Катлийн Корбел
Романтично пътешествие (1)

Първа глава

Агенция ЮПИ, Ню Йорк:

„В понеделник вечерта водещият новините по Ай Би Ен Пит Купър грабна наградата «Пийбоди» за серията репортажи относно тежкото положение на бездомните психичноболни в големите градове, под заглавие «Да няма къде да отидеш». Високо уважаван ветеран от Ей Би Си и Ен Би Си, с множество награди, Купър има огромен принос за вдигане рейтинга на новините и утвърждаване на новата компания. В интервю Купър заяви, че е получил голяма свобода на действие от шефа на екипа Евън Перишъл и се надява скоро Ай Би Ен да се нареди измежду водещите телевизионни компании.“

„Етъртейнмънт Уърлд“, май:

„Необикновено привлекателният телевизионен журналист Пит Купър отново оглави топлистата на десетте най-популярни ергени. На тридесет и четири, разведен и понастоящем необвързан, недостъпният Купър, който покори сърцата ни с незабравимите си военни репортажи, живее и работи в Атланта. Запазил е и апартамента си в нюйоркското Сохо, за да не се откъсва от луксозния живот, от който се лиши заради Ай Би Ен. Купър тактично отклони въпросите за предпочитанията си, но често е бил забелязван на концерти, балети, опери и на всички шик представления, чиито организатори са имали късмета да го привлекат. От тона на вечерните новини — станали любимо предаване на всички жени — проличава, че ленивият южняшки ритъм не е оказал влияние върху възможностите на Пит!“

„15 МАЙ, ПИТЪР КУПЪР, 1676 МАГНОЛИЯ КРЕСЪНТ, АТЛАНТА, ДЖОРДЖИЯ. КУПЪР. ТОЧКА. КАКВО ЛИ ТИ СТРУВА ДА СКРИЕШ МРЪСНАТА ИСТИНА И ДА СИ ЗАПАЗИШ ЧИСТИЧКА РЕПУТАЦИЯТА? ТОЧКА. АКО НЕ ДОЙДЕШ ТОЧНО В ЕДИН, СНИМКИТЕ ЩЕ ЗАЛЕЯТ УЛИЦИТЕ! ТОЧКА.“

СТЪМП

Погребалният дом „Милър“ се помещаваше в бяла двуетажна постройка в колониален стил. Два от салоните бяха извънредно просторни и погребалните агенти — Рей и Били Милър, изпънати като струни до стълбите в тъмните си костюми и черни очила — посрещаха опечалените, дошли да почетат паметта на госпожица Мами Стивънсън Филихю.

От органа звучаха траурни мелодии, а изпратените цветя затрупваха амвона. Многолюдната тълпа, изпълнила наситената с тежък аромат зала, се бе събрала, за да изрази съчувствие на двете сестри на покойната в този тежък за тях час.

Брук Фъргюсън стоеше до най-големия букет редом с пастора, почитаемия господин Пърсъл, който говореше на прекрасната публика. Докато подръпваше яркосинята си памучна рокля, избрана заради влажния следобед, тя мислеше за омразата си към гладиолите. Нямаше погребален букет без проклетите гладиоли, с изключение на онзи от теменуги и лилии поднесен от Брук и един отсъстващ племенник, който щеше да бъде… обезглавен, ако не се появеше всеки момент!

Поставените столове постепенно се запълваха. Брук се настани на крайното място във втория ред. Вече бе престанала да хвърля погледи през рамо. Минаваше един, а от него нямаше и следа! Изглежда, трябваше да се справя сама!

Всичко я дразнеше — и времето, и службата, и разочарованието. Мечтаеше да бъде в градината си по бермуди и заровена до лакти в пръст да сади цветя.

Вместо това бе издокарана в най-ослепителните си дрехи като паун сред ято благовъзпитани гарвани.

Е, добре, помисли си тя примирено, поне каузата си заслужаваше! Бог ми е свидетел, никой друг в този салон не би се сетил да я изпрати както подобава!

