропълзял по тръбите. Не се тревожи, ще поръчам на Саймън да провери и да запуши отвора. Не мисля, че ще имаш ново посещение. Ти си го изплашила толкова, колкото и той теб.

Тя неволно се притисна до него. Със силните си пръсти той повдигна главата й така, че очите й застанаха точно срещу неговите.

— Намокри ми цялата риза! — закачливо й се скара.

— Извинявай за това — тихо продума тя и прокара пръсти по ризата, която покриваше широките му гърди. Тялото му трепна едва забележимо. Когато отново го погледна в очите, тя забеляза, че изразът им сега бе по-различен. Камил изведнъж разбра колко близки бяха двамата в този момент. Чувстваше допира на меките му джинси до голите си бедра и усети, че сърцето й биеше учестено. Бе притиснала гърдите си в неговите.

Силните му, почернели от слънцето пръсти обхванаха тила й и той доближи устните си до нейните. Целувката му бе страстна и топла и за пръв път… искрена. Изведнъж неугасващият спомен за чувствеността на устните му отново оживя и се превърна в действителност.

Езикът му докосна нежно устните й и ги разтвори. Тя усети надигащата се в него страст и дъхът й спря.

Дъжд от нежни целувки обля скулите й, челото й, слепоочието й, крайчеца на ухото й. Тя въздъхна замаяно, когато долови приятния свеж аромат на неговия одеколон. Само Зак би си сложил одеколон, преди да отиде да работи цял ден на полето!

Въздишката й го накара да потърси отново устните й и той ги докосна с няколко кратки нежни целувки. Камил започна да стене, когато той постави ръцете й така, че да обгърнат шията му, и в същото време страстно впи устните си в нейните. Целувката бе дълбока, всички сетива на Камил се вцепениха от блаженство. Тя едва усети как ръката му се придвижи до горните копчета на нощницата й. Хладният въздух докосна кожата й, дъхът й секна и тя отлепи устните си от неговите. Тогава почувства как той плъзна ръката си под разкопчаната й нощница и обхвана гръдта й.

— Зак… моля те… — задъхано каза тя.

— За какво ме молиш? Какво искаш, Камил? — попита той шепнешком с устни, долепени до шията й, като в същото време докосваше с пръсти зърната на гърдите й.

— Не, Зак, моля те! — тихо мълвеше тя.

Но изведнъж се чу шум от затваряне на врата. През терасата долетя гласът на Саймън, който си бъбреше с Диърли по пътя към голямата къща, преди всеки от тях да се залови със сутрешните си задължения.

Камил скочи от коленете на Зак и си загърна гърдите с нощницата.

Когато се закопча и отново застана с лице към него, страните й бяха порозовели от свян и притеснение. Знаеше, че стройните й крака бяха съвсем голи и Зак се възползваше от това, плъзгайки бавно поглед по тях.

Той присви крайчеца на устните си и се усмихна подигравателно.

— От какво се страхуваш? — провлачено каза Зак. — Да не загубиш целомъдрието си ли?

Тя го погледна гневно, но и надменно.

— Въпросът звучи нелепо от твоята уста!

Той стана от леглото грациозно като дива котка и придърпа каубойската си шапка ниско над веждите. Тръгна към нея и само благодарение на твърдата си решителност Камил не помръдна от мястото си. Искаше й се да избяга от сините очи, които я изгаряха с упорития си изпитателен поглед.

— Красива си сутрин! — прошепна той, заставайки пред нея.

И дръпна закачливо една от немирните й къдрици, преди да се обърне и да излезе. Докато пресичаше терасата, той си подсвиркваше. Подсвиркваше си! Безразличието му към всичко я вбесяваше. За него това, което току-що се бе случило между тях, не означаваше нищо, докато кръвта във вените й се изпълваше с унищожителен огън.