Сандра Браун
Кажи, че ме обичаш (6)

Шеста глава

Камил прие поканата на Рейбърн да отидат заедно на църква. Седна до него на обичайното му място и направи усилие да не заспи по време на проповедта. Зак, разбира се, не дойде с тях, а тя все още не можеше да си прости, че не бе могла да мигне, докато не се увери, че той се прибира. Сега той си спеше спокойно, а тя страдаше заради среднощната му среща с Ерика Хейзлет.

Когато се върнаха, Зак бе в салона сред покритите с платна мебели. Излъсканите дървени орнаменти изпъкваха сред голите стени, от които висяха парчета от тапети. Беше седнал на единствения непокрит стол, кръстосал крака, и отпиваше от чаша кафе, докато четеше спортната страница на неделния вестник.

— Добро утро — поздрави ги той, когато влязоха от коридора. — Ако успеете да си намерите място, седнете.

Засмя се приятелски, но шеговитото му държане вбеси Камил. Защо не можеше и той веднъж да се почувства нещастен като нея?

— Добро утро, сине. Ще дават ли по телевизията интересни мачове днес следобед? — попита Рейбърн, докато закачаше шапката и палтото си на закачалката в ъгъла.

— Да, да. Веднага след обяда трябва да отида до плантацията, но ще побързам да се върна поне за второто полувреме, за да ти правя компания.

— Чудесно — зарадва се Рейбърн, а Камил се почувства пренебрегната и излишна в тази мъжка компания. Всъщност какво изобщо правеше тук? Как бе допуснала да изпадне в това положение? Кога бе загубила контрол над живота си?

За първи път през този ден погледите им със Зак се срещнаха. Бе силно изненадана, когато долови в сините му очи искрена топлота.

— Как си тази сутрин, Камил? — Той изрече това почти шепнешком и тонът му я накара да се почувства, сякаш двамата бяха сами в стаята. Гласът му бе нежен и ласкав. Как можеше спокойно да продължава да се отнася към нея с такава подлост, след като бе прекарал цяла нощ в компанията на Ерика!

— Страхотно — пресилено каза Камил, забелязвайки как той внимателно оглежда сенките под очите й.

Разбра, че изтощеният й вид е издал среднощните й терзания въпреки старанието й да изглежда бодра и уверена.

— Добре — съгласи се Зак, опитвайки да прикрие усмивката си.

Тя обърна гръб на самодоволната му физиономия и отиде до пианото в другия край на големия салон. Вдигна капака, седна на стола пред него и изсвири няколко мелодии, които помнеше, докато Диърли съобщи, че обядът е готов.

Камил вече бе прекарала няколко седмици тук и знаеше, че обядът в неделя е важно събитие. На вечеря всеки хапваше това, което бе останало от обедната трапеза. Така бе и този път. Масата бе отрупана с ястия. На един поднос бе поставено пържено пиле със златиста корица, имаше купа с картофено пюре, няколко вида салати, два стъклени съда със задушени зеленчуци, апетитен сос и шоколадов сладкиш за десерт.

Храната бе чудесна, но вниманието на Камил не бе насочено към ястията, а към мъжа, който седеше срещу нея на масата. Докато влизаха в хола, бе забелязала, че той е облечен с тесните си жълтеникавокафяви спортни панталони. Мекият тъмносин пуловер от кашмир му стоеше чудесно. Тя опитваше да се съсредоточи върху шоколадовия сладкиш, но мислите й все се връщаха към деня, когато в мрака и тишината на тавана бе докоснала широките гърди на Зак. Ако сега можеше да плъзне ръката си под пуловера му, щеше да усети топлината на кожата му, а космите по нея щяха да настръхнат при допира на пръстите й.

Фантазиите й бяха прекъснати, когато тя забеляза, че Зак настойчиво я наблюдава. По дяволитата му усмивка разбра, че той се досещаше за какво си мисли. Нима бе способен винаги, когато пожелаеше, да надниква във въображението й? Тя се засрами и бързо сведе поглед към чинията си.

Когато събра смелост отново да го погледне, тя долови в очите му упорито любопитство. За църквата бе облякла кафяв костюм от вълнен плат и тъмножълта копринена блуза. Преди да влязат в хола, бе закачила сакото си до шапката и палтото на Рейбърн. Втренченият поглед на Зак сега я накара да си спомни, че блузата й леко прозира. Винаги когато излизаше с нея без връхна дреха, слагаше отдолу плътния си сутиен. Но тази сутрин, понеже нямаше намерение да съблича сакото, беше сложила друг, който бе прозрачен и съвсем не прикриваше това, което бе под него.