Достопочтеният господин Пърсъл се приближи бавно до амвона и се обърна към опечалените:

— Отворете на химн четиристотин петдесет и три, моля!

Всред шумоленето на дрехи и тракането на столове тълпата се изправи за началния химн. Брук ги последва с дълбока въздишка на примирение и докато „Воините на Христа“ изпълваше залата, тя се замисли за несериозността и фрапиращото отсъствие на племенника, когото лично щеше да удуши при пристигането на следващия самолет. Беше дотолкова потънала в мислите си, че не долови раздвижването.

Абсолютно нищо! Те не бяха изпълнили нито едно от желанията на Мами за собственото й погребение! Като че ли покойниците в Рупърт Спрингс нямаха правата, които техните суетни, непреклонни, надживели ги сестри си присвояваха! Прекалено напудрени и със съмнително сухи очи госпожица Летиша и госпожица Емили стояха в първия ред и надзираваха погребението, което лично бяха подготвили за вечно неразбраната си сестра.

— Извинете, бихте ли свалили тази проклета шапка? — прошепна някой в ухото й. — И без това сте достатъчно висока и пречите на хората!

— Е, и ако това не е известната телевизионна звезда, героят на Саудитска Арабия! — изсъска Брук, като рязко се обърна и цялото й лошо настроение изчезна яко дим. — Къде беше, по дяволите? — опита се да прикрие доволната си усмивка.

— Един часът е! — стрелна я Пит с искрящи, неразкайващи се очи. — Ето ме! А нося и подкуп! — И без да дава вид, че забелязва заобикалящите ги хора, й подаде обвита в златиста хартия кутия, в която Брук знаеше, че има шоколадчета.

— Един е, на куково лято! — сопна се тя, като грабна кутията от ръката му. — Пристигал ли си някога някъде навреме?

— Забравяш, че сега съм уважаван новинар! Шест и половина, всяка вечер. Винаги! В дневната ти!

— А-а, не и в дневната ми! — измърмори Брук. — Имам си по-приятни неща за гледане.

Той изглеждаше прекрасно! Точно както преди, но същевременно толкова различен! Брук беше излъгала. Гледаше го всяка вечер в новините, ликуваше при успехите му и трепереше по време на кризите му. Не беше яла цели четирийсет и осем часа, когато внезапната война го изненада в Багдад. Изпадна в пълна неработоспособност, докато той се изплъзваше от мълниеносните атаки в Саудитска Арабия. И когато го раниха, за малко не хвана първия самолет.

— Изпуснах ли „Улиците на Ларедо“? — прошепна той.

Брук бе от малкото жени, в компанията, на които Пит не трябваше да се навежда. Със своите метър и деветдесет той имаше конструкцията на бегач — удължени, изгладени линии и неосъзната грация. Брук, разбира се, си спомняше годините, когато силуетът му наподобяваше върлина — с прекалено дълги крака и прекалено къси ръце, а известният Купъровски профил бе все още неоформен. Спомняше си поредицата от неуспехи и колебания, които накрая запратиха кариерата му в областта на телевизионната журналистика.

Но в Рупърт Спрингс никой вече не си спомняше, че Пит Купър невинаги е бил толкова самоуверен и зашеметяващ, че жените невинаги са припадали заради очарователния белег на брадичката му и изключителната интелигентност в изумруденозелените му очи.

— Моля, седнете! — изпя преподобният, точно когато Пит се отпусна на стола, запазен му от Брук.

— Да — обясни Брук на най-добрия приятел на брат си, — наистина пропусна „Улиците на Ларедо“! Пропусна всичко!

— Мами Мари Елен Стивънсън Филихю — започна свещеникът с най-добрия си проповеднически глас — беше добра жена.

— Известно ми е! — недоволно изръмжа Брук и мрачно поклати глава. — Би го казал за всеки.

— Но къде е Елмър? — прошепна Пит в ухото й. — Мами никога не е понасяла онзи там!

