Катлийн Корбел
Романтично пътешествие (4)

Четвърта глава

Местната радиостанция, сто и петнайсет мегахерца:

„А сега — времето в Южен и Централен Арканзас. Слънчево и топло, температурите ще продължат да се покачват. Утре в следобедните часове се очаква да нахлуе студен фронт, последван от силни гръмотевични бури…“

— Мислех, че не си пил! — подхвърли Брук с наведена глава и треперещ глас. Стоеше леко обърната към колата, с ръце в джобовете на бермудите, за да избегне нови усложнения, в случай че Пит не схване намека.

— Не съм пил. — Гласът му звучеше също толкова неуверено. — Предполагам, антиалергичните ми действат малко…

— Странно — подсказа му тя. — Ще можеш ли да шофираш, все пак?

— Разбира се. Къде искаш да отидем?

У дома! Сърцето й не преставаше да подскача като лудо и тя едва успяваше да си поеме дъх. Мечтите й се сбъднаха! Топла, сладка, живителна целувка — тежка като мед и призрачна като сън! Брук не бе забравила безсънните нощи, когато, свита на кълбо в леглото си, не откъсваше поглед от скритата зад дърветата къща на семейство Купър. Колко много бе искала Пит да погледне на нея като на млада дама, а не като на вярна малка сестричка! Би дала всичко за една нежна целувка!

Но тогава бе само на дванайсет! Мечтаеше за рицар в бляскави доспехи, който да помете скуката на всекидневието в градчето. Сега имаше нужда само от приятел!

— Надявах се довечера да стигнем границата с Луизиана — подаде му ключовете Брук. — Но като че ли няма да успеем!

— Е, поне да опитаме!

Тя кимна и се отправи към колата.

— Знаеш ли — каза Пит като потегли, — за пръв път от много време не давам автографи и не изказвам мнения по актуални световни проблеми. Знаеш ли и други подобни места?

— Защо, да не искаш да ги заобикаляме?

Той весело се разсмя.

Пътуваха между ферми, нощният въздух бе натежал от мириса на разорана земя, мокра трева и тор. Вятърът отвяваше ритмите на рокендрола, а световните проблеми бяха нейде зад хоризонта. И сърцето на Брук не преставаше да ликува.

 

 

Докато намерят мотел със свободни места, те наистина преминаха границата. Най-после спряха в градче на брега на реката. Излязоха от колата да раздвижат вдървените си крайници и до слуха им долетя напевният плясък на лодките и далечният шум на влак. От отворената врата на кафенето долиташе кънтри музика, а мирисът на гореща мазнина се бореше с опияняващия аромат на магнолиите.

— Не съм идвал тук — вметна Пит подозрително, а погледът му обходи неугледната олющена едноетажна постройка и прашните камиони, изпълнили паркинга.

— О, Ривърсайд не е лош — отвърна Брук и се протегна да вземе чантата си. — Идвала съм веднъж.

— Никога ли не посещаваш заведения с килими и обслужване по стаите? — намръщи се Пит.

Брук метна чантата си през рамо и се отправи към мотела.

— Пит, превръщаш се в сноб?

— След всички горещи точки, които съм посетил, инстинктът за самосъхранение ми е станал втора природа! — последва я той.

— Е, значи ще се зарадваш, като ти кажа, че нося пистолет!

— Какво? — спря се той като ударен от гръм.

— С разрешително, съвсем легален! — усмихна се Брук. — Търговската компания го уреди. Въоръжена съм, скъпи, така че не се заяждай!

Пит поклати глава и влезе след нея в мотела.

— Да? — плъзна се прозорецът на приемната. Жена по халат, с ролки на главата и сандвич в ръка надникна навън.

— Искаме да пренощуваме! — Пит с мъка запазваше спокойствие.

— Имаме чудесна стая за двама точно до пътя.

— Не — продължи Пит непринудено, с възхитително невъзмутимо лице. — Предпочитаме две единични, ако е възможно!

Последва пауза, нова хапка сандвич и най-после утвърдително кимване.

— Джими ще ви заведе. Имате ли багаж?

Брук кимна. Жената й подаде ключовете и продължи да дъвче доволно. И докато Брук се чудеше какво ги очаква, съседната врата се отвори и Джими се появи.