Зак плъзна поглед към гърдите й и го задържа там толкова дълго, че Камил изтръпна от неудобство. Страните й пламнаха. Изучаваше я така упорито, че дори ако беше я докоснал с ръка, не би се почувствала по-сигурна, че е събудила интереса му. Почти физически усети как очите му я галеха, ласката им бе вълнуваща и неустоима. Най-сетне той вдигна поглед и срещна кехлибареното сияние на горящите й очи. Осъзнаваше, че те издават вълнението й, но бе неспособна да се овладее.

Полагаше голямо усилие да не разкрива любовта си толкова явно, но когато той я погледнеше дръзко, загубваше контрол над сетивата си.

Рейбърн стана от масата, движението му развали магията и избави Камил от хипнотичното въздействие на Зак.

— Отивам горе да си почина, преди да започнат мачовете. Довиждане, Зак. Камил, какви са плановете ти за днес?

Тя отчаяно се опита да събере мислите си.

— Предполагам… — заекна тя, — че ще прекарам следобеда в стаята си. Ще почета, а може и да подремна.

Тя се усмихна на Рейбърн. Каквото и да се случи между нея и Зак, не би могло да помрачи привързаността, която изпитваше към по-възрастния Прескът.

— Отивам да се преоблека и след малко тръгвам за плантацията — бодро каза Зак и излезе от стаята, като отново си подсвиркваше. Нима за него бе толкова лесно да отклони мислите си от нея?

По-късно, докато лежеше и дълго се взираше в една и съща страница на някаква книга, тя почти успя да повярва, че може да заличи образа му от съзнанието си, също както той постъпваше с нея. Защо постоянно й се привиждаше неговото лице? Меките кестеняви коси на Зак, които блестяха от слънцето; сините му очи, които я обезоръжаваха само с един топъл поглед; ръцете му — с дългите, силни и почернели от слънцето пръсти, които я галеха с толкова нежност; устните на Зак…

 

 

Изглежда, беше задрямала, когато телефонът на масичката до леглото й иззвъня. Тя се стресна и й бяха необходими няколко секунди, за да се опомни, преди да вдигне слушалката.

— Камил, ела веднага в голямата къща! — Беше гласът на Диърли, звучеше задъхано и тревожно. Домашната помощница затвори, преди Камил да я попита какво се е случило.

Бързо нахлузи един кафяв анцуг и без да завърже обувките си, се втурна към вратата. Навярно се беше случило нещо ужасно! Иначе едва ли Диърли би била толкова припряна. Докато пресичаше терасата тичешком, я обзе смътно предчувствие за някаква беда.

Претича през верандата и нахлу в кухнята. И застина на прага, защото от това, което видя, дъхът й секна.

Рейбърн лежеше на пода. Очите му бяха затворени, тънките сбръчкани устни — отпуснати, а ноздрите му сякаш се бяха свили. Белите му коси, които обикновено бяха съвършено пригладени, сега стърчаха около главата му, лицето бе с болнав жълтеникавосив цвят. Саймън беше опрял ръце на гърдите му и на равни интервали притискаше неподвижния му гръден кош. Ризата на Рейбърн бе разкопчана. Диърли стоеше до телефона, кършеше ръце и плачеше.

Един поглед бе достатъчен на Камил да осъзнае какво става.

— Повикахте ли вече линейка? — нетърпеливо попита тя.

— Да — задъхано отговори Саймън, продължавайки ритмично да притиска гърдите на стария. — Иди да намериш Зак, той е в плантацията. Тръгвайте направо към болницата. Линейката ще пристигне след няколко минути, при всички положения ще бъдем вече там.

— Телефонът?…

— Никой не отговаря. — Саймън беше облян в пот, но гласът му бе спокоен.

Изведнъж той усети слаб пулс в ръката на Рейбърн, който даде признак, че се опитва да диша. Саймън издаде едва доловим вик на облекчение.

— Слава богу! — въздъхна и Камил и без да губи време, се втурна към колата си, която бе паркирана в гаража до линкълна на Зак.