— Оказа се, че Елмър е ръкоположен за свещеник само в Църквата на Космическото Съзнание. — Тя сви рамене. — Вероятно се уплашиха, че той ще допусне някои от… странностите, които Мами бе пожелала! — И разгневена продължи: — Е, но нея все пак я няма, за да оспори избора! А един много близък роднина, който можеше да надделее, защото е по-силен от двете й сестри, взети заедно, имаше работа някъде из Балтика!

— Направих всичко, което беше по силите ми! — възрази той.

Брук знаеше, че е така. Издаваха го сенките под хлътналите му очи. Пит преодоляваше часовата разлика фантастично бързо, но сега очевидно бе на границата на изтощението. Почти цяла седмица бе преследвал някаква „гореща“ история и едва бе успял да пристигне навреме за службата.

— Освен това — наведе се той над ухото й, — и ти си по-силна от тях. Защо не се застъпи за Мами?

— Не съм направила какво? — подскочи Брук.

Три реда опечалени и преподобният се обърнаха към тях.

Брук за малко не измъкна Пит от залата за ухото, но закачливата му, всезнаеща усмивка охлади желанието й. Познаваха се отдавна. Той знаеше какво точно ще я раздразни и какво ще изтрие обидата, натрупала се през последните три дни, откак му бе изпратила телеграмата да се прибере спешно.

— Предполагам, имитаторът на Елвис е напълно извън играта — добави той.

— Една… добра… жена… — проточи глас проповедникът.

В гърдите на Брук напираше смях. Коварен, настойчив, абсолютно непочтителен!

— А „Ангелите на Ада“? — продължаваше с въпросите Пит.

Тя успя само да поклати глава.

— Сега ще ви прочета един стих, който Мами много обичаше…

Пит повдигна вежди. Наистина, четенето бе прекрасно! Или по-скоро — би било, ако не го правеше преподобният Пърсъл, който все едно запознаваше аборигените с постиженията на цивилизацията. Мами не би имала нищо против да го чуе от Елмър. Но Елмър не бе тук. Нито „Ангелите на Ада“, нито джаз оркестъра на Ню Орлиънс, който според желанието на Мами трябваше да води траурната процесия. Присъстваха само „най-прекрасни“ хора, които считаха Мами за особнячката на града!

А Брук седеше тихо и се тормозеше от обзелото я безсилие. Не бе успяла да защити най-добрата си приятелка и да се пребори успешно с порядките, както би го направила Мами. Брук обичаше Мами толкова много! Никога през живота си тази дребна, проницателна и блестяща жена не я бе карала да се чувства по-различна от останалите, дори когато Брук се опълчи срещу установените в града догми. Не беше лесно за едно дванайсетгодишно момиче да се приспособи към височината си от метър и седемдесет и пет и яркочервената си коса! И досега Брук се чувстваше като клоуна Кларабел. Все още бе прекалено висока, с прекалено червена коса, а лицето й никога не стана толкова изящно и порцеланово като на сестра й. Но това, което й дадоха Мами и Пит в онези години, поне я научи да стои с изправена снага и да се гордее със своите особености. Видът й — и тогава, и сега — нямаше значение!

Ето защо сега бе облечена в яркосиньо, вместо в сиво. „Празнувай себе си! — й бе казвала Мами. — Винаги се дръж пред света така, като че ли си получила най-доброто от него и светът ще ти повярва!“

— А сега — завърши преподобният Пърсъл — искам да поканя Брук Фъргюсън при органа, за да изпее любимия химн на госпожица Мами.

Поне за това не можаха да й попречат! Приглади роклята си и тръгна гордо изправена, с високо вдигната брадичка и искрящи очи, за да не позволи на града да узнае, че все още се чувства като онова неспокойно нещастно малко момиче, изпълнено с неутолим копнеж за ласкава дума. А до нея Пит, най-скъпият й приятел и най-стабилният поддръжник, й подари една от неповторимите си усмивки, която я отнасяше на седмото небе!