Брук затаи дъх. Беше на около деветнайсет, мургав строен и широкоплещест. В очите му играеха лунни отблясъци, косата му бе като гарваново крило, а усмивката — като покана за грях. Погледът й заискри.

— Е, мисля, че говорехме точно за теб! — подхвърли тя весело, което доста озадачи Пит и го накара да се намръщи. — Ще ми помогнеш ли за багажа?

— Да, госпожо — отвърна мило младежът.

След около час Брук почука на вратата на Пит.

— Какво има? — попита той. — Малкият си тръгна да гледа „лека нощ“ ли?

— Е, хайде, Пит, мислех, че ще го преглътнеш като джентълмен! — весело се разсмя Брук. — Между другото, ти кого заведе на банкета при раздаването на наградите „Пийбоди“ — младата адвокатка или тийнейджърския модел?

Беше й приятно да види как добрият стар Пит се намръщва.

— Тя не е тийнейджър! Навършила е поне двайсет и една! И е добро дете!

— Именно! — Брук се усмихна победоносно.

— Не усещам ли нотки на ревност?

— От какво? От големите й очи или речника й, ограничен до прилагателните „велик“ и „жесток“? Мислех, че ще издържиш поне до четирийсет, преди да изпаднеш в кризата на зрялата възраст! А какво щеше да кажеш, ако бях отишла на Коледната забава с някой деветнайсетгодишен младок?

— Че си суетна стара мома!

— Ето, знаех си, че мислим еднакво! Та-а-а как беше мацето?

— Не беше тя! Взех адвокатката!

— О, небеса, все пак има надежда!

— А ти кого заведе на Коледната забава? — попита той.

— Деветнайсетгодишният младеж! — разсмя се Брук. — Е, хайде, старче! Имам достатъчно сили да похапна с теб!

— Сигурна ли си, че искаш да те видят в компанията на човек, който е с образование, по-високо от техникум?

 

 

Пит се събуди с главоболие, въпреки че не бе никак справедливо! Вчера следобед Брук си пийна доста бира, а като капак — на вечеря се натъпка и с най-лютивия сос, който можеше да съществува. И го държа буден до два часа като разговорът се въртеше около наградите „Пийбоди“. Въпреки всичко не тя, а той се чувстваше като пребит!

Вероятно, защото не бе спал добре! Или пък заради антиалергичните. Беше уморен, раздразнен и разстроен. Увит в грубите чаршафи, той се потеше и сънуваше странни, объркани сънища. Несъмнено бяха резултат от ергенския му живот, но в тях се прокрадваше обезпокоителна тенденция. Мечтаният партньор беше Брук. Брук! Не можеше да повярва! Все едно да копнееш за малката си сестричка! Или да целуваш учителката си по математика! Та това бе невъзможно! Стъмп му беше приятелче, неговото второ аз, съвестта му. Тя му беше опора, както и той на нея!

Ярки и тревожни, сънищата го изпратиха под душа преди зазоряване. А после седна на шезлонга пред вратата и се загледа в надвисналата над реката утринна мъгла и постепенното оживяване на улиците.

Виновна бе промяната! Брук не беше вече дете! Макар да бяха много близки, те поддържаха връзка само по телефона и Пит не я бе виждал от погребението на майка й. А моментът определено не бе подходящ за преценка на чара й. Изтощена, бледа и мълчалива, тя бродеше като дух из голямата стара къща, където Пит бе прекарал толкова петъчни вечери!

А сега малкото грозно патенце бе разцъфнало в прекрасен лебед, несравним със заобикалящите го диви патици! Ех, ако можеше да изпитва само гордост, всичко би било наред! Но, по дяволите, как се беше научила да целува!

— Как си успял да станеш? Не си от ранобудниците!

Пит се обърна и я видя да излиза от стаята си. Беше с бяла памучна рокля, която свободно падаше по тялото и леко галеше краката й. Косата й блестеше на ранното слънце като току-що разпален огън, къдриците й се придържаха от шалче. Пит се почуди дали долавя истинското ухание на сапуна от утринния й душ, или все още сънува. Което го накара да се замисли какво би изпитал, ако погали дългите й крака!