Качи се и завъртя ключа. За щастие веднага успя да запали, умело я извади от гаража и потегли надолу по пътеката. Помнеше ли пътя към плантацията? Трябваше да си спомни! По моста над Мисисипи, през Видалия, след това на север. Да, щеше да се справи! Но колко ли време й бе необходимо, за да открие Зак в това огромно поле? Тя се молеше да не е твърде късно. Стисна здраво волана и се опита да успокои пулса си. Налагаше се да запази спокойствие. Трябваше да издържи заради Зак. Тя трябваше да му помогне да преживее това, което щеше да се случи в болницата. Ами ако Рейбърн… Не, дори не желаеше да помисли за тази възможност. Саймън бе възстановил пулса му, линейката вече бе на път, а може би дори вече беше пристигнала. Лекарите щяха да видят, че незабавно е получил първа помощ.

Тя мина по моста и профуча през малкия град. Бе благодарна, че в този спокоен неделен следобед там нямаше движение. Спокоен? Колко бързо може спокойствието на човек да изчезне, как понякога за броени мигове животът на много хора се променя завинаги.

„Господи, не позволявай старият да умре!“, молеше се безмълвно тя.

Стигна до шосето, което водеше към плантацията, по-бързо, отколкото очакваше, и зави, без да намали скоростта. Накъде да кара? Следвайки интуицията си, натисна газта и пое по посока на конюшните. Не видя никого, когото можеше да попита за Зак, и си спомни за мачовете, които даваха по това време по телевизията. Никой не би излязъл навън, вместо да си седи вкъщи и да гледа футбол. Неволно се ядоса на запалянковците, че отдаваха толкова голямо значение на спортните състезания. Особено в моменти като този! Знаеше, че не разсъждава логично, но тези налудничави размишления отклоняваха вниманието й от мисълта за Рейбърн, чието тяло лежеше проснато на пода в кухнята.

Изведнъж зърна очукания пикап, паркиран пред една стопанска постройка. Пришпори малкия си автомобил в тази посока и спря до него. Без да изключи двигателя, натисна внезапно спирачката и изскочи навън, викайки името на Зак. Втурна се в постройката и се сблъска с някого в тъмнината.

— Къде е Зак? — попита тя, сграбчвайки непознатия за ръката. Дори не му даде възможност да попита какво става. — Спешно е! Къде е той?

Човекът забеляза тревогата в очите й, отговори й кратко:

— Навън е, язди една от кобилите.

— Къде?

— Ето там. — Той посочи към едни поляни, които й се сториха необятни.

— Има ли начин да го извикате? С противопожарна аларма или нещо подобно?

— Ами… — Мъжът колебливо се почеса по главата и Камил едва се сдържа да не изкрещи. — Имам пистолет — рече накрая той.

— Извадете го и стреляйте колкото патрони има! — изкомандва Камил.

Явно пистолетът му беше зареден. Измъкна го и изстреля всичките шест куршума във въздуха. Изстрелите отекнаха в тишината на неделния следобед и ехото ги повтори.

На хоризонта се появи дребен силует, който бързо се приближаваше. След секунди Камил разпозна Зак. Яхнал коня си, той препускаше към тях през пасбището.

Бе видял Камил отдалеч. Когато приближи, тя забеляза как лицето му прие тревожен израз. Той знаеше каква бе единствената причина, която би я накарала да хукне да го търси толкова далеч. Скочи от коня още преди да спре и изтича към нея.

— Татко ли? — попита той, като вече бе сигурен в отговора.

— Да, Зак. Трябва веднага да отидем в болницата.

— Качвай се. — Посочи седалката от дясната страна на колата й. — Ърни, моля те, подсуши коня. Кажи на някого да закара пикапа ми у дома.

Седна зад волана, премествайки седалката назад, за да смести дългите си крака, и рязко завъртя ключа. Камил си мислеше, че по пътя към плантацията бе карала бързо, но сега, когато той шофираше, колата й сякаш летеше. Очертанията на предметите наоколо се сливаха и губеха.

Изминаха пътя обратно до Наткес за половината от необходимото време. Тя отново бе благодарна, че движението не бе натоварено.

Спряха на едно кръстовище и той изруга, щом видя, че трябваше да даде път на една кола, пълна с тийнейджъри, следвана от каравана, в която пътуваше голямо семейство.

— Какво се случи с баща ми? — попита тревожно той.

— Получил е удар. Диърли ме повика по телефона. Когато стигнах в кухнята, той лежеше на пода. Саймън масажираше сърдечната му област. Вече бяха повикали линейка, но когато тръгнах, още не беше пристигнала. Веднага дойдох да те повикам.

— А беше ли… в съзнание? — Гласът му трепна. Камил неволно сложи ръка на рамото му. Този въпрос я ужаси, но знаеше, че трябва да му отговори честно.

— Когато влязох, отначало не дишаше. Точно преди да тръгна, Саймън възстанови пулса му и той едва си пое дъх.

— О, господи! — простена Зак пресипнало и удари с юмрук по кормилото.

Влязоха в двора на болницата през входа за линейките и Зак паркира на едно свободно място до портала. С Камил се втурнаха тичешком през стъклената врата, която се отвори автоматично, когато стъпиха на гумената изтривалка отпред. Щом ги видяха, Диърли и Саймън скочиха от един диван с полиетиленова тапицерия. Зак се запъти към залите за спешна помощ, но Саймън го сграбчи за ръката. Гласът му бе тих и спокоен, но убедителен:

— Няма да те пусна там, а не можеш да помогнеш на никого, като им се пречкаш. Те си знаят работата. Моля те, остани и изчакай с нас. Доктор Даниълс вече е при него, беше тук, когато пристигнахме.

Камил видя как строгите черти на лицето на Зак сякаш леко омекнаха. Тялото му, което бе обтегнато като струна, се отпусна едва забележимо. Нямаше да долови тази промяна, ако не бе го хванала под ръка.

— Какво стана? — попита той Саймън със същата пестеливост на думи, с която по-рано се бе обърнал към Камил.

Саймън не отговори, но Диърли започна да разказва как се бе случило всичко:

— Бях в кухнята и преглеждах готварските си книги, когато той влезе. Оплака се, че имал киселини и ми поиска сода бикарбонат. Изглеждаше… зле. Лицето му беше бледо. Обърнах се, за да му приготвя содата, и тогава чух как се строполи на пода. Изпищях и Саймън влетя след секунди.

— Вече бях слязъл долу — продължи Саймън. — Преди това гледахме мача в неговата стая. Беше неспокоен и някак напрегнат. Когато каза, че излиза за нещо, не обърнах особено внимание. Но сетне се досетих, че може би се е почувствал зле, а не искаше да ми каже. Тръгнах след него и тогава чух, че Диърли ме вика.

— Благодаря ти, Саймън. — Зак сложи ръка на рамото му. — Каквото и да се случи, аз съм ти признателен за това, че си бил до него, когато е имал нужда. Как изглеждаше, когато го докарахте?

Диърли тихо заплака и Камил я заведе отново да седне на канапето, без да отклони вниманието си от разговора между двамата мъже.

— Не беше в съзнание, Зак, но все пак имаше слаб пулс. Сложиха му кислороден апарат и дишането му доста се подобри. Вкараха го в онази стая. — Той посочи към дъното на коридора. — Оттогава никой не е излязъл от нея.

Зак тъжно поклати глава и тръгна към стаята, но без онази решителност, с която се бе запътил натам, когато нахлу в коридора. Саймън седна до Диърли, а Камил настигна Зак. Искаше да бъде до него, ако имаше нужда от нея, бе готова веднага да му помогне.

Около час останаха в напрегнато очакване, никой не смееше да проговори. Зак нервно крачеше по коридора, а Камил стоеше, облегнала се до стената. Диърли и Саймън седяха на канапето и тихо си шепнеха. Гледките из коридорите на спешното отделение на градската болница бяха потискащи. Двама тийнейджъри бяха се сблъскали при игра на баскетбол и всеки от тях показваше разкървавения си нос и подутините под очите си. Тръгнаха си, след като бяха превързани, а Зак все още не бе чул нищо за състоянието на баща си. Сестрите, които забързано влизаха и излизаха от стаята, не се решаваха да дадат каквато и да е информация и това още повече засилваше тревогата му.

Най-сетне вратата на залата за спешна помощ се отвори. Оттам излезе мъж с посивели коси и очила с рогови рамки, който, след като видя Зак, закрачи към него с протегната ръка. Зак я сграбчи сякаш беше спасителна сламка и безмълвно, само с поглед зададе съдбоносния въпрос.

— В момента баща ти си отдъхва, Зак. Поне засега е вън от опасност.