 

 

Тя наистина беше красива! Честно казано, Пит не го очакваше! Толкова отдавна не се бяха срещали, а след като стана кореспондент, приятелството им се поддържаше само чрез международните телефонни връзки.

Когато си мислеше за Брук, той си представяше онова тринайсетгодишно момиченце, което винаги се влачеше след него и Дейвид — експлозия от червени-кафявокестеняви къдри, лунички и тиранти, толкова болезнено стеснителна, че направо можеше да те подлуди! Спомняше си я как се обличаше за първия училищен бал, тръпнеща на границата на зрелостта, с огромни замечтани сини очи. Мислеше си, че знае всичко за нея и очакваше хубостта й да разцъфне. Но предположенията му се оказаха твърде скромни!

Всички в малкия параклис бяха омагьосани от царствената й походка, стегнатата й фигура, свежата й красота, която ги подчиняваше, без да разчита на никакви канони. Те се усмихнаха с наслада, когато завладяващият й алт поде първите ноти на „Възхитителна грация“.

Мами знаеше всичко, и то от самото начало! Пит си спомни онзи далечен ден, когато нахълта у дома след първото си посещение у Фъргюсънови.

— Трябваше да я видиш! — бе подхвърлил той. — Прилича на щъркел, натъпкан в торба от зебло. Бедната Стъмп! Още при първия си танц гаджето й ще я съзерцава право в ноздрите!

— Да не си посмял да говориш така за момичето, Питър! — закани се Мами, без да откъсва поглед от телевизора. Пит все още я виждаше в раираните оранжеви панталони и ексцентричната риза в червено, синьо и зелено, с боси крака и нокти, лакирани в крещящо розово, с изтъняла сива коса, придържана от шноли с фалшиви диаманти. — Ако й кажеш, че е несръчна, как изобщо ще разбере колко е красива?

— Красива? — задави се Пит с ябълката. — Мами, тя прилича на Пинокио!

— Ще стане красива, ако го повярва! — обясни мило Мами. — Ние като приятели трябва да й помогнем да го разбере. И запомни думите ми, Питър Джексън Купър! Ако се постараем, малката ще разцъфне като теменужка на горска поляна!

Ти беше права, Мами, мислеше той, докато наблюдаваше Брук, която със затворени очи и полюляващо се в такт тяло пееше за приятелката си в онемялата зала. Повече от цвете, диамант! Нямаше никакво значение, че Мами не бе получила желаното от нея изпращане! Нейното заслужено признание бе ослепителната жена, в която се бе превърнала Брук Фъргюсън!

 

 

Изправена до масата у госпожица Летиша, Брук наблюдаваше тълпата около Пит с иронично учудване. Отдавна не бе виждала подобна сервилност! Старите дами се вдетиняваха, а младите се усмихваха превзето. Мъжете кимаха мъдро и се хвалеха, че познавали Пит Купър много отдавна. Брук само се изсмя. Не бяха на същото мнение, когато Пит купи първия си мотопед! Но по онова време те бяха нарочили Пит Купър със слава, която нямаше нищо общо със сегашния му ореол. Интересно колко бързо забравяха!

— Не е ли прекрасно, че Пит успя да пристигне? — въздъхна Вилхелмина Уейвърли, докато тълпата следваше неотклонно Пит, както спътниците — въртяща се планета.

— Какво възнамерявате да правите сега? — попита Мили Бел, като премигваше стеснително. — Имам предвид къщата и всичко…

— О, не съм решил! — отвърна той. — Все още не съм успял да седна, а камо ли да мисля за тези неща!

Не по-малко от четири жени го потупаха по ръката и промълвиха:

— Разбира се, мили! — Все едно, че им беше племенник!

Брук запази мълчание. Всред морето от женски лица Пит й отправи поглед, молещ за спасение. Изглеждаше изтощен. Прекалено много ласкателства на гладно биха й подействали по същия начин.

— Ще ни извините ли за секунда! — веднага се намеси тя. — Трябва да обсъдя нещо с Пит! За животните на Мами.

Тя го изтръгна от тълпата, но й се стори, че издърпва крак от подвижен пясък. Като че ли чу засмукващия звук, докато се отлепяха от него. Пит й подаде ръка и двамата поеха направо към външната врата.

Но не успяха да стигнат! Харлън Уилоуби, най-добрият адвокат в Рупърт Спрингс, ги пресрещна в коридора.

— А-ха, ето ви! — изсвистя едрият астматик. — Не мога да се доближа до теб от тези пърхащи женички! Радвам се да те видя у дома, стари приятелю!

— Харлън! — пое огромната му ръка Пит.

— След като си тук заедно с дамите, какво ще кажеш да приключим още сега със завещанието?

— Не може ли да почака? — попита Пит. — Току-що пристигам след дълъг полет, Харлън! Смазан съм!

— Всичко е подготвено, момче! Просто мислех, че трябва да ускоря събитията, докато госпожиците Летиша и Емили не са започнали да спорят за мебелите. — И отправи към Брук най-прекрасната си крокодилска усмивка. — А и хубавото малко момиченце е тук! — вметна той, въпреки че му се наложи да вдигне поглед към „малкото момиченце“. — Веднага да се преместите в къщата на госпожица Мами и да смените ключалките, за да не могат старите кранти да се промъкнат и натоварят най-хубавите неща! Ще ви отнема само петнайсетина минути! — завърши Харлън със същата многозначителна усмивка и потупа Пит по ръката.

— По-добре е сега да свършиш всичко! — обърна се Брук към Пит и се усмихна. — Ще те почакам тук! Така няма да се притеснявам, че онази тълпа може да те вкара в грях!

— О, не! И ти ще дойдеш! — намеси се Харлън.

— Аз ли? Защо?

— Защото Мами те е споменала в завещанието си! Чакам ви! — Харлън се отдалечи и остави Брук с отворена уста.

Освен че бе най-ексцентричната личност в града, Мами бе и най-запаленият колекционер в щата. И то не на пеперуди или керамични животни! Брук се чудеше какво ли ще получи — дали топките за врати, или рисунките на клоуни. Или шестте хиляди причудливи чинии! Един Бог знаеше!

 

 

Събирането се проведе в библиотеката. Пит и Брук се настаниха на канапето отзад, за да бъдат едновременно участници и наблюдатели. Летиша и Емили си вееха с ветрилата, а дъщерята на Летиша, Ела Сю, измерваше с крачки килима.

— Най-напред — започна Харлън, като вдигна един от листовете пред себе си, — Брук, струва ми се, че ти го искаше! Списъкът с желания на госпожица Мами за погребението й. — Усмивката му бе съчувствена. — Май нямаше много късмет, а?

Брук стана, за да вземе изписания на ръка лист. След продължителната битка тя го знаеше наизуст, но искаше да запази поне спомена за последната воля на Мами.

— Ще го прибера за собственото си погребение! — увери го тя с усмивка. Но щом стигна до канапето, го подаде на Пит.

— А сега, внимание! — намести Харлън очилата на върха на месестия си нос. — В тази горещина ще се спра само на най-важните точки.

— Бързо се скрий! — прошепна Брук на Пит, защото знаеше накъде ще е насочена щедростта на Мами, а съответно и омразата на сестрите й.

— Аз ще се справя с Летиша — отвърна тихо Пит и хлътна още по-надълбоко в креслото. — Разчитам на теб да поемеш Емили!

— Няма да стане! Вече поех моя дял!

— „Отнесени от вихъра“? — възкликна той, като се взираше в листа. — Не си ми казала!

— И без това нямаше да намерим костюми за целия град!

— А сега — обяви Харлън, като хвърли поглед над очилата си, — ето го!

„На любимата си сестра Летиша, която винаги толкова се тревожеше за външния ми вид, завещавам всичките си бижута! Най-после ще можеш да ги изхвърлиш, както ти се искаше още когато беше на осемнайсет!“

Брук притисна устата си с ръка, за да не се изкикоти, докато Харлън подаваше една чанта с бижута, които тя самата му бе помогнала да събере — кое от кое по-безвкусно и скандално! Летиша не бе очарована.

„На Емили, пазителката на семейното име и история оставям една въздишка на успокоение. Няма вече да се притесняваш как да ме включиш в родословното дърво! Но помни, че едно семейство не е интересно без някоя и друга черна овца! Затова ти оставям и Пит, който се надявам да ми бъде верен последовател!“

При тези думи Пит вдигна очи от списъка на леля си и се усмихна. Брук би се обзаложила, че той дори не забеляза възмутените възклицания на смаяните си лели.

„А на Ела Сю завещавам колекцията си от солници и пиперници. Може да ти помогне малко в готвенето, дете!“

Този път Брук не можа да сдържи смеха си. Нито пък Ела Сю — гнева си.

— Как смее?! — извиси глас достопочтената дама.

— Типично за нея! — отвърна Харлън не без задоволство и сви рамене.

„На моята прекрасна Брук Фъргюсън оставям всички спомени за нашите разходки. Онези дълги нежни пролетни вечери, когато препускахме с колата през долината и изкоренявахме кучешки дрян и млади филизи за градината ми…“

Адски глупав повод за плач, но с Брук като че ли щеше да се случи точно това! Огромният сенчест двор на Мами приличаше на девствена гора заради дърветата, които бяха посадили.

„… и колата.“

— Какво-о-о? — Ела Сю подскочи и се втренчи в Брук.

— Какво-о-о? — отекна Брук в задавен шепот.

— „Тъндърбърд“, момиче! — Усмивката на Харлън бе широка и доволна. — Мами смяташе, че морскосиният й цвят ще отива много на косата ти и непременно трябва да я получиш! Знаеш къде са ключовете — кимна Харлън. — Всичко останало се наследява от Пит. Това е!

— Не може да бъде! — скочи Летиша.

— Тя не може да вземе колата! — отсече Ела Сю. — Трябваше да се пази за шестнайсетия рожден ден на малкия Лиман!

— Не трябваше да я завещава на мен! — промълви Брук, разтърсена до дъното на душата си. Колата бе гордостта и радостта на Мами, оригинално двуместно бижу от 1957 година.

— Разбира се, че трябваше! — сопна се Пит. — А сега остава само да й се наслаждаваш!

— Но как да я взема? Та аз я предадох! Тя вярваше, че ще успея да организирам погребението, а аз не можах да се справя!

— Никой тук не би го оценил! — кимна Пит към бурята, която се разразяваше около Харлън. — Представяш ли си в този град да се организира шествие с джаз оркестър по улиците или четене на игрословици до зазоряване? Но знаеш ли, имам чудесна идея! Можем да си почетем игрословици само ние, двамата! И дори да се качим в планината за няколко фиданки!

— Не! — извика тя, залята от вълна небивал ентусиазъм, резултат от внезапната й великолепна идея. — Не е достатъчно!

— Предполагам, ще ми разясниш — изгледа я Пит озадачено.

— О, Пит, ще организираме за Мами едно истинско погребение, каквото тя наистина заслужаваше!

— Но, Брук, Мами е вече погребана!

— Не, не истинско! Не официално! Просто ще се метнем на малката й кола и ще тръгнем да го търсим! О, нека да го направим! Само ти и аз! Нека потърсим за Мами всичко, което искаше! Ще бъде като преследване на марсианци!

— Ти си луда!

— Зная! Но нали точно това би се харесало на Мами?!

Беше му необходим само миг. Първо изгледа Брук, след това лелите и братовчедка си, наобиколили Харлън като при индиански боен ритуал. После отново се обърна към Брук и в очите му светна старото предизвикателство.

— Добре! Така да бъде! Да вървим!