— Отиваш да нахраниш Бебчо с кашичка ли? — попита той нацупено.

— Мисля да се ограничим до средствата за събличане! Ще започнем с ципа! — усмихна се закачливо Брук.

— Май трябва да те измъкна оттук преди „мама“ да те е подгонила! — изправи се Пит.

Брук вдигна поглед към небето.

— Изглежда ще е много горещо, нали?

— Вече е горещо, Брук! Хайде да тръгваме!

— Сега разбра ли защо те посъветвах да не приемаш предложението за сутрешното шоу? — засмя се Брук. — Щеше да убиеш някого само след седмица! — Тя посегна и оправи яката на ризата му. — Е, добре! Позволи ми да си опаковам багажа!

— Ще стане по-бързо, ако ти помогна! — И я последва с ръце в джобовете. Тъкмо щяха да прекрачат прага на стаята й и Пит внезапно спря. — Не мърдай! — изкомандва той, като я стисна за ръката. — Нападение на терористи!

— Какво искаш да кажеш? — потръпна тя.

Пит разглеждаше сцената през полуотворената врата.

— Стаята ти! Въпросът е как са внесли бомбата през затворения прозорец?

Брук се измъкна от силните му пръсти и започна да събира дрехите си, разпилени из стаята като цветя след ураган.

— А ти като че ли си спечелил конкурса за най-спретнато и подредено дете?

— Ако знаеш къде ти е паспортът, можеш да избягаш доста по-бързо! — Пит й подаде един сутиен, кацнал върху огледалото.

— Знам къде ми е паспортът, и то абсолютно сигурно! — сопна се тя, като изтръгна бельото от ръката му и го натика в сака. — Все още си стои в неотворения плик, в който пристигна!

— Поканих те на гости, когато бях в Париж! — Пит се огледа за обувки, но се натъкна на козметика.

— Но тогава беше женен! — изправи се Брук иззад телевизора с нощница в ръка.

— Алиша нямаше да има нищо против!

— Алиша щеше да ми издере очите!

— Ти така и не можа да се разбереш с нея!

— Е, ти нали се разбираше!

— Ами, да! Особено когато бях в Москва, а тя — в Парагвай! — кимна Пит и извади чифт дълги чорапи от раклата.

Горчивината в гласа му накара Брук да забави хода на маниакалното си търсене и да го погледне.

— Наистина съжалявам, че не ви потръгна! — искрено рече тя.

— Зная, Стъмп! — усмихна се Пит, докато събираше купчината парфюми, пудри и червила. — А какво ще кажеш за Лондон? Спомням си, че и там те поканих!

— Точно когато се играеха финалните мачове!

— А Бейрут?

— О, не, благодаря!

— Все още ли ги вземаш? — вдигна той кръглото шишенце с хапчета от рафта над мивката.

— И арсеник бих пила, стига да ми спира болките! — грабна Брук новата му придобивка.

— Още ли продължават?

— Харесва ми да бъда жена, Пит! Нима мога да се оплаквам? Доктор Левин каза, че всичко ще се оправи след идването на бебетата, но засега ми се струва, че няма смисъл да пестя от хапчетата!

— Но вече има и хормонални препарати! Един от репортерите ни се занимаваше с нещо подобно миналата седмица. Не е необходимо да се издуваш като футболна топка!

— Знаеш ли — застина тя за миг и се усмихна на приятеля си, като тъжно поклати глава, — мисля, че знаеш за мен повече, отколкото един мъж трябва да знае за една жена!

— Искаш да кажеш, че нямаме тайни помежду си?

— Искам да кажа, че не мога да изпратя истината за теб на „Дейли Уърлд“, защото ще ме шантажираш! Особено ако отново реша да се забъркам в някоя история!

— А защо не го направиш? — попита Пит, докато се качваха в колата.

Брук го изгледа и си помисли колко е привлекателен в широките памучни панталони и синята риза. Световноизвестният журналист, скромната телевизионна звезда! Момчето от малкия градец, което отдавна не се бе завръщало у дома! Искаше й се да погали лицето му, да се сгуши до гърдите му, както правеше някога, когато се нуждаеше от утеха след неосъществените срещи.