Синът прокара треперещи пръсти по челото си и въздъхна:

— Благодаря, докторе.

Лекарят кимна в отговор и започна да говори бавно:

— Всичко беше на косъм, Зак. Няма да крия нищо от теб. Все още е зле, но е в съзнание. Ще го настаня в интензивното отделение и ще остане там, докато преценя, че е достатъчно добре, за да бъде изписан. Може би ще са нужни седмици. Каза ми, че бил обядвал някакво проклето пържено пиле.

Когато видя, че Зак се канеше да възнегодува, той вдигна ръце и го прекъсна:

— Както и да е, сега ще бъде под наблюдение двадесет и четири часа в денонощието.

Изведнъж лекарят забеляза Камил, хвърли бърз поглед към Зак и той побърза да ги представи:

— Доктор Джордж Даниълс, мис Камил Джеймисън. Тя е наша гостенка в Брайдъл Рийт и се занимава с ремонта на къщата.

— А, да, Рейбърн спомена за вас при последния контролен преглед. С нетърпение очакваше да пристигнете.

— Можем ли да направим нещо за него, доктор Даниълс? — попита Камил, след като се ръкуваха.

— Да. Веднага щом реша, че може да приема посетители, елате при него. При вида на жена като вас всеки мъж би поискал да се възстанови. — Лекарят се засмя, а Камил се изчерви и срамежливо погледна към Зак, който се усмихна измъчено. Доктор Даниълс съвсем не страдаше от липса на тактичност. Бе успял да накара всички да се успокоят и Камил му бе благодарна за това. Този прям човек й харесваше.

Тя се извини, остави Зак и доктора да довършат разговора си и побърза да успокои семейство Мичъл, като им съобщи новините.

— Защо не се приберете вкъщи, аз ще остана със Зак. Той сигурно няма да тръгне скоро. Ще ви се обадим, ако има промяна в състоянието на мистър Прескът.

Всъщност те имаха по-голямо основание да останат със Зак, но нищо на света не можеше да я накара да го изостави в този момент.

След като ги изпрати, тя видя количката, с която преместваха Рейбърн в интензивното отделение. Една медицинска сестра придържаше системата над ръката му, лицето му бе оплетено в кислородни тръби. То все още бе с цвят на восък и тревогата на Камил отново се върна.

Зак вървеше приведен над баща си и стискаше бледите му ръце със силните си пръсти. Камил не чуваше какво си говореха. Гласът на Рейбърн бе слаб, но Зак се усмихваше. Точно когато завиваха с количката зад ъгъла, погледът на Рейбърн се спря върху нея. Въпреки забраната на сестрите, старият помоли с поглед доктор Даниълс за разрешение да се приближи към Камил. Изненадана, тя отиде до количката и като се приведе, почти долепи ухо до устните му, за да чуе едва доловимия му шепот. Усмихна се, кимна с глава и докосна с устни челото на Рейбърн.

Медицинските сестри продължиха да бутат количката по коридора, а доктор Даниълс спокойно ги следваше.

— Какво искаше да ти каже? — попита я Зак, докато вървяха след екипа.

— Помоли ме да се грижа за теб. Каза, че понякога си твърдоглав и не желаеш да приемеш чужда помощ дори и да се нуждаеш от нея.

— Така значи? А ти как смяташ, мис Джеймисън? — заядливо попита той.

— Мисля, че е справедлив, що се отнася до характера ти. Освен това мисля, че имаш нужда от чаша кафе. — Той се опита да възрази, но тя настоя: — И без това няма скоро да те пуснат при него.

Хвана го под ръка и го поведе обратно по коридора. Когато седнаха край розовата пластмасова маса в кафенето до болницата, Зак каза сериозно:

— Не успях да ти благодаря за това, което направи днес.

— Моля те, не казвай нищо. — Тя тъжно поклати глава, докато се опитваше да стопли ръцете си с горещата чаша и се взираше в гъстата тъмна течност в нея. — Нима наистина мислиш, че са ми нужни твоите благодарности? След всичко, което се случи между нас…

— Да — замислено отвърна Зак. — Наистина между нас се случват много неща.

Той внимателно се вгледа в пъстрите й очи. В тях блестяха сълзи. Хвана малката й ръка и я притисна между дланите си.

— За бога, Камил, защо избяга от мен онази нощ в Сноу Бърд?

За първи път открито заговори за нощта, която бяха прекарали заедно. Думите му отприщиха неудържим поток от спомени, които нахлуха в съзнанието й. Камил сякаш се давеше в тях. Искаше й се да протегне ръка и да докосне меките му къдрици, които небрежно падаха над челото му, да погали волевата му брадичка, да отпусне глава на мускулестите му гърди и да се почувства спокойна и сигурна в прегръдката му. Тя едва успя да се овладее.

— Това… което се случи в Юта, беше толкова отдавна, Зак — прошепна тя. — Оттогава мина много време. Не искам да го обсъждаме.

— Но аз искам да поговорим за това, по дяволите! — настоя раздразнено той.

— Разстроен си, Зак. Мисля, че сега никой от двама ни не е в настроение да се занимава със стари истории.

Всъщност тя съвсем не вярваше в това, което изрече, но не трябваше да се предава, защото от туй зависеха много неща в живота й. Тогава тя направи наивен опит да се измъкне. В онзи момент постъпката й се стори оправдана, така успя да запази поне капка достойнство.

— Не мисля, че е честно заради баща ти да си седим тук и да обсъждаме проблемите си.

Той ядосано промърмори нещо и стана рязко от масата. Пъхна ръка в джоба на тесните си джинси, за да потърси дребни пари, с които да плати сметката. Докато вървяха към вратата на кафенето, я сграбчи за рамото и я извърна с лице към себе си.

— Ще разбера причината, Камил — каза заплашително той. — Никоя жена не може да се измъкне от леглото ми без обяснение. Когато всичко това свърши, ще ми кажеш защо го направи.

Той рязко я пусна и тя едва не залитна. Значи това било! Бе стъпкала мъжката му гордост и той трябваше да узнае защо го беше напуснала. Съвсем не го бе грижа за нея, просто искаше да си възвърне самочувствието. Явно бе имал толкова завоевания, че не можеше да си представи как бе възможно една жена да го изостави по такъв начин. Споменът за Камил бе все още жив в съзнанието му само защото с нея всичко беше приключило различно. Тя бе единствената, която бе дръзнала да го напусне!

Думите му унищожително се стовариха върху нея. Беше се надявала, че и Зак изпитва поне малко от нежността, която тя чувстваше към него. Сега вече знаеше истината: бе го привлякло тялото й, за него тя бе само предмет, с който бе задоволил сексуалните си желания. Когато със събуждането си бе открил, че поредната му партньорка бе изчезнала от леглото му, мъжкото му самолюбие се бе взривило. Още не можеше да се примири с това посегателство върху гордостта му и затова искаше да узнае причините, поради които тя го бе изоставила.

Но дори и в този пристъп на гняв Камил знаеше, че го обича. През целия следобед тя не престана да го наблюдава, докато той разпитваше сестрите и доктор Даниълс, когато излизаха от стаята на Рейбърн. Да, обичаше го, какво можеше да стори? През безкрайно дългия ден тя непрекъснато си задаваше този въпрос.

Когато най-сетне си тръгнаха от болницата, вече минаваше единадесет. Доктор Даниълс ги увери, че ще им се обади, ако през нощта настъпи промяна в състоянието на Рейбърн. По пътя към дома те не размениха нито дума.

Никой от тях не проговори и когато влязоха в тъмното преддверие. Мълчаха дори когато Зак изненадващо я прегърна и грубо я придърпа към себе си.

Целувката му бе жестока и безпощадна. Бе заровил едната си ръка в заплетените й коси и държеше главата й така, че тя не можеше да я движи, а в същото време търсеше с език устните й, като че ли така се опитваше да се добере до отговора на въпросите, които го измъчваха. Тя изпита ненавист към себе си, че не започна да се бори, че не направи нищо, с което да го накаже така, както той наказваше нея. Чувствата й напираха, бе безсилна да ги овладее. Цял ден те бяха останали скрити дълбоко в нея. Ужасът, който изпита, когато видя Рейбърн полумъртъв на пода, опасното пътуване до плантацията, напрегнатото очакване в болницата, спречкването със Зак — всичко това се надигна у нея и я накара да отвърне на целувката му с необуздана страст. Спотаените й чувства неочаквано избликнаха и тя потъна в прегръдката му, в топлината на тялото му.

Тогава устните му станаха по-нежни, но и по-неустоими. Той ли шепнеше несвързано или тя самата изричаше тези умоляващи думи? Не знаеше, но и нямаше значение. Той обсипваше шията й с целувки, докосваше с горещите си устни раменете й. Тя рязко отметна глава назад, когато той издърпа краищата на копринената риза от колана на панталоните й и плъзна ръката си по голата й кожа. Усети как Зак обхвана с треперещи пръсти гърдите й през прозрачната тъкан на сутиена.

— Трябва да те докосна — задъхано каза той, освободи закопчалката и гърдите й се плъзнаха в дланите му. — Господи, Камил! — въздъхна Зак, докато пръстите му внимателно галеха гърдите й и нежно докосваха възбудените им зърна.

Тя едва успя задъхано да изрече името му, преди той отново да приближи устата си към нейната в нов изблик на страст. Докато разголваше раменете й, бедрата им плътно се преплетоха. Разкопча ризата й бавно, като след всяко копче спираше, за да погали и целуне нежната й гола плът. Ласките на езика му сякаш разпращаха по настръхналото й тяло електрически ток.

Камил се изви към него, обхваната от напиращо желание. Разкопча с треперещи пръсти ризата и я смъкна от широките му рамене. Когато застанаха един срещу друг голи до кръста, Зак захлупи с длани лицето й и бавно прокара палците си по устните й. Погледът му бе топъл и нежен, гневът му се бе стопил. Очите му поглъщаха с обожание лицето й, голата й плът.

— Камил, толкова си красива, желая те — шепнеше задавено той. — Имам нужда от теб тази нощ.

Зак ласкаво я притегли към себе си и гърдите й се притиснаха до топлото му голо тяло. Тя бавно движеше раменете си, къдравите косъмчета по гърдите му я караха да настръхва. Притискаше я все по-силно, докато златният кръст, който той винаги носеше на врата си, се вряза в кожата й. Устните, които се впиха в нейните, бяха обещаващи, мамещи и ненаситни…

— Зак, всичко наред ли е? Чух, че влизате, но не видях светлини. — Гласът на Диърли сякаш отекна безкрайно дълго в преддверието. Една арка от светлина обля коридора, когато вратата на кухнята в дъното се отвори.

Камил сграбчи ризата си от пода, паникьосано прикри с нея голите си гърди и побягна към хола. Докато тичаше, трескаво мъчеше да се облече.

Зак се скри от светлината в тъмните сенки на стълбището.

— Да, Диърли, добре сме — опита гласът му да звучи убедително. — Просто си говорехме. А състоянието на татко се стабилизира. Ще ви се обадя, ако научим нещо ново.

— Добре. Изчаках да си дойдете, за да ви кажа, че ако искате да хапнете, в хладилника има малко храна. А и мисис Хейзлет звъня три пъти. — В тона, с който изрече последните думи, се долавяше леко раздразнение.

— Благодаря, Диърли. Иди да си легнеш, ще се видим утре сутринта.

Чуха как вратата на кухнята се затвори и отново стана съвсем тъмно. След това прихлопна задната врата на къщата, по това разбраха, че Диърли се бе отправила към апартамента над гаража, където Саймън отдавна се бе прибрал.

— По дяволите! — изръмжа Зак. — Чувствам се като ученик. Възрастен човек съм, а се крия под стълбите като глупак.

Бързо приглади косите си, които Камил бе разрошила с треперещите си пръсти.

— Е, ще се видим сутринта — примирено въздъхна Камил, която, излизайки от хола, все още опитваше да закопчае ризата си.

— Да, наистина е най-добре да си лягаме — отвърна Зак и насила се усмихна. — В отделни легла, мис Джеймисън — увери я той и артистично се поклони. — Още веднъж успя да се спасиш от съдба, по-жестока от смъртта. Нима късметът вечно ще ти помага!

Язвителният му, саркастичен тон я засегна дълбоко.

— Сигурно смяташ, че съм планирала всичко това — отвърна тя. — Знаела съм, че Диърли е в кухнята? Е, все пак се радвам, че беше там и се обади тъкмо навреме.

Тръгна уверено към вратата и без да се обръща, добави:

— Освен това, какво ли би казала Ерика? — Когато изрече тези думи, тя си помисли, че бе успяла да го уязви, но той извика след нея:

— Не знам, но имам намерение да разбера. Ще й се обадя още сега.

Когато видя как тя тръшна вратата след себе си, той само се засмя.