— За какво става дума? — попита тя.

— Да се забъркаш отново! — отвърна Пит, като се наместваше зад волана. После посегна за очилата и ключовете.

— Въпрос на вкус! — отвърна Брук и също си сложи очилата.

Бе го сънувала през нощта, както в юношеските си години! Е, не съвсем! Тогава сънищата й бяха момичешки — непорочни и неясни, чужди на тайните на страстта, която тлееше у нея. Върховният миг винаги бе целувката! Мигът, в който я обвиваше с ръце, сякаш щеше да я пречупи в изпепеляващата си прегръдка!

Сега вече познаваше неповторимата, невинна целувка, а също и обещаващите искрици в сиво-зелените му очи. След онази случка на паркинга всички червени предупредителни светлини замигаха в подсъзнанието й.

Не бе изненадана, че в главата й се въртяха не съвсем целомъдрени мисли за един от десетте най-популярни мъже в Щатите! Бе открила чара на Пит много преди телевизионните зрители. Ако веднъж поне, докато растяха врата до врата, й бе дал и най-малкия окуражителен знак, тя несъмнено би жертвала невинността си!

Но Пит й беше приятелче, при това — най-доброто! Той познаваше най-тежките й мигове и винаги я бе защитавал. Те споделяха всичките си беди — нощ след нощ, застанали пред портата в компанията на щурците! Още тогава Пит бе установил правилата на отношенията им и никога не бе намерил за необходимо да ги промени. Брук бе свикнала. До миналата нощ.

Снощи за пръв път тя загуби здравата си опора в прагматизма и до сутринта се мята, без да може да заспи. Всички глупави, стари сънища изплуваха на повърхността, претворени от въображението на зрялата жена. Тя се изнерви и разстрои. Близостта му изведнъж започна да й причинява някакво физическо неудобство, каквото никога не бе усещала.

— Ще ти бъде нов стимул! Младото гадже, искам да кажа!

— Е, поне не са ме виждали с някой, който още не е бил роден, когато съм навлизала в пубертета! — не се сдържа тя.

— А ако ти се предостави възможност, сигурно ще я изпуснеш!

— Това е съвсем друга тема!

— Защо тогава ми вадиш душичката?

Брук въздъхна, като се колебаеше между искреността и шегата.

— Знаеш ли, струва ми се, че откак беше в Залива малко ти се е позамаяла главата! Освен колата, леля Мами ми остави и теб — да ти помагам и да те държа здраво на земята, когато онези жълти вестничета те нареждат до разни знаменитости, огрени от божествения блясък на славата!

Пит я погледна, докато спираше на един светофар, и Брук видя непресторената изненада в очите му.

— Хей, Стъмп, нали се шегуваш? Да не би да се тревожиш наистина? — Светофарът се смени и колата зад тях подсвирна. Пит се съсредоточи в пътя, но Брук забеляза фините бръчици, които се вдълбаха между веждите му. Знак на загриженост. Също както в детството им, когато някой я обидеше. И съвсем наскоро, когато говореше за бездомните! — Мами нищо не ми е споменавала! — продължи той нерешително, все едно че преценяваше поведението си напоследък.

— За щастие! — възкликна Брук. — Строгите забележки никога не постигат целта си! Но мисля, че едно малко пътешествие на юг би ни разтоварило от някои проблеми!

— Хитра си като Мами! — присви очи Пит.

— О, много повече! — увери го тя с весела усмивка.

Той я погледна и лицето му започна да се отпуска под напора на избликващия смях.

— Разчитам да си зад вратата на студиото, когато прекрачвам прага на добрия тон!

— Или когато се отдаваш на фантазиите си! — Като че ли тежък товар се смъкна от раменете й.

— А къде беше, когато се ожених за Алиша? — намръщи се той.

Брук тръсна глава и разгъна картата.

— Казах, че ще бъда до теб. Но не и че ще ме слушаш!

Пейзажът се стелеше сив и еднообразен — влагата сякаш бе размила цветовете. Мъглявото небе ги притискаше. Спряха да закусят край една водна кула и хапнаха овесена каша с пикантен сос. После продължиха на юг, към богатите ферми на Луизиана.

Брук се усмихна, щастлива от бягството им и непринудената близост на Пит, върнал се обратно в живота й. Колко дълго не бе виждала изваяните му, сега тъй популярни черти! Откога не бе разрошвала немирната му кестенява коса! Телефоните бяха чудесно средство, но приятелите трябваше да живеят наблизо, за да се виждат по всяко време!

Ех, само да можеше да забрави целувката…

— Къде ще отседнем като пристигнем в Ню Орлиънс? — попита Пит.

— Не зная — отвърна Брук с поглед, вперен в хоризонта. — Мисля, че е твой ред да избереш.

— Точно това се надявах да чуя! — кимна Пит. — Не съм в настроение за още един Ривърсайд!

— Е, не беше толкова лошо! — Тя разсеяно сви рамене. — Дали ще пристигнем, преди да се стъмни?

— Не виждам причина да не успеем!

— А какво ще кажеш за времето?

Пит хвърли поглед към черните купчини облаци, които бързо се трупаха на югозапад.

— Един лек дъждец не може да ни спре!

— Твърде дълго си бил в Атланта! — поклати глава Брук. — Облаците не ми харесват! Особено след непоносимата жега!

Дърветата край пътя вече започваха да се превиват под първите въздишки на вятъра, а утринният въздух потръпна от приближаващата светкавица.

— Е, хайде, откога не си виждала буря?

— Откакто миналата пролет отнесе покрива на Ели!

— Но още е твърде рано! — додаде Пит. — Нали съобщиха, че фронтът ще се придвижи чак следобед?

— Мисля, че се е позабързал!

А те караха право срещу него. За не повече от петнайсет минути слънцето изчезна и първите едри дъждовни капки забарабаниха по колата. Пит пусна фаровете и чистачките.

— Поне няма да има задръствания — заключи той, когато първата светкавица раздра небето.

Тесният селски път бе съвсем безлюден. Колата поднесе от внезапния порив на вятъра, но продължи да се промъква през проливния дъжд. Брук затвори очи и стисна дръжката на вратата.

— Ненавиждам такова време! — изпъшка тя. — И не ми пробутвай разни успокоения, че под неприятелския обстрел в Афганистан е било по-страшно! Те поне са се прицелвали!

— Да — измърмори той. — В мен!

Разнесе се силен гръм, последван от разкъсващи небосвода светкавици, плъзнали мигновено надолу като бляскави змии. Дърветата се огъваха почти до земята!

— Много бързо напредва! — В гласа й прозвуча тревога. — Моля те, спри!

— Е, чак пък да…

— Колата е моя, Пит, и не искам да я загубя толкова скоро! Обещавам, никой новинар няма да узнае, че не си се втурнал в урагана със свален гюрук!

След няколко изръмжавания той все пак спря отстрани на пътя.

— Виждаш ли? — посочи Пит впечатляващия порой, който се изсипваше върху покрива. — Не е толкова трагично! Отвори очи и гледай представлението!

Тя го послуша. Точно навреме, за да види последното действие.

— О, Пит! — Брук едва си пое дъх, като оглеждаше невероятно тихия пейзаж. И протегна ръка, без да усети, че трепери. — Дали е това, което си мисля?

— Ако си права, по-добре е да излезем!

— И да оставим колата тук?! — За секунда Брук забрави за кипящото зеленикаво небе и внезапната неземна тишина в тази похитена от бурята утрин.

Огледаха се за миг, точно колкото да чуят първия вой от югоизток. Вратите на колата се отвориха с трясък и краката им се забиха в асфалта. Пит хукна към канавката, но Брук се засуети около багажа и успя да го развърже.

— Какво правиш? — изкрещя той, като погледна през рамо и се затича назад. Викът му се сля с воя на вятъра, преминал в яростно ръмжене, докато притичваше обратно.

Пит я изтегли настрани от колата, а един от саковете се затъркаля по земята. Звуковите ефекти бяха станали оглушителни, а небето — мъртвешки зеленикаво. И двамата се приведоха, обърнати един към друг.

— Бягай! — изкрещяха в хор и се хвърлиха към канавката.

След секунди торнадото се развилия над главите